Реймънд Чандлър
Сбогом, моя красавице (12)

12

Станах в девет, изпих три чаши черно кафе, облях тила си с ледена вода и прочетох двата сутрешни вестника, мушнати под вратата на апартамента ми. Имаше няколко реда за Малой Лоса, но името на Нълти не се споменаваше. За Линдзи Мариот не пишеше нищо, освен ако съобщението не бе в светските новини.

Облякох се, изядох две рохки яйца, изпих четвърта чаша кафе и се огледах в огледалото. Още имах леки сенки под очите. Тъкмо бях отворил вратата да излизам, когато иззвъня телефонът.

Бе Нълти. Гласът му звучеше посрамено.

— Марлоу?

— Да. Хванахте ли го?

— Разбира се. Пипнахме го — замълча, за да изръмжи. — На магистралата „Вентура“, както ти казах. Да знаеш каква веселба падна, момчето ми. Два метра, като двукрил гардероб в раменете, на път за Фриско да видел панаира. На предната седалка на взетата под наем кола имаше пет шишета за къркане, а той бе наченал едното и си пердашеше със 110 километра в час. На разположение имахме само двама полицаи с пищови и палки.

Направи пауза, а аз прехвърлих няколко остроумни лафа наум, но нито един не ми се стори подходящ за момента. Нълти продължи:

— Та той се потренирал с ченгетата и когато се уморили и им се приспало, отпрал едната страна на колата им, хвърлил радиото в канавката, отворил нова бутилка къркане и заспал. След малко юнаците се събудили и започнали да го налагат с палки по главата около десет минути, без той да усети. А като се разбеснял, му наденали белезници. Леснотия. Сега сме го турили да се охлажда в килията. Обвиняваме го в пиянство зад волана, нападение срещу полицейски служител при изпълнение на служебните му задължения, два параграфа, злонамерена щета спрямо държавно имущество, опит за осуетяване на арест, нападение със средна телесна повреда, смущаване на реда и непозволено паркиране на щатска магистрала. Смешно, а?

— Кажи, какъв е гафът? Само да ме дразниш ли ми ги разправяш тия? — попитах аз.

— Това не беше Лоса — рече Нълти безжалостно. — Тази птичка се казва Стояновски, живее в Хемет, бил е тунелджия досега, на тунела Сан Джак. Има жена и четири деца. Да знаеш как се сърди. Ти какво правиш по делото Малой?

— Нищо. Имам главоболие.

— Когато се поосвободиш…

— Не мисля. Въпреки това благодаря. Кога ще приключи следствието за онзи негър?

— Какво те засяга? — рече Нълти присмехулно и затвори.

Спуснах се по булевард „Холивуд“, паркирах колата си и се качих на моя етаж. Отворих вратата на малката приемна, която никога не заключвам за в случай, че имам клиент, който иска да ме почака.

Госпожица Ан Райърдън вдигна поглед от едно списание и ми се усмихна. Бе облечена в тютюневокафяво костюмче и бяло поло. На дневна светлина косата й бе чисто кестенява, а шапката й бе с дъно колкото чаша за уиски и периферия, в която можеш да загърнеш седмичното си пране. Носеше я под ъгъл приблизително четиридесет и пет градуса, така че крайчецът на периферията почти докосваше рамото й. Въпреки това изглеждаше красива. Може би именно поради това.

Бе на около двадесет и осем години. Имаше сравнително тясно чело, по-високо, отколкото се смята за изискано. Носът й бе малък и любопитен, горната й устна бе мъничко по-дълга, а устата й бе по-широка, отколкото трябва. Очите й бяха сивосини със златни петънца в тях. Имаше хубава усмивка, изглеждаше като че се е наспала. Хубаво лице, което няма начин да не се хареса. Хубава, но не чак толкова, та да се стига до бой всеки път, когато я извеждаш.

— Не знаех какво е работното ти време. И взех, та почаках. Доколкото разбирам, секретарката ти отсъствува днес.

— Нямам секретарка.

Прекосих и отключих вътрешната врата, после включих звънеца, който звънеше, като се отвори външната врата.

— Да влезем в личния ми кабинет за размишления.

Тя мина пред мен с лек мирис на много сухо сандалово дърво и застана загледана в петте зелени картотеки, опърпания ръждивочервен килим, полупрашните мебели и не съвсем чистите мрежести пердета.

