Роджър Зелазни
Размяната (7)

Седма глава

 

Синтетичните гъсеници кръстосваха улиците на съживения град и ги почистваха от боклуци и отломки. Началникът им — нисичък мутант с широки рамене, ниско чело и тежки дъги на веждите — следеше как напредват бавно и от време на време се навеждаше надолу от закривения прът, на който се бе покачил. Днес небето беше ясно и слънцето грееше над блестящите остриета на кулите, по които пълзяха работници. Терасите бяха оставени на грижите на цял взвод роботи — чистачи. Равномерното туптене на възстановените фабрики изпълваше въздуха, а по компютъризираните конвейери се нижеха най-различни роботи, летящи машини, коли и оръдия. Ниско долу една колона маршируващи мутанти се поклони, преминавайки покрай белокаменния паметник над входа на старата квартира на машината за обучение — техният вожд им бе наредил да издигнат този паметник и бе обявил мястото за светилище. Гигантски силуети, подобни на птици, ту излитаха, ту кацаха по плоските покриви на сградите, движейки се напред-назад по безкрайните си патрулни маршрути. Началникът изкрещя нещо, размаха остена си и се усмихна. Животът ставаше все по-добър, откакто бе пристигнал увенчаният от слънцето, който имаше власт над Старите неща. Дребосъкът се надяваше, че водачът им се е справил добре по време на последния си поход. По-късно щеше да отиде в светилището и да се моли за това да могат начело с него да разпространят благословията на топлината и редовното хранене по цялата земя. Обзе го чувство на гордост — сега можеше да си го позволи. Отново размаха остена.

* * *

Майкъл Чейн — с червендалесто лице и вече оредяваща коса — седеше срещу Даниъл в малкия тих ресторант и се опитваше да не се издава, че наблюдава реакциите на сина си. Дан, на свой ред, се чувстваше много неудобно в официалния си костюм; чоплеше топящия се десерт, отпиваше от кафето си и се опитваше да си даде вид, че не е забелязал тайния оглед, на който беше подложен. От време на време усещаше туптене в китката си и някъде из ресторанта веднага започваше да трака чиния. Когато това се случеше, той бързо прилагаше биофийдбек — техниката, която бе научил, за да го потиска.

— Записът май не върви добре, а? — попита Майкъл.

Дан вдигна очи и поклати глава.

— Май на живо работя по-добре — сви рамене той. — Първият път обаче е трудно да се каже къде бъркаш. Вече виждам маса неща, които трябваше да направя по друг начин…

— Хубав беше — изненада го Майкъл. — На мене ми хареса — той обърна длан нагоре и махна неопределено. — И въпреки това… Малък екип, без промоция… Имаш ли представа колко песни се записват всяка година?

— Да. Записват се…

— А, поназнайваш нещо за статистиката, въпреки че разбираш предимно от свободни изкуства. Това всъщност си е лотария.

— Груба работа — призна Дан.

Дланта се обърна и удари по масата.

— Мамка му, почти е невъзможно да пробиеш — това е положението!

От кухнята се чу шум на чупеща се посуда. Дан въздъхна.

— Предполагам, че си прав, но още не съм готов да се откажа…

По-възрастният Чейн викна по едно питие за завършване на вечерята. Дан отказа.

— Още ли излизаш с онова момиче, Луис ли й беше името?

— Да.

— Нещо евтинка ми се вижда.

— Добре си прекарваме заедно.

Майкъл сви рамене.

— Животът си е твой.

Дан допи кафето си. Вдигна очи и забеляза, че Майкъл се е втренчил в него с усмивка.

— Твой си е — повтори по-възрастният. Протегна ръка и докосна китката на Дан. — Радвам се, че сам решаваш за себе си. Знам, че понякога съм прекалено твърд с тебе. Но чуй ме. Дори и да не завършