Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Farewell, My Lovely, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 52гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster(2007)
Разпознаване и корекция
mitio(2007)

Издание:

РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР

Сбогом, моя красавице

Американска, второ издание.

Художествено оформление Текла Алексиева.

Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.

Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.

Издателство АТЛАНТИС

Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД

Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца

 

© Raymond Chandler

Farewell, My Lovely

Penguin Books, 1949

© The Estate of Raymond Chandler, 1940

® Георги Даскалов, преводач, 1981

© Издателство АТЛАНТИС, 1992

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).

Сбогом, моя красавице
Farewell, My Lovely
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1940 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
ПредходнаГолемият сън (1939)
СледващаВисокият прозорец (1942)
ISBNISBN 9544598049

Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).

Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]

Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.

Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]

Бележки и Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

5

Нълти сякаш не бе помръднал от мястото си. Седеше си в стола със същото изражение на мрачно примирение. Но в пепелника имаше още две угарки от пура, а подът бе застлан с малко по-дебела покривка от изгорели клечки. Седнах на свободното бюро и Нълти ми подаде една снимка, която лежеше обърната наопаки на бюрото му. Бе полицейска снимка, профил и анфас, с описание на отпечатъците отдолу: Малой, нямаше грешка, сниман на толкова силно осветление, че изглеждаше кьосав като яйце.

— Това е момчето — върнах му я аз.

— Получихме телеграма от затвора в щата Орегон. Излежал е цялата си присъда освен предварителния арест. Положението е по-добро. Завардили сме го. Една патрулна кола се свързала с някакъв кондуктор на последната спирка на Седма улица. Кондукторът си спомнил за мъж с този ръст. Слязъл на спирка „Александрия“. Сигурно ще се вмъкне в някоя голяма къща, дето никой не живее. Пълно е с такива старинни къщи в покрайнините, които никой не ще да наеме. Ще се вмъкне в някоя и ето ти го в капана. Ти какво направи?

— Как е бил облечен? С елегантна шапка и бели топки за голф на сакото вместо копчета?

Нълти се смръщи й скръсти ръце на коленете си.

— Не, със син костюм. Може и кафяв да е бил.

— Сигурен ли, си, че не е било саронг[1]?

— Ха? Ах, да, смешно. Напомни ми да се посмея в почивния си ден.

— Това не е бил Лоса. Той няма да се качи в трамвай. Имаше пари. Погледни само дрехите му. Не му стават готовите размери. Трябва да са шити по поръчка.

— Добре де, присмивай ми се — навъси се Нълти. — Ти какво прави?

— Това, което ти трябваше да вършиш. Заведението с името „Флориан“ е съществувало под същото име, когато е било нощен локал за бели. Говорих с един негър хотелиер, който познава квартала. Фирмата им се е сторила скъпа, така че когато негрите се нанесли, не я сменили. Собственик е бил Майк Флориан. Умрял е преди няколко години, но вдовицата му е все още налице. Живее на 1644 Западна, номер 54. Казва се Джеси Флориан. Няма я в телефонния указател, но е вписана в градския справочник.

— Е, добре, какво да направя… да й избачкам среща? — попита Нълти.

— Сторих го вместо теб. Взех със себе си и уиски. Тя е очарователна госпожа на средна възраст с лице като боклукчийска кофа и ако лицето й е виждало сапун от втория мандат на Кулидж[2], ще си изям резервната гума заедно с джантата.

— Зарежи остроумията.

— Запитах госпожа Флориан за Велма. Помните ли, господин Нълти, червенокосата на име Велма, която търсеше Малой Лоса? Да не ви досаждам, господин Нълти, а?

— Какво те прихвана?

— Няма да разбереш. Госпожа Флориан каза, че не помнела Велма. Домът й е доста мизерен с изключение на едно ново радио на стойност седемдесет или осемдесет долара.

— Много важно.

