Лино Алдани
Затъмнение 2000 (9)

9

— Какво показват тестовете?

Това е въпросът на Калиф.

— Съвсем положителни са — уверява го Албенитц. Отваря чантата и се суети в търсене на картоните, после ги преглежда и се изкашля. — Психизъм от първа степен: 93,6. Психизъм от втора степен: 94,3. Психо-физично съотношение: 92,8…

Калиф Върховния едва успява да подтисне ругатнята, напираща зад устните му.

— Имаме работа с доста умен индивид…

— Никога не съм твърдял обратното — уверява го Албенитц.

— Да, а междувременно умряха Кублер и Рамсей, и Ромизов е болен. Освен това Боровски и Слезек са на ръба на нервното разстройство. Трябва да укрепим кадрите, без да губим време.

Албенитц се колебае за миг.

— Нещо не е ли наред? — пита Калиф.

Албенитц отново се покашля:

— Координаторът Покар не е съгласен, той напомня, че картонът за емоционалното поведение все още не е пълен. Изобщо Покар предлага да отложим, поне за сега, още повече че субектът е под строг контрол. Но аз мисля, че едно забавяне може да се окаже фатално за нас, не бива да рискуваме както със Спитцер.

— Добре — въздъхва Калиф. — Извикайте го веднага и ако преодолее разговора, дайте му чин в трета позиция. В противен случай го пратете по дяволите.

 

 

Наслука, беше казал Еудженио. Думите му още звучаха в ушите ми, докато отново се движех по Големия коридор, този път по посока към кърмата. Главната артерия на Майката Земя все още беше оживена, групички от заселници стояха по кръстовищата със страничните коридори, пред таблата, където бе окачен редът за дежурство, други се движеха апатично, отправили се може би към Залата за съзерцание или към яслите, за да видят децата, гледка, която разнежва всеки малко или много.

Когато стигнах до преградата, която отделя сектора на „белите“ от останалата част на кораба, разбрах, че моята игра на шах, игра с невидими противници, е пред своя край. Аз бях този, който бе поискал разговор с координатора. Но щом сега Координаторът ме викаше, спешно, то сигурно не беше, за да изслуша оплакванията ми за претърсвани чекмеджета и гардероби. „Белите“ искаха нещо съвсем друго от мен, давах си ясна сметка за това.

Показах отличителната си табелка на дежурния офицер. Бърза проверка, последвана от лаконичен доклад, продиктуван по интерфона: „Заселник Варго Зловик е тук.“

От другата страна на апарата долових неясен говор, прекъсван от пристъпи на кашлица. Офицерът затвори интерфона.

— Координаторът Покар те чака — обърна се към мен. — Стая номер двадесет и четири.

В хаотичната мрежа от тесни коридори аз следвах светлинните знаци и направляващите индикатори по пътя, по който и друг път бях вървял. Стая номер двадесет и четири изглеждаше страшно далеч в периферията на лабиринта. В средата на горната плоча имаше табелка: Клаудио Покар, координатор от втора степен.

Почуках.

Същите сини очи, доста раздалечени, но още по-студени от времето на първия ни разговор. Същото широко и масивно лице. Никаква промяна в кабинета. Масата беше отрупана с листи, а работният комбинезон на координатора Покар беше снежнобял, белият цвят беше ослепителен и агресивен като на всички комбинезони на шефовете.

Беше много любезен. Покани ме да седна, бутна към мен кутията с цигарите. Отново чух гласа му, безличен и остър:

— Варго Зловик, завеждащ трети хидропонен отдел. — Прегледа няколко листа и допълни: — Добре.

Сценарият беше същият, с репликите и жестовете, които се повтаряха без особени промени. Но аз бях различен, този път бях сигурен, смел и най-вече съзнаващ, готов да издържа какъвто и да било разпит и ако се наложеше дори да премина в атака.

Той запали цигара, като ме изучаваше внимателно зад пламъчето на запалката, после впери косо поглед в една неопределена точка в стената. Сега ще ме попита за Спитцер, си помислих. Но с брадичка, потънала в дланта на ръката му, и с глас, станал внезапно сладникав, Координаторът Покар каза просто:

— Хайде. Тук съм, за да ви слушам.

