Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Farewell, My Lovely, 1940 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Даскалов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР
Сбогом, моя красавице
Американска, второ издание.
Художествено оформление Текла Алексиева.
Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.
Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.
Издателство АТЛАНТИС
Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД
Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца
© Raymond Chandler
Farewell, My Lovely
Penguin Books, 1949
© The Estate of Raymond Chandler, 1940
® Георги Даскалов, преводач, 1981
© Издателство АТЛАНТИС, 1992
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).
Сбогом, моя красавице | |
Farewell, My Lovely | |
Автор | Реймънд Чандлър |
---|---|
Първо издание | 1940 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Предходна | Големият сън (1939) |
Следваща | Високият прозорец (1942) |
ISBN | ISBN 9544598049 |
Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).
Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]
Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.
Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]
Бележки и Източници
- ↑ detnovel.com, архив на оригинала от 25 май 2012, https://web.archive.org/web/20120525092325/http://www.detnovel.com/FarewellMyLovely.html, посетен на 20 април 2010
- ↑ Национална библиотека, архив на оригинала от 14 март 2010, https://web.archive.org/web/20100314213940/http://search.nationallibrary.bg/CyrISISweb/DataBaseSearchCatalog.html, посетен на 20 април 2010
Външни препратки
- detnovel.com Архив на оригинала от 2012-05-25 в Wayback Machine.
- „Сбогом, моя красавице (1975)“ в Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1944)“ в Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1942)“ в Internet Movie Database
|
27
Холът бе застлан със светлокафяв килим на фигурки, имаше бели и розови столове, черна мраморна камина с доста високи месингови решетки, вградени библиотеки и тежки кремави пердета пред спуснатите венециански щори.
Нямаше нищо женствено в стаята освен едно огледало, високо цял ръст над голия паркет.
Аз полуседях, полулежах в един дълбок стол, дигнал крака на една табуретка. Бях изпил две чаши черно кафе, после обърнах едно уиски, изядох две рохки яйца, като си топих препечената филийка в тях, после още едно черно кафе с малко бренди. Всичко това изядох в кухненския бокс, вече не си го спомням как изглеждаше. Бе твърде отдавна.
Възвърнах си добрата форма. Бях почти трезвен.
Ан Райърдън седеше срещу мен, приведена напред, нежната й брадичка, положена във фината й ръка, с тъмни и забулени под тупираната червеникавокафява коса очи. В косата й бе затъкнат един молив. Изглеждаше разтревожена. Разказал й бях част от историята, но не цялата, специално за Малой Лоса не й казах.
— Помислих те за пиян. Кой знае защо, мислех, че само пиян би минал да ме видиш. Мислех, че излизаш с онази блондинка. Мислех… и какво ли изобщо не си мислех.
— Надявам се, че не си записала всяка моя дума — рекох аз, оглеждайки се. — Дори и да ти платят, пак няма да им кажеш какво мислиш.
— И баща ми не взимаше рушвет от ченгетата. Както този тлъст мърляч, който днес е шеф на полицията.
— Не е моя работа.
— Имахме някакви парцели в Дел Рей. Пясъчни парцели и нищо повече, а му вадеха душата за тях.
Кимнах и опитах от хубавата кристална чаша, която държах. Питието имаше приятен, топъл вкус.
— Човек може да свие гнездо тук. Да се пренесе направо. Всичко ще му е наред.
— Зависи от човека. А и не само от него — рече тя.
— Няма иконом. Това е доста неприятно.
Тя се изчерви.
— Но ти… ти предпочиташ да ти смажат главата на каша, да ти нарешетят ръката с наркотик и да използват брадичката ти за баскетболно табло. Бога ми, не ти ли стига?
Не казах нищо. Бях твърде уморен.
— Поне ти е дошло наум да погледнеш в тези мундщуци. Защото там, на „Астер Драйв“, говореше, като чели нямат никакво значение.
— Но тия картички наистина нищо не означават.
Очите й святкаха.
— И ти си седнал да ми разправяш това, след като онзи е накарал двама продажни полицаи да те пребият и да те натикат в изтрезвително заведение, за да те научи да не си навираш носа, където не трябва? Това е ясно като бял ден.
— Трябваше аз да го кажа. Просто е в моя стил. Та кое се навира в очи?
— Че този елегантен психиатър не е нищо друго освен първокласен бандит. Той подбира жертвите, хвърля пясък в очите и казва на престъпниците кога да нападнат и да вземат скъпоценностите.
— Наистина ли смяташ така?
Тя ме изгледа втренчено. Довърших чашата си и отново се престорих, че не ми е добре. Тя не ми обърна внимание.
— Разбира се, че мисля така. Както и ти.
— Мисля, че е малко по-сложно.
Усмивката й бе блага и кисела едновременно.
— Извинявай. Просто забравих, че си детектив. Трябва да е сложно, нали? Предполагам, че в простите случаи има известна доза неприличие.
— Не е толкова просто.
— Добре де. Слушам те.
— Не знам. Просто така мисля. Ще ми сипеш ли още? — Тя стана.
— Слушай, някога за разнообразие ще трябва да пийнеш вода.
Приближи се и взе чашата ми.
— Това ще е последното.
Излезе от стаята, някъде изтракаха ледени бучки, аз затворих очи и се заслушах в дребните, нищо незначещи звуци. Нямах работа тук. Ако знаеха за мен толкова, колкото подозирах, можеха да дойдат да ме потърсят тук. И тогава щеше да стане една каша.
Тя се върна с чашата и пръстите й, студени от допира на леденото стъкло, докоснаха моите, задържах ги за момент и после полекичка ги пуснах да отлетят като сън от омагьосаната долина, когато се събуждаш огрян от слънцето.
