Георги Райчев
Възкръсналата къща

Знаете ли кой софийски квартал се нарича „Хаджи Димитър“ — на името на най-големия бунтовник и борец за свобода? Този квартал е накрай града, между гробищата и река Искър. Там живеят само бедни софиянци. Те са работници, колари, железничари, хамали. Улиците са непостлани. По тях има локви и зиме, и лете, из които крякат гъски и патици. Къщите са ниски къщурки, повечето изградени от самите стопани, покрити с ръждиви ламарини и тенекии.

Преди да бомбардират София, в този квартал живееше едно малко, шестгодишно момченце на име Атанас. Майка му и другарчетата му го наричаха галено Наско. Насковият баща беше стрелочник на гарата, а майка му работеше по чуждите къщи. Имаха си Наскови своя къща и двор. В двора — градинка с цветя и посадени лук, домати и картофи. Имаха още десет корена царевица и няколко пити слънчогледи. По двора се разхождаха един петел и десетина кокошки.

Така си живееха тримата — баща, майка и син — бедно, ала щастливо. Но почна се войната, дойде и страшното време на бомбардировките. Настъпиха тежки дни и нощи за всички. Щом заревяха сирените откъм града, всички се юрваха да бягат и да се крият. В квартала скривалище нямаше. Разтрепераната майка грабваше бохча с дрехи, улавяше детето за ръка и хукваха към полето. Нататък бягаха всички. На сто-двеста метра от къщите имаше дълбок, влажен ров. Лягаха там и чакаха края си.

А един ден всички видяха как аеропланите минаха над града и свърнаха право към „Хаджи Димитър“. Чуха се наоколо плахи викове:

— Идат! Насам идат!

— Леле, божичко, ще ни избият!

— Лягайте! Чакайте! Мълчете!

Но страшен тътнеж смрази всички. Догдето се опомнят, земята разтресе втори, трети, десети. Над квартала се издигна пушек, извиха се пламъци над къщите…

Когато сирените обадиха, че опасността е отминала, всички се затичаха към дома си да видят какво е станало. Още отдалече Насковата майка запищя:

— Леле майко, къщата ни няма!… Милата ни къщица!

Тя тичаше, тичаше и Наско подир нея. Той видя, че татко му стоеше вече пред къщата, дошъл от гарата да разбере какво е станало. Но къщата им я нямаше вече там! Пред нея на улицата беше паднала голяма бомба и сега цялата къща беше само куп развалини. Наоколо се виждаха само изпочупени дъски, кирпичи и домашни вещи.

Дойдоха войници да помагат, да разравят. Ровеше и татко му. Вечерта спаха у едни съседи. На другия ден баща му докара кола, натовариха нещата и всички заминаха за родното мусело. Там Наско живя две години. Записа се ученик в тамошното училище.

Войната свърши. Един ден баща му им писа писмо. Беше изминала година от края на войната. В писмото се казваше: „Гответе се за път. Скоро ще дойда да ви взема, защото нашата къща възкръсна!…“

Майка му беше много весела. Смееше се, когато Наско я питаше как е възкръснала къщата им.

А бащата наистина дойде и ги отведе в София. Приближиха квартала „Хаджи Димитър“, стигнаха до тяхната улица. Но тя бе съвсем променена. На много места по нея се виждаха чисти нови къщички, с остри покриви и по два широки прозореца отпред. И в техния двор на мястото на старата им къща се издигаше една такава бяла къщичка. Спряха пред портата. Баща му погледна Наско, засмя се и попита:

— Е, Наско, повярва ли сега, че наистина е възкръснала нашата къща?

Той отключи, въведе ги вътре. До стената имаше нов хубав гардероб и до него два съвсем нови кревата. А в кухнята — печка, нова маса, столове.

Майка му гледаше нещата, плачеше и се смееше и казваше на татко му:

— Бре, Недьо, ти ми писа, ама аз не ти повярвах, че всичко ще е така, както казваше в писмото!

— Вярвай, жено, вярвай! — засмя се бащата. — Вярвай не на мене, а на добрия български народ, защото от него ни е всичко това. Жив ли е той — не бой се, живи ще сме и ние на този свят.