Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Farewell, My Lovely, 1940 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Даскалов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР
Сбогом, моя красавице
Американска, второ издание.
Художествено оформление Текла Алексиева.
Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.
Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.
Издателство АТЛАНТИС
Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД
Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца
© Raymond Chandler
Farewell, My Lovely
Penguin Books, 1949
© The Estate of Raymond Chandler, 1940
® Георги Даскалов, преводач, 1981
© Издателство АТЛАНТИС, 1992
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).
Сбогом, моя красавице | |
Farewell, My Lovely | |
Автор | Реймънд Чандлър |
---|---|
Първо издание | 1940 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Предходна | Големият сън (1939) |
Следваща | Високият прозорец (1942) |
ISBN | ISBN 9544598049 |
Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).
Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]
Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.
Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]
Бележки и Източници
- ↑ detnovel.com, архив на оригинала от 25 май 2012, https://web.archive.org/web/20120525092325/http://www.detnovel.com/FarewellMyLovely.html, посетен на 20 април 2010
- ↑ Национална библиотека, архив на оригинала от 14 март 2010, https://web.archive.org/web/20100314213940/http://search.nationallibrary.bg/CyrISISweb/DataBaseSearchCatalog.html, посетен на 20 април 2010
Външни препратки
- detnovel.com Архив на оригинала от 2012-05-25 в Wayback Machine.
- „Сбогом, моя красавице (1975)“ в Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1944)“ в Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1942)“ в Internet Movie Database
|
24
Стаята бе пълна с дим. Димът висеше във въздуха на тънки струйки, от горе до долу като завеса от малки прозрачни мъниста. Двата прозореца на крайната стена, изглежда, бяха отворени, но димът не помръдваше. За пръв път попадах в тази стая. На прозорците имаше решетки.
Бях затъпял, неспособен да мисля. Сякаш бях спал цяла година. Но димът ме тревожеше. Лежах по гръб и мислех все за него. След доста време си поех дълбоко въздух, от което ме заболяха дробовете. Изкрещях:
— Пожар!
Това ме накара да прихна. Не знам какво смешно имаше в това, но взех да се смея. Лежах си на леглото и се смеех. Смехът ми не ми харесваше. Бе смях на откачен.
Един вик бе достатъчен. Навън изтрополиха забързани стъпки, в ключалката бе наврян ключ, вратата се люшна и отвори. Някакъв мъж нахълта с рамото напред и затвори вратата след себе си. Дясната му ръка посегна към бедрото.
Бе нисък и дебел, облечен в бяла престилка. Очите му имаха особен израз, мрачен и безчувствен. Окръжени бяха с подпухнала сива кожа.
Обърнах глава на твърдата възглавница и се прозях.
— Не ми връзвай кусур, Джек. Просто се изпуснах — рекох аз.
Стоеше и се чумереше, а дясната му ръка се придвижваше към десния хълбок. Зеленикаво злобно лице и безчувствени мрачни очи, сивкавобяла кожа и нос също като раковина.
— Да не би да ти се е приискало пак усмирителна риза — ухили се той.
— Чудесно се чувствувам, Джек. Наистина чудесно. Добре си подремнах. Май че сънувах. Къде се намирам?
— Където ти е мястото.
— Изглежда чудесно. Хубави хора, хубава атмосфера. Мисля да му дремна още малко.
— Така ще е най-добре — озъби се той.
Излезе. Затвори вратата. Ключалката изщрака. Стъпките му отекнаха в пустотата.
Появяването му изобщо не повлия на дима. Все още си висеше по средата на стаята, препречил цялата стая като завеса. Не се разсейваше, не се стелеше, не мърдаше. В стаята влизаше въздух и аз го чувствувах по лицето си. Но не и дима. Бе като сива паяжина, изтъкана от хиляди паяци. Чудех се как са ги хванали да работят заедно.
Бархетна пижама. Като тези в окръжната болница. Без предница, нито бод повече от необходимото. Груб, твърд материал. Яката жулеше гърлото ми. Гърлото още ме болеше. Започнах да си спомням. Посегнах и опипах мускулите на гърлото си. Още бяха възпалени. Само един индианец, бащице. Добре, Хемингуей. Значи, искаш да станеш детектив? Да печелиш добри пари. Девет лесни урока. Снабдяваме ви със значка. За още петдесет цента ще ви изпратим и ръководство.
