Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Farewell, My Lovely, 1940 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Даскалов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
РЕЙМЪНД ЧАНДЛЪР
Сбогом, моя красавице
Американска, второ издание.
Художествено оформление Текла Алексиева.
Коректори Ана Лазарова и Тотка Вълевска.
Формат 32/70/100, печ. коли 16, изд. коли 10,35.
Издателство АТЛАНТИС
Предпечатна подготовка — БИБЛИОТЕКА 48, ООД
Печат — ДФ ПОЛИПРИНТ — Враца
© Raymond Chandler
Farewell, My Lovely
Penguin Books, 1949
© The Estate of Raymond Chandler, 1940
® Георги Даскалов, преводач, 1981
© Издателство АТЛАНТИС, 1992
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Сбогом, моя красавице от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Реймънд Чандлър. За филма на Дик Ричардс вижте Сбогом, моя красавице (филм).
Сбогом, моя красавице | |
Farewell, My Lovely | |
Автор | Реймънд Чандлър |
---|---|
Първо издание | 1940 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | криминале |
Вид | роман |
Предходна | Големият сън (1939) |
Следваща | Високият прозорец (1942) |
ISBN | ISBN 9544598049 |
Сбогом, моя красавице (на английски: Farewell, My Lovely) е вторият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1940 година от издателската къща на Алфред А. Нопф. Книгата е базирана върху разказите на автора: Мъжът, който обичаше кучета (1936), Изпробвай момичето (1937) и Mandarin's Jade (1937).
Новелата е истинска експлозия от метафори и алюзии. Филип Марлоу е заобиколен от една от най-богатите сбирки на гротескови герои в американската литература.[1]
Въпреки че е написан след Големият сън, това е първият филмиран роман на Чандлър. Сюжетът му е използван за база на третия филм The Falcon Takes Over (1942) от поредицата за Гай Станхоп – Сокола. През 1944 година е заснет втори филм по романа – „Убийство, скъпа моя“, режисиран от Едуард Дмитрик. Тридесет години по-късно през 1975 година, излиза и третата екранизация с участието на Робърт Мичъм в ролята на Марлоу.
Първото издание на Сбогом, моя красавице на български език е през 1981 година от „Издателство Георги Бакалов“ в поредицата „Библиотека Галактика“.[2]
Бележки и Източници
- ↑ detnovel.com, архив на оригинала от 25 май 2012, https://web.archive.org/web/20120525092325/http://www.detnovel.com/FarewellMyLovely.html, посетен на 20 април 2010
- ↑ Национална библиотека, архив на оригинала от 14 март 2010, https://web.archive.org/web/20100314213940/http://search.nationallibrary.bg/CyrISISweb/DataBaseSearchCatalog.html, посетен на 20 април 2010
Външни препратки
- detnovel.com Архив на оригинала от 2012-05-25 в Wayback Machine.
- „Сбогом, моя красавице (1975)“ в Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1944)“ в Internet Movie Database
- „Сбогом, моя красавице (1942)“ в Internet Movie Database
|
2
Възложиха случая на някой си Нълти — мъж с кисела физиономия, мършаво лице и дълги жълти ръце, които той държеше скръстени на коленете си през по-голямата част на разговора ни. Той бе лейтенант-детектив от участъка на 77-а улица и разговаряхме в гола стая с две малки бюра до срещуположните стени и пространство, достатъчно едва да се движиш между тях. Подът бе покрит с мръсен кафяв балатум и мирисът на стари угарки от пури висеше във въздуха. Ризата на Нълти бе оръфана, а ръкавите на сакото му бяха обърнати до ръкавелите. Изглеждаше достатъчно беден, за да бъде честен, но нямаше вид на човек, който може да се справи с Малой Лоса.
Той запали половин пура и хвърли клечката на пода, където я очакваше голяма компания. Каза с горчивина в гласа:
— Черни. Отново убийство на черни. Ето какво съм заслужил след осемнадесет години в този полицейски участък. Нито снимка, нито място във вестниците, дори няма и четири реда на страницата за обявления и реклами.
Не казах нищо. Взе визитната ми картичка, прочете я отново и я захвърли.
— Филип Марлоу, частен детектив. Един от тези юнаци, хъм? Исусе, изглеждаш достатъчно як. Какво прави през цялото време?
— През кое време?
— През цялото време, докато Малой извиваше врата на този негър.
— А, това стана в друга стая. Малой не ми бе обещавал, че ще счупи врата на когото и да е.
— Подигравай ми се — рече Нълти горчиво. — Добре де, продължавай да се майтапиш с мен. Всички го правят. Какво значение има един повече или по-малко? Бедният стар Нълти. Хайде да се качим и да се помайтапим с него. Винаги можеш да се посмееш с него, такъв си е Нълти.
— Не се опитвам да се майтапя с никого — рекох аз. — Просто се случи така — в друга стая.
— А, разбира се — рече Нълти през завеса застоял дим от пура. — Бях там и видях, нали? Не носиш ли ютия?
— Не при подобен род задачи.
— Какъв род задачи?
— Търсех един бръснар, който е избягал от жена си. Тя сметнала, че може да го убедим да се прибере у дома си.
— Искаш да кажеш чернилка?
— Не, грък.
— Добре де. Добре. Как стана така, че срещна едрия юнак? — рече Нълти и плюна в боклукчийското кошче.
