Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (38)

38

Беше около десет часът, когато се обадих по телефона в имението на Грейл в Бей Сити. Мислех си, че сигурно ще е твърде късно да я сваря, но се излъгах. След като се преборих с прислужницата и иконома, най-сетне чух гласа й. Бе оживен и доста развеселен за това време.

— Обещах да ти се обадя. Малко късно е, но имах куп работи да върша.

— Пак ли тенекия? — Гласът й стана хладен.

— Май че не. Шофьорът ти работи ли толкова до късно?

— Работи, докато му кажа.

— Какво ще кажеш да минеш да ме вземеш? В това време ще се напъхам в абитуриентския си костюм.

— Много мило от твоя страна — провлачи тя. — Що ми трябваше да се захващам с тебе?

Амтор положително бе свършил прекрасна работа с центровете на говора й, ако изобщо някога им е имало нещо.

— Ще ти покажа един офорт.

— Само един ли?

— Разполагам само с едностаен апартамент.

— Чух, че имало такива неща — провлачи отново тя, после промени тона си. — Не се прави на чак толкова недостъпен. Имаш прекрасно телосложение, господине. И никога не позволявай да те убеждават в противното. Я ми дай пак адреса си.

Дадох й го, както и номера на апартамента.

— Вратата на входа е заключена, но ще сляза и ще вдигна секрета.

— Това е чудесно. Няма да става нужда да си нося лоста.

Затвори, а аз останах с любопитното чувство, че съм говорил с несъществуващ човек.

Слязох до входа, вдигнах секрета, после взех душ, облякох си пижамата и легнах на леглото. Бих спал цяла седмица. Измъкнах се отново от леглото, пуснах секрета на вратата, който бях забравил, и сънен преминах като през дълбока снежна пряспа до кухнята, извадих чаши и бутилка уиски, която пазех за истинско първокласно представяне.

Легнах си отново.

— Моли се на бога — рекох аз на глас. — Не ти остава нищо друго освен молитвите.

Затворих очи. Четирите стени на стаята сякаш туптяха като корпуса на кораб, спокойният въздух сякаш бе изпълнен с мъгла и шумолене на морски вятър. Усещах гра-нясалата, горчива миризма на неизползван трюм. Вдишвах мириса на моторно масло и виждах един жабар в розова риза да чете под голата електрическа крушка с очилата на дядо си. Изкачвах се безспир във вентилаторната шахта. Изкачих Хималаите, излязох на върха и бях заобиколен от всички страни от типове с автомати. Говорих с дребен и някак си много човечен мъж с жълти очи, който бе гангстер, а може би и нещо по-лошо. Сетих се за гиганта с червената коса и виолетовите очи, който бе навярно най-милият човек, който съм срещал в живота си.

Престанах да мисля. Зад затворените ми клепачи замърдаха светлини. Изгубил се бях в космоса. Бях стодоларов пакет динамит, който избухваше с шум, подобен на този, с който съдържател на заложна къща гледа еднодоларов часовник. Бях бръмбар с розова глава, който пълзеше от едната страна на градския съвет.

Заспах.

Събудих се бавно, с нежелание и очите ми се взряха в отразената на тавана светлина на лампата. Нещо шаваше тихо в стаята.

Движеше се крадешком, тихо и тежко. Заслушах се. После бавно извърнах глава и видях Малой Лоса. Имаше сенки и той се движеше между сенките толкова безшумно, както когато го видях за първи път. Пистолетът в ръката му имаше тъмен, мазен, делови блясък. Шапката му бе килната назад върху черната му къдрава коса и носът му душеше като носа на ловджийско куче.

Видя ме да отварям очи. Бавно се доближи до леглото и застана, като ме гледаше отгоре.

— Получих бележката ти — рече той. — Дойдох чист. Не забелязах ченгета отвън. Ако това е клопка, и двамата ще излезем оттук само с краката напред.