Гърлото ми бе подуто, но пръстите, които го опипваха, не чувствуваха нищо. Със същия успех можеха да бъдат и грозд банани. Погледнах ги. Приличаха на пръсти. За нищо не ставаха. Пръсти в колетна пратка. Трябва да са пристигнали заедно със значката и ръководството. И дипломата.
Бе нощ. Светът зад прозорците бе черен. От средата на тавана на три месингови вериги се спускаше порцеланов глобус. Светеше. По края си имаше малки разноцветни украшения, редуваха се оранжеви и сини. Втренчих се в тях. Уморен бях от дима. Докато ги зяпах, те взеха да се разтварят като малки амбразури и от тях щръкнаха глави. Мънички глави, малки кукленски глави, но живи. Мъж с шапка на яхтсмен и нос като на „Джони Уокър“ и дебела блондинка с живописна шапка; слаб мъж с изкривена папийонка. Приличаше на сервитьор в крайбрежен вертеп. Разтвори устни и каза с подигравателна усмивка: „Как ще желаете стека си, алангле или средно опечен, сър?“
Затворих здраво очи и упорито запремигвах, а когато ги отворих отново, на трите месингови вериги висеше само глобусът от фалшив порцелан.
Но димът все още висеше неподвижно в движещия се въздух.
Сграбчих грубия ъгъл на завивката и изтрих потта от лицето си с безчувствените пръсти, които кореспондентското училище ми бе изпратило след деветте лесни урока, половината в аванс, кутия два милиона четиристотин шестдесет и осем хиляди деветстотин двадесет и четири, Сиър Сити, Айова. Глупости. Абсолютни глупости.
Седнах в леглото и след известно време можах да стъпя на пода с краката си. Бяха голи и целите изтръпнали, алантерийният щанд е наляво, госпожо. Извънредно големи безопасни игли надясно. Краката ми взеха да усещат пода. Станах. Много ми дойде. Присвих се, дишайки тежко, хванах се за таблата на леглото и един глас, ойто, изглежда, идеше изпод леглото, повтаряше непрекъснато: „Изпаднал си в делириум тременс… изпаднал си делириум тременс… изпаднал си в делириум тременс…“
Започнах да ходя, залитайки като пияница. Между вата прозореца с решетките на малка, бяла емайлирана маса имаше бутилка уиски. Количеството ми се стори добро. Изглеждаше пълна до половината. Закрачих към нея. Въпреки всичко на този свят има сума ти добри хора. Може да намираш кусури в сутрешния вестник, в киното да риташ съседа си в глезените, да се чувствуваш злобен и отчаян, да се надсмиваш над политиците, но въпреки това на този свят има сума ти добри хора. Например човекът, който е оставил половин бутилка уиски. Сърцето му е голямо като задника на Мае Уест.
Достигнах я и я сграбчих с двете си още изтръпнали ръце, вдигнах я към устата си, плувнал в пот, сякаш вдигах единия край на моста „Златните врати“.
Отпих дълга паническа глътка. Поставих отново бутилката на мястото й с безкрайна грижливост. Опитах се да се оближа под брадичката.
Уискито имаше странен вкус. Додето схващах, че има странен вкус, съгледах завряна в ъгъла мивка. Успях. Наистина успях. Повърнах.
Времето течеше — агония от морска болест, гърчове, шемет; вкопчих се в ръба на мивката, надавайки животински звуци за помощ.
Премина ми. Дотътрах се обратно до леглото и легнах отново по гръб. Лежах и дишах задъхано, загледан в дима. Димът не бе чак толкова ясен. Нито толкова истински. Може би просто ми имаше нещо на очите. И изведнъж съвсем внезапно той изчезна съвсем и светлината от порцелановия тавански глобус освети стаята ослепително.
