Лино Алдани
Затъмнение 2000 (8)

8

Лампата светеше. Най-напред осъзнах, че лампата светеше, но не защото я бях забравил. Наистина спомнях си без сянка на съмнение, че завъртях ключа, когато осем часа преди това излязох от килията.

Задържах вратата едва открехната, тялото ми се бе вдървило, в главата ми жужеше цял рояк въпросителни. После глух удар зад преградата от полистирол отне у мен всякакво съмнение. В килията ми имаше някой.

Ето, помислих си, дойде моментът за уреждане на сметките. Много бяха странните неща, станали напоследък. Много бяха знаците, предупрежденията и злополучните знаци. Беше настъпил часът за уреждане на сметките.

Странно, но точно в този момент не чувствувах никакъв страх. И подтикнат от някакъв вътрешен огън, аз широко разтворих вратата.

Диана Абгрунд стоеше права до бюрото.

 

 

От този момент нататък паметта ми започна да регистрира фактите с обичайната точност, но удължавайки времето. Спомням си всичко много ясно и все пак, като се започне от онзи ден, когато широко отворих вратата и видях Диана Абгрунд вън от нишата за хипносън, събития ми изглеждат част от едно далечно минало, което вече не ми принадлежи.

— Виждаш ли — каза жената и докосна ръката ми с леко и уверено движение, един любопитен жест, изразяващ притежание. — Виждаш ли, повече не можех да чакам.

Погледнах я право в очите. Бяха големи и много тъмни; два сини кладенеца, излъчващи магнетизъм. Виждах ги за първи път, но те бяха точно такива, каквито винаги си ги бях представял в моите неясни бълнувания.

— Защо го направи? — попитах, сякаш говорех на себе си. Гласът ми излизаше с мъка, слаб, сякаш някой ме бе стиснал за гърлото. После ме обзе внезапен срам, пламнах от гняв и почти извиках:

— Какво ти е дошло на ум, безразсъдна глупачке, как си посмяла да нарушиш реда!

Жената заобиколи бюрото и тръгна към вратата. С рязък жест щракна механизма за сигурност.

— Говори по-тихо — каза. Почти шепнеше. — Стените са отлично изолирани, но никога не можеш да бъдеш сигурен, навсякъде има недискретни уши.

— Защо го направи? — попитах отново.

— Казах ти, не можех повече да чакам.

Извади от джоба си ключ и отвори гардероба си. Видях, че търси нещо по най-горните рафтове. После се обърна и сложи на масата бутилка блумар и две чаши.

— Седни — ми каза — и престани да ме гледаш така. Може да съм безразсъдна, но не и луда.

Инстинктивно се отдалечих толкова, колкото можеше да ми позволи една килия. Обърнах й гръб, опрях се на стената и залепих чело на студения метал. Настъпи напрегнато мълчание, в килията нахлу кристално студен въздух, сякаш в този момент цялата вселена се клатушкаше на ръба на космическа пропаст. После чух бълбукането на блумара в чашите, шумът от бутилката, поставена на масата, и на края една дълга въздишка.

— Е, добре — каза жената предизвикателно. — Прекъснах инсталацията за хипносън, наруших правилника и сега съм тук, нелегална в опасност, говоря с теб, човек от червената смяна. Ако искаш, можеш да ме предадеш. Едно повикване по интерфона и след три минути ще бъдат тук, за да ме отведат. Но аз зная, че няма да го направиш.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— И защо?

— Защото ме обичаш.

Изпихме блумара мълчаливо, седнали един до друг на кушетката. Бях до такава степен изпълнен със съмнения, че вече не изпитвах влечение към нея. Поне така ми се струваше в този момент.

Когато ме целуна по врата, останах безразличен, но веднага разбрах, че държанието ми е погрешно, че ще бъде по-добре, ако я последвам в тази игра с открити карти. Тогава я прегърнах силно, притиснах бедрата й и потърсих устните й.

Диана отговори на прегръдката ми, но за малко, сетне се освободи от ръцете ми.

— После… — каза шепнешком. Стана, за да напълни отново чашите.

Главата ми се въртеше. Мислите ми се гонеха, натрупваха се една върху друга, за да рикошират след това в една измамна стена. Лутах се в някакъв лабиринт без изход.

Диана ми подаде питието и се сви на пода.

— Ти си отварял чекмеджето ми — каза с фалшив упрек. — Бях сложила една хартиена лентичка.

Можех да отрека, но да отговоря утвърдително ми се струваше по-бързо. По-добре беше да изясним нещата докрай, веднага, без да протакаме.

— Чекмеджето беше вече отворено — отбелязах, — може би ти си го оставила така…

— Може би… Във всеки случай ти си видял какво има вътре!

