Майн Рид
Мексикански разбойници (11)

XI

Когато излязохме от сенчестата гора и можех по-добре да разгледам разбойниците, у мен не остана съмнение, че шайката им е добре организирана, че са истински салтеадори.

Впрочем, и преди не се бях съмнявал в това, особено когато бях узнал кой им бе вождът.

От думите на харочо Калрос знаех, че болшинството гвериляси, които е предводителствувал Райас, са били прости разбойници — няколкото честни хора бяха изключение в отреда, те бяха попаднали там насилствено и смятаха да се върнат по домовете си веднага щом бъде разпусната армията.

След поражението при Серо Гордо, в отреда на Райас следователно не бяха останали честни гвериляси, той целият се състоеше от негови съратници в разбойничеството, организирано още преди войната.

В групата живописни по външност и безпощадни по инстинкт престъпници цареше известен ред и дори бих казал военна дисциплина. Бяха около тридесет човека.

Все така ме пазеха от двете страни двамина с извадени саби, готови всеки миг да ме съсекат при опит за бягство.

Но нима можеше да става наистина дума за такъв опит, когато самият аз бях свързан и превързан, и дори конят ми не можеше да помръдне поне малко настрана — ласото на единия от разбойниците бе прекарано през верижката на юздата на коня и бе закрепено за седлото на самия Райас!

Пътят ми бе съвсем ясен: от върха на хълма, по който се спуснахме след като излязохме от гората, забелязах, че сме доста близо до Серо Гордо, толкова, че като се огледах по-добре, можах да различа американското знаме на Ел Телеграфо и дори отчетливо зърнах ивиците и звездите му.

При преследването на мустанга се бях отдалечил на няколко километра от Фалсо и в посока почти успоредна на големия път, по който вървеше отредът ми, но в противоположна страна. Бях завил на юг към Оризава, когато бях препуснал през гората.

Стана ми ясно по какъв начин бях попаднал в ръцете на разбойническата шайка.

Като разбираха, че преследвачите са се отправили по големия път за Ялапа, разбойниците, които преследваха свои цели, за които узнах едва в последствие, се чувстваха в пълна безопасност в местността около Серо Гордо. По време на безумното препускане се бях впуснал право в следите им.

От мястото, отредено ми като за пленник, в ариергарда, можех да виждам Райас, който яздеше начело на шайката. Той вече не ме поглеждаше и повече не ми обръщаше внимание. Очевидно не бе настъпил часът ми.

Без съмнение ме очакваше най-ужасна участ. Кръвожадният и отмъстителен салтеадор, озлобен и лично против мен, щеше да прояви, разбира се, жажда за реванш, изтънчена изобретателност в отмъщението. Нали бе обещал на другарите си интересно зрелище…

Нима можех да се съмнявам, че не аз, а друг щеше да бъде героят на това зрелище.

Яздех замислен дълбоко, напълно обяснимо отчаян при дадените условия, когато внезапно ми обърна внимание странната фигура на човека, който яздеше наред с Райас.

Преди го затуляха другите разбойници, тъй като той бе с цяла глава по-нисък от тях, но когато се спуснахме от хълма, можех да виждам по-добре целия авангард.

Не знам защо, но тази фигура завладя така вниманието ми, че забравих на часа за всичко останало, дори за страшната участ, която ме очакваше скоро.

На пръв поглед съседът на Райас изглеждаше доста млад салтеадор. Всъщност той с нищо друго на се отличаваше от другите, седеше както тях на седлото си, имаше широкопола шапка като техните, сомбреро, и дълго аз не успявах да си дам отчет какво именно ме бе поразило у него.

Като се вгледах по-втренчено, веднага забелязах две дълги плитки. Особеностите на телосложението и дрехите говореха, че до разбойника язди жена.

Все пак началото на моето откритие не бе кой знае колко особено. В Мексико и по пътищата, както и по градските улици, често могат да се срещнат жени амазонки, с мъжки шапки, яхнали по мъжки жребци ала херцогиня Берийска.

Но ме обзе някакво смътно чувство, струваше ми се, че нещо ми е познато в тази женска фигура, че някъде някога съм я срещал.

Виждах само тила и плещите й, при все това ми се стори, че и по тях узнавам нещо познато. Това ме развълнува неизказано силно.

Все още не можех да разреша тази загадка, когато изведнъж при един завой се мярна в профил лицето на девойката.

Ако ме бе ударил куршум в сърцето, не бих изпитал такава мъчителна болка…

Лола Вергара!

Тя! Самата тя!

Не съм в състояние да изразя колко тежко ме порази присъствието й в тази шайка!

