Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Eclissi 2000, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Гергана Калчева-Донева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лино Алдани. Затъмнение 2000
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983
Библиотека „Галактика“, №48
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от италиански: Гергана Калчева-Донева
Рецензент: Симеон Хаджикосев
Редактор: Божан Христов
Редактор на издателството: Панко Анчев
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов
Коректор: Ана Иванова
Италианска, I издание
Дадена за набор на 4.V.1983 г. Подписана за печат 20.VI.1983 г.
Излязла от печат месец юли 1983 г. Печ. коли 11.50. Изд. коли 7,45.
УИК 7,22. Цена 1.00. Формат 32/70×100. Изд. №1673.
Страници: 184. ЕКП 95366 21331/5637–39–83
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
850 31–32
© Гергана Калчева-Донева, преводач, 1983
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983
c/o Jusautor, Sofia
Lino Aldani. Eclissi 2000
© Giovanni de Vecchi Editore, Milano, 1979
История
- —Добавяне
- —Редакция от Mandor според хартиенотото издание; отделяне на предговора като отделен текст
2
„Съгласен съм, Албенитц. Повикайте го и вижте какво иска. Тази история вече започва да ми дотяга.“
Албенитц Бенито Иорге, координатор от първа степен, изключително важна фигура на шахматната дъска, в пряка връзка с Върховния. Лицето му е малко, триъгълно, има жълти и остри зъби, като на гризач, нещо средно между бобър и катеричка…
Залата за съзерцание. Един огромен екран в полукръг, който преминава от стена на стена. Удобните столове с меки облегалки за главите и ръцете са разположени в правилни редици, които се снижават постепенно. С една дума — театър.
Веднъж моят приятел Еудженио Столер се опита да ме накара да се замисля колко жалък е спектакълът. Това са само светли точки, ми каза, един облак от лъскави топчета и тук-там някой и друг диамант, който блести малко по-силно от останалите. Еудженио е циник, или поне му е приятно да играе тази роля. Истината е, че тези звезди, това черно и дълбоко пространство отвън, обсипано с всички тези ледени и предупреждаващи светлини, които ти се струва, че можеш да докоснеш с ръка, омайва дори и най-затъпелите членове на екипажа.
Който е строил кораба, го е знаел. Който е проектирал този страшен прозорец на 180°, трябва да е бил велик психолог и възвишен естет. Обикновено местата в залата се заемат до едно. Но понякога в късните вечерни часове, когато лампите в коридора превключват на леко синкава светлина, за да ни дадат илюзията за нощ, понякога, казах, залата е почти празна. Само малки групи се застояват тук и там, обикновено по края на залата, понякога под високите сводове се носи тайнствен шепот и в полусянката съмнението нараства неимоверно, хиляди догми се сгромолясват, достатъчен е само един поглед, една тръпка, тембърът на един глас, който увисва на последната дума, достатъчна е дори само една пауза.
— Щастливо пътуване! — пожелава съседът ти, сбогувайки се.
— Щастливо пътуване!
— Довиждане, приятели. Ще се видим по-късно.
— Ще се видим по-късно. Щастливо пътуване!
Често поздравът звучи фалшиво и неестествено. Като подигравка. Никога няма да видим Обещаната Земя. Може би ако всичко стане така, както е било предвидено в началото, ако корабът запази своя курс и не бъде отнесен в бездните на пространството, може би нашите правнуци ще стигнат до целта. Дванадесет поколения са доста дълга верига. Аз и тези на моята възраст представляваме централният пръстен. Ние сме едва по средата на пътя. Майката Земя трябва да измине още около деветнадесет билиона километра, преди да стигне до целта. И при все че скоростта, която нашите двигатели развиват, е безумна, ще са необходими приблизително още сто и петдесет години, време, през което можеш да умреш много пъти.
Еудженио Столер обича да се шегува язвително.
— Ти си глупак — ми каза днес, като седна до мен. — Приемаш много сериозно външната украса, лозунгите и готовите фрази.
Оглеждах се наоколо, мънках изплашен, защото помещението беше много просторно.
— Ти си глупак — повтори Еудженио. — Тук няма какво да съзерцаваш, това е салон за клюки, звездите отвън нямат стойност, стойност има само нашето безпокойство, нашата нерешителност на жалки и малодушни хора.
Когато Столер говори така, аз се чувствувам неловко. Гледах го дълго, но той се усмихваше загадъчно, сякаш се наслаждаваше на моето притеснение.