— Да, не съм сляп и мога да чета…

Очите на жената светнаха от задоволство.

— Значи, си видял и въпреки всичко не си отишъл да ме предадеш…

— Както изглежда, не.

— Значи е вярно!

— Кое е вярно?

— Че ме обичаш…

Това беше вече прекалено. Тя искаше да води играта, налагайки правилата по свое желание. Установяваше безспорни аксиоми и от тях извеждаше теореми и язвително произволни заключения.

— Любовта е инстинкт — се опитах да се защитя. И тъй като тя клатеше глава, усмихвайки се иронично и скептично, допълних: — Наистина ли те интересуват моите чувства?

— Много. Но сега трябва да говорим за друго.

Престорих се на изненадан. Тя мълча доста дълго, но не свали очи от мен, продължаваше да ме изучава, да претегля реакциите ми.

— Разбирам — казах, решил да играя докрай. — Искаш да говорим за Владимиро Спитцер.

— Точно така. Искам бележките му за невъзможността на Щастливото пътуване. Те са у теб, нали?

Този път не беше необходимо да се преструвам на изненадан.

— Не — уверих я аз. — Спитцер беше зелен, в продължение на две години разделяше с мен тази килия, но никога не е прекъсвал инсталацията за хипносън, за да установи контакт с мен, нито пък някога е оставял съобщения за нас, от червената смяна. Вие от зелената смяна сигурно знаете повече, с вас той е имал възможност да говори свободно…

— Това е вярно, само че той успя да разпространи откритието си сред много малко хора. Умря внезапно. Казват, че бил болен, но аз имам сериозни причини да подозирам, че…

Тя млъкна, сякаш за да ме подкани да продължа мисълта й. Но аз не се хванах на тази толкова явна въдица. Диана стана нервна.

— С една дума — подхвана тя, — има много причини да се съмняваме, че са го ликвидирали именно „белите“.

— Сквернословиш.

— Съвсем не. Управлението на кораба е в ръцете на „белите“, „белите“ са се страхували, че Спитцер може да организира бунт…

— Престани! Никак не е уместно да приказваш толкова образно.

Сега аз бях повел така дръзко играта. Попитах я:

— Какво знаеш за тайната на Спитцер?

Лежеше под мен податлива, безропотна и нежна. Но в прегръдките й нямаше страст, любовните игри ни се изплъзваха като в сънищата, жадуваният миг не настъпваше. Тази ли беше жената, която властвуваше в моите болезнени представи на самотник? Тази ли беше жената, която копнеех да възкреся сред магията на древните сказания?

Целувахме се вяло като двама уморени любовници, желаещи час по-скоро всеки да остане със своите интимни мисли.

— Сега аз излизам — казах, като се оправих. — Ще се опитам да осигуря храна и за теб. А после ще обмислим как да действуваме по-нататък…

Тя ми показа запасите, подредени в гардероба й.

— Всеки ден отделях по нещо. А сладкишите взех от Тибор.

Попитах кой е той.

— Не знаеш ли кой е Тибор? Но как! Той е съдържателят на заведението, познават го всички.

— В моята смяна съдържателят на заведението се казва Булмер. Добре, въпреки всичко аз излизам, макар проблемът за храната да е решен. Имам нужда да размисля. Освен това, за да избегна всякакви подозрения и опасни изводи, хубаво е да ме видят навън, в стола или в Залата за съзерцание. Ти стой тук спокойно, няма да се бавя дълго…

Диана увисна на врата ми. Погледът й беше потъмнял.

— Ти отиваш да ме предадеш — ми каза, — изобщо не те е грижа за мен.

— Казах ти да стоиш спокойно. Заключи и ако някой се обади по интерфона, не отговаряй.

С мъка успях да се изтръгна от прегръдката й. Вече бях на прага и се готвех да отворя вратата, когато тя отново застана пред мен.

— В твоите ръце съм, Варго. Каквото и да се случи, знай, че те обичам.

— Аз също, малката ми. Бъди спокойна.

 

 

По Големия коридор срещнах Арсенио и Рода Салинас. Държаха се за ръка, загледани един в друг и изобщо не ме забелязаха. Срещнах Ганчо Дерек, кръгъл като топка, с открито и ведро лице.

— Щастливо пътуване, Варго.

— Щастливо пътуване.

По-нататък, почти пред заведението на стария Булмер ме застигна Деметрио. Искаше да играем шах.

— Друг път, Деметрио. Тази вечер ме боли глава.

— Добре, друг път. Щастливо пътуване.

— Щастливо пътуване, Деметрио.

Отидох чак до края на коридора, до Залата за съзерцание. Влязох и седнах на един от последните редове. Беше препълнено. Всички седяха отпуснати, облегнали глави на столовете и пушеха, с очи зареяни в пространството зад купола, обсипано с мигащи звезди.

