Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (39)

39

— Би трябвало да дадеш прием — каза Ан Райърдън, като ме гледаше над светлокафеникавия си килим на фигурки. — Блестящо сребро и кристал, колосана, чисто нова покривка — ако изобщо още се употребяват ленени покривки на приемите, — запалени свещници, жените с най-хубавите си накити, а мъжете с бели връзки, прислужниците приведени дискретно със завити бутилки вино, ченгетата, чувствуващи се малко неудобно във взетите под наем смокинги, но кой, по дяволите, не би се чувствувал неудобно в тях, заподозрените с несигурни усмивки и неспокойни ръце, а начело на масата самият ти лека-полека, с очарователната си лъчезарна усмивка и престорения английски акцент на доктор по философия, разказващ случая.

— Даа — рекох аз. — Защо не ми дадеш чашка с нещо в ръката, докато ти остроумничиш?

Отиде в кухнята, подрънка лед, върна се с две високи чаши и седна на мястото си.

— Кой знае колко пари дават за пиене твоите приятелки — рече тя и отпи.

„И изведнъж на иконома му прилоша. Само че той не бе убиецът. Само се преструваше“ — продължих аз в нейния стил.

— Нашият случай обаче не е такъв. Няма нито умение, нито съобразителност. Само мрак и много кръв.

— Значи тя се измъкна?

Кимнах.

— Засега. Изобщо не се е прибрала вкъщи. Сигурно си е имала скривалище, където да смени дрехите и външността си. В последно време тя живееше в постоянна опасност като моряците. Беше сама, когато дойде при мен. Без шофьор. Дошла е с някаква малка кола, която е оставила няколко преки по-нататък.

— Ще я хванат, ако наистина се потрудят.

— Не ставай глупава. Уайлд, районният прокурор, е на ниво. Работех при него едно време. Но дори да я хванат, после какво? Изправени са срещу двадесет милиона долара, прекрасно лице и адвокати като Ла Фарел или Рененкамп. Ще бъде ужасно трудно да се докаже, че тя е убила Мариот. Разполагат само с основателен на пръв поглед мотив и миналото й, ако изобщо успеят да научат за него. Тя навярно няма досие, иначе не би действувала по този начин.

— Ами Малой? Ако ми бе казал за него преди, веднага щях да узная коя е тя. Между другото, ти как разбра? Тези две снимки не са на една и съща жена.

— Да. Съмнявам се дали старата госпожа Флориан е знаела, че са били сменени. Стори ми се донякъде изненадана, когато й тикнах под носа снимката на Велма — тази, която имаше надпис Велма Валенто. Но може и да е знаела. Може да я е скрила с тайната мисъл да ми я продаде по-късно, след като е знаела, че е безобидна — снимка на някакво друго момиче, пробутана й от Мариот.

— Това са просто догадки.

— Нямаше друг начин. Мариот ми се обади и взе да ме будалка за някакъв откуп на скъпоценности само защото бях ходил при госпожа Флориан да питам за Велма. И Мариот бе убит само защото бе слабата брънка във веригата. Госпожа Флориан дори не е знаела, че Велма е станала госпожа Луин Локридж Грейл. Иначе не може и да бъде. Купили са я твърде евтино. Грейл казва, че са отишли в Европа да се оженят и че тя се е венчала с истинското си име. Не иска да каже къде и кога. Не иска да каже какво е било истинското й име. Не иска да каже къде е. Не мисля, че знае, но ченгетата не му вярват.

— И защо не иска да каже? — постави брадичката си Ан върху тънките си пръсти и се втренчи в мен с премрежен поглед.

— Толкова е луд по нея, че не го е грижа в чий скут е седяла.

— Мисля, че й харесваше да седи в твоя — рече злъчно Ан.

— Тя си играеше с мен. Страхуваше се малко от мен. Не искаше да ме убива, защото е беля работа да убиеш човек, който е малко или повече ченге. Но сигурно щеше да се опита в крайна сметка, точно както би убила Джеси Флориан, ако Малой не й бе спестил тази неприятност.

— Бас държа, че е приятно да си играчка на красиви блондинки. Макар почти винаги да е малко рисковано.

Не казах нищо.

— Предполагам, че не могат нищо да й направят за убийството на Малой, защото той е имал пистолет в ръка.

— Не, при нейните връзки.

Очите със златни петънца ме изучаваха тържествено.

