Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Farewell, My Lovely, 1940 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Даскалов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР
Сбогом, моя красавице
Американска, второ издание.
Художествено оформление Текла Алексиева.
Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.
Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.
Издателство АТЛАНТИС
Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД
Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца
© Raymond Chandler
Farewell, My Lovely
Penguin Books, 1949
© The Estate of Raymond Chandler, 1940
® Георги Даскалов, преводач, 1981
© Издателство АТЛАНТИС, 1992
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).
Сбогом, моя красавице | |
Farewell, My Lovely | |
Автор | Реймънд Чандлър |
---|---|
Първо издание | 1940 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Предходна | Големият сън (1939) |
Следваща | Високият прозорец (1942) |
ISBN | ISBN 9544598049 |
Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).
Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]
Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.
Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]
Бележки и Източници
- ↑ detnovel.com, архив на оригинала от 25 май 2012, https://web.archive.org/web/20120525092325/http://www.detnovel.com/FarewellMyLovely.html, посетен на 20 април 2010
- ↑ Национална библиотека, архив на оригинала от 14 март 2010, https://web.archive.org/web/20100314213940/http://search.nationallibrary.bg/CyrISISweb/DataBaseSearchCatalog.html, посетен на 20 април 2010
Външни препратки
- detnovel.com Архив на оригинала от 2012-05-25 в Wayback Machine.
- „Сбогом, моя красавице (1975)“ в
Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1944)“ в
Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1942)“ в
Internet Movie Database
|
26
Бе канцелария, нито голяма, нито малка, със спретнат, професионален вид. Библиотека със стъклена врата и дебели книги. На стената шкаф за първа помощ. Бял емайлиран стъклен съд за стерилизиране със сума ти подкожни игли и спринцовки, врящи в него. Широко плоско бюро с попивателна, бронзов нож за разрязване на книги, комплект писалки, книга за приемане на болни, почти нищо друго освен лактите на мъжа, който стоеше замислен, заровил лице в ръцете си.
Между разтворените жълти пръсти видях коса с цвета на мокър кафяв пясък, толкова фина, че изглеждаше като изрисувана на черепа му. Направих още три крачки и очите му трябва да са погледнали отвъд бюрото и да са забелязали обувките ми. Вдигна глава и ме погледна. Хлътнали безцветни очи, подобно на пергамент лице. Разтвори ръце, бавно се облегна назад и ме загледа безизразно.
После разпери ръце в някакъв безпомощен, но неодобрителен жест, а когато ги прибра, едната бе много близо до ъгъла на бюрото.
Направих още две крачки и му показах палката. Показалецът му все още се примъкваше към ъгъла па бюрото.
— Този звънец хич няма да ти помогне тази нощ. Приспах охраната ви.
Очите му станаха сънливи.
— Вие бяхте много болен, сър. Много болен. Не ви препоръчвам да ставате и да се разхождате.
— Дясната ръка — пернах я аз с палката. Сгърчи се като наранена змия.
Заобиколих бюрото, усмихнат без каквато и да е причина. Разбира се, в чекмеджето си държеше пистолет. Винаги имат пистолет в чекмеджетата и винаги стигат до него твърде късно, ако изобщо стигнат. Извадих го. Бе автоматичен 38-и калибър, обикновен модел, не толкова добър, колкото моя, но можех да използвам пълнителя. В чекмеджето май че нямаше патрони. Взех да вадя патроните от пълнителя на пистолета му.
Той се помръдна едва доловимо. Очите му бяха все така хлътнали и тъжни.
— Сигурно имаш звънец и под килима. Той може би ще звънне в главната квартира, в канцеларията на шефа. Не те съветвам да го ползваш. Един час ще бъда безмилостен. Който влезе през тази врата, ще влиза в собствения си ковчег.
— Няма звънец под килима — рече той. Гласът му имаше едва забележим чуждестранен акцент.
Извадих пълнителя от пистолета му и го смених с моя. Измъкнах патрона от цевта на неговия пистолет. Вкарах един в цевта на моя и отново се върнах от другата страна на бюрото.
На вратата имаше секретна ключалка. Отстъпих към нея, отпуснах секрета и чух ключалката да изщраква. Имаше и резе. Пуснах го и него.
Върнах се към бюрото и седнах на стола. Това ми отне и последната капка сила.
— Уиски — рекох аз.
Ръцете му взеха да шарят.
— Уиски — повторих аз.
Отиде до шкафа с лекарствата и извади плоска бутилка със зелена гербова марка и една чаша.
— Две чаши. Вече опитах уискито ви. Едва не откачих от него.
Донесе две малки чаши, счупи печата и наля.
