Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (21)

21

Ритнах стола си назад, станах и измъкнах пистолета от кобура под мишницата си. Но нямаше смисъл. Сакото ми бе закопчано и бях твърде бавен. Както и да е, щях доста да се забавя, ако се наложеше да стрелям по някого.

Усетих безшумен полъх във въздуха и мирис на пръст. В пълния мрак индианецът ме удари изотзад и прикова ръцете ми до хълбоците. Взе да ме повдига. Все още бих могъл да извадя пистолета и да нашаря стаята с безцелни изстрели, но наблизо нямаше кой да ми помогне. Май че нямаше и никакъв смисъл.

Пуснах пистолета и го хванах за китките. Бяха мазни и плъзгави. Индианецът пое въздух гърлено и ме храсна о пода с удар, който ми изправи косите. Сега вместо аз да съм го хванал, той ме държеше за китките. Бързо ги изви назад и едно коляно като бордюр потъна в гърба ми. Огънах се. Мене може да огъне. Да не съм градският съвет, та да му се опра.

Опитах се да крещя без каквато и да е полза. Дъхът ми заседна на гърлото и не можеше да излезе. Индианецът ме хвърли странично и докато падах, ми приложи ножично хвърляне. Бях му в кърпа вързан. Ръцете му се протегнаха към шията ми. Понякога се събуждам нощем. Чувствувам ги на това място и усещам неговия мирис. Усещам как дъхът ми се съпротивява, как губи и мазните пръсти се забиват все повече. После ставам, пия малко и пускам радиото.

Вече почти си бях отишъл, когато светлината заблестя отново, кървавочервена поради кръвта в очните ми ябълки и по дъната им. Нечие лице заплува и нечия ръка ме потупа деликатно, но другите ръце останаха на гърлото ми. Един глас рече нежно:

— Нека си поеме дъх…

Индианецът ме изправи на крака. Блъсна ме назад в стената, като ме държеше за двете извити китки.

— Любител — рече гласът меко и нещо лъскаво, твърдо и горчиво като смъртта ме перна през лицето. Нещо топло протече. Близнах го и усетих вкуса на желязо и сол.

Нечия ръка тършуваше из портфейла ми. Друга претършува всичките ми джобове. Завитата в салфетка цигара се показа и бе измъкната. Изчезна някъде в мъглата пред очите ми.

— Цигарите бяха три? — рече гласът любезно и лъскавото нещо отново ме удари по челюстта.

— Три — преглътнах аз.

— И къде казваш, че били останалите?

— В бюрото ми… в службата.

Лъскавото нещо отново ме удари.

— Сигурно лъжеш, но можем да проверим.

Ключовете ми заблестяха с весели, червени светлинки. Гласът каза:

— Стисни го още малко.

Железните пръсти се впиха в гърлото ми. Бях разпнат на стената срещу вонята му и здравите му мускули. Протегнах се, хванах го за единия му пръст и се опитах да го извия.

Гласът каза меко:

— Чудно. Вече се е понаучил.

Лъскавият предмет отново изсвистя във въздуха. Храсна ме по челюстта, тоест онова, което някога бе моя челюст.

— Пусни го. Ще мирува — рече гласът.

Тежките силни ръце се отпуснаха и аз политнах напред, направих крачка и се задържах на крака. Амтор стоеше едва забележимо усмихнат, почти като насън пред мен. С изящната си, прекрасна ръка държеше пистолета ми. Беше го насочил в гърдите ми.

— Бих могъл добре да те науча — рече той с мекия си глас. — Но каква полза? Мръсен малък човек в един мръсен малък свят. Лъч просветление и пак ще си бъдеш същият. Не е ли така? — усмихна се той красиво.

Хвърлих се към усмивката му с всичко, което ми бе останало. Не излезе толкова лошо. Олюля се и от ноздрите му потече кръв. После се окопити, оправи се и вдигна отново пистолета.

— Седни, чедо мое — рече той меко. — Имам посетители. Радвам се, че ме удари. Това улеснява нещата.

Напипах белия стол, седнах и положих главата си на бялата маса до млечнобелия глобус, който сега отново излъчваше мека светлина. Гледах го втренчено отстрани, с лице на масата. Светлината ме обайваше. Хубава светлина, хубава мека светлина. Зад мен и край мен нямаше нищо освен тишина. Мисля, че заспах, просто, ей така, с окървавено лице на масата, а строен красив дявол с моя пистолет в ръка ме наблюдаваше и се усмихваше.