Лино Алдани
Затъмнение 2000 (3)

3

Проблемите са повече от три. Те са твърде много. Освен проблемът за връзката между дума, понятие и представа, съществува и проблемът за правдоподобност. Ако например бях завързан тук за този стол или парализиран, без осезание, без да мога да се движа или да ставам, за да проверявам със собствените си ръце… никога не бих узнал дали тази бутилка, която изглежда поставена на масата и се откроява на стената, действително стои там, или е само нарисувана.

Понякога очите се заблуждават. Понякога сетивата лъжат. А един древен мит разказва за сенки, които идват и си отиват на фона на пещерата. А умът? Какво представлява нашият мозък? Може би само един удобен инструмент.

Рано или късно все пак ще трябва още веднъж да размисля за цялата система. Веднъж завинаги, окончателно. А това означава, че рано или късно ще трябва да се принудя да направя своя вътрешен избор.

 

 

Случиха се доста неща и все обезпокоителни. Най-напред миналата вечер, вечерта на смяната на дежурството. Прибрах се много късно и в тъмнината не обърнах внимание на новата табелка, закачена на вратата. Тя изплува в съзнанието ми по-късно, когато се канех да легна в нишата. Тогава, обзет от внезапно и необяснимо любопитство, се втурнах към входа на килията.

Натиснах бутона, за да светна лампичката и прочетох името: Диана Абгрунд.

Внезапно се почувствувах неловко, сякаш някой бе отправил обида по мой адрес. Никога не се случва другарят ти по килия да бъде от другия пол. Или по-точно: само в изключителни случаи.

Нора ми бе оставила три цигари. Изпуших ги и трите, докато се разхождах нагоре-надолу из тясното пространство на килията. Предчувствувах бъркотии и усложнения, цяла серия от капани, за да ме уловят в грешка. А имаше и други неща, които кръжаха заплашително в главата ми: думите на Еудженио Столер, всички съмнения покълнали в онези мигове на бълнуващо просветление. Накрая изнемощял се свих в нишата, спуснах преградата и поставих електродите на слепоочията си. Хипнотокът вече течеше от няколко часа. Заспал съм веднага.

И ето тази сутрин изненадата, след три дни хипно-сън. Не си представях Диана Абгрунд толкова красива. Станах, погледнах в съседната ниша и останах дълги минути неподвижен да съзерцавам чертите й. Има нещо тайнствено в съвършеното й лице с миловиден и в същото време властен профил. Стоях пред нишата оглупял, а сърцето ми кой знае защо започна силно да бие. Бях загубил способността си да мисля последователно.

С усилие излязох навън. Никой не забеляза малкото закъснение, с което пристигнах на работното си място: никой не контролира заселниците от първа степен, ние сме пряко подчинени на изпълнителния комитет на „белите“.

Проверих четиринадесетте хидропонни вани в моето отделение. Заедно със зачисления ми техник употребихме два часа, за да открием повредата в задвижващите перки. После се затворих в тесния си кабинет, за да попълня статистическите бележки и да съставя отчетите. Но мозъкът ми приличаше на обезумяло животно. Върху хартията, върху пластмасата, върху пластините от полистирол внезапно се появяваше лицето на Диана Абгрунд, то се налагаше с цялата отчайваща подробност на своите черти.

Напразно се мъчех да отпъдя този образ, да се съсредоточа в работата си.

После в стола, докато се преструвах, че се интересувам от разговорите между Столер и другите, седнали до мен, по високоговорителя съобщиха името ми.

— Ей, Варго! — извика Столер, като ме бутна с лакет. — Спиш ли? Викат те.

Тръгнах като на сън. На входа на столовата Нора Керени ми се усмихна, докосвайки ръката ми и нежно ми кимна съучастнически. Но аз не се спрях нито за миг, излязох на Големия коридор, извървях го целия до кърмата — така наричаме отделението, където живеят и работят „белите“.

— Стая двадесет и четири — казах на офицера, застанал на пост на входа. Тръгнах ръководен от светещите знаци, указващи посоката по криволичещите тесни коридори. Стая номер двадесет и четири изглеждаше много далеч, в края на лабиринта. Прочетох името на табелката: Клаудио Покар, координатор от втора степен.

 

 

Студени, раздалечени сини очи. Широко и едро лице. Масата е покрита с книжа, а работният комбинезон на координатора Покар е снежнобял, ослепително бял, крещящо бял, като всички комбинезони на шефовете.

Много е внимателен. Усмихва се, но усмивката му е мигновена и студена като ледено острие. Поканва ме да седна, приближава кутията с цигари. После сякаш заговорва на себе си.