Той също играеше на изчакване. Не ми задаваше въпроси, подканяше ме да говоря. Впрочем така беше редно, тъй като аз самият бях поискал този разговор.

Вече бях принуден да играя с открити карти.

— Някой — казах, — е тършувал в чекмеджето и личния ми гардероб.

— Кражба с взлом ли? — попита Координаторът, без да се смути.

— Не. Както чекмеджето, така и гардеробът са били отворени с подправени ключове.

— Липсва ли нещо?

— Нищо. При все това…

Не ми даде време да продължа.

— Разбирам — каза примирено. — Ще наредя да ви подменят ключовете и ключалките.

Той стана, сякаш за да ми даде да разбера, че разговорът е приключил. Но преди да успея да го последвам, отново се сви в малкото си въртящо кресло.

— Един въпрос, заселник Зловик. Какво имаше в чекмеджето ви? Може би запас цигари или пък много кредитни жетони…

— Не, в гардероба ми имаше само половин бутилка блумар, а в чекмеджето…

— Е, хайде кажете, какво имаше в чекмеджето ви?

— Мои чертежи по астрономия. Това е мое хоби, господине. Невинно развлечение.

Координаторът се протегна напред и смръщи чело. Но изражението му изглеждаше фалшиво, преиграно.

— Развлечение… — промърмори. — Невинно развлечение.

Завъртя стола си на 90° и остана неподвижен да съзерцава стената. Като че ли следваше хода на мисли, които изискваха максимална концентрация. Без каквото и да било неудобство аз наблюдавах острия му профил, готов да отбия атаката, която рано или късно Координаторът Покар неминуемо щеше да отправи.

И наистина, като се обърна внезапно и насочи към мен показалеца си, той ме попита арогантно:

— Вие знаете ли какво е това ноумен?

Усмихнах се. Това беше по-скоро смях, отколкото усмивка, но в рамките на благоприличието и уважението, което дължим на този, на когото сме подчинени. Съвзех се много бързо.

— Вие вече сте ми задавали този въпрос — отбелязах. — Преди четири или пет смени. Мисля, че при онези обстоятелства ви дадох приемлив отговор…

Координаторът Покар смачка угарката в пепелника, бързо прелисти страниците на едно тефтерче, после започна да чука с молив по масата.

— Оказва се, че вие сте постоянен посетител на библиотеката. А в Залата за знание най-много ви интересува Специалната секция…

— Имам редовен пропуск да ходя там, издаде ми го Координаторът Горски.

— Зная. Всичко е редовно. Но компютърът от Специалната секция ми сигнализира за един по-скоро анормален факт. В последно време вие сте вземали все една и съща книга. Или по-точно две книги: Платон и Кант. Защо?

Дори не ми даде възможност да се опитам да отговоря.

— Защо? — ме попита настойчиво. — Какъв е този голям интерес към философията? Един ден, когато Щастливото пътуване завърши, ще можем отново да мислим свободно за същността на вселената и за мисълта. Но днес, тук на борда на Майката Земя, изучаването на тези книги е губене на време, почти престъпление…

— Не! — прекъснах го. — Не е загубено време. Пещерният мит и понятието ноумен, с тяхната аналогична сила ме приближиха до истината. И сега вие ме изпитвате тъкмо за това, искате да разберете до каква степен на осъзнаване съм стигнал и…

Координаторът удари силно с юмрук по бюрото.

— Стига толкова! — просъска със стиснати челюсти. — Вие ми наприказвахте куп глупости. — С нервен жест той запали още една цигара и известно време мълчаливо наблюдава пръстенчетата дим. После поде отново: — Нека да говорим за друго, да се върнем на гардероба и чекмеджето ви. Някой ги е отворил, използвайки шперц…

— Не, не шперц — го поправих. — Аз ви говорих за подправени ключове или още по-точно за копие на тези, които аз притежавам. Изобщо някой разполага с ключове еднакви на моите и се забавлява да рови в тайните ми места.