— Пий пръв.
Усмихна се едва забележимо и вдигна една от чашите.
— За ваше здраве, сър… или за това, което е останало от него.
Пи. Пих и аз. Пресегнах се за бутилката, турих я до мен и почаках топлината да стигне до сърцето ми. Сърцето ми притупа, но си бе на мястото, в гърдите, а не в петите ми.
— Имах кошмари. Смешна работа. Сънувах, че съм вързан за койка, натряскан с наркотици и заключен в стая с решетки. Чувствувах се съвсем безсилен. Спах. Нямах храна. Бях зле. Халосаха ме по главата и ме домъкнаха в тоя дом, където се погрижиха за мен. Напразни старания. Не съм чак толкова важен.
Не каза нищо. Наблюдаваше ме. В погледа му се четеше смътно предположение, сякаш се чудеше колко ли още ще живея.
— Събудих се и стаята бе пълна с дим. Халюцинации, дразнене по очния нерв или както вие лекарите го наричате. Вместо розови змии виждах дим. Изкрещях, влезе някакъв здравеняк в бяла престилка и ми показа палка. Доста време трябваше да тренирам, дорде му я отнема. Взех му ключовете, дрехите си и дори измъкнах парите си от джоба му. И ето ме тук. Напълно излекуван. Каза ли нещо?
— Не съм казвал нищо.
— Желателно е да кажеш нещо. Думите седят с изплезени езици и чакат да бъдат изречени. Това нещо… — размахах леко палката — е убедителен довод. Наложи се да го взема на заем от един човек.
— Моля, предайте ми я веднага — рече той с усмивка, която постепенно започва да ти харесва. Бе като усмивката на екзекутор, когато дойде в килията да ти вземе мярка за бесилката. Леко приятелска, леко бащинска и същевременно леко предпазлива. Нямаше начин с течение на времето да не ти хареса, ако живееш достатъчно дълго.
Пуснах палката в дланта му, в лявата му длан.
— А сега пистолета, моля — рече той меко. — Вие бяхте много болен, господин Марлоу. Струва ми се, че е наложително да се върнете в леглото.
Втренчих се в него.
— Аз съм д-р Сондърборг и не желая никакви безразсъдства.
Остави палката на бюрото пред себе си. Усмивката му бе студена като замразена риба. Дългите му пръсти правеха движения като умиращи пеперуди.
— Пистолета, ако обичате — рече той меко. — Горещо ви съветвам…
— Колко е часът, надзирателю?
Изглеждаше леко изненадан. Ръчният ми часовник вече бе на ръката ми, но не бе навит.
— Почти полунощ. Защо?
— Какъв ден е днес?
— Как, скъпи господине… разбира се, неделя вечер.
Подпрях се на бюрото, опитах се да помисля, като държах пистолета достатъчно близо до него, за да се излъже да го сграбчи.
— Та това прави повече от четиридесет и осем часа. Нищо чудно, че имах припадъци. Кой ме доведе тук?
Той се вторачи в мен и лявата му ръка взе да се доближава до пистолета. Член бе на кръжока „Сръчни ръце“. Момичетата сигурно си прекарваха добре с него.
— Не ме карай да ставам груб — прохленчих аз. — Не ме карай да забравя красивите си маниери и безгрешния си английски. Просто ми кажи как попаднах тук.
Куражлия бе. Посегна да сграбчи пистолета. Но той не бе вече там, където посегна. Облегнах се назад и го сложих в скута си.
Изчерви се, посегна за уискито, наля си и бързо го гаврътна. Пое си дълбоко въздух и потрепера. Вкусът на алкохола не му харесваше. Наркоманите не обичат да пият.
— Ще ви арестуват веднага, ако си тръгнете — рече той рязко. — Бяхте предаден, както си му е редът, от един служител на закона…
— Служителите на закона не могат да сторят това.
Това го сепна леко. Жълтеникавото му лице заработи трескаво.
— Хайде, изплюй камъчето и кажи. Кой ме вкара тук, защо и как? Тази вечер съм бесен. Искам да отида да танцувам сред прибоя. Чувам духовете да ме викат. От цяла седмица не съм застрелвал никого. Говори, д-р Гибел. Опъни струните на античната лира, нека нежната музика се носи.
— Страдате от наркотично отравяне — рече той студено. — Едва не умряхте. Трябваше три пъти да ви давам дигиталис. Дърпахте се, крещяхте, наложи се да ви усмиряваме.
Думите му се редяха тъй бързо, че се прескачаха като в игра на „прескочикобила“.
— Ако напуснете болницата ми в такова състояние, ще си имате сериозни неприятности.
