Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Farewell, My Lovely, 1940 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Даскалов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР
Сбогом, моя красавице
Американска, второ издание.
Художествено оформление Текла Алексиева.
Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.
Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.
Издателство АТЛАНТИС
Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД
Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца
© Raymond Chandler
Farewell, My Lovely
Penguin Books, 1949
© The Estate of Raymond Chandler, 1940
® Георги Даскалов, преводач, 1981
© Издателство АТЛАНТИС, 1992
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).
Сбогом, моя красавице | |
Farewell, My Lovely | |
Автор | Реймънд Чандлър |
---|---|
Първо издание | 1940 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Предходна | Големият сън (1939) |
Следваща | Високият прозорец (1942) |
ISBN | ISBN 9544598049 |
Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).
Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]
Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.
Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]
Бележки и Източници
- ↑ detnovel.com, архив на оригинала от 25 май 2012, https://web.archive.org/web/20120525092325/http://www.detnovel.com/FarewellMyLovely.html, посетен на 20 април 2010
- ↑ Национална библиотека, архив на оригинала от 14 март 2010, https://web.archive.org/web/20100314213940/http://search.nationallibrary.bg/CyrISISweb/DataBaseSearchCatalog.html, посетен на 20 април 2010
Външни препратки
- detnovel.com Архив на оригинала от 2012-05-25 в Wayback Machine.
- „Сбогом, моя красавице (1975)“ в Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1944)“ в Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1942)“ в Internet Movie Database
|
6
Тази година на календара бе изобразен Рембранд, доста зацапан автопортрет поради неточно подредени цветни плаки. Показваше го да държи изпоцапана палитра с мръсния си палец и с барета, която не бе по-чиста. В другата си ръка държеше четка, вдигната във въздуха, сякаш би се заел с доизкусуряване на някой детайл след известно време, ако някой платеше в брой. Лицето му бе застаряло, увиснало, изпълнено с отвращение от живота под затъпяващото въздействие на алкохола. Но то притежаваше една сурова веселост, която ми харесваше, а очите искряха като капки роса.
Гледах го през бюрото в службата си към четири и половина, когато телефонът иззвъня и чух студен, надменен глас, който звучеше така, сякаш бе убеден, че е много хубав. След като вдигнах слушалката, гласът каза провлачено:
— Вие ли сте Филип Марлоу, частен детектив?
— Проверете.
— Ах — искате да кажете, да. Препоръчаха ви като човек, който може да държи езика зад зъбите си. Бих желал да дойдете у дома в седем тази вечер. Ще обсъдим една работа. Името ми е Линдзи Мариот и живея на улица „Кабрило“ № 4212, Монтемар Виста. Знаете ли къде се намира?
— Знам къде се намира Монтемар Виста, господин Мариот.
— Да. Улица „Кабрило“ е доста трудна за намиране. Всички улици тук са разположени в интересни, но заплетени завои. Предлагам да тръгнете по стълбите нагоре от ъгловото кафе. Ако сторите това, „Кабрило“ е трета-та пряка, а къщата ми е единствена на улицата. Тогава в седем?
— Какво е естеството на задачата, господин Мариот?
— Предпочитам да не я обсъждам по телефона.
— Не можете ли да ми дадете поне представа. Монтемар Виста е доста далеч.
— С удоволствие ще заплатя разноските ви, ако не разберем. Имате ли особени предпочитания относно естеството на занятието?
— Не, стига да е законно.
Гласът стана на ледени висулки.
— Не бих ви безпокоил, ако да не бе законно.
Харвардски възпитаник. Педантична употреба на условното наклонение. Засърбя ме кракът, но банковата ми сметка все още бе в незавидно състояние. С меден глас промълвих:
— Много ви благодаря, че се обадихте, господин Мариот. Ще бъда там.
Затвори и толкоз. Стори ми се, че господин Рембранд ме гледаше с лек присмех. Измъкнах канцеларската бутилка от дълбокото чекмедже и отпих леко. Това набързо премахна присмеха от лицето на господин Рембранд.
Едно слънчево зайче се подхлъзна на ръба на бюрото и падна безшумно на килима. Уличните светлини припламваха отвън на булеварда, градският трамвай тракаше, една пишеща машина чукаше монотонно в адвокатската кантора отвъд стената. Тъкмо бях напълнил и запалил лулата си, телефонът отново иззвъня. Този път бе Нълти. Гласът му звучеше, като че ли в устата си имаше варен картоф.
— Е, май че не бях много акъллия — рече той, когато разбра с кого говори. — Един на нула за тебе. Ма-лой е ходил да види онази госпожа Флориан.
Стиснах телефонната слушалка толкова силно, че щеше да се счупи. Горната ми устна изведнъж изстина.
— Продължавай. Мислех, че сте го завардили.
