Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Farewell, My Lovely, 1940 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Даскалов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР
Сбогом, моя красавице
Американска, второ издание.
Художествено оформление Текла Алексиева.
Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.
Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.
Издателство АТЛАНТИС
Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД
Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца
© Raymond Chandler
Farewell, My Lovely
Penguin Books, 1949
© The Estate of Raymond Chandler, 1940
® Георги Даскалов, преводач, 1981
© Издателство АТЛАНТИС, 1992
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).
Сбогом, моя красавице | |
Farewell, My Lovely | |
Автор | Реймънд Чандлър |
---|---|
Първо издание | 1940 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Предходна | Големият сън (1939) |
Следваща | Високият прозорец (1942) |
ISBN | ISBN 9544598049 |
Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).
Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]
Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.
Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]
Бележки и Източници
- ↑ detnovel.com, архив на оригинала от 25 май 2012, https://web.archive.org/web/20120525092325/http://www.detnovel.com/FarewellMyLovely.html, посетен на 20 април 2010
- ↑ Национална библиотека, архив на оригинала от 14 март 2010, https://web.archive.org/web/20100314213940/http://search.nationallibrary.bg/CyrISISweb/DataBaseSearchCatalog.html, посетен на 20 април 2010
Външни препратки
- detnovel.com Архив на оригинала от 2012-05-25 в Wayback Machine.
- „Сбогом, моя красавице (1975)“ в Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1944)“ в Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1942)“ в Internet Movie Database
|
5
Нълти сякаш не бе помръднал от мястото си. Седеше си в стола със същото изражение на мрачно примирение. Но в пепелника имаше още две угарки от пура, а подът бе застлан с малко по-дебела покривка от изгорели клечки. Седнах на свободното бюро и Нълти ми подаде една снимка, която лежеше обърната наопаки на бюрото му. Бе полицейска снимка, профил и анфас, с описание на отпечатъците отдолу: Малой, нямаше грешка, сниман на толкова силно осветление, че изглеждаше кьосав като яйце.
— Това е момчето — върнах му я аз.
— Получихме телеграма от затвора в щата Орегон. Излежал е цялата си присъда освен предварителния арест. Положението е по-добро. Завардили сме го. Една патрулна кола се свързала с някакъв кондуктор на последната спирка на Седма улица. Кондукторът си спомнил за мъж с този ръст. Слязъл на спирка „Александрия“. Сигурно ще се вмъкне в някоя голяма къща, дето никой не живее. Пълно е с такива старинни къщи в покрайнините, които никой не ще да наеме. Ще се вмъкне в някоя и ето ти го в капана. Ти какво направи?
— Как е бил облечен? С елегантна шапка и бели топки за голф на сакото вместо копчета?
Нълти се смръщи й скръсти ръце на коленете си.
— Не, със син костюм. Може и кафяв да е бил.
— Сигурен ли, си, че не е било саронг[1]?
— Ха? Ах, да, смешно. Напомни ми да се посмея в почивния си ден.
— Това не е бил Лоса. Той няма да се качи в трамвай. Имаше пари. Погледни само дрехите му. Не му стават готовите размери. Трябва да са шити по поръчка.
— Добре де, присмивай ми се — навъси се Нълти. — Ти какво прави?
— Това, което ти трябваше да вършиш. Заведението с името „Флориан“ е съществувало под същото име, когато е било нощен локал за бели. Говорих с един негър хотелиер, който познава квартала. Фирмата им се е сторила скъпа, така че когато негрите се нанесли, не я сменили. Собственик е бил Майк Флориан. Умрял е преди няколко години, но вдовицата му е все още налице. Живее на 1644 Западна, номер 54. Казва се Джеси Флориан. Няма я в телефонния указател, но е вписана в градския справочник.
— Е, добре, какво да направя… да й избачкам среща? — попита Нълти.
— Сторих го вместо теб. Взех със себе си и уиски. Тя е очарователна госпожа на средна възраст с лице като боклукчийска кофа и ако лицето й е виждало сапун от втория мандат на Кулидж[2], ще си изям резервната гума заедно с джантата.
— Зарежи остроумията.
