Роджър Зелазни
Размяната (9)

Девета глава

 

След като на няколко пъти почука, Нора реши, че старият магьосник сигурно не си е вкъщи. Натисна дръжката, но вратата бе залостена.

Беше изморена. Дълго бе вървяла, докато стигне дотук след тази толкова ужасна нощ. Облегна се на вратата — очите й искряха, но никак не й се плачеше. Изнесе крак назад и ритна вратата с все сила.

— Отвори, мътните да те вземат! — кресна тя. Нещо изщрака и вратата хлътна навътре.

Мор стоеше там, облечен в избелял син халат и премигваше на светлината.

— Май чух някакво дращене по вратата — каза той. — Позната ми изглеждаш, но не…

— Нора. Нора Вейл. От източното село. Съжалявам, че…

Лицето на Мор светна.

— Спомних си! Но си мислех, че още си малко момиченце… Разбира се! Извинявай. Времето лети… — той отстъпи назад. — Влизай! Тъкмо приготвях чай. Малко е разхвърляно, но не обръщай внимание на боклуците.

Тя го последва през една много странно мебелирана стая в друга. Там той разчисти един стол за нея и насочи цялото си внимание към врящия чайник.

— Ужасно е… — започна тя.

— Колкото и да е ужасно, ще почака, докато стане чаят — сухо я прекъсна старецът. — Не обичам ужасии на гладно.

Тя кимна и седна. Гледаше как магьосникът вади хляб и сладко, как запарва чая. Ръцете му трепереха. Лицето му, открай време покрито с дълбоки бръчки, сега беше неестествено бледо. Но за това, че не я е виждал от години, беше прав — когато за последен път се бе отбил у тях на обяд, на път за някъде или на връщане отнякъде, тя си беше само едно малко момиченце. Спомни си колко изненадващо дълго си бяха приказвали…

— Заповядай! — каза той и постави пред нея чиния и чаша. — Подкрепи се.

— Благодаря.

Някъде по средата на закуската тя заговори. Историята се изливаше несвързано, но Мор не я прекъсна. Когато го погледна, забеляза, че бузите му се бяха позачервили, а ръката, която държеше чашата, вече не трепереше толкова.

— Да, сериозна работа — съгласи се, когато тя привърши. — Добре си направила, че си дошла при мене. Всъщност…

Той стана, прекоси бавно стаята и застана пред едно малко, тъмно огледало в желязна рамка.

— … Най-добре веднага да погледна тук — довърши старецът, прокара пръсти по стъклото и замърмори тихо.

Беше с гръб към нея, а дясното му рамо отчасти закриваше огледалото, но тя успя да види танцуващите образи — в десния квадрант се появи нещо като част от странен хоризонт, а над него кръжеше силует, навяващ смътно безпокойство. После сякаш цялата картина се втурна напред и Нора вече не можеше да различи какво вижда Мор. След това промените в светлината й подсказаха, че на няколко пъти пейзажът се смени, но не можа да различи никакви детайли на изредилите се образи.

Най-накрая Мор отново прокара пръсти по повърхността на огледалото. Образите изчезнаха и мракът изпълни стъклото като разлято мастило.

Мор се извърна и седна на стола си. Вдигна чаша, сръбна, намръщи се и ливна изстиналия чай в огъня. Стана и приготви още.

— Да-а-а — повтори той, след като отново напълни чашите. — Сериозна работа. С него трябва да се направи нещо…

— Какво?

Той въздъхна.

— Не знам…

— Но не можеш ли ти, който възпря демоните на Дет…

— Някога — рече той — можех лесно да го спра това разменниче… Сега обаче… Сега силата ми вече не е като едно време. Твърде късно е за мене. Да, аз съм виновен за това.

— Ти? Как така? Какво искаш да кажеш?

— Марк не е от този свят. Донесох го тук още когато беше бебе, след последната велика битка. Той беше средството, с помощта на което изпратих в изгнание Пол Детсон, последния господар на Рондовал. Странно е чувството да знаеш, че човекът, който взехме в замяна, сега е много по-голяма заплаха от всичко онова, от което сме се страхували. Аз съм виновен. Трябва да направя нещо. Но какво? Не знам.

— Можеш ли да помолиш някого за помощ?

Той докосна ръката й.

— Сега трябва да остана сам… Да помисля малко — рече той. — Върни се вкъщи. Извинявай, но не мога да те поканя да останеш.

Тя се надигна.

— Все нещо трябва да можеш да сториш!

Той се усмихна едва-едва.

— Възможно е. Но първо трябва да разследвам случая.

— Той каза, че щял да се върне за мене — настоя тя. — Не искам да се връща! Страх ме е от него!

— Ще видя какво мога да направя.

Магьосникът стана и я придружи до вратата. На прага тя се обърна и импулсивно сграбчи ръката му.

— Моля те!

Той протегна другата си ръка и я погали по косата. Притегли я за миг към себе си и я отблъсна.

— Сега тръгвай! — каза той и тя потегли.

Гледаше я, докато изчезна от погледа му сред зеленината на пътя. За миг очите му се спряха върху лехата с цветя. Сред тях се стрелкаше пеперуда. После затвори и залости вратата и се отправи към вътрешната стая, където си забърка силен цяр.

Изгълта четвърт от приготвеното количество и се върна обратно там, където бяха седели с Нора.

Застана отново пред огледалото в желязна рамка, повтори няколко от предишните жестове по повърхността му, добави и нови. Гласът му стана по-уверен. Започна да нарежда думите на заклинанието.

Известна част от мрака в огледалото се разсея и разкри мрачна стая. Вътре беше пълно с хора, които пиеха. Един младеж с бял кичур в косата седеше на високото столче на подиума в ъгъла и свиреше на някакъв музикален инструмент. Мор дълго се взира в него, стигна до някакво решение и произнесе нова дума.

Пейзажът се промени — в огледалото вече се виждаше клубът отвън. Мор се вторачи във фасадата му почти също толкова съсредоточено.

Произнесе нова дума и сградата се смали и отдалечи нагоре по улицата. Мор се взираше, присвил очи.

Направи нов жест, проговори отново и огледалото помръкна.

Магьосникът се извърна и се отправи към вътрешната стая. Преля лекарството в една малка стъкленица и измъкна прашасалия си жезъл от ъгъла, където го бе подпрял миналото лято.

Премести се на по-разчистено място в стаята, завъртя се три пъти и вдигна жезъла пред себе си. Върхът му засия. Той се усмихна мрачно.

Закрачи бавно, току извръщайки глава наляво-надясно, сякаш търсеше паяжинена нишка, която се носи из въздуха…