— Според мен имаш нужда от някого да отговаря по телефона. И от време на време да праща пердетата ти за пране.

— Ще ги пратя на куково лято. Седни. Сигурно ще си спестя няколко незначителни дела. И сума ти трамбуване. Пестя.

— Разбирам те — рече тя сдържано и внимателно постави голяма велурена чанта в ъгъла на покритото със стъкло бюро. Облегна се и взе една от цигарите ми. Докато й давах огън, си изгорих пръста.

Тя изпусна завеса от дим и се усмихна през нея. Хубави зъби, малко големички.

— Сигурно не си очаквал да ме видиш. Как е главата ти?

— Зле. Да, не съм очаквал.

— Полицаите добре ли се отнесоха с теб?

— Горе-долу, както винаги.

— Да не ти преча, а?

— Не.

— И все пак не мисля, че кой знае колко се радваш на посещението ми.

Напълних лулата си и се пресегнах за кибрита. Запалих внимателно. Тя ме наблюдаваше одобрително. Пушачите на лула са солидни мъже. Щях да я разочаровам.

— Опитах се да не те замесвам. Не знам нищо. Във всеки случай, вече не е моя работа. Снощи изтърпях унижението и се приспах с една бутилка, а случаят вече се разследва от полицията. Предупредиха ме да не се бъркам.

— Не ме замесваш — рече тя спокойно, — защото си мислиш, че в полицията няма да ми повярват, че само от празно любопитство съм слязла в дола снощи. Ще подозират, че не ми е чиста работата и няма да ме оставят на мира, докато не се превърна в развалина.

— И на мен това ми мина през ума.

— И ченгетата са хора — рече тя ни в клин, ни в ръкав.

— Чувал съм, че отначало били такива.

— Ооо…тази сутрин сме цинични — огледа тя помещението с безцелен, но старателен поглед. — Добре ли вървят нещата тук? Имам предвид финансово? Печелиш ли много… при такива мебели?

Изсумтях.

— Или да си гледам работата и да не задавам неуместни въпроси?

— И какво ще излезе, като питаш?

— Ето че и ти задаваш такива въпроси. Я си кажи, защо ме прикри снощи? Заради червеникавата ми коса и сините ми очи?

Не отговорих нищо.

— Сега ще те попитам още нещо — рече тя закачливо. — Искаш ли да знаеш чия е била нефритената огърлица?

Усетих как лицето ми се изопва. Мислих дълго, но не можах да си спомня със сигурност. И тогава изведнъж се сетих. Не бях й казвал нито дума за никаква нефритена огърлица. Пресегнах се за кибрита и запалих угасналата си лула.

— Не съм приритал. Защо?

— Защото аз пък знам.

— Аха.

— А бе, ти какво правиш, като ти се доприказва? Клатиш си краката ли?

— Добре де — изръмжах аз. — Дошла си да ми кажеш. Казвай.

Сините й очи се разшириха и за миг ми се стори, че се навлажниха леко. Прехапа долната си устна и остана така, забила поглед в бюрото. После сви рамене и ми се усмихна откровено.

— Е, добре, знам, че съм адски любопитна жена. Но в кръвта ми има жилка на копой. Баща ми бе полицай, Клиф Райърдън, полицейски началник на Бей Сити цели седем години. Предполагам, че това е от значение.

— Май че се сещам. Какво стана с него?

— Уволниха го. Това разби сърцето му. Банда комарджии начело с някой си Леърд Брънет си избраха кмет. А на татко възложиха отдел „Досиета и самоличност“, който в Бей Сити е голям колкото пощенска марка. И татко напусна, пиля си времето няколко години и после умря. А скоро след него умря и мама. И от две години съм сама.

— Моите съболезнования.

Изгаси цигарата си. По нея нямаше червило.

— Губя ти времето само, за да ти стане ясно, че благодарение на татко спокойно се оправям с полицаите. Мисля, че трябваше още снощи да ти кажа. Тази сутрин, след като разбрах на кого е възложен случаят, отидох при него. Отначало ти бе малко сърдит.

— Нищо чудно. Дори да му бях казал цялата истина, пак нямаше да ми повярва. Само дето щеше да ме нахока.

Изглежда, се засегна. Станах и отворих и другия прозорец. Шумът от уличното движение нахлу на вълни като морска болест. Чувствувах се отвратително. Отворих дълбокото чекмедже на бюрото, извадих служебната бутилка и си налях.