Отърколих се леко на леглото и той бързо опипа под възглавниците. Лицето му все още си бе широко и бледно, а хлътналите му очи все още бяха някак си добродушни. Носеше палто тази вечер. Бе му по мярка, доколкото това бе възможно. Шевът на рамото му бе спукан, вероятно като го е обличал.. Сигурно бе най-големият размер, но и той не бе достатъчно голям за Малой Лоса.

— Надявах се, че ще минеш. Никое ченге не знае за срещата. Исках да те видя.

— Карай нататък! — рече той.

Отстъпи странично към една масичка, постави пистолета на нея и смъкна палтото си, сядайки в най-удобния ми фотьойл. Той изскърца, но издържа тежестта му. Малой се облегна бавно назад, постави пистолета така, че да е близо до дясната му ръка. Измъкна пакет цигари от джоба си, изтръска една и я тури в устата си, без да я докосва с пръсти. Клечка кибрит припламна о нокътя на палеца му. Острият мирис на дим се разнесе из стаята.

— Да не си нещо болен? — попита той.

— Просто си почивам. Имах тежък ден.

— Вратата бе отворена. Чакаш ли някого?

— Една дама.

Вторачи се в мен замислено.

— Може и да не дойде. Ако дойде, ще я отпратя — рекох аз.

— Каква дама?

— Ами просто дама. Ако дойде, ще се отърва от нея. Предпочитам да разговарям с теб.

Доста бледата му усмивка почти не помръдна устата му. Пафкаше неловко цигарата, като че ли бе твърде малка да я хване между пръстите си.

— Как ти дойде наум, че съм на „Монти“? — запита той.

— Едно ченге от Бей Сити ме подсети. Дълга история и пълна от началото до края с догадки.

— Да не са по следите ми ченгетата на Бей Сити?

— И да са, това тревожи ли те?

Усмихна се отново с бледата си усмивка. Поклати леко глава.

— Ти уби една жена. Джеси Флориан. Това бе грешка.

Замисли се. После кимна.

— Предпочитам да не говорим за това — рече той тихо.

— Но това събуди подозрения. Не се страхувам от теб. Ти не си убиец. Не си искал да я убиваш. За онази работа — на „Сентрал“ — можеше да се отървеш. Но не и след като си блъскал главата на една жена, докато мозъкът й не потече по лицето й.

— Търсиш си белята, братко — рече той спокойно.

— Мокър от дъжд се не бои. Не си искал да я убиваш, нали?

Очите му бяха неспокойни. Бе наклонил глава, за да слуша.

— Крайно време е да си знаеш силата.

— Твърде късно.

— Искал си от нея да ти каже нещо. Сграбчил си я за шията и си я разтресъл. Тя вече е била мъртва, когато си взел да лашкаш главата й о стълба на леглото.

Втренчи се в мен.

— Знам какво си искал да ти каже.

— Карай нататък.

— Когато я намерихме, с мен бе едно ченге. Трябваше да се отърва от него.

— И какво, отърва ли се?

— Горе-долу. Но за тази вечер не се бой. Вторачи се в мен.

— Добре де, как узна, че съм на „Монти“?

Вече ме бе питал за това, но, изглежда, бе забравил.

— Не съм узнал. Но най-лесният начин да се измъкнеш е по вода. При тази организация в Бей Сити би могъл да се озовеш на един от комарджийските кораби. А оттам би могъл да се измъкнеш здрав и читав. Със съответната помощ.

— Леърд Брънет е прекрасен момък — рече той. — така съм чувал. Дори не съм говорил с него.

— Нали той ти предаде бележката ми.

— По дяволите, има цяла дузина агенти, които биха му помогнали да ми я предаде. Кога ще свършим това, за което ми писа на картичката? Нещо ми подсказваше, че си сериозен. Иначе нямаше да рискувам да дойда. Къде ще вървим?

Загаси цигарата си и ме загледа. Сянката му се извисяваше на фона на стената, сянка на великан. Бе толкова огромен, че изглеждаше недействителен.

— Как ти хрумна, че аз съм пречукал Джеси Флориан? — запита той неочаквано.

— Разстоянието между белезите на шията й. Искал си да изкопчиш от нея нещо, а ти си достатъчно силен да убиеш човек, без да имаш такива намерения.