— Съмнявате ли се в някого?

Ето, бяхме стигнали до мига на истината, до този етап в играта, който става решителен било за победата, било за поражението.

— Не — заявих, като се опитах да преодолея треперенето в гласа си.

Видях, че по лицето на Координатора се изписа разочарование и учудване. Очаквах тъкмо такова изражение, доказателство, че съм на прав път.

— Не — повторих. Но веднага след това допълних: — Аз зная кой е бил.

Този път на лицето му се изписа дълбоко задоволство. Напразно Координаторът Покар се опита да го прикрие. Това беше ново доказателство, че съм улучил целта.

— Много интересно — отбеляза. И почти започна да потрива ръце, но успя да се въздържи навреме. — Хайде смелост, заселник Зловик. Кажете ми всичко напълно откровено.

Протегнах ръка към бюрото. Докоснах леко с пръст пепелника, преспапието, чашата с моливите. Координаторът направо подскочи в стола си, когато ме видя да играя със запалката му. Тя се намираше точно по средата на масата, поставена вертикално. Бутнах я с върха на показалеца си и тя падна. Казах:

— Това, което ще ви разкрия, е от огромно значение. Само един човек не е достатъчен да изслуша свидетелските ми показания.

— Тоест? Изяснете се по-добре, в името на Майката Земя.

— Казах, че само един човек не е достатъчен. Готов съм да говоря, да кажа всичко, което зная, но искам да присъствуват и други…

Покар ме гледаше втренчено, като търкаше брадичката си с неспокойна ръка.

— Нечувано — каза той накрая. — Вие ми нямате доверие, искате да има свидетели на нашия разговор. Давате ли си сметка, че бих могъл веднага да ви арестувам.

Дори не обърнах внимание на заплахата му.

— Това не е каприз, господине. Уверявам ви, че за да може да продължи нашият разговор, е необходимо присъствието поне още на двама координатори…

— Наистина прекалявате. Е, добре, мога да повикам Горски и да го накарам да дойде тук…

— Само Горски не стига. Горски е координатор от втора степен, като вас. Аз искам някой от по-висшите. Няма да говоря, докато не дойде и координатор от първа степен.

 

 

Покар натисна лостчето на интерфона и повика дежурния офицер. За миг се уплаших, че наистина може да ме арестува. Но когато офицерът почука и веднага след това се показа на вратата, Покар само му нареди да остане в кабинета до неговото завръщане. След това излезе от стаята.

Офицерът затвори вратата и остана прав, подпрял гръб на металната маса. С крайчеца на окото си го виждах как си играе с червеното шнурче, което се спущаше от пагона към гърдите му и след това завързано на възел стигаше до горното джобче на униформата му. Обърнах се малко на една страна и го огледах по-добре. Нямаше вид, че ме пази или пък иска да ми попречи да си отида. Беше тук просто, за да ме разубеди с присъствието си да не си пъхам носа в книжата на координатора.

Изтекоха няколко минути в пълно мълчание. И това мълчание изостряше в мен нервността, защото се страхувах, че цялата смелост, която ме крепеше „може да ме напусне всеки момент“.

Най-после вратата се отвори, без някой да е почукал. Не беше координаторът Покар. На прага бе застанал човек в униформа, друг офицер, който ме повика с пръст.

— Да вървим, заселник Зловик. Координаторът Албенитц те чака.

Сега бяха трима, както исках аз. Координаторът Горски бе седнал настрани, почти в един от ъглите на стаята, с наведена глава и с пръсти, събрани в основата на носа му. Покар стоеше прав до Албенитц, а той се бе полуизлегнал на един сгъваем диван. Кабинетът беше просторен, но строг, лишен от всякакъв стремеж към излишество.

Сега вече всички камъчета се бяха изтърколили надолу и по законите на играта трябваше отново да ги пренеса горе, да започна всичко отначало. Така че когато координаторът Покар натисна копчето на магнетофона и ме покани да дам показания…

— Някой — казах — е тършувал в личния ми гардероб и в чекмеджето на бюрото ми…

Горски рязко вдигна глава и почти изръмжа нетърпеливо.

