Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (34)

34

Доста дълго пътувахме за четвърт долар. Водното такси, стар катер, пребоядисан и до половината покрит със стъкло, се плъзгаше между закотвените яхти и покрай купчината камънак, представляващ края на вълнолома. Мъртвото вълнение ни подхвана без предупреждение и заподхвърля лодката като коркова тапа. Но в такъв ранен час имаше мегдан да ти призлява. Компания ми правеха три двойки и мъжът зад кормилото на катера, гражданин с престъпен вид, седнал леко облегнат на лявото си бедро, тъй като в десния му джоб имаше кобур от черна кожа. Трите двойки взеха да си лигавят суратите още щом се отделихме от брега.

Погледнах назад към светлините на Бей Сити и се опитах да не притискам много пълния си стомах. Разпилените светлинки се събираха и образуваха скъпоценната украса на гривна, изложена на нощната витрина. После блясъкът им се стопи и остана само меката оранжева светлина да проблясва над ръба на вълните. Вълнението бе равномерно, плавно и без зайчета и люлеенето бе достатъчно, за да се радвам, че не бях полял вечерята си с уиски. Таксито се плъзгаше нагоре-надолу по вълните със зловещата грациозност на транцуваща кобра. Въздухът бе хладен и мокър с онази влага, от която ставите на моряците не могат да се избавят цял живот. Червените неонови контури на „Кралска корона“ поизбеляха, забулени от плъзгащите се сиви морски призраци, после проблеснаха отново, ослепителни като току-що купени топчета.

Заобиколихме го с широк плавен завой. Отдалеч изглеждаше чудесен. Едва доловима музика се разнесе над водата, а музиката над водата е винаги нещо прекрасно. Корабът „Кралска корона“ бе неподвижен като кей на четирите си котви. Мостикът му бе осветен като циркова палатка. После всичко това избледня в далечината и от нощта взе да изплува силуетът на друг, по-малък кораб. Не представляваше кой знае каква гледка. Пригоден за целта товарен кбраб с ръждясал и обрасъл корпус, надстройката снишена до палубата и над всичко двете ниски мачти, достатъчно високи за радиоантена. „Монтечито“ също бе осветен и над мрачното море се носеше музика. Ухажорите отделиха устни от шиите на любимите си, погледнаха към кораба и се захилиха.

Таксито направи широк завой, килна се колкото да уплаши пасажерите, и пристана до конопените фендери на платформата. Моторът на таксито заработи на празен ход и ауспухът му загръмя в мъглата. Ленивият лъч на прожектора описа кръг на около двеста метра от кораба.

Водачът на таксито се изкачи на мостика и юначага с монголоидни очи, в синя двуредна куртка с лъскави копчета, сияеща усмивка и гангстерска уста изтегли момичетата на борда. Бях последен. Небрежният ловък поглед, с който ме огледа от глава до пети, вече ми говореше нещо. Небрежният ловък маниер, с който се блъсна в кобура под мишницата ми, ми подсказа още нещо.

— Тц — рече меко той. — Тц.

Имаше гладък, пресипнал глас на отявлен грубиян, който се напъва през копринена кърпичка. Кимна с брадичка към водача на таксито. Той пусна късата примка върху кнехта, завъртя леко кормилото и се покатери на мостика. Пристъпи зад мен.

— Ютиите са забранени на борда, момче. Съжалявам и прочее — измърка двуредната куртка.

— Ще го оставя тук. Винаги го нося със себе си. Искам да говоря с Брънет по работа.

Това, изглежда, леко го развесели.

— Не го познавам — усмихна се той. — Хайде, заминавай, драги.

Водачът на таксито промуши китката си под дясната ми ръка.

— Но аз искам да говоря с Брънет. — Гласът ми бе слаб и немощен като на старица.

— Да не спорим — каза онзи с монголоидните очи. — Не се намираме в Бей Сити, дори не сме и в Калифорния, а според мнението на някои специалисти сме дори извън пределите на САЩ. Зарежи тая работа.