— Запитах госпожа Флориан за Велма. Помните ли, господин Нълти, червенокосата на име Велма, която търсеше Малой Лоса? Да не ви досаждам, господин Нълти, а?
— Какво те прихвана?
— Няма да разбереш. Госпожа Флориан каза, че не помнела Велма. Домът й е доста мизерен с изключение на едно ново радио на стойност седемдесет или осемдесет долара.
— Много важно.
— Госпожа Флориан — за мен Джеси — каза, че съпругът й не й оставил нищо освен старите си дрехи и връзка снимки на сбирщината, която работела в заведението му от време на време. Налях я с алкохол, а тя е момиче, което би си пийнало дори и да трябва да те нокаутира, за да се добере до бутилката. След третата или четвъртата глътка, тя отиде в скромната си спалня, разхвърля разни неща и измъкна връзка снимки от дъното на един стар сандък. Но аз я наблюдавах, без тя да разбере, и я видях как измъкна една от пакета и я скри. Така че след известно време аз се промъкнах и я спипах.
Бръкнах в джоба си и сложих Пиеро на бюрото му. Той я вдигна, загледа я втренчено и устните му образуваха трапчинки в ъглите.
— Хубавица. Доста хубава. Бих го използвал това парче. Ха, ха. Велма Валенто, хъ? И какво е станало с тази кукла?
— Госпожа Флориан казва, че умряла… но това трудно обяснява защо ще скрие снимката.
— И то безуспешно. Защо ли я е скрила?
— Не искаше да ми каже. В края на краищата, след като й казах, че Лоса е на свобода, май взех да й ставам неприятен. Това ми се вижда невероятно, нали?
— Карай нататък — рече Нълти.
— Това е всичко. Предадох ти фактите и веществените доказателства. Ако при това положение не можеш да направиш нищо, не виждам с какво мога да ти помогна.
— Е, какво да направя? Сега засега става дума за убийство на негър. Почакай да хванем Лоса. По дяволите, от осем години не е виждал момичето, освен ако не го е посещавала в пандиза.
— Добре. Но не забравяй, че той я търси, а той е човек, който пред нищо не се спира. Между другото, той е лежал за обир на банка. Значи имало е награда за издаването му. Кой я е взел?
— Не знам. Може би ще успея да разбера. Защо?
— Някой го е предал. Може би той си знае кой. Това ще е друга сметка, която той ще побърза да уреди.
Станах.
— Е, довиждане и сполука.
— Да не ме оставяш? Отидох до вратата.
— Трябва да се прибера у дома, да се окъпя, да си направя гаргара и маникюр.
— Да не си болен, а?
— Просто съм мръсен. Много, много мръсен.
— Добре де, какво се разбърза? Седни за минутка.
Той се облегна назад, пъхна палците си в жилетката, което го караше да прилича повече на полицай, но не го правеше по-привлекателен.
— Не бързам. Изобщо не бързам. Нищо повече не мога да сторя. Очевидно тази Велма е покойница, ако госпожа Флориан казва истината, а в момента не виждам причина да лъже. Това бе всичко, което ме интересуваше.
— Дааа — рече Нълти подозрително по силата на навика.
— А вие така и така сте опримчили Малой Лоса. Така че сега ще изприпкам до дома и ще се захвана да си изкарвам прехраната.
— Може да изпуснем Лоса. От време на време изпускаме по някой. Дори мъжаги като него. — Погледът му беше подозрителен, ако изобщо изразяваше нещо. — Колко ти бутна тя?
— Какво?
— Колко ти бутна старицата да не се месиш?
— Да не се меся в какво?
— В това, дето няма да се месиш отсега нататък.
Премести палците си от ръкавите на жилетката и ги постави на корема си, като ги въртеше. Усмихна се.
— Ох, за бога — рекох аз и излязох от канцеларията, като го оставих с отворена уста.
Когато бях на около метър от вратата, се върнах, отворих я отново тихо и погледнах. Седеше в същата поза и въртеше палци. Но не се усмихваше вече. Изглеждаше разтревожен. Устата му все още бе отворена. Нито се помръдна, нито погледна. Не знам дали ме чу или не. Затворих вратата и си тръгнах.