— Бил друг човек. Малой изобщо не е там. Обади ни се някаква стара клюкарка от Западна 54. При тази госпожа Флориан са ходили двама. Първият паркирал от другата страна на улицата и действувал предпазливо. Огледал жилището добре, преди да влезе. Преди около час. Метър и осемдесет, тъмна коса, среден на телосложение. Излязъл си тихо.
— И дъхал на алкохол — рекох аз.
— Ах, разбира се. Това си бил ти, нали? Е, номер втори е бил Лоса. Мъж в крещящи дрехи, голям като планина. Дошъл също с кола, но старата госпожа не видяла номера, не можела да прочете номера толкова отдалеч. Това било около половин час след тебе, както казва тя. Влязъл бързо и стоял само около пет минути. Тъкмо преди да се качи в колата, извадил голям патлак и завъртял барабана. Мисля, че това е видяла старата госпожа. И затова се обадила. Въпреки всичко не е чула изстрели вътре в къщата.
— И кой знае колко се е разочаровала.
— Дааа. Майтап. Подсети ме да се посмея в почивния си ден. И старата губи с един гол. Патрулиращите момчета отиват там, никой не им отваря, така че влизат, защото входната врата не е била заключена. Никакъв труп на пода. Няма никой. Госпожа Флориан се е чупила. И така спират до съседната врата и съобщават това на старицата. И тя страшно се ядосва, че не е видяла госпожа Флориан да излиза. Докладват тук и продължават да си вършат работата. И след около час, може би час и половина старицата се обажда пак, че госпожа Флориан си била отново вкъщи. Свързват я с мен, а аз я питам толкова ли е важно това и тя ми затваря телефона под носа.
Нълти се спря да поеме малко въздух и да изчака моите коментари. Нямах такива. След миг той продължи да роптае.
— Какво мислиш за това?
— Нищо особено. Разбира се, очакваше се Лоса да мине оттам. Трябва да е познавал госпожа Флориан доста добре. Естествено е да не се застоява. Бои се, че законът може да е узнал за госпожа Флориан.
— Мисля, че ще трябва да намина, един вид, да разбера къде е ходила — рече спокойно Нълти.
— Това е добра идея, ако намериш кой да те вдигне от стола.
— Хъ! Пак се майтапиш. Прочее, вече едва ли има някакво значение. Струва ми се, че няма да си дам труда.
— Хубаво. Кажи го, каквото и да е.
Той се подсмихна.
— Спипахме Малой натясно. Този път наистина го опипахме. Открихме го в Жирар, поел на север с кола под наем. Спрял е там да зареди и момчето от бензиностанцията го е познал по описанието, което пуснахме по радиото малко преди това. Каза, че всичко съвпадало, освен че Малой бил сменил костюма си с тъмен. Имаме подкрепата на окръжната и щатската полиция. Ако тръгне на север, ще го пипнем на магистралата Вентура, а ако прехвърли по посока Ридж, ще трябва да спре при Кастек за проверка на билета. Ако не спре, ще телефонират напред и ще блокират пътя. Не искаме нито едно ченге да бъде застреляно, ако можем да минем без това. Добре ли звучи?
— Звучи прекрасно. Ако наистина е Малой и ако постъпи точно както очаквате вие.
Нълти се окашля предпазливо.
— Дааа. Ти какво правиш по този въпрос… между впрочем?
— Нищо. Защо трябва да върша нещо?
— Много добре се разбираш с тази госпожа Флориан. Може да й хрумне още нещо.
— С една пълна бутилка ще узнаеш всичко, което те интересувал.
— Ти се справи с нея наистина прекрасно. Може би ще трябва да й отделиш, така да се каже, още малко време.
— Мислех, че това е работа на полицията.
— О, разбира се. Но идеята за момичето все пак бе твоя.
— Тя, както изглежда, отпада… освен ако онази Флориан не лъже.
— Жените лъжат за какво ли не… просто да не загубят навика — рече Нълти мрачно. — Нали всъщност не си зает, а?
— Имам работа. Изникна, след като те видях за последен път. Работа, за която ми плащат. Съжалявам.
— Зарязваш ни, а?
— Не бих го формулирал така. Просто трябва да работя, за да си изкарам прехраната.
— Добре, приятелю. Щом така мислиш, добре.
— Не го мисля така — почти изкрещях. — Просто нямам време да върша черната работа вместо теб или което и да е друго ченге.
— Добре де, сърдитко — рече Нълти и затвори телефона.
Държах безмълвната слушалка и изръмжах в нея:
— В този град има хиляда седемстотин и петдесет (ченгета, а искат аз да трамбувам вместо тях.
Пуснах слушалката във вилката и отпих още една глътка от служебната бутилка.
След малко слязох до фоайето на сградата да си купя следобеден вестник. Поне в едно нещо Нълти бе прав. Досега убийството на Монтгомери не се бе появило дори в раздела за обявления и реклами.
Отново напуснах бюрото навреме за ранна вечеря.