— Хайде в лодката! — изръмжа водачът на таксито зад мен. — Дължа ти четвърт долар. Да вървим.

Върнах се в лодката. Двуредната куртка ме погледна с мълчаливата си мазна усмивка. Наблюдавах го, докато усмивката му вече не се виждаше, нито лицето му, нищо друго освен една тъмна фигура на фона на светлините на мостика. Не откъсвах поглед от нея и жадувах за мъст.

Обратният път ми се стори по-дълъг. С водача на таксито не разменихме нито дума. Когато слязох на кея, той ми връчи четвърт долар.

— Ще го отложим за някоя друга нощ — рече той с досада, — когато имаме повече време да ти видим сметката.

При тези негови думи половин дузина клиенти, чакащи да се качат, се втренчиха в мен. Минах покрай тях, покрай малката чакалня на кея и поех по плитките стъпала към брега.

Едър червенокос юначага с мръсни гуменки и омазани с катран панталони, с останки от скъсана синя моряшка фланелка, белязан с черна ивица на бузата, се изправи от перилата и се блъсна в мен небрежно.

Спрях се. Твърде едър бе на вид. Надвишаваше ме с осем сантиметра на ръст и четиринадесет кила на тежест. Но вече бе крайно време да халосам някого с юмрук в зъбите, макар и да си изкарам само боя.

Светлината бе мъжделива, а той я и закриваше с гръб.

— Какво има, друже? — провлачи той. — Не ти мина номерът на дяволския кораб?

— Я ходи да си закърпиш ризата — рекох му аз. — Вижда ти се шкембето.

— Можеше и по-зле да бъде. А пък на тебе чифтето ти издува и без това лекия ти костюм.

— Защо си завираш носа, дето не ти е работа?

— Исусе, какво говориш. От любопитство. Не се обиждай, друже.

— Добре, разкарай се от пътя ми, дяволите да те вземат.

— Веднага. Само че си почивам тук — усмихна се той бавно и уморено. Гласът му бе мек, сънлив, изненадващо нежен за такъв едър човек. Подсети ме за един друг едър мъжага с мек глас, когото, кой знае защо, бях харесал.

— Ще сбъркаш — рече тъжно той. — Наричай ме просто Ред.

— Махни се от пътя ми, Ред. И най-добрите допускат грешки. До гуша ми дойде.

Огледа се замислено насам-натам. Беше ме приклещил в един от ъглите на навеса на кея. Изглежда, бяхме сами.

— Искаш да се добереш до „Монти“? Не е невъзможно. Ако имаш пипе.

Хора в празнични дрехи и с празнични лица минаха покрай нас и се качиха на таксито. Изчаках ги.

— И колко струва пипето?

— Петдесет каймета. И още десет, ако вземеш да пукнеш в лодката ми.

Понечих да го заобиколя.

— Двадесет и пет — рече меко той. — Петнадесет, ако вземеш и приятелите си на връщане.

— Нямам кьорав приятел — рекох аз и се отдалечих. Не се опита да ме спре.

Свих надясно по циментовата пътека, по която идвала и си отиваха малките трамваи, трополящи като бебешки колички, писукащи с малките тромби, които не можеха да стреснат дори родилка. В подножието на първия кей имаше осветена зала за бинго, вече препълнена с народ. Влязох вътре и се облегнах на стената зад играчите, където стояха и много други хора и чакаха да се освободи място.

Наблюдавах номерата да се появяват на електрическото табло, слушах крупиетата да ги съобщават, опитах се да открия кои са подставените играчи, не успях и понечих да си тръгвам. Нещо огромно и синьо, миришещо на катран, застана до мен.

— Нямаш мангизи или не ти стигат? — прозвуча благ глас в ухото ми.