Отново се изправих в леглото. До стената близо до вратата имаше тежък дървен стол. Освен вратата, през която влезе човекът с бялата престилка, имаше и още една. Вероятно врата на килер. Дори може и дрехите ми да са там. Подът бе покрит със зеленикавосивкав балатум на квадратчета. Стените бяха белосани. Чиста стая. Леглото, на което седях, бе тясно, желязно, болнично легло, по-ниско от обикновено, а отстрани имаше дебели кожени каиши с катарами горе-долу там, където са китките и глезените на един човек.
Стаята бе бомба… ама да се чупиш от нея.
Чувствителността на цялото ми тяло вече се възвърна, боляха ме главата, гърлото и ръката. За ръката не можех да се сетя. Запретнах ръкава на бархетното си подобие на пижама и погледнах като през мъгла. От лакътя до рамото бе нашарено с убождания от игла. Около всяко убождане имаше посиняло петно колкото двадесет и пет центова монета.
Опиум. Бяха ме натряскали с опиум, за да мирувам. Може би и скополамин, да ме накарат да проговоря. Огромна доза опиум изведнъж. Ето защо получавах епилептичните припадъци. Едни ги получават, други пък не. Зависи единствено от цялостното ти състояние. Опиум.
Това обясняваше дима и малките главички по ръба на таванския глобус, гласовете и шантавите мисли, каишите и решетките, изтръпналите пръсти и крака. Уискито навярно бе съставна част от нечия четиридесет и осем часова алкохолна терапия. Оставили са го, за да не ми липсва нищо.
Станах и едва не блъснах с корема си срещуположната стена. Това ме накара да си легна и да дишам много спокойно доста дълго време. Целият горях и се потях. Усещах малки капчици пот да се образуват на челото ми, а после бавно и внимателно да се плъзгат покрай носа до ъгъла на устата ми. Несъзнателно ги ближех с език.
Пак се изправих в леглото, стъпих здраво на пода и станах.
„Добре, Марлоу — рекох аз през зъби. — Яко момче си. Метър и осемдесет човек от желязо. Деветдесет кила без дрехи и с измито лице. Яки мишци и желязна челюст. Ще издържиш. Два пъти те халосаха, душиха те и те биха с дулото на пистолет по челюстта до безсъзнание. Натряскаха те с опиум и те държаха тука, докато не откачиш като две валсиращи мишки. И какво показва всичко това? Издръжливост. Нека да те видя сега как ще извършиш нещо наистина смело, като например да си обуеш панталоните.“
Легнах отново на леглото. Времето минаваше. Не знам колко време мина. Нямах часовник. Това време всъщност не се измерва с часовници.
Седнах. Почваше да ми писва. Изправих се и закрачих. Да ходиш не е шега работа. Кара сърцето ти да подскача като побесняла котка. По-добре да си легнеш и да му откъртиш пак. По-добре е известно време да си седиш на мястото. В слаба форма си, драги. Добре де, Хемингуей, слаб съм. Не бих могъл да поваля и ваза с цветя. Не бих могъл да счупя и нокът.
Няма как. Ходя. Здрав съм. Ще се омитам.
Пак си легнах. Четвъртият път бе малко по-добре. Два пъти прекосих стаята. Отидох до мивката, измих я, наведох се над нея и пих вода от шепата си. Задържах така. Почаках малко, пих още. Много по-добре.
Ходех, ходех, ходех.
Половин час вървене и коленете ми затрепераха, но главата ми се избистри. Пих още вода, много вода. Едва не заплаках в мивката, докато пиех.
Върнах се до леглото. Прекрасно легло. Бе направено от розови листенца. Най-красивото легло в света. Взели са го от Керъл Ломбард. Твърде меко й било. Бих дал останалата част от живота си да си полегна за две минути. Красиво, меко легло, красив сън, красиви очи се затварят, миглите се отпускат, а нежният звук от дишането, мракът и почивката потъват в дълбоките възглавници…
Закрачих.
Построили пирамидите, те им писнали и ги срутили, смлели камъка на бетон и построили „Боулдър Дам“, докарали вода в слънчевия юг и я използвали за наводнение.
И въпреки всичко вървях, нищо не можеше да ме спре.
Спрях да вървя. Бях готов да поговоря с някого.