Госпожица Райърдън ме наблюдаваше с неодобрение. Вече не бях солидният мъж. Не каза нищо. Изпих си питието, прибрах бутилката и седнах.

— На мен не предлагаш — рече тя хладно.

— Извинявай. Няма дори единадесет. Нямаш вид на такава.

Тя присви очи в ъглите:

— Това комплимент ли е?

— В моя кръг — да.

Замисли се. Отговорът ми нищо не й говореше. И на мен не ми говореше нищо, но след напитката се чувствувах много по-добре.

Наведе се напред и бавно прекара ръкавиците си по стъклото на бюрото.

— Не би си взел помощничка, нали? Дори ако ти струва само по някоя добра дума от време на време?

— Не.

Кимна.

— И аз така си мислех. По-добре ще е да ти предам информацията и да си ходя.

Не казах нищо. Пак запалих лулата си. Това ти придава замислен вид, когато изобщо не мислиш.

— Първо на първо ми хрумна, че подобна нефритена огърлица ще има музейна стойност и ще е добре известна.

Държах запалената клечка във въздуха и гледах как пламъкът пълзи към пръстите ми. После леко духнах и я пуснах в пепелника.

— Изобщо не съм ти споменавал за нефритена огърлица.

— Да, но лейтенант Рандал ми каза.

— Трябва да му се тури катинар на устата.

— Той бе познат на баща ми. Обещах му да не казвам.

— Но ми казваш на мен.

— Ти вече знаеше, глупчо.

Ръката й изведнъж политна нагоре, сякаш щеше да отиде до устата й, но стигна само до средата и после бавно падна надолу, а очите й се разшириха. Бе добре изиграно, но аз знаех още нещо за нея и това развали ефекта.

— Ама ти си знаел наистина, нали — изговори тя думите шепнешком.

— Мислех, че става дума за диаманти. Гривна, чифт обици, медальон, три пръстена, единият с изумруди отгоре на всичко.

— Нито е смешно, нито е умно.

— Нефритът Фей Цуи. Много рядък. Шейсет инкрустирани зърна, всяко около шест карата. На стойност осем хиляди долара.

— Имаш толкова хубави кафяви очи, а се мислиш за грубиян.

— Добре де, чий е и как разбра?

— Много лесно. Реших, че най-добрият ювелир в града вероятно ще го знае, и отидох да попитам управителя на „Блок“. Казах му, че съм писателка и искам да пиша статия за редките нефрити… версията ти е позната.

— И той повярва на червената ти коса и на сините ти очи.

Изчерви се до уши.

— Добре де, въпреки всичко ми каза. Собственост е на една богата дама, която живее в Бей Сити, в едно имение на залива. Госпожа Луин Локридж Грейл. Съпругът й е банкер инвеститор или нещо подобно, извънредно богат, с капитал около двадесет милиона. Имал е радиостанция в Бевърли Хилз. Станция КФДК, където госпожа Грейл е работела. Преди пет години се оженил за нея. Тя е очарователна блондинка. Господин Грейл е на възраст, боледувал е от черен дроб, стои си вкъщи и пие каломел, докато госпожа Грейл скита насам-натам и добре си прекарва времето.

— Този управител на „Блок“ е доста приказлив човек.

— О, та аз не научих всичко това от него, глупчо. Само за огърлицата. Останалото научих от оня перко Гърти Арбогаст.

Пресегнах се в дълбокото чекмедже и извадих отново служебната бутилка.

— А бе ти да не си от онези пияни детективи, а? — запита тя разтревожена.

— Защо пък не? Те винаги решават случаите си, без да си дават много зор. Давай по-нататък.

— Оня перко Гърти е светски редактор на „Кроникъл“. Познавам го от години. Тежи сто кила и носи мустачки а ла Хитлер. Има си своя картотека за семейство Грейл. Виж.

Бръкна в чантата си и плъзна една снимка по бюрото, гланцова фотография формат дванадесет на осем.

Бе някаква блондинка. Блондинка, заради която епископът би издънил с шут витража в църквата. Облечена бе за излизане, в бяло и черно на снимката, подходяща шапка и имаше леко високомерен вид. Всичко каквото можеше да си пожелае един мъж… тя го имаше. Около тридесетгодишна.