— Не каза ли, че си лекар — доктор по медицина?
— Разбира се. Аз съм д-р Сондърборг, както вече ви казах.
— Човек не пищи и не се боричка при отравяне с наркотици, докторе. Просто лежи в кома. Опитай още веднъж. И зарежи тая работа. Говори по същество. Кой ме настани в частната ти лудница?
— Но…
— Без но. Яко ще те накисна. Ще те удавя в буре с малвазия. Дайте ми буре малвазия, за да се удавя в него. Шекспир. И той е имал любимо питие. Хайде да приемем още малко лекарство — посегнах аз към чашата му и налях и на двамата. — Давай, Карлоф[1].
— Полицията те доведе.
— Коя полиция?
— Полицията на Бей Сити естествено. — Неспокой ните му жълти пръсти стиснаха чашата. — Намирате се в Бей Сити.
— Аха. И как се казваше полицията?
— Някой си сержант Голбрайт, струва ми се. Не бе от редовните патрулни коли. Той и един друг офицер ви намерили навън да се лутате в зашеметено състояние в петък вечерта. Доведоха ви тук, защото е най-близко. Сметнах, че сте наркоман, който е взел свръхдоза, но може и да съм сгрешил.
— Добре сте го съчинили. Не мога да докажа, че не е така. Но защо ме държахте тук?
Той разпери шавливите си ръце.
— Хиляди пъти ви казах, че бяхте много болен и все още сте. Какво очаквате от мен?
— Тогава значи ви дължа някакви пари.
Сви рамене.
— Естествено. Двеста долара.
Бутнах стола си леко назад.
— Дяволски евтино. Опитай се да си ги вземеш.
— Ако напуснете клиниката — рече той рязко, — веднага ще бъдете арестуван.
Облегнах се отново на бюрото и задишах в лицето му.
— Но не просто защото излизам оттук, Карлоф. Отвори сейфа в стената.
Той се изправи с плавен скок.
— Много си позволихте.
— Какво, няма ли да го отвориш?
— Разбира се, че няма да го отворя.
— Това в ръката ми е пистолет.
Усмихна се напрегнато и горчиво.
— Сейфът е ужасно голям. Новичък при това. Този пистолет е чудесен. Няма ли да отвориш?
Нищо не се промени по лицето му.
— По дяволите. Когато имаш пистолет в ръката, очакваш хората да ти се подчиняват.
Усмихна се. Усмивката му съдържаше садистично удоволствие. Призля ми отново. Щях да се строполя.
Строполих се на бюрото, а той изчакваше с полуотворени уста.
Стоях облегнат един дълъг миг, втренчен в очите му. После се засмях. Усмивката се свлече от лицето му като мръсен парцал. На челото му изби пот.
— Довиждане. Ще те оставя в по-мръсни ръце от моите.
Отстъпих заднишком към вратата, отворих я и излязох.
Входната врата не бе заключена. Имаше веранда с навес. Градината гъмжеше от цветя. Имаше бяла ограда от колове и порта. Къщата бе на ъгъл. Бе хладна, влажна нощ, без луна.
На табелката на ъгъла пишеше: „Улица Десканзо“. Надолу по улицата светеха къщи. Ослушах се за сирени. Не се чуваха никакви. На друга табелка пишеше „23 улица“. Отправих се към 25 улица и поех към номер осемстотин и деветнадесет, където живееше Ан Райърдън. Убежище.
Бях изминал доста дълъг път, преди да осъзная, че все още държах пистолета в ръката си. А не бях чул никакви сирени.
Продължих да крача. Въздухът ме освежаваше, но уискито изветряваше. По протежение на цялата улица имаше борови дръвчета, тухлени къщи и тя приличаше по-скоро на улица на Капитолийския хълм в Сиейтъл, отколкото в Южна Калифорния.
Номер 819 все още светеше. Имаше малка бяла портичка, много мъничка, сред високия кипарисов плет. Пред къщата цъфтяха рози. Изкачих се по входната алея. Преди да натисна звънеца, се ослушах. Все още не се чуваше вой на сирени. Звънецът дрънна и не след дълго прозвуча дрезгаво гласче през една от тези електрически измишльотини, с помощта на които можеш да говориш със затворена входна врата.
— Кой е, моля?
— Марлоу.
Може би дъхът й секна, а може би електрическата измишльотина издаде този звук.
Вратата широко се отвори и госпожица Ан Райърдън застана в светлозелен костюм с панталони. Очите й се разшириха от уплаха. Лицето й под блясъка на лампата изведнъж пребледня.
— Боже мой — проплака тя. — Изглеждаш като бащата на Хамлет!