— Това, струва ми се, вече сте го казали на координатора Покар. Карайте направо към целта, нека свършваме с тази история, нямаме време за губене за незначителни, банални неща.

— Чекмеджето — продължих, като си наложих да бъда спокоен, — е било отворено с подправени ключове, с лъжливото убеждение че е съдържало записките на Владимиро Спитцер…

Този път ме прекъсна Албенитц, координаторът от първа степен, един от най-високите шпилове в катедралата на Майката Земя.

— Записките на Спитцер ли? — Той смръщи лице, сякаш искаше да извика в паметта си някой незначителен човек, после се плесна с длан по челото. — Ах, да, Спитцер! Онзи фанатик от зелената смяна, който разказваше басни за Щастливото пътуване. Има нещо, моето момче, което не ми стана ясно, а именно, как си разбрал, че този, който е отварял чекмеджето ти, е търсел записките на Спитцер.

— Много просто. Призна ми го същият този човек, който е отварял чекмеджето ми.

— По-точно? — извикаха в един глас Горски и Покар.

— Диана Абгрунд — заявих, унищожавайки един сън. — Диана Абгрунд, жената от зелената смяна, която зае в моята килия мястото на Владимиро Спитцер.

Координаторът Албенитц се надигна и седна. Погледна ме за един миг с безразличие, после стана от дивана и започна да се разхожда из малкото свободно пространство отстрани до столчето, на което бях седнал и зад гърба ми. Гласът му прозвуча сухо, с едва доловима сянка на сарказъм:

— Искаш да кажеш, че Диана Абгрунд ти е оставила бележка?

— Никаква бележка. Диана Абгрунд е успяла да блокира инсталацията за хипносън и когато днес, след работната смяна влязох в килията си, тя стоеше права и ме чакаше. Разказа ми всичко…

Координаторът Горски направи една продължителна гротескна гримаса. А Покар попита:

— Какво ви разказа?

— Теориите на Спитцер — извиках. — Бунтът, който заселниците от зелената смяна подготвят, за да отнемат от вас, „белите“, управлението на Майката Земя. Казват, че корабът вече не се движи по определения курс и че дрейфува в пространството…

— Това си го бива! — каза иронично координаторът Албенитц. — Какво друго казват, заселник Зловик?

— Че Щастливото пътуване е една лъжа.

Координаторът Горски се намеси:

— А вие, заселник Зловик. И вие ли сте на това мнение?

— Аз съм тук, за да ви изложа фактите — отговорих. — Мога също така да ви кажа и кои от червената смяна са се поддали на пропагандата, проникнала чрез хората на Спитцер. — Без да чакам, споменах имената на Столер, Ласло и Людмила Зорда. И допълних: Сигурно има и други, вие сте тези, които трябва да ги издирите и да постъпите както се следва.

Координаторът Покар спря магнетофона. Натисна друг бутон и от редуването на свистене с бързо писукане, което се чуваше от апарата, разбрах, че връща лентата. Извърши още няколко манипулации по клавиатурата, после каза:

— Ето, да чуем от тук.

„Какво друго казват, заселник Зловик?“ Това беше гласът на Албенитц.

И моят отговор: „Че Щастливото пътуване е една лъжа!“

Гласът на Горски: „А вие, заселник Зловик? И вие ли сте на това мнение?“

„Аз съм тук, за да изложа фактите. Мога също така да ви кажа и кои от червената смяна са се поддали на пропагандата, проникнала чрез хората на Спитцер. Това са Еудженио Столер, Ласло, Людмила Зорда… Сигурно има и други, вие сте тези, които трябва да ги издирите и да постъпите както се следва…“

Координаторът Покар отново спря магнетофона, но само за миг. Веднага пак го пусна, като натисна червения клавиш за запис.

— Еудженио Столер, Ласло и Людмила Зорда — произнесе отчетливо координаторът. — Потвърждавате ли обвинението си против тях?