Налях си солидна порция и като я гаврътнах, си изгорих гърлото.

— Махни я. Ще ми се вдигне кръвното.

— Защо, донесох я за теб. Иска ти се да я видиш, нали?

Хвърлих й още един поглед. После я мушнах под попивателната.

— Какво ще кажеш за довечера в единадесет?

— Вижте какво, господин Марлоу, не ви разправям бабини деветини. Обадих й се. Ще ви приеме. По работа.

— И това е добро като начало.

Тя направи нетърпелив жест и аз престанах да се правя на луд и на лицето ми отново се появи очуканата от битки смръщена физиономия.

— За какво й е да се среща с мен?

— За огърлицата, разбира се. Ето как стана. Обадих й се и, разбира се, доста трудно се свързах с нея, но накрая успях. Изпълних си номера, с който излязох пред онзи разбран човек у „Блок“, но не мина. Май че бе махмурлия. Каза да съм говорила със секретарката й, но успях да я задържа на телефона и да я попитам дали е вярно, че притежава огърлица от нефрит Фей Цуи. След малко тя каза: да. Попитах мога ли да я видя. Попита: защо? Повторих отново номера си и не мина по-добре от първия път. Чух я да крещи и ругае някого отстрани, че ме бил свързал. После й казах, че работя за Филип Марлоу. А тя рече: „И какво от това?“ Точно така каза.

— Невероятно. Но всички светски дами днес говорят като уличници.

— Откъде да знам — каза госпожица Райърдън сладко. — Вероятно някои от тях са си уличници. Запитах я дали има телефон без дериват, а тя ми каза, че не е моя работа. Но най-чудно бе, че не ми затвори телефона.

— Нефритът е бил в ума й и не е знаела накъде биеш. А може и Рандал вече да й се е обадил.

Госпожица Райърдън поклати глава.

— Не. Аз му позвъних по-късно и той едва от мен разбра кой е собственикът на огърлицата. Доста се учуди.

— Ще свикне с номерцата ти. Вероятно ще му се наложи. А после?

— И така казах на госпожа Грейл: „Ама вие да не сте я отписали!“ Ей така, направо, не знаех как да й го кажа другояче. Трябваше да кажа нещо, което да я постресне. Така и стана. Набързо ми даде друг номер. Обадих се и казах, че искам да я видя. Май, че бе изненадана, наложи се да й разправя историята отначало. Никак не й хареса. През цялото време се е чудела защо ли Мариот не се обажда. Струва ми се, че си е помислила, че е духнал на юг с парите или нещо подобно. И така, имам среща с нея в два часа. Ще й разправя за теб, колко си хубав и дискретен и че си този, който й трябва, за да си върне огърлицата, ако такава възможност съществува, и така нататък. Тя вече прояви интерес.

Не казах нищо. Само се втренчих в нея. Изглеждаше обидена.

— Какво има? Добре ли съм постъпила?

— Не можеш ли да си набиеш в главата, че това вече е работа на полицията и че ме предупредиха да стоя настрани?

— Госпожа Грейл има пълното право да те наеме, ако желае.

— Какво да направела?

Тя откопчаваше и закопчаваше нетърпеливо чантата си.

— Ох, боже мой… жена като нея… с нейния вид… не разбираш ли… — спря тя и прехапа устна. — Що за човек беше този Мариот?

— Не го познавах добре. Май че бе парче кокона. Не ми харесваше особено.

— Беше ли привлекателен за жените?

— За някои жени. На други щеше да им се повдига от него.

— Добре де, изглежда, че той е бил привлекателен за госпожа Грейл. Тя е излизала с него.

— Тя сигурно излиза със стотина мъже. Сега шансовете да получим огърлицата са нищожни.

— Защо?

Станах, отидох до другия край на канцеларията и ударих силно с длан по стената. Пишещата машина от другата страна спря да трака за миг, а после продължи. Погледнах надолу през отворения прозорец в шахтата между нашата сграда и хотел „Меншън хауз“. Мирисът на кафе бе достатъчно гъст, за да построиш гараж върху него. Върнах се при бюрото си, пуснах бутилката уиски обратно в чекмеджето, затворих го и седнах отново. Запалих лулата си за осми или девети път и внимателно се вгледах над прашното стъкло в сериозното и честно личице на госпожица Райърдън.

