Лино Алдани
Затъмнение 2000 (4)

4

Албенитц Бенито Йорге, координатор от първа степен, изключително важна фигура на шахматната дъска, в пряк контакт с Върховния. Лицето му е малко, триъгълно, има жълти и остри зъби, като на гризач, нещо средно между бобър и катерица. Когато се намира при Калиф Върховния, тялото му застива, сякаш е от лед, струва ти се, че всеки миг гръбначният му стълб ще се строши на парчета, стои там скован, вероятно с леко повдигнати токове, за да изглежда по-висок, с треперещи ръце, които не знае къде да дене…

— Какво показват тестовете? — пита Калиф…

 

 

Да се опише една килия е съвсем просто. Помещението е едно, четири на четири. В единия от ъглите, зад пластмасовата завеса, има две ниши за хипносън. Една преграда от опънат полистирол почти в средата на стаята разделя сервизните помещения от всекидневната: маса, гардероб, три стола и едно сгъваемо легло. Няма друго.

До леглото с подставка, вградена в металическата стена, има видеолента за приемане на образите. Можеш да изглеждаш цели дузини микрофилми, излегнат удобно. Има също и един механизъм за слушане на музика, нещо като отвор на тавана, не по-голям от пакет цигари. Достатъчно е само да натиснеш бутона и цял водопад от ноти и акорди е готов да се изсипе отгоре ти.

Няма илюминатори. В нито една килия няма илюминатор. Може би само в килиите на „белите“ на кърмата на кораба… Но аз никога не съм влизал в килия на „бял“. Мисля, че дори и те не могат да си позволят лукса да имат собствен прозорец. Единственият прозорец на Майката Земя е онзи огромен илюминатор, който се намира на носа, ужасяващият полукупол, покриващ цялата Зала за съзерцание.

Цялото обзавеждане на килията е общо, т.е. използва се на смени от двамата заселници, от зелената и от червената смяна, на които е зачислено. По три дни всеки. Съвсем лични са само нишата за хипносън, една част от вградения гардероб и едно от двете чекмеджета на масата. Нищо друго.

Малки, съвсем мънички идеи, проблясъци, които идват от нищото, глупости. Едва доловими съучастнически намигвания, неясни подмятания и набързо подсказани алегории, без да изглеждат вредни.

Има нещо, което трябва да спомена. Аз не съм глупак. Винаги съм прекарвал три четвърти от свободното си време в библиотеката, чел съм стотици книги, изгледал съм хиляди микрофилми на Специалната секция, тази, в която се влиза със специално разрешение, а то не се получава лесно. Никога не съм губил равновесие, макар да е имало случаи, когато съм спорил със самия себе си на глас, когато в Залата за знания е нямало никой. Но във всички други случаи винаги съм вървял по правия път, никога по мой дарес не е имало мъмрене или упрек.

Дори и тази вечер, когато Еудженио се появи на вратата в дъното на залата, вече бях заел обичайното си място отдясно, почти в ъгъла.

Еудженио има широко и месесто лице, големи и кръгли очи, съразмерно раздалечени. Но тази вечер лицето му изглеждаше изтощено, клепачите му бяха притворени и образуваха два тънки процепа. Погледна ме неподвижен от рамката на вратата, повдигна ръка за ленив и вдървен поздрав, после тръгна напред, пружинирайки на дългите си крака.

Усещах го зад гърба си, беше много неприятно. И почти отгатвах погледа му над рамото ми — две сонди, изследващи страницата на книгата, която четях.

— Седни — казах му машинално само за да се отърва от натрапчивата му близост. — Искаш да знаеш какво чета ли?

Еудженио Столер повдигна рамене. После разшири цепнатините на очите си и прозявайки се, започна да търси под металическата маса анатомичното столче.

— Уморен съм — ми каза с глух глас. — Преди половин час приключих едно извънредно дежурство в сектор В–45.

Дълго не каза нищо друго, продължаваше да удря с пръст по масата, бързо, все по-бързо, без да каже нищо, с поглед, зареян по рафтовете зад гърба ми.

Затворих книгата и също започнах да барабаня с пръсти по масата. Гледах го право в очите, не го изпущах нито за миг и си мислех, хайде да видим сега кой ще се измори по-напред, но той веднага, сякаш бе прочел мислите ми, се разсмя и каза:

— Извинявай, не исках да нарушавам спокойствието ти. Исках само да разменя няколко думи, но при стария Булмер нямаше никой, който да ми допада. — После допълни: — Ванда е дежурна.

Отдалечих се за миг, само за да сложа книгата на рафта, погледнах колко е часа, отбелязах в картончето регистрационния си номер, за да дам възможност на библиотечния компютър да извърши евентуалния си контрол.

В залата на Специалната секция нямаше никой. Само аз и Столер.

— Ето ме на твое разположение — му казах, докато отново сядах. — Как разбра, че съм тук?

Столер отново се засмя.

— От известно време не те виждам. Нора Керени също напразно те търси. При Булмер те нямаше, в килията също, а името ти не фигурира в извънредните дежурства. Оставаше да бъдеш само тук, Майката Земя не е толкова голяма!

Попитах дали и той има разрешение да влиза в Специалната секция.