— Вече ти казах. Просто случайно бях там. Изхвърли един негър през вратите на заведението на Флориан и аз необмислено промуших глава да видя какво става. И така той ме взе със себе си по стълбите.
— Искаш да кажеш, че те подкара с пистолет в гърба?
— Не, тогава той нямаше пистолет. Поне не го показа. Вероятно е взел пистолета на Монтгомери. Просто ме взе със себе си. Понякога съм доста симпатичен.
— Изглежда, ужасно лесно се сприятеляваш. Откъде да знам.
— Добре де. Защо да спорим? Аз видях човека, а ти не си. Би могъл да ни носи и двамата на ланец като талисман. Не знаех, че е убил някого, преди да си отиде. Чух изстрел, но ми се стори, че някой се е уплашил и е стрелял по Малой, а после Малой му е взел пистолета.
— А защо ще ти хрумне подобна идея? При обира на банката е употребил оръжие, нали? — запита Нълти почти учтиво.
— Помисли си само за дрехите, с които бе облечен. Не влезе там да убива някого, не и в подобно облекло. Влезе да търси Велма, която е била негово гадже, преди да го окошарят за обира на банката. Работила е „При Флориан“ или както и да се казва този вертеп, когато все още е било заведение за бели. Там са го пипнали. Сигурно ще го заловите.
— Разбира се. С този ръст и тези дрехи. Леснотия — рече Нълти.
— Той може да има и друг костюм. Също и кола, скривалище, пари и приятели. Но ще го пипнете.
Нълти отново плюна в кошчето за боклук.
— Знаеш ли кога ще го пипна, горе-долу на куково лято. Колко момчета са ангажирани със случая? Един. Слушай, знаеш ли защо? Защото не пишат във вестниците. Преди време на Източна 84 петима черни си бяха изографисали харлемски залези един на друг. Единият вече бе студен. Имаше кръв по мебелите, по стените, дори по тавана. Отивам там и пред къщата едно момче, което работи за „Кроникъл“, всетникар, слиза от терасата и се качва в колата си. Прави ни физиономия и вика: „Ах, по дяволите, черни“, качва се в съборетината си и си отива. Дори не влезе в къщата.
— Може да е пуснат под гаранция. Заради това ще ви окажат някаква помощ. Но внимавайте, като го арестувате, иначе ще претрепе няколко патрулни коли. А тогава вече ще ви отделят място във вестниците.
— Но тогава и случаят може да не бъде вече мой — ухили се Нълти.
Телефонът на бюрото му иззвъня. Вдигна го и се усмихна печално. Затвори и надраска нещо в един бележник с леко блеснали очи — далечна светлина в прашен коридор.
— По дяволите, намерили са го. Обадиха се от картотеката. Имат отпечатъците му, мутрата му и всичко останало. Исусе, това във всеки случай е нещо в сравнение с нищо.
Зачете от бележника си.
— Исусе, това се казва мъж. Два метра, сто и двадесет кила, без вратовръзка. Божичко, това се казва момък. Е, добре, да върви по дяволите. Вече съобщават данните му по радиото. Вероятно в края на списъка на току-що откраднатите коли.
Хвърли пурата си в плювалника.
— Опитайте се да намерите момичето. Велма. Ма-лой ще я потърси. Заради нея започна всичко. Опитайте с Велма.
— Ти се опитай. Не съм стъпвал от двадесет години в публичен дом.
Станах.
— Хубаво — рекох аз и поех към вратата.
— Ей, почакай за минута. Пошегувах се. Не си чак толкова зает, нали?
Превъртях една цигара между пръстите си, изгледах го и почаках пред вратата.
— Искам да кажа, че имаш време да хвърлиш едно око на тази дама, така да се каже. Идеята ти ми хареса. Може да попаднеш на нещо. Никой няма да ти пречи.
— И какво печеля?
Той разтвори тъжно жълтите си ръце.
— И преди си загазвал при нашите момчета. Едно птиче ми каза. Следващия път хич няма да ти е зле, ако имаш свой човек.
— И каква полза от това?
— Слушай — настоя Нълти. — Аз съм дребна риба. Но всеки от участъка може да ти свърши работа.
— И за какво — за едно „мерси“ или ще си плащате? — Никакви пари — рече Нълти и сбърчи тъжния си жълт нос. — Но крайно ми е необходимо да се издигна в очите на началството. След последната чистка нещата наистина изглеждат зле. Никога няма да го забравя, приятелю.
Погледнах часовника си.
— Съгласен, ако ми хрумне нещо, твое е. А когато получиш снимката му, ще дойда да я идентифицирам. До скоро виждане.
Ръкувахме се и аз слязох по коридора с цвят на кал, минах по стълбището, пред сградата и отидох до колата си.
Два часа бяха изминали, откак Малой Лоса бе напуснал заведението на Флориан с армейски „Колт“ в ръка. Обядвах в един универсален магазин, купих пинта бърбън[1] и потеглих на изток по „Сентрал авеню“, а после отново по „Сентрал“ на север. Идеята, която ми бе хрумнала, бе неясна като топлинните вълни, които танцуваха над тротоара.
Случаят ме заинтригува единствено от любопитство. Но, честно казано, цял месец не бях получавал никаква заплата. Дори и безплатната работа бе промяна.