С течение на времето можеш да си паднеш по такова лице. Очарователните блондинки вървяха по десет цента дузината, но това бе лице, което не губеше свежестта си. Усмихнах му се.

— Виж, Ан. Убийството на Мариот бе глупава грешка. Бандата, която е извършила този обир, никога не би забъркала подобно нещо. Станало е така, че някой тъп завързак, когото са взели с тях, се е шашардисал. Мариот е направил някакво погрешно движение и някой будала го е пречукал, и то толкоз бързо, че не са му попречили. Имаме работа с организирана банда с информация отвътре за скъпоценностите и движението на жените, които ги носят. Искат скромни откупи и са готови на честна игра. Но в случая имаме злодейско убийство, което е изобщо необяснимо. Смятам, че който го е сторил, е мъртъв отдавна, с тежести на глезените, дълбоко в Тихия океан. И огърлицата или е отишла с него, или имат представа за действителната й стойност и са я скрили някъде за дълго време — може би ще минат години, преди да се осмелят да я извадят отново на бял свят. Или ако бандата е достатъчно голяма, огърлицата може да се появи на другия край на света. Осемте хиляди, които са искали, ми се струват твърде малко, ако знаят действителната стойност на нефрита. Но ще им бъде трудно да го продадат. В едно нещо съм сигурен. Не са си и помисляли да убиват някого.

Ан Райърдън ме слушаше с полуотворени устни и възхитено изражение на лицето, сякаш гледаше Далай Лама. После бавно затвори уста и кимна веднъж.

— Ти си чудесен — каза тя нежно. — Но нещо ти хлопа.

Стана и прибра чантата си.

— Ще идеш ли да я видиш, или няма?

— Ако тя ме кани, Рандал не може да ми попречи.

— Добре. Отивам при един друг светски редактор да взема още сведения за семейство Грейл, ако мога. За любовния й живот. Не може да няма такъв, нали?

Лицето, окръжено от кестенявата коса, бе замечтано.

— Че кой няма? — казах аз присмехулно.

— Аз например никога не съм имала. Нищо истинско.

Прозях се и затулих устата си с ръка. Изгледа ме остро и пое към вратата.

— Забрави нещо — рекох аз.

Спря и се извърна:

— Какво? — огледа тя цялата повърхност на бюрото.

Върна се до бюрото и се наведе сериозно.

— Защо им е да убиват човека, който е очистил Мариот, ако не си падат по убийствата?

— Защото той ще да е от тези, дето от време на време ги прибират и там пропяват… като им вземат опиума. Искам да кажа, че не биха убили клиента си.

— Откъде си сигурен, че убиецът е взимал опиум?

— Не съм. Просто ей така го казах. Повечето бродяги вземат.

— Аха — изправи се тя, кимна и се усмихна. — Сигурно имаш предвид тези — рече тя, бръкна бързо в чантата си и постави малък пакет в салфетка на бюрото.

Посегнах, свалих ластика внимателно и разтворих салфетката. В нея лежаха три дълги, дебели руски папироси с картонени мундщуци. Погледнах я и не казах нито дума.

— Знам, че не биваше да ги вземам — каза тя почти шепнешком. — Но бях сигурна, че това е марихуана. Обикновено са в нормална цигарена хартия, но наскоро в Бей Сити взеха да ги правят такива. Виждала съм няколко пъти. Стори ми се нечестно да намерят горкия човек мъртъв с тези цигари в джоба.

— Трябваше да прибереш и табакерата — казах тихо. — В нея имаше прах. А това, че е празна, е подозрително.

— Не можех… в твое присъствие. Аз… за малко да се върна да я взема. Но ме достраша. Да не те злепоставих?

— Ами — излъгах аз.

— Радвам се — каза тя тъжно.

— Защо не ги хвърли?

Тя помисли, притисна чантата, абсурдната й шапка с широка периферия бе така килната, че скриваше едното й око.

— Струва ми се, защото съм дъщеря на полицай — каза тя най-после. — Веществените доказателства не се изхвърлят току-тъй.

Усмивката й бе крехка и виновна, страните й се изчервиха. Вдигнах рамене.

— Е… — думата увисна във въздуха като дим в затворена стая. Устните й останаха полуотворени. Направих си оглушки. Лицето й се изчерви още повече. — Ужасно съжалявам. Не биваше да ги взимам.

Престорих се, че не чувам, тя заситни бързо към вратата и излезе.