— Фантетата на мен ли го приписаха?

— Не знам.

— И какво съм искал аз от нея?

— Мислел си, че може да знае къде е Велма.

Кимна мълчаливо и продължи да ме гледа.

— Но тя не е знаела. Велма я е надхитрила.

На вратата се почука леко. Малой леко се приведе напред, усмихна се и вдигна пистолета си. Някой натисна дръжката на вратата. Малой бавно се изправи и се ослуша. После обърна погледа си към мен.

Седнах в леглото, спуснах краката си на пода и се изправих. Малой ме наблюдаваше безмълвно, без да мръдне. Приближих до вратата.

— Кой е? — попитах аз с устни на вратата. Гласът бе нейният, нямаше грешка.

— Уиндзорската херцогиня, отваряй, глупчо.

— Само за секунда.

Извърнах глава към Малой. Беше се намръщил. Приближих се до него и казах много тихо.

— Няма друг изход. Иди в тоалетната стая зад леглото и ме чакай. Ще я отпратя.

Изслуша ме и се замисли. Изражението му бе неразгадаемо. Бе човек, който почти нямаше какво да губи вече. Човек, който никога нямаше да изпита страх. В това гигантско телосложение нямаше място за подобно нещо. Най-сетне кимна, взе си шапката и палтото и безшумно заобиколи леглото и се вмъкна в тоалетната стая. Вратата се затвори, но не плътно.

Огледах се за следи от неговото присъствие. Нямаше нищо освен една угарка, която можеше всеки да е изпушил. Отидох до вратата и я отворих. Малой бе пуснал секрета след себе си.

Тя бе застанала полуусмихната във вечерното си наметало с висока яка от бяла лисица, за което ми бе споменала. От ушите й висяха изумрудени обици и почти се скриваха в меката бяла кожа. Пръстите й стискаха леко малката вечерна чантичка, която носеше.

Усмивката й застина на лицето, щом като ме видя. Огледа ме от долу на горе. Очите й бяха вече студени.

— Значи така — рече тя мрачно. — По пижама и халат. Да ми покажел прекрасния си малък офорт. Каква глупачка съм.

Отстъпих встрани и отворих вратата.

— Нищо подобно. Тъкмо се обличах, и се изтърси едно ченге. Тръгна си преди малко.

— Рандал ли?

Кимнах. Лъжата с кимане все пак си е лъжа, но е по-лесна. Тя се подвоуми за миг, после мина покрай мен във вихрушка от парфюмирана кожа.

Затворих вратата. Бавно огледа стаята, втренчи се тъпо в стената, после бързо се извърна.

— Хайде да се разберем. Не съм чак толкова лесна. При това не си падам по будоарни романси. Всяко нещо с времето си. Обичам всичко да се върши с достойнство.

— Ще пиеш ли нещо, преди да си тръгнеш? — Все още бях облегнат на вратата от другата страна на стаята.

— Да си ходя ли?

— Останах с впечатлението, че не ти харесва тук.

— Искам да сме наясно. Малко вулгарно, но ще ти го кажа. Не съм от онези случайни курви. Може да ме имаш, но не само като се пресегнеш. Да, ще пийна нещо.

Отидох в кухничката и приготвих две питиета с не съвсем сигурни ръце. Занесох ги и й подадох едната чаша.

От тоалетната стаичка не идеше никакъв шум, сякаш Малой дори не дишаше.

Тя взе чашата, отпи и погледна към далечната стена.

— Не обичам мъжете да ме посрещат по пижама. Странно нещо. Харесвах те. И то доста. Но бих могла да го превъзмогна. Често съм превъзмогвала подобни неща.

Кимнах и отпих.

— Повечето мъже са чисто и просто мръсни животни. Всъщност, ако питаш мене, целият свят е доста мръсен.

— Парите сигурно помагат.

— Така си мислиш, защото не винаги си имал пари. Всъщност те създават нови проблеми — усмихна се чудновато. — И забравяш колко непреодолими са ти се стрували старите проблеми.