Кимна сухо и утвърдително. Впрочем моят въпрос беше напълно излишен: без разрешение никой не можеше да си позволи волността да влезе, а и аз го бях виждал неведнъж да обикаля около стелажите. Бях задал въпроса просто така, за да спечеля време.

Настъпи дълга пауза.

— Отслабнал си — отбеляза после с умишлено безразличие. — Изтощен си като от безсъние. Нещо не върви ли?

Не бе лесно да му отговоря. Изведнъж загубих контрол над себе си.

— Какво искаш? — се нахвърлих гневно. — Ти нямаш намерение да разговаряш, нямаш никакво желание за разговор. Дошъл си тук само за да ме предизвикваш.

— Възможно е. Или може би съм тук само за да обирам пяната на твоя гняв. Какво не върви?

— Всичко. Всичко ми върви накриво. Но това, което не мога да преглътна, е шегата, която ми изиграха от Жилищната служба. Ако имах една бомба, бих ги хвърлил всички във въздуха.

— И защо?

— Защото така. Иди да видиш в килията ми. Иди да видиш кого са сложили. Една жена! Една красива жена, разбираш ли? Настаниха ми я там, тя спи спокойно, но аз имам чувството, че ме следят. Не понасям това. Както и не понасям мисълта, че когато съм в състояние на хипносън, тя може да ме гледа или да рови из нещата ми, да спи в моето легло, да използува масата, гардероба, музикалния дифузор, сервизните помещения, всичко, всичко онова, което е общо.

Столер пресилено се засмя.

— Е, хайде, винаги е било така. Защо се засягаш?

Усетих спазъм в стомаха си. Разбира се, че винаги е било така. Но когато другарят ти по килия е жена, и отгоре на всичко красива, та чак ти секва дъхът, нещата се променят, положението става необичайно и нещата не вървят, замирисва на изгоряло. Казах всичко тава на Столер, опитах се да му обясня душевното си състояние, а в отговор той започна да се прозява.

— А преди това? — попита на края с безразличие. Искаше да знае кой беше преди това на мястото на „спящата красавица“.

— Преди това беше Владимиро Спитцер.

Наблегнах на името. Произнесох го почти на срички, съзнателно преднамерено, за да го подчертая колкото се може повече.

Последва дълго изсвирване, подобно на свистенето на разпръсквателя. После удари по масата.

— Спитцер! — въздъхна Еудженио. — Лоша работа, моето момче.

— Защо пък да е лоша?

Той широко разтвори очи:

— Не беше от добрите, а бунтар, който предизвика цял куп бъркотии в зелената смяна. За щастие умря.

— Да, умрял е. Каза ми го координаторът Покар. Каза ми също, че Спитцер е искал да вдигне бунт. Но не мога да разбера защо.

— Той беше луд — завърши Еудженио, като внезапно скочи на крака, но после, като се опомни, допълни: — Хайде. Хайде да пийнем нещо при стария Булмер.

Не успях да го попитам откъде знае толкова подробности. Вероятно „белите“ го бяха викали и разпитвали, така както бяха сторили с мен. Еудженйо ме хвана за ръка с недодялан, но сърдечен жест и ме повлече навън.

Както винаги по това време Големият коридор беше задръстен. Шум от стъпки, глъчка, шепот, над които от време на време се издигаше унилият вик на един поздрав, който от известно време за мен звучи фалшиво, почти механично. Щастливо пътуване! Еудженио изпи прав на бара три блумара със сайдерова мента. Трябваше да сторя същото. И както обикновено плати той: имаше цяла шепа жълти жетони, които наистина можеха да предизвикат завист. Завист и подозрение.

— Какво ще правиш след вечеря? Ще дойдеш ли да играеш шах?

Кимнах отрицателно с глава. После усетих, че някой ме хваща за рамото. Обърнах се: беше Нора Керени.

— Ще дойдеш ли? — попита с глас, изпълнен с желание. — Имам блумар, цигари, сладкиши…

Не, исках да бъда сам, съвсем сам. Или по-точно изпитвах непреодолимо желание да се затворя в килията си и…

Никога не бях го правил, но този път се изкуших. Поддадох се на желанието си и отметнах пластмасовата завеса — несигурна преграда между двете ниши за хипносън и съмнителна охрана на чувството за свян, което понякога може да бъде нарушено.

Диана Абгрунд спеше. Не зная колко дълго съм я гледал. Времето сякаш беше спряло, дори поскърцването на космическия кораб достигаше приглушено, почти незабележимо.

Бях обзет като от кошмар от този египетски профил, от тези синкавочерни коси, от това ритмично, равномерно дишане, което повдигаше и отпускаше бавно, на пресекулки гърдите й. Бях като хипнотизиран, дишах със същия ритъм. Тогава внезапно ме обзе глух гняв. В, този момент исках да имам в ръцете си голям чук, един английски ключ, нещо твърдо, за да мога да строша на парчета прозрачната обвивка на сандъка и да обсебя този образ, да се слея с него, за да се почувствувам едно цяло с някого, с нея, най-вече с нея, в една абсурдна и страстна прегръдка. „Щастливо пътуване!“ Това бях аз, аз, който говорех на глас. А после… После изпих целия си запас от блумар, унищожих цялата си дажба цигари. И проснат в сгъваемото си легло с широко разтворени в тъмнината очи, аз мислих, мислих, мислих.