Изчерви се и се върна до стола си, седна и сума ти време се намества. Запали цигара, като ме наблюдаваше как пия.
— Амтор е доста безскрупулен човек. Но кой знае защо не го виждам като мозъка на банда за скъпоценности. Може и да греша. Ако бе такъв и реши, че аз имам някакви обвинения срещу него, не мисля, че щях да се измъкна от болницата за наркомани жив. Но той има от какво да се страхува. Стана груб чак когато взех да дрънкам за невидими надписи.
Тя ме погледна равнодушно.
— Е, имаше ли такива?
Усмихнах се.
— Не съм ги прочел и да е имало.
— Странен начин да се прикрият неприлични забележки за някоя личност; не мислиш ли? В мундщуците на цигари. Да допуснем, че никога не се намерят.
— Мисля, че Мариот се е страхувал от нещо и е разчитал, че картичките ще бъдат намерени, ако стане най-лошото. Полицията ще провери джобовете му и ще прекара всичко през сито. Това ме притеснява. Ако Амтор бе престъпникът, нямаше да остави никакви следи.
— Искаш да кажеш, че ако Амтор го е убил… или е наредил да го убият? Но това, което Мариот е знаел за Амтор, може да няма пряка връзка с убийството.
Облегнах се назад, притиснах главата си в облегалката, изпих си питието и я накарах да повярва, че наистина мисля върху думите й. Кимнах.
— Но обирът на скъпоценности има връзка с убийството. И ние допускаме, че Амтор е имал връзка с обира на скъпоценности.
Очите й ме погледнаха лукаво.
— Бас държа, че се чувствуваш ужасно. Искаш ли да си легнеш?
— Тук?
Тя се изчерви до корена на косата си. Брадичката й се издаде напред.
— Точно така. Да не съм дете? Кой, по дяволите, го е грижа какво върша, кога и как?
Оставих чашата си настрани и станах.
— Обзема ме един от редките ми пристъпи на деликатност. Би ли ме закарала до таксиметровата пиаца, ако не си много уморена?
— Проклет мухльо — каза тя ядосано. — Пребили са те от бой, натряскали са те бог знае с колко вида наркотик и според мен ти само трябва да се наспиш, да се събудиш рано и да станеш пак детектив.
— Реших да си легна по-късно.
— Мястото ти е в болница, проклети глупако!
Потреперах.
— Слушай. Главата ми не е много бистра тази вечер и смятам, че не трябва да се мотая тук дълго. Нямам нито едно доказателство срещу тези хора, но те, струва ми се, ме мразят. Каквото и да кажа, ще бъде обвинение срещу закона, а законът в този град, изглежда, е доста гнил.
— Хубав си е градът — рече тя рязко, полушепнешком. — Не можеш да съдиш…
— Добре де, градът си е хубав. Също както и Чикаго. Може да живееш сума ти време, без да видиш картечница. Хубав град и още как. Вероятно не е по-продажен от Лос Анжелос. Но този голям град можеш да си го купиш на части. Можеш дори да купиш целия град, комплект, в оригинална кутия и луксозна хартия. В това е работата. И затова искам да се махна.
Тя се изправи и навря брадичката си в лицето ми.
— Веднага трябва да си легнеш. Имам отделна спалня и можеш направо да…
— Обещаваш ли да заключиш вратата си?
Изчерви се и прехапа устни.
— Понякога си мисля, че си световен, а друг път, че си най-долният мерзавец, когото познавам.
— И в двата случая би ли ме закарала до пиацата?
— Ще останеш тук — озъби се тя. — Не си във форма. Болен си.
— Не съм чак толкова болен, че да ме учат какво да правя — рекох аз заядливо.
Тя изтича от стаята толкова бързо, че за малко не се препъна в двете стъпала, разделящи всекидневната от хола. Върна се за нула време с дълго фланелено палто върху костюма, без шапка, а червеникавата й коса изглеждаше бясна като лицето й. Отвори някаква странична врата, блъсна я рязко встрани, изхвърча през нея и стъпките й затрополиха по алеята. Гаражът се отвори с леко скърцане. Вратата на колата се отвори и после хлопна отново. Стартерът се завъртя, двигателят запали и светлините просветнаха покрай отворената френска врата на всекидневната.
Взех си шапката от един стол, изгасих няколко лампи и забелязах, че френската врата има ключалка тип „Иейл“. Огледах се за миг, преди да затворя вратата. Стаята бе хубава. Хубаво би било да шляпкаш по пантофи из нея.
Затворих вратата, малката кола се плъзна до мен, а аз я заобиколих, за да се кача.
Закара ме чак до вкъщи, стиснала устни, вбесена. Караше като фурия. Когато слязох пред жилищния блок, тя ми каза лека нощ с леден глас, обърна малката кола посред улицата и преди да успея да си извадя ключовете от джоба, вече я нямаше.
Заключваха входната врата в единадесет. Отключих я и прекосих вмирисаното на мухъл преддверие на път към асансьора. Изкачих се до моя етаж, осветен от студена светлина. Пред вратите стояха бутилки мляко. В дъното биеше на очи червената противопожарна врата. Тя имаше отворено прозорче, през което влизаше ленива струйка въздух, която обаче бе недостатъчна да прогони напълно миризмата на готвено. Бях у дома си, в един заспал свят, безобиден като спяща котка.
Отключих вратата на апартамента, пристъпих и вдъхнах, облегнат за малко на вратата, мириса, преди да запаля лампата. Домашен аромат, мирис на прах и тютюнев дим, мирис на свят, в който са живели и продължават да живеят мъже.
Съблякох се и си легнах. Сънувах кошмари и се събудих изпотен. Но на сутринта отново бях във форма.