Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Farewell, My Lovely, 1940 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Даскалов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР
Сбогом, моя красавице
Американска, второ издание.
Художествено оформление Текла Алексиева.
Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.
Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.
Издателство АТЛАНТИС
Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД
Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца
© Raymond Chandler
Farewell, My Lovely
Penguin Books, 1949
© The Estate of Raymond Chandler, 1940
® Георги Даскалов, преводач, 1981
© Издателство АТЛАНТИС, 1992
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).
Сбогом, моя красавице | |
Farewell, My Lovely | |
Автор | Реймънд Чандлър |
---|---|
Първо издание | 1940 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Предходна | Големият сън (1939) |
Следваща | Високият прозорец (1942) |
ISBN | ISBN 9544598049 |
Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).
Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]
Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.
Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]
Бележки и Източници
- ↑ detnovel.com, архив на оригинала от 25 май 2012, https://web.archive.org/web/20120525092325/http://www.detnovel.com/FarewellMyLovely.html, посетен на 20 април 2010
- ↑ Национална библиотека, архив на оригинала от 14 март 2010, https://web.archive.org/web/20100314213940/http://search.nationallibrary.bg/CyrISISweb/DataBaseSearchCatalog.html, посетен на 20 април 2010
Външни препратки
- detnovel.com Архив на оригинала от 2012-05-25 в Wayback Machine.
- „Сбогом, моя красавице (1975)“ в
Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1944)“ в
Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1942)“ в
Internet Movie Database
|
23
Слязохме на дъното на асансьорната шахта, минахме по тесния коридор и излязохме през черния вход. Навън въздухът бе чист и свеж, под нас лежеше спусналата се над океана мъгла. Вдишах дълбоко.
Едрият още ме държеше за ръката. Отвън стоеше някаква кола, обикновена тъмна лимузина с частни номера.
Едрият отвори предната врата и се извини:
— Вярно, че не отговаря на класата ти, драги. Но малко въздух ще ти дойде чудесно. Какво ще кажеш за това? Не бихме искали да направим нешо против волята ти, драги.
— Къде е индианецът?
Той разтърси леко глава и ме набута в колата. Бях отдясно на шофьора.
— Ах, да, индианецът? Ще трябва да го застреляш с лък и стрела. Такъв е законът. Тук е, отзад.
Погледнах назад. Нямаше никой.
— По дяволите, няма го — каза едрият. — Някой ще трябва да го е тафнал. Вече не можеш нищо да си оставиш в незаключена кола.
— Побързай — рече мъжът с мустаците и седна на задната седалка.
Хемингуей заобиколи и натика дебелото си шкембе зад волана. Запали. Завихме и се понесохме по алеята с див здравец от двете страни. Откъм морето повя студен вятър. Звездите бяха твърде далеч. Нищо не казваха.
Стигнахме до края на алеята, излязохме на бетонения планински път и се понесохме, без да бързаме, по него.
— Как така си без кола, драги?
— Амтор изпрати да ме вземат.
— Защо ли му е притрябвало да ти праща кола, а, приятелче?
— Сигурно е искал да ме види.
— Момчето си го бива — рече Хемингуей. — Преценява нещата.
Той се изплю през прозореца, взе завоя красиво и подкара колата с пълна газ надолу по склона.
— Казва, че си му се обадил по телефона и си се опитал да го хванеш на въдицата. И той решил, че е по-добре да види със собствените си очи с кого си има работа… И праща собствената си кола.
— Понеже знае, че ще извика някакви познати ченгета и те ще ме откарат с тяхната — рекох аз. — Добре, Хемингуей.
— Ах, пак ли това. Добре. Та той си има диктофон под масата и секретарката му е записала всичко. Когато ние пристигнахме, тя го прочете от начало до край на господин Блейн.
Обърнах се и погледнах господин Блейн. Пушеше пура спокойно, сякаш бе по пантофи. Той изобщо не ме погледна.
— Има си хас — рекох аз. — Навярно ви е прочела куп банални записки, приготвени за такива случаи.
— Може би ще ни кажеш, защо си искал да го видиш? — предложи учтиво Хемингуей.
— Искаш да кажеш, докато устата ми си е на мястото?
— Ау, изобщо не сме такива момчета — рече той с великодушен жест.
— Познаваш Амтор твърде добре, нали, Хемингуей?
— Май че господин Блейн го познава. Аз върша само това, което ми наредят.
— Кой, по дяволите, е този господин Блейн?
— Джентълменът на задната седалка.
— И освен че е на задната седалка, кой, по дяволите, е той?
— Защо питаш, за бога, всеки познава господин Блейн.
— Добре — рекох аз. Внезапно се почувствувах много отегчен.
Последва още малко тишина, още завои, още виещи се ленти бетон, още тъмнина и още болка. Едрият каза:
— Сега, като сме сред приятели и не присъствуват дами, защо си отишъл там, не ни интересува кой знае колко, но тази работа с Хемингуей наистина ме впрегна.
— Залъгалка. Една стара, стара залъгалка.
— Кой изобщо е този господин Хемингуей?
— Един юнак, който повтаря едно и също нещо безкрай, докато не започнеш да му вярваш, че е така.
— Това сигурно не е толкова лесно — каза едрият. — Ти наистина си доста отракан за частен копой. Още ли не са ти избили зъбите?
— Тц, имам някоя и друга пломба.
— Е, наистина си имал късмет, драги.
Мъжът от задната седалка каза:
— Стига толкоз. Следващата пресечка свий вдясно.
— Разбрано.
Хемингуей сви по един тесен черен път, който криволичеше по хълбока на планината. Изминахме около миля. Мирисът на пелин стана непоносим.
— Тук — каза господин Блейн от задната седалка.
Хемингуей спря колата и тури ръчна спирачка. Наведе се през мен и отвори вратата.
— Е, радвам се, че се запознахме, приятелче. Но не се връщай. В никой случай по работа. Вън.
— Пеша ли ще си ходя оттук?
Мъжът от задната седалка каза:
— Побързай.
— Аха, оттук ще си ходиш пеша, драги. Имаш ли нещо против?
— Не, тъкмо ще имам време да премисля някои неща. Например вие не сте ченгета от Лос Анжелос. Но един от вас е ченге, може и двамата. Май че сте ченгета от Бей Сити. Питам се, защо ли сте напуснали своята територия?
— Няма ли да ти бъде малко трудно да го докажеш, драги?
— Лека нощ, Хемингуей.
Той не отвърна. Никой от тях не проговори. Тръгнах да излизам от колата, поставих крака си на стъпалото и се наведох напред, все още малко замаян.
Мъжът от задната седалка направи внезапно мълниеносно движение, което аз по-скоро усетих, отколкото видях. Тъмна бездна се разтвори пред краката ми, далеч по-дълбока от най-тъмната нощ. Гмурнах се. Беше бездънна.