— Те са мои приятели — промърморих. — Не мога да ги обвиня в нищо особено, но от известно време техните думи са странни, изпълнени с намеци, понякога открити, понякога загадъчни. Що се отнася до Диана Абгрунд, няма съмнение. С намерението да ме спечели за своята кауза тя ми съобщи за съществуването на комплота. Казва, че вие „белите“ сте убили Спитцер и после… не знам… струва ми се, че тази жена е фанатичка. Ако искате да я арестувате, тя сега е в моята килия…

Албенитц, който междувременно бе седнал отново на дивана, вдигна вежди в един бърз жест на съгласие, като обърна глава първо към Горски, после към Покар.

— Да се опитаме да я повикаме по интерфона — предложи. — В края на краищата фанатикът може да бъде и той, дошъл тук, за да ни разказва куп измислици… Хайде, да извикаме жената по интерфона.

— Няма да отговори — казах аз. И допълних: — Тя може да е фанатичка, но не е глупава. Във всеки случай наистина е в моята килия, не може да е излязла така, както е облечена в зеления си комбинезон.

Албенитц изпъшка. Дойде до мен, пружинирайки на кривите си крачета, и се наведе, като доближи лицето си до моето.

— Младежо — ме прекъсна, повдигайки брадичката ми с един пръст, който сякаш бе от метал. — И ако след като дойдем в килията ти, намерим спящата красавица да лежи спокойно под похлупака си от плексиглас? Пожела да разговаряш с трима координатори само за да изразиш неясни подозрения, за да предизвикаш едно обвинение, което може би никога не ще успееш да докажеш…

Хипотезата сякаш не беше толкова странна. Предвиждайки моето обвинение, Диана наистина можеше да се затвори в нишата за хипносън. Така че, ако моите предположения бяха верни, тя в действителност не се страхуваше от никакъв донос. Диана действуваше под прикритие, вън от всякакво подозрение. По-скоро на координатора Албенитц му се бе изплъзнал един издайнически израз. Спящата красавица, беше казал. Значи знаеше за необикновената красота на Диана. И после този израз вече го беше употребил Столер…

Междувременно и Горски се беше приближил до мен със заплашителен вид.

— Лъжеш — каза, като и той също ми заговори на ти. — Казваш, че си се върнал в килията си веднага след изтичане на работната смяна. Казваш, че Абгрунд е била права и те е очаквала. Защо тогава не дойде да я предадеш веднага?

Въпросът беше съзнателно идиотски и не заслужаваше отговор. Затова само леко се усмихнах и повдигнах рамене.

— Остави това, Горски — се намеси координаторът Покар. — По-скоро нека попитаме този младеж защо пожела да бъдем трима, за да слушаме глупостите му. Нещо повече, пожела да присъствува и един координатор от първа степен.

Отново се усмихнах и този път не направих нищо, за да скрия сарказма си.

— Това, което ви разказах, не са глупости, а самата истина. Ако Диана Абгрунд не ме е излъгала, ако е била искрена, значи се подготвя голям заговор, който в своите спирали е уловил в клопка дори и някои от „белите“. Диана Абгрунд ми довери, че е била подкрепена от някой, който работи в Жилищната служба. Очевидно някой от ръководителите, щом като именно благодарение на него е успяла да получи квартирата, заемана от Спитцер. Господа, аз не зная кой от вас стои начело на Жилищната служба. Но за да бъда сигурен, че моите показания няма да бъдат потулени, имах претенциите да бъдат изслушани не от един, а от трима координатори.

— Много умно — отбеляза Покар. — Но тук става въпрос за доста тежки обвинения.

— Не ги отправям аз, а Диана Абгрунд. Тя е тази, която ви обвинява.

Координаторът Албенитц грабна едно столче и седна срещу мен.