— Хайде да си вървим — каза, като ме хвана за ръката. — Да отидем при стария Булмер да си поприказваме.
Излязохме от Залата на съзерцание и повървяхме около двеста метра по Големия коридор. На това място в елеватора нямаше толкова много хора. Еудженио ме бутна вътре и за десет секунди слязохме на третото равнище.
Човек не се чувствува зле при стария Булмер. Това е спокойно местенце, посещавано най-вече от шахматисти и влюбени. Има една обща зала, в която масите са наредени много близко една до друга и цяла редица от отделни, напълно изолирани боксове.
Като ми се усмихваше, Еудженио извади от джоба си цяла шепа жълти жетони.
— Тази вечер ще се напием — каза и ги разклати под носа ми.
Винаги има много жетони и никога не мога да разбера как го прави. Ако не го познавах, откакто се помня, ако не ми беше близък приятел, щях да си помисля, че получава всички тези жетони в замяна на работата си като доносчик на „белите“. Но съвсем не е така. Дори и защото не виждам за какво „белите“ би трябвало да бъдат информирани от момента, в който всичко върви от добре по-добре, без недоволства и безредици. Вероятно Еудженио разбира от работата си и затова успява да спечели доста жетони.
Сам старият Булмер дойде да ни сервира „Блумар“. Идва два-три пъти с поднос и тесни чаши, после му дотегна да се разкарва на всеки пет минути и остави бутилката.
Еудженио се налива като бъчва. Продължаваше да ми се усмихва, вдигаше чашата на височината на носа си и ме гледаше с притворени, но язвителни очи с цвят на малахит.
Половин час след това езикът му съвсем се развърза.
— В коя година сме? — попита с леко насмешлив глас. Все още продължаваше да се усмихва иронично и раздразнително.
Въпросът му беше смешен. Свих рамене ядосан и погледнах в друга посока, сякаш за да му дам да разбере, че ще е по-добре, ако промени темата за разговор. Но Еудженио продължи да пита настойчиво:
— Хайде, отговори. В коя година сме?
— 128-а — отвърнах, за да му угодя.
Но той продължи настойчиво:
— Тоест?
Това беше игра. Разбирах, че беше игра, но игра, на която Еудженио държеше извънредно много. Не можех да му откажа това. Отговорих му:
— Тече 128-та година, това означава, че са изминали 128 години, откакто Майката Земя е напуснала планетата.
— Хм. Година? А какво представлява една година?
— Година е времето, за което планетата Земя прави една обиколка около своето слънце.
Той започна да се хили просташки.
— Земята е далече — каза. — Има я и я няма, вече е невидима. Като ориентировъчна точка е равна на нула.
— Но на борда има часовник. Атомен часовник, регулиран по земното време.
Еудженио отново напълни чашите.
— Възможно е часовникът да се е повредил — отбеляза с променен израз. Лицето му стана сериозно и се издължи, очите му хлътнаха и се изпълниха с ужас. Нямаше и следа от непристойното му веселие. — Часовникът може да изостане, разбираш ли? И никой няма да разбере.
Невъзможно. Опитах се да му припомня, че един атомен часовник никога не се поврежда, че той практически е вечен и за сто години не изостава дори с десета от секундата. Столер остана невъзмутим. После се протегна над масата и силно се наклони към мен.
— А ако някой е решил да се позабавлява и го е повредил?
Беше изрекъл това тихо, почти шепнешком. В главата ми остро прозвуча аларменият звънец. Думите му, изразяващи недвусмислен въпрос, все още висяха във въздуха. Исках да спечеля време, да размисля поне за миг над това чудовищно внушение.
Но Столер ме наблюдаваше, твърдият му и повелителен поглед изискваше незабавен отговор.
— Ти се шегуваш — му казах. Чувах гласа ми да излиза изкуствен от гърлото, лигав и празен. — Каква причина могат да имат, за да повредят часовника?
Точно в този миг си дадох сметка за много неща. Междувременно бях допуснал непростима грешка. В края на краищата Столер бе говорил с академичен тон, бе намекнал за повреждането на часовника, позовавайки се на „някой“, сякаш този „някой“ се е забавлявал, като си е поиграл с времето. Аз обаче с моя отговор показвах, че съм взел под внимание идеята за заговор, макар и за да я отхвърля. Бях се издал. Поддържането на бордовия часовник е задължение на „белите“. А за онова, което вършат „белите“, не се допуска и най-малко съмнение. Поне така мислех до този миг. Но думите на Еудженио ме накараха да открия сам себе си. Сега разбрах, че в скритата област на моите мисли винаги е имало отворена вратичка и за най-дръзките съмнения, за семената на скептицизъм и страх, които никоя проверка не би могла да разпилее, а само да изтика още по-надолу, в дълбокото.