„Това са само светещи точки“ — ми беше казал Столер. „Това са само светещи точки“ повторих на себе си и се извърнах с отвращение. В този момент ми се искаше да извикам с пълно гърло, да излея цялата мъка и ярост към лъжата, на която бях жертва заедно с всички останали. Ярост, но също и гордост, че съм прозрял истината.

Изпуших една цигара, налагайки си глупавото изражение, което имаха всички. После се измъкнах навън с ленива стъпка.

Преминах отново по Големия коридор. Спрях се за миг нерешително пред Залата за знания, единственото място, което можеше да ми осигури половин час пълно усамотение. Но изпитвах силна нужда да пийна нещо, затова продължих и влязох при Булмер.

Видях Еудженио, подпрял се на бара, да разговаря с Ласло. Кимнах им леко и отидох да се скрия в един свободен бокс. Булмер дойде веднага и ми донесе да пия.

Исках да осмисля изключително сложното положение, в което бях изпаднал, но способността ми да съсредоточа мислите си ставаше все по-слаба с всяка измината минута. Отново бях обезоръжен, отново бях в центъра на циклона, отново бях на тъмно.

При все това, допреди няколко часа, все още заслепен от ненадейната светлина, която бе проблеснала в мен, бях се почувствувал като непобедим бог, неуязвим за уловките, за всички възможни интриги.

Вината беше изцяло в Диана Абгрунд. Тъкмо тя бе нарушила чувството ми за сигурност, като се бе появила пред мен неочаквано с любовните си предложения, но също и да ми говори за Спитцер, едно име, което беше в центъра на всички мои терзания. Много малко неща бе изрекла, още по-малко бяха тези, които се бе изпуснала да ми каже. И много — които бе пре-премълчала. Беше ме уверила, че е сигурна в любовта ми само защото не бях отишъл да я издам за онова, което бях открил в чекмеджето й. И после ми бе разказала невероятната история за конспирацията срещу „белите“, за да им отнемат управлението на кораба. И начело на това подривно движение стоял Спитцер, според чиито теории Майката Земя следвала погрешен курс и вече не се движела към Проксимата на Центавър, а от доста време дрейфувала в звездните пространства, без каквато и да е ориентировъчна точка.

Бях се разсмял, но по друга причина. Имаше една подробност, която не ме убеждаваше: Диана ми беше казала, че след смъртта на Спитцер членовете на движението й поставили задачата да издири бележника на ръководителя им. Документите трябвало да бъдат скрити в килията, която Спитцер в продължение на две години бе делил с мен. Тогава тя успяла, подкупвайки някого от Жилищната служба, да издействува да я настанят в моята килия, за да може да я претърси спокойно. Ровила навсякъде, използвайки подправени ключове дори за гардероба и чекмеджето ми, без да успее да намери нещо с изключение на драсканиците ми по астрономия.

— А къде намери подвързията на бележника? — бях я попитал.

— На същото място, където и ти, зад решетката на музикалния дифузор. Но ти си хитър. Ти си взел вътрешните страници и си оставил на мястото само подвързията.

Аз твърдях, че това не е така, исках да я оборя с различни аргументи, но тя настояваше почти със сълзи на очи. После, за да ми попречи да продължавам с настойчивите си въпроси, бе свалила дрехите си и…

Еудженио Столер се появи на входа на бокса, остана там за миг, после се приближи до мен.

— Какво правиш, сам ли пиеш?

Бутнах към него бутилката блумар и една чаша.

— Малко съм извън релсите — казах, за да обясня по някакъв начин това, че бях сам.

— Неприятности в работата ли?

— Намират се.

— Преди малко Ласло ми разказа, че ще полудеете заради перките на една от хидропонните вани.

Потвърдих, изръмжавайки.

— Ласло казва, че това е саботаж от страна на зелените.

— Ласло е глупак.

Еудженио изпи питието си на един дъх, после избърса уста с опакото на ръката си.

— Аз бих се замислил — каза, сбърчвайки чело.

— Говори по-ясно.

— Бих се замислил, преди да го нарека глупак. Навсякъде по малко започват да стават странни неща и може би той има право. Как се казваше? Мирише ми на изгоряло…

Вдигнах рамене с лениво безразличие, но вътре в мен сърцето ми беше започнало лудо да бие и ситна пот бе оросила слепоочията и дланите на ръцете ми. В този момент по високоговорителя на заведението съобщиха: „Варго Зловик, Варго Зловик, да се яви веднага.“

— Викат те — изсмя се ехидно и със саркастична ирония Еудженио. — Наслука.

— Аз сам поисках разговора, още от миналата смяна.

— А, така ли? Е въпреки всичко, наслука.