— Изслушай ме, момче — ми каза с бащински глас. — Ти се показа ловък, благоразумен верен на инструкциите на Майката Земя до там, че в изблик на старателност да издадеш дори приятелите си. Но не можем да ти кажем браво само за това. Едно нещо е ясно: на въпросите, които ти зададохме, ти не можеше да отговориш по друг начин, освен така, както отговори. И все пак от теб искаме нещо съвсем друго. Хайде да свалим маската и да открием нещата такива, каквито са, без страх. На измислиците, които ти е разказала Диана Абгрунд, ти не си повярвал. Нали така? Ти винаги си следвал своите мисли, независими и много смели, толкова смели, че ги пазиш само за себе си, без да говориш някога с когото и да било.

— Жаден съм — казах. — И главата ми се върти…

— Задръж я, момчето ми. Ти си разкрил тайната на Майката Земя. Разкрил си я сам, благодарение на твоята съобразителност, на твоята интелигентност, на твоята способност да наблюдаваш. Тук Диана Абгрунд няма нищо общо. Нямат нищо общо нито Столер, нито другите ти приятели, за които спомена. Тайната си я разкрил сам. Хайде, изплюй камъчето и да свършваме…

— Камъчето…

— Да, да, камъчето. Този гняв, който те изсмуква отвътре. Какво знаеш?

Кошмарът беше свършил. Гласът ми излезе от гърлото неузнаваем, сякаш не беше мой.

— Зная, че вие „белите“ винаги сте ни лъгали. Зная, че при сегашните научни познания едно звездно пътуване е невъзможно. Изобщо Щастливото пътуване е една лъжа, но е също така и истина, която за момента ми убягва. Зная, че този колосален комплекс, който всички наричат Майката Земя, не е космически кораб, а подземие, скрито под повърхността на нашата планета. Това е всичко…

 

 

Блумарът беше добър, с изискано качество. После донесоха някакъв друг вид алкохол, изключително силен, непознат за мен. И веднага главата ми почна да се върти още по-силно и странно блаженство, неизпитвано до този момент, се разнесе по цялото ми тяло.

Оглеждах се наоколо доволен и ликуващ, очите ми пареха, сякаш имах температура. Залата беше кръгла, просторна и обзаведена просто, стените бяха облепени с плат със свежи и разнообразни цветове.

В дъното, откъм лявата ми страна бяха седнали три „бели комбинезона“. Няколко души се бяха изправили до един автомат за напитки. Имаше и една жена на средна възраст, с все още свежо лице, но със съвсем бели коси, по-бели от комбинезона, в който беше облечена. Това беше координаторът Боровски. Много пъти нейната фигура се бе появявала на големия екран в Залата за съзерцание. Умееше да изнася беседи на различни теми и гласът й звучеше нежно и очарователно.

Албенитц си беше отишъл преди половин час, Горски го беше последвал няколко минути след това. Беше останал само координаторът Покар да… ми прави компания. Но сега Покар не говореше, гълташе един блумар след друг и от време на време наливаше на мен и на себе си от бутилката, съдържаща тази странна течност, гледаше ме, усмихваше се и клатеше глава в безмълвен, шеговит коментар.

Някаква врата се отвори и влезе младеж в червен комбинезон, слаб и с хлътнали очи, познавах го бегло. Погледът му се спря за миг върху мен, може би привлечен от червения цвят на комбинезона ми, същия като неговия. Мина пред мен и се насочи към автомата за напитки. Видях го да поздравява „белите комбинезони“, да се шегува с тях, а после седна на масата на Боровски. Младежът с червения комбинезон отново се загледа в мен. После и жената ме погледна.

Алкохолът дълбаеше в мен дълбоки бразди на блаженство. Харесваха ми тези очи с леко натежали клепачи и тази гъста, съвсем бяла коса, много по-бяла от моята, нежният й глас, който звучеше в ушите ми през диапазона на паметта ми. А после имаше и нещо друго, някаква магия, която ме бе завладяла, като че…

Покар ме дърпаше за ръката. Съвзех се. Видях, че вдигаше ръка, за да ми посочи нещо наляво, почти зад гърба ми. Там бяха Столер, Ласло и Людмила Зорда. Там беше и Диана, която ме гледаше, сякаш бях неодушевен предмет.

— Добър вечер — поздрави Покар, като ги покани с широк жест — Елате да ви представя координатора Зловик.