— Съгласен съм — поде Столер, — няма никаква причина. Според нас. Но те — и той произнесе последната дума с открита агресивност — те биха могли да имат хиляди неподозирани причини, които ни убягват, защото сме в пълно неведение.
Вече играеше с открити карти. И ако аз се бях издал с онова хипотетично твърдение, то той се бе компрометирал. Часовникът беше само един пример, може би не толкова очебиен, но несъмнено указващ много неща. Всъщност Столер ми напомняше, че нашият живот протича в една затворена, напълно изолирана система.
— Истината е химера — допълни той.
Не ми харесваше обратът на нашия разговор. Столер ме теглеше към вероломен и хлъзгав терен, осеян с капани. Опитах се да реагирам:
— Ти повдигаш отново стария въпрос за бога, въпроса, който е измъчвал хората, живели на Земята. Те също са живели в затворена система. Така е било винаги и ще бъде винаги така. Какво е вселената, цялата вселена, ако не една затворена система? Хората са се страхували от собствената си мисъл, страхували са се да решат кое е истина и кое не е, и така, за да се избавят от тази непосилна отговорност, са създали бог…
— Но ти се отклоняваш — ме прекъсна Еудженио.
— Съвсем не се отклонявам. Ако има бог, тогава истината е негова и на нас не ни остава нищо друго, освен сляпото суетене в една безкрайна нощ, след която няма да има разсъмване. Минаваш всякакви граници, Еудженио. Ти би искал да мисля за „белите“ като за боговете на този микрокосмос — Майката Земя — само защото управлението на кораба е в техни ръце.
— Не става въпрос само за управлението на кораба…
— А за какво друго тогава?
В този момент на прага на бокса застана Ванда. А зад Ванда надничаше Нора Керени. И двете изглеждаха странни и загадъчни, така изглеждат много от нас, но особено жените във вечерите на смяна на дежурството. Три дни, прекарани в хипносън, отлитат за един миг и ние се събуждаме свежи и отпочинали. И все пак това е като умиране, това са три дни живот, който ни отнемат, открадват ни ги в един миг. Вероятно тази е причината вечер, при смяната на дежурство, всички да сме по-словоохотливи, по-доверчиви и склонни към развлечения. Жаждата за живот става по-силна и преди да изчезнем за три дни в сивия кладенец на безсъзнанието, ние изпитваме нуждата да приключим приятно нашата смяна.
И затова, когато Нора Керени, която познавах само по лице, седна до мен, веднага я прегърнах. Пихме още заедно. После Ванда заговори с Еудженио, смееше се, Еудженио също се смееше, Нора обгръщаше с ръка врата ми, търсеше ръката ми и беше толкова хубаво в приятната топлина на малката зала пред бутилка „Блумар“, цялата за нас, заедно, без да водим някакъв определен разговор, с отмалели и тежки крайници.
Напуснахме заведението на стария Булмер доста късно. Но в студената, синкава светлина на коридорите все още бавно сновяха тъмни сенки. Големият коридор бе изпълнен с шепота им. Еудженио и Ванда се бяха прегърнали, от време на време тя се обръщаше, после на кръстовището последва цяла въртележка от прегръдки и въздишки.
— Щастливо пътуване — ни пожела Ванда, като се притискаше към Еудженио.
— Довиждане, приятели. Щастливо пътуване.
— Щастливо пътуване!
В сянката остана да виси смътното усещане за тъга, навярно по неосъществени мечти, по обещания и дълги, напразни очаквания. Бях сам, сам с Нора, в лабиринта на хиляди съмнения, останали без отговор. Тогава я притиснах към стената. Целунах я гневно. Исках да притежавам това тяло, меко и силно, да я ухапя, да се отпусна и да не мисля повече за нищо. Изпитвах болезнено желание да избягам от самия себе си. Последва нов изблик от абсурдни думи, лишени от смисъл, объркан шепот, съпровождащ отдаването на цялото й същество. Ръката на Нора хвана моята, за да ме поведе в сянката, под сините светлини на коридора. Нейната килия беше последната в дъното.