— Госпожа Флориан — за мен Джеси — каза, че съпругът й не й оставил нищо освен старите си дрехи и връзка снимки на сбирщината, която работела в заведението му от време на време. Налях я с алкохол, а тя е момиче, което би си пийнало дори и да трябва да те нокаутира, за да се добере до бутилката. След третата или четвъртата глътка, тя отиде в скромната си спалня, разхвърля разни неща и измъкна връзка снимки от дъното на един стар сандък. Но аз я наблюдавах, без тя да разбере, и я видях как измъкна една от пакета и я скри. Така че след известно време аз се промъкнах и я спипах.

Бръкнах в джоба си и сложих Пиеро на бюрото му. Той я вдигна, загледа я втренчено и устните му образуваха трапчинки в ъглите.

— Хубавица. Доста хубава. Бих го използвал това парче. Ха, ха. Велма Валенто, хъ? И какво е станало с тази кукла?

— Госпожа Флориан казва, че умряла… но това трудно обяснява защо ще скрие снимката.

— И то безуспешно. Защо ли я е скрила?

— Не искаше да ми каже. В края на краищата, след като й казах, че Лоса е на свобода, май взех да й ставам неприятен. Това ми се вижда невероятно, нали?

— Карай нататък — рече Нълти.

— Това е всичко. Предадох ти фактите и веществените доказателства. Ако при това положение не можеш да направиш нищо, не виждам с какво мога да ти помогна.

— Е, какво да направя? Сега засега става дума за убийство на негър. Почакай да хванем Лоса. По дяволите, от осем години не е виждал момичето, освен ако не го е посещавала в пандиза.

— Добре. Но не забравяй, че той я търси, а той е човек, който пред нищо не се спира. Между другото, той е лежал за обир на банка. Значи имало е награда за издаването му. Кой я е взел?

— Не знам. Може би ще успея да разбера. Защо?

— Някой го е предал. Може би той си знае кой. Това ще е друга сметка, която той ще побърза да уреди.

Станах.

— Е, довиждане и сполука.

— Да не ме оставяш? Отидох до вратата.

— Трябва да се прибера у дома, да се окъпя, да си направя гаргара и маникюр.

— Да не си болен, а?

— Просто съм мръсен. Много, много мръсен.

— Добре де, какво се разбърза? Седни за минутка.

Той се облегна назад, пъхна палците си в жилетката, което го караше да прилича повече на полицай, но не го правеше по-привлекателен.

— Не бързам. Изобщо не бързам. Нищо повече не мога да сторя. Очевидно тази Велма е покойница, ако госпожа Флориан казва истината, а в момента не виждам причина да лъже. Това бе всичко, което ме интересуваше.

— Дааа — рече Нълти подозрително по силата на навика.

— А вие така и така сте опримчили Малой Лоса. Така че сега ще изприпкам до дома и ще се захвана да си изкарвам прехраната.

— Може да изпуснем Лоса. От време на време изпускаме по някой. Дори мъжаги като него. — Погледът му беше подозрителен, ако изобщо изразяваше нещо. — Колко ти бутна тя?

— Какво?

— Колко ти бутна старицата да не се месиш?

— Да не се меся в какво?

— В това, дето няма да се месиш отсега нататък.

Премести палците си от ръкавите на жилетката и ги постави на корема си, като ги въртеше. Усмихна се.

— Ох, за бога — рекох аз и излязох от канцеларията, като го оставих с отворена уста.

Когато бях на около метър от вратата, се върнах, отворих я отново тихо и погледнах. Седеше в същата поза и въртеше палци. Но не се усмихваше вече. Изглеждаше разтревожен. Устата му все още бе отворена. Нито се помръдна, нито погледна. Не знам дали ме чу или не. Затворих вратата и си тръгнах.

Бележки

[1] Саронг (малайски) — парче плат, носен от мъже и жени като рокля. — Б. пр.

[2] Кулидж — Джон Калвин Кулидж, 30-и президент на САЩ (1923–1929). — Б. пр.