Извади златна табакера от чантичката си, аз се доближих и й протегнах запалена клечка. Тя изпусна разсеяно облак дим и го проследи с полуотворени очи.

— Седни до мен — рече тя изведнъж.

— Хайде първо да поговорим малко.

— За какво? Аха… за нефрита ми?

— За убийство.

Нищо не се промени на лицето й. Пусна още един облак дим, този път по-внимателно, по-бавно.

— Неприятна тема. Необходимо ли е?

Свих рамене.

— Лин Мариот не бе светец. Но въпреки това не ми се говори — втренчи се тя хладнокръвно в мен за един дълъг миг, после мушна ръка в отворената си чанта за носна кърпичка.

— Лично аз не вярвам, че той е бил агент на банда за скъпоценности. Полицията се преструва, че вярва в това, но те така или иначе доста се преструват. Дори не смятат, че е бил изнудвач. Странно, нали?

— Така ли? — гласът й бе вече много, много студен.

— Е, всъщност не е точно така — съгласих се аз и изпих остатъка от напитката си. — Беше ужасно мило от ваша страна, че дойдохте, госпожо Грейл. Но, изглежда, не сме улучили подходящ момент. Аз например дори не смятам, че Мариот е бил убит от банда. Не смятам, че дори е отишъл до онзи каньон да откупи нефритената огърлица. Дори не мисля, че тази огърлица изобщо е открадната. Мисля, че отиде до каньона, за да бъде убит, макар че си е мислел, че отива като съучастник в убийство. Но Мариот съвсем не ставаше за убиец.

Тя се приведе малко напред и усмивката й стана леко изцъклена. Изведнъж, без каквато и да е истинска промяна, тя престана да бъде красива. Изглеждаше просто като жена, която може да е била опасна преди сто години и безстрашна преди двадесет, но която днес приличаше на второразрядна актриса в Холивуд и нищо повече. Не каза нищо, но дясната й ръка затропа по закоичалката на чантата й.

— Съвсем неподходящ убиец — рекох аз. — Като втория убиец на Шекспир в онази сцена от „Крал Ричард III“. Измъчвала го е донякъде нечистата съвест, но въпреки това се нуждаел от парите и в края на краищата изобщо не свършва работата, защото не е можел да се реши. Такива убийци са много опасни. Те трябва да се премахват… понякога с палки.

Тя се усмихна.

— И кого според теб е трябвало да убие?

— Мене.

— Не ми се вярва… че някой те мрази чак дотолкова. А казваш, че нефритената ми огърлица изобщо не била открадната. Можеш ли да го докажеш?

— Не съм казал, че мога. Казах, че така ми се струва.

— Тогава защо се щуросваш да ми разправяш всичко това?

— Доказателството — рекох аз — винаги е нещо относително. То представлява преобладаващо равновесие на вероятности, и то зависи как ги степенуваш. Мотивът да ме ликвидират е твърде невзрачен само защото се опитвах да открия бившата певица от вертепа на „Сентрал авеню“ по същото време, когато затворник на име Малой Лоса бе пуснат на свобода и взе също да я търси. Може би азо му помагах в търсенето. Очевидно възможно бе да я намери, инак не си заслужаваше да заблуждават Мариот, че трябва да бъда ликвидиран, и при това веднага. А той естествено не би повярвал. Но съществуваше много по-сериозен мотив за убийството на Мариот; но той от суетност, любов или алчност или смесица от всичките три не прецени. Той се боеше, но не за себе си. Боеше се от насилието, на което бе съучастник и за което можеха да го арестуват. Но, от друга страна, той си пазеше хляба. И така пое риска.

Спрях. Тя кимна и рече:

— Много интересно. Ако се разбираше за какво говориш.

— Разбира се.

Втренчихме се един в друг. Дясната й ръка отново бе в чантата й. Ясно ми беше какво държеше. Но не бе започнала да го вади. Всяко събитие си изисква времето.

