Лино Алдани
Затъмнение 2000 (1)

1

„Нека влезе, Албенитц. Доведете го тук, за да приключим веднъж завинаги.“

 

 

Междувременно би трябвало да започна с описанието на обстановката, да изброя куп дребни подробности, незначителни неща, и макар неясни и убягващи, все пак да предам усещането за нещо затворено, за една вселена с херметична непроницаемост, за нещо металическо и студено, където всички са подчинени на закони с непонятни цели.

Или може би ще е по-добре да се впусна в самата история. Горе-долу така:

Казвам се Варго Зловик. На двадесет и четири години съм и съм заселник от първа степен на борда на Майката Земя…

Само че по този начин няма да ме разберете, рискувам да унищожа всяка възможност да ви обясня нещата, насочвайки ви по невярна следа. Сякаш за да премине човек по Големия коридор, му е необходим парапет.

Бих могъл да започна и с описанието на кораба, което никак не е просто. Или дори да разкажа за Еудженио Столер, за Ванда и Нора Керени. Диана и координатора Покар бих оставил за по-късно. За действието на хидропонните^[1] вани, за елементарната структура на една килия, за Спитцер и тъжната необходимост от двойните смени и прочее.

Името ми е Варго Зловик, това струва ми се вече го казах. На двадесет и четири години съм и съм заселник от първа степен на борда на Майката Земя. Бих могъл да разкажа живота си само с петнадесет думи, така, както може би не биха били достатъчни и триста микрокниги. Зависи от гледната точка, тоест от отправната точка. Когато тя изобщо липсва, тогава никой не би могъл да отличи важното от незначителното.

Тук на Майката Земя никога не се случва нищо необикновено. Всичко тече спокойно и нормално, от край време е така. Аз съм роден тук на борда както баща ми и бащата на моя баща. Трябва да се върнем две поколения назад, нещо от порядъка на сто двадесет и пет години, за да стигнем до праотеца, роден на Земята, прародителят ни, който се е радвал на слънцето, на миризмата на морето, на воя на вятъра между дърветата и скалите.

Всичко това за мен е само видение и представа. За мен истинско и реално е само приглушеното скърцане на дългите метални коридори, бръмченето на атомните реактори, отблъскващия хлад на килиите и подземните ходове. Една неизменна, застинала действителност, която ще предам непокътната на моите деца, а те пък на своите и така нататък и така нататък, докато това щастливо пътуване, от което не можем да се откажем, не стигне до своя край.

 

 

„Вече ви казах, Албенитц. Доведете го тук, за да приключим веднъж завинаги.“

 

 

Проблемите са три.

Първо: проблемът за връзката между дума и понятие.

Второ: проблемът за връзката между понятие и представа.

Трето: проблемът за връзката между представа и илюзия за представа.

И така аз, Варго Зловик, бих могъл да си тракам като сънлив товарен влак по сигурни релси със стабилни траверси, съединени с болтове по всички правила на изкуството. Мир, спокойствие, благополучие. Примирение. Но бих могъл и да се спусна надолу към бездънните терзания на разложението, да се издигна отново, бълвайки нещо с вкус на сяра и живак, а после да се покажа като стрък, пробил твърдата кора на пролетната земя. Да живея, да се утвърждавам. Да отричам този, който ме отрича. Може би никой по-добре от мен не знае приказката за маймунката, онова непристойно животинче, което се изкачва от клон на клон по дървото, от чийто връх се разкрива недвусмисления хоризонт. Влак, релси, живак и сяра, маймуна, стрък пролет: представи, думи, илюзии за думи, илюзии за илюзии.

Никога нищо не се случва на Майката Земя. Сиви, часовете на труд се редуват с часовете за развлечение, има дълги часове на монотонно бодърствуване, има и часове на безсъние, които прекарвам в килията, като се въртя в леглото с несвързани мисли. Ред, чистота, спазване на правилника. И най-вече готовност — дозирана и контролирана.

Тук никога нищо не се случва. Или по-скоро сякаш от време на време един необичаен факт чука на прага на съзнанието. Важното е да можеш да го доловиш. Ето например миналата седмица моят другар по килия Владимиро Спитцер постъпил в болницата. Не знаех, че е болен. Никога не съм разменял нито дума с него, както е с всички в края на краищата, защото за всеки един от нас все едно, че не съществува другарят му по килия. Не зная какво му се е случило. Зная само, че миналата седмица още със събуждането си видях нишата на Владимиро празна. Веднага сигнализирах в Жилищната служба, защото в случаи като този правилникът е съвсем категоричен, има заповед незабавно да се съобщава за всяка нередност.

— Всичко е наред, заселник — изграка след малко гласът на дежурния офицер. — Владимиро Спитцер е в болницата. Щастливо пътуване!

— Щастливо пътуване — отвърнах неуверено аз.

По-късно, когато след работната смяна се върнах в своята килия, сварих двама прислужници да изнасят личните вещи на моя другар.

— Как е той? — попитах с глух глас.

Единият от двамата повдигна рамене и направи такава гримаса, сякаш искаше да ми каже, че не знае нищо. Другият обаче песимистично поклати глава.

— Но какво му има всъщност?

Последва нова гримаса и нов обезкуражаващ жест. Преди да си отидат, те се позабавиха малко пред металния плот на вратата. Видях, че свалят табелката с името на Владимиро Спитцер и на нейно място до моята поставиха друга.

Останал сам, ми се прииска да отида и прочета името, но после се отказах. Какво значение можеше да има името на другаря ми, щом като разговорите и контактите с него бяха невъзможни? Едно име нищо не значи. Стар или млад, дебел или слаб, другарят по килия е само един предмет без значение. Той не говори, не се смее, не се храни. Ден и нощ лежи неподвижен, едвам-едвам диша в своята ниша, затворена херметично. Ако искаш, можеш с часове да го съзерцаваш през плексигласовия капак, можеш да се забавляваш да броиш миглите, косите, космите на брадата му, можеш да разглеждаш с лупа една по една порите на кожата му, гънките на устните му, бръчките по лицето и ръцете — всичко. Всичко онова от тялото му, което работният комбинезон не покрива. Но никога няма да узнаеш какъв е цветът на очите му. Защото е като мъртъв, спи спокойно, отсъствуващ, сънува други светове — една действителност, забранена за онзи, който го наблюдава. О да, можеш дори да му говориш, ако искаш. Някои имат този лош навик и го правят. Понякога нощта е дълга, книгата — скучна, цигарите са свършили. А безсънието те пробожда с хиляди жила. По коридорите на кораба няма жива душа. Дори Залата за съзерцание е пуста и сякаш отвсякъде те заобикаля някаква лудост, хлад и мълчание. Точно в такъв момент някой загубва контрол над себе си, повдига завесата на нишата и започва да говори, да говори със своя глух и мълчалив другар, с един неподвижен призрак, като го обсипва с обиди и ненужни закани.

Аз никога не съм го правил. Владимиро Спитцер беше мой другар по килия в продължение на две години и най-много да съм му хвърлил няколко разсеяни погледа вечер, непосредствено преди смяната на дежурството, в кратките мигове, които предшествуват момента на хипносън. Той обаче може да ме е опознал основно, може би ме е наблюдавал безброй пъти. Но това за мен е без значение.

Владимиро Спитцер е зелен.

Аз, Варго Зловик, съм червен.