Погледнах го отново. Имаше очи, каквито никога не сте виждали, а само сте чели за тях. Виолетови. Почти морави. Очи като на момиче, като на красиво момиче. Кожата му бе мека като коприна. Леко зачервена, но никога не потъмняваше. Твърде нежна бе. Бе по-едър от Хемингуей, но доста по-млад. Не бе огромен като Малой Лоса, но изглеждаше доста по-подвижен. Косата му бе червена със златист отблясък. Но с изключение на очите лицето му бе съвсем обикновено — лице на фермер, без каквато и да е необикновена красота.

— С какво се занимаваш? Частен детектив ли си?

— Трябва ли да ти казвам? — озъбих се аз.

— Така си и мислех. Двадесет и пет множко ли са ти? Не са ли ти отпуснали средства за непредвидени разноски?

— Не.

Въздъхна.

— Прочее, тази идея е шантава. Там ще те разкъсат на парчета!

— Нищо чудно. А ти с какво се занимаваш?

— Долар тук, долар там. Преди бях ченге. Уволниха ме.

— Защо ми казваш всички това?

Изглеждаше учуден.

— Защото е така.

— Сигурно много си ги критикувал.

Усмихна се леко.

— Познаваш ли човек на име Брънет?

Леката усмивка не слизаше от лицето му. Паднаха се три печалби една след друга. Хората не се шегуваха. Висок мъж с нос като клюн и бледи хлътнали бузи, облечен в смачкан костюм, се присламчи към нас, облегна се на стената, без дори да ни погледне. Ред леко се наклони към него и го запита:

— Интересува ли те нещо, друже?

Високият клюнест мъж се усмихна и се разкара. Ред се ухили и разтърси постройката, като се облегна отново на стената.

— Познавам само един човек, който може да ти свие сармите.

— Иска ми се да са повечко — рече той сериозно. — Едрият човек струва пари. Нищо не е съобразено с него. Трябват пари да го храниш, да го обличаш, леглото му е късо. Такива ми ти работи. Сигурно мислиш, че мястото не е подходящо за разговори, но не си прав. Ако се присламчат разни слухари, аз ги разпознавам, а останалата част от тълпата следи числата и нищо друго. Имам лодка с подводен люк. Тоест мога да я взема на заем. На брега има един неосветен кей. На „Монти“ има трюм, който мога да отворя. Понякога карам разни товари там. Там долу няма кой знае колко юнаци.

— Но те имат прожектор и вахтени.

— Ще се справим.

Извадих портфейла си, измъкнах двадесет и пет долара и ги сгънах. Моравите му очи незабележимо ме наблюдаваха.

— Само за отиване ли?

Кимнах.

— Казах ти петнадесет.

— Цената на борсата се покачи.

Катранената ръка погълна банкнотите. Безмълвно се отдалечи. Стопи се в топлия морак отвъд вратата. Онзи с клюна се появи от лявата ми страна и каза тихо:

— Струва ми се, че го познавам този в моряшките дрехи. Приятел ли ти е? Май че съм го виждал и преди.

Изправих се и се отдалечих от него, без да кажа нито дума, минах през вратата, после свих наляво, като не-изпусках от очи високата глава, която се движеше от стълб на стълб на около тридесетина метра пред мен. След няколко минути завих в пространството между две бараки за преоценени стоки. Онзи с клюна се появи, шарейки с очи по земята. Приближих се до него.

— Добър вечер. Нещо против да те премеря на око за четвъртак? — облегнах се аз на него. Под смачканото сако имаше пистолет.

Очите му ме изгледаха безизразно.

— Да ти фрасна ли един, синко? Поставили са ме да поддържам закона и реда тука.

— А кой го нарушава в момента?

— Приятелят ти ми се стори познат.

— Нищо чудно. И той е ченге.

— Е, добре — рече клюнестият търпеливо. — Значи там съм го виждал. Лека нощ.

Обърна се и закрачи по пътя, по който бе дошъл. Високата глава вече не се виждаше. Не се безпокоях. Каквото и да станеше, имах му доверие на това момче. Закрачих бавно нататък.