— Хайде стига сме се будалкали. Тука сме сами. Нито моите, нито твоите твърдения не са неопровержими. Те взаимно се анулират. Едно момиче от улицата става жена на мултимилионер. По пътя й към върха я познава една одърпана старица — навярно я е чула да пее по радиото, познала е гласа й и е отишла да я види с очите си — та тази старица трябвало да си държи езика зад зъбите. Но тя е била евтина, пък и не е знаела много. Но мъжът, който е преговарял с нея, изплащал й месечните вноски и бил собственик на дома й, от който е можел да я изхвърли на улицата, ако я прихванат — този човек е знаел всичко от игла до конец. Той е струвал доста. Но това е нямало никакво значение, щом като никой друг не е знаел. Но някой божи ден здравеняк на име Малой Лоса е щял да излезе от пандиза и да тръгне да издирва бившата си любима. Защото огромният мухльо я обичал… и още я обича. В това е смешното и трагичното. Горе-долу по това време и едно частно ченге започва да си пъха носа, дето не му е работа. И така слабата брънка във веригата Мариот вече е лукс. Той е станал заплаха. Ще се докопат до него и ще си каже всичко. Такъв си е. Топи се на топло. И така той бе премахнат, преди да пропее. С палка. И то от теб.

Единствената й реакция бе да извади ръката си с пистолета от чантата. Насочи го към мен и се усмихна. Аз не мръднах.

Но това не бе всичко. Малой Лоса пристъпи от тоалетната стая с 45-калибровия „Колт“, който все още изглеждаше като играчка в едрата му космата лапа.

Не ме и погледна. Гледаше госпожа Луин Локридж Грейл. Приведе се напред, устата му се разтегна в усмивка и й проговори нежно.

— Рекох си, познат глас. Цели осем години не съм слушал този глас… това е всичко, което помня. Между другото с червена коса ми харесваше повече. Здрасти, скъпа. Отдавна не сме се виждали.

Тя насочи пистолета към него.

— Махай се, кучи сине.

Той замръзна на мястото и изпусна пистолета. Все още бе на около метър от нея. Задъхваше се.

— И през ум не ми е минало — рече той тихо. — Като гръм от ясно небе. Ти ме предаде на ченгетата. Ти, Велмичка.

Запокитих една възглавница, но тя летеше твърде бавно. Тя го простреля пет пъти в стомаха. Куршумите го пронизаха почти безшумно.

После тя насочи пистолета към мен и натисна спусъка, но той бе празен. Спусна се към пистолета, на Малой на пода. С втората възглавница улучих. Преди да махне възглавницата от лицето си, обиколих леглото и я свалих в несвяст. Взех „Колта“ и заобиколих отново леглото.

Той бе още на крака, но се олюляваше. Главата му бе увиснала и ръцете му трескаво опипваха тялото му. Отпусна се на колене и се строполи странично на леглото, с лице надолу. Тежкото му дишане изпълни стаята.

Преди тя да помръдне, телефонната слушалка бе в ръката ми. Очите й бяха мъртвосиви като полузамръзна-ла вода. Втурна се към вратата и аз не се опитах да я спра. Остави вратата широко отворена и когато свърших разговора, отидох и я затворих. Обърнах главата му внимателно на леглото, за да не се задуши. Още бе жив, но след пет куршума в стомаха дори и Малой Лоса нямаше да живее много дълго.

Върнах се до телефона и се обадих на Рандал вкъщи.

— Малой — рекох аз. — В апартамента ми. Прострелян на пет места в стомаха от госпожа Грейл. Обадих се на бърза помощ. Тя се измъкна.

— Значи, пак се писа много хитър — бяха единствените му думи и бързо затвори.

Върнах се при леглото. Малой вече бе на колене, опитваше се да стане, с голямо валмо завивки в едната ръка. По лицето му се лееше пот. Клепачите му леко потръпваха и месестата част на ушите му бе потъмняла.

Още бе на колене и се опитваше да се изправи, когато пристигна линейката. Нужни бяха четирима, за да го качат на носилката.

— Има слаба надежда, ако са 25 калибър — каза лекарят от линейката, преди да излезе. — Всичко зависи от пораженията вътре. Но има някаква надежда.

— Не му е нужна — рекох аз.

Така и стана. Умря през нощта..