— Варго Зловик — казва със суров и безличен глас — завеждащ трети хидропонен отдел. Така.

Но веднага разтваря сините си цепнатини и агресивно ги вперва в мен.

— Става въпрос за вашия другар по килия — казва, — за Владимиро Спитцер.

Оставам в очакване, предпазлив. В този момент Владимиро Спитцер е много далеч, мисълта ми е насилствено заета с една-единствена фикс-идея: лицето на жената, заела мястото на Спитцер. Имам големи познания по история, дори и най-старата. Е добре, Диана Абгрунд извиква в съзнанието ми египетските йероглифи, стенописи, гипсови бюстове на царици, неми и многозначителни сфинксове на неразгадани тайни. Клаудио Покар се движи като автомат.

— Спитцер е мъртъв — казва с безразличие. — Неизлечима болест му попречи да продължи Щастливото пътуване.

Все още съм в очакване, ставам по-предпазлив.

— Има нещо, което искаме да узнаем. Спитцер беше фанатик с нездрав разсъдък. Знаем, че имаше странни представи за всичко. Опитвал ли се е някога Спитцер да влезе в контакт с вас?

— Спитцер беше зелен — отбелязвам, след като съм направил гримаса в знак на отрицание, — а аз съм червен. Никога не съм имал възможността да разговарям с него.

— Разбирам, но аз имам пред вид друг вид контакти. Спитцер е общувал с различни хора от зелената смяна с цел да организира бунт. Този опит е смешен, мъртъв още в зародиша си. Но ние подозираме, че той се е опитал да разпространи своите налудничави идеи и във вашия сектор. Вие сте бил негов другар по килия доста дълго време. Не сте ли получавал някакъв знак, опит за контакт или съобщение?

Той ми се подиграва, този Клаудио Покар, „бял“ от втора степен, той минава всяка граница, която дори и един „бял“ никога не бива да прекрачва. Явно ме счита за наивник. А това не мога да понеса.

— Да допуснем, че е така — казвам. Забелязвам, че гласът ми звучи доста предизвикателно. — Да допуснем, че Владимиро Спитцер ми е отправял не едно, а сто съобщения. Хипотезите са две: бих могъл да считам Спитцер за луд, но в този случай бих уведомил когото трябва. Или не, Спитцер би могъл да ме спечели за своята кауза. И тогава не виждам как бих могъл спонтанно да го призная.

Покар започва да се смее, забавлява се. Чука с оловния молив по масата и се кани да заговори, но аз го изпреварвам:

— Има и още една, трета хипотеза, може би най-вероятната.

— И коя е тя?

— Хипотезата, че с Владимиро Спитцер никога не съм имал нищо общо, освен общата килия, която сме делили в продължение на две години.

Координаторът Покар вече не се смее. Взема картончето, отново го разглежда с безразличие. И повтаря:

— Варго Зловик, завеждащ трети хидропонен отдел. — После след дълга гримаса продължава. — Имате бърза мисъл, заселник Варго.

Повдигам рамене. Клаудио Покар става, заобикаля масата и идва близо до мен. Той е нисък, набит, от масивната му фигура се излъчва някаква сила и вътрешна сигурност, която за миг ме стъписва повече, отколкото трябва.

— А бунтът? — връхлита ме със сух, почти ироничен глас. — Не искате ли да знаете мотивите за заговора?

Сега вече си давам сметка. Когато преди малко координаторът ми заговори за подривната дейност на Спитцер, от моя страна не последва никаква изненада. А трябваше да демонстрирам цялото си учудване. Напразно си блъскам главата, за да намеря някакво приемливо извинение за липсата на каквато и да било реакция от моя страна. Изглежда, че Клаудио Покар се наслаждава много на затрудненото положение, в което съм изпаднал.

— Мисля, че пак ще се видим — ми казва, като ме потупва леко по рамото.

Придружава ме до вратата. Но на прага, като ме хваща за ръката, ми задава от упор един въпрос.

— Знаете ли какво е това ноумен?

— Ноумен ли? — Вече не успявам да следя играта, при всяка реплика координаторът Покар променя правилата, преследва някаква цел, която ми е напълно непонятна. — Ноумен. Да, мисля, че зад тази дума трябва да се разбира онова, което е вътре в нас, непознаваемото, онова, което се противопоставя на явлението, т.е., на действителността такава, каквато е.

— Да — съгласява се Клаудио Покар, кимвайки с глава. — В общи линии е така. Мисля, че наистина ще се видим отново, заселник Варго. Щастливо пътуване!