Отначало не исках да вярвам на очите си, приликата можеше да бъде случайна. Но на следния по-рязък завой можах да видя авангарда в три четвърти. Не оставаше никакво съмнение: наред с Рамон Райас яздеше Лола Вергара!

Бе направо глупаво да си мисля, че е някакъв двойник, да я сравнявам с други познати ми девойки — рядката й красота се отделяше сред останалите лица, които бях срещал в тази страна на красиви жени с всичките си черти. Пък и дрехите! Бяха същите онези, до които се бях докосвал с такова вълнение! Само сомбрерото й бе от скоро навярно, то я защищаваше от слънчевите лъчи.

Ужасно мъчителен се оказа за мен този половин час, който оставаше до селото. Цялата ми душа се разкъсваше от тежки мисли и подозрения. Нетърпима ми бе тази близост с Райас!

Как бе могла да попадне Лола в това диво общество? Ами ако самата тя беше разбойничка?

В едно такова предположение нямаше нищо странно. Отвращението към Райас, което тя бе показвала пред брат си и пред мен, можеше да се окаже чисто лицемерие. Дори да бе искрено, то все пак би могло да съществува ведно с влечение към разбойнически живот.

Как иначе би попаднала тук, ако не тъкмо едно такова увлечение не бе в основата на всичко?

Но не! Не бе такова изражението на лицето й!

Мисля, че страните й бяха доста бледи, очите — унили, по цялото й лице личеше отчаяние.

Искаше ми се страстно да я видя отново, да проверя истинността на впечатлението си, но това не ми се удаваше: пътят бе равен, затуляха я от мен, а самата тя не се обръщаше.

„Защо не се обръща?“ — мина ми през ума.

Този въпрос ме и учуди, и огорчи.

През цялото време, през което яздихме, тя седеше неподвижно на коня и не се обърна нито веднъж. Във всеки случай, това бе странна случайност. „Случайност? — повторих си на ума. — Дали е точно така?“

Знаеше ли тя, че е заловен офицер от американската армия?

Може би й бе известно дори това, че пленникът бях аз?

Не бях уверен в нищо. Все пак не можех да отрека пред себе си, че всичко се развиваше доста странно. Доколкото ми е известно, не съществува жена, която поне за миг да не прояви най-елементарно любопитство към това къде се движи, съществува ли поне един мъж, който да не проявява интерес да я зърне. Лола не се обръщаше.

След събитията през миналата нощ, тя не би могла да се отнесе съвсем равнодушно към ужасното ми положение, не би могла да не ме забележи, ако би се обърнала, защото униформата ми сред бандитите щеше да й обърне моментално внимание.

За една жена, американка или мексиканка, все едно, всичко това ми се виждаше абсолютно необяснимо.

Не, не ми се искаше да вярвам, че тя участвува в набезите на шайката. Беше ми непоносимо дори да помисля, че знае за мен и се отнася безучастно към участта ми. Такива подозрения, струва ми се, биха били оскърбителни за нея. Внезапно си припомних едно обстоятелство, на което преди не бях обърнал внимание, а между това то потвърждаваше последното ми предположение.

При първото спиране, което салтеадорите бяха направили, към тях се бе присъединила нова малка група разбойници. Може би Лола се числеше към нея?

„Ако е така, казах си, как тя ще знае за станалото по-рано и следователно за пленяването ми?“

Не можех да твърдя положително каквото и да е, тъй като зает с тревогата за съдбата си, не можех да следя какво става наоколо. Но последната мисъл ми се струваше най-вероятна, навярно защото ми се искаше наистина да бъде така.

Можеше ли всъщност Лора Вергара да ми бъде враг след всичко, което бях направил за брат й, след вниманието и грижите, които бях проявил по отношение и на нея самата, накрая, след това, което й бях казал на прощаване и което тя бе приела така благосклонно?

Това бе мъчителна загадка и тя искаше разяснение.

И скоро се изясни.

В едно селище, на пръв поглед съвършено пусто (навярно жителите се бяха разбягали при приближаването на войниците), шайката се спря. Беше Ринконадо, за което бе говорил Райас. На площадчето дисциплината престана и аз се оказах случайно съвсем близо до девойката.

Не съществуват думи, с които бих могъл да изразя радостното чувство, което ме обхвана, когато видях, че и тя е привързана за седлото и следователно е също пленничка като мен. А викът, който изтръгна от гърдите си, като ме видя, бе за мен по-упоителен от музика.

Не ни дадоха възможност да си разменим не само думи, но и погледи. Преди да успея да отворя уста, снеха Лола от коня и я заведоха в една от хижите на селището.