— Мислиш ли, че тя е имала намерение да убие Малой?

— Боеше се от него. Преди осем години го е предала. Изглежда, той знаеше това. Но не би й сторил зло. И той я обичаше. Да, мисля, че тя имаше намерение да убие всеки, който й се изпречи на пътя. Имаше за какво да се бори. Но това не можеше да продължава безкрайно. Стреля и по мен в апартамента, но пистолетът бе вече празен. Трябваше да ме убие на скалата, когато уби Мариот.

— Той я е обичал — рече нежно Ан. — Имам предвид Малой. За него не е било важно, че не му е писала, нито пък е ходила на свиждане цели шест години. Не е било важно, че го е предала за пари. Просто си е купил хубави дрехи и е взел да я търси веднага, щом е излязъл на свобода. А тя му забила пет куршума вместо „здравей“. Той самият е убил двама души, но нея я е обичал. Какъв свят.

Допих питието си и отново си придадох вид на изгарящ от жажда. Тя не ми обърна внимание.

— Трябвало е да разкаже на Грейл за миналото си, тъй като за него то е било без значение. Заминал в чужбина да се ожени за нея под друго име и продал радиостанцията си, за да прекъсне връзките си с всеки, който би я познал, дал й всичко, което може да се купи с пари, а тя му се отплати… с какво?

— Мъчно е да се каже — разтръсках аз демонстративно бучките лед на дъното на чашата си, но и това не помогна.

— Струва ми се, че той се е гордеел, че възрастен човек като него има красива и елегантна жена. Той я е обичал. Но какво ни интересува нас това, дяволите да го вземат? Подобни неща се случват постоянно. Нямало е значение какво върши, с кого се е забавлявала и каква е била преди. Той я е обичал.

— Както и Малой Лоса — рече тихо Ан.

— Хайде да се разходим край морето.

— Не си ми казал за Брънет, нито за визитните картички, дето бяха в онези цигари с марихуана, нито за Амтор, нито за д-р Сондърборг, нито за онази малка улика, която те е извела на пътя на великото решение?

— Бях дал на госпожа Флориан визитната си картичка. Тя тури една мокра чаша върху нея. Същата картичка с отпечатъка на мократа чаша намерих в джоба на Мариот. Той не бе немарлив човек. Това вече бе улика. Веднъж като започнеш да подозираш нещо, вече е лесно да се намерят други връзки, като например, че Мариот е собственик на дома на госпожа Флориан, само за да я държи изкъсо. Що се отнася до Амтор, то той е нечестен човек. Арестували са го в някакъв нюйоркски хотел и казват, че бил международен измамник. Отпечатъците му ги има Скотланд Ярд, а също и парижката полиция. Как, по дяволите, са свършили всичко това за един или два дни, просто не знам. Тези момчета работят бързо, когато имат ищах. Мисля, че Рандал отдавна е знаел и се е страхувал да не му объркам сметките. Но Амтор е нямал нищо общо с никакви убийства. Нито със Сондърборг. Още не са го намерили. Смятат, че и той, е с досие, но не са сигурни, докато не го хванат. Колкото до Брънет, на хора като Брънет не може да им лепнеш нищо. Ще го призове Върховният съд и той ще откаже да дава показания съгласно-конституционните си права. Няма нужда да се безпокои за репутацията си. Но тук в Бей Сити добре ги е раздрусало. Уволнили са шефа, половината детективи са понижени в патрулиращи полицаи, а едно много свястно момче на име Ред Норгард, който ми помогна да се кача на „Монтечито“, е възвърнато на служба. Всичко това го прави кметът, сменяйки гащите си ежечасно, докато трае кризата.

— Трябва ли да се казват такива неща?

— Шекспирово влияние. Хайде да се поразходим. Но първо да пийнем по още едно.

— Вземи моето — рече Ан, стана и ми донесе недокоснатата си чаша. Застана пред мен с чаша в ръка, очите й широко отворени и плахи.

— Ти си чудесен. Толкова смел, решителен, а работиш почти за нищо. Всеки те халосва по главата, души те, удря те в ченето, тъпче те с морфин, но ти продължаваш да вървиш от трън, та на глог, докато не им видиш на всички сметката. Защо си толкова чудесен?

— Карай нататък. Изплюй камъчето — изръмжах аз.

Ан Райърдън каза замислена:

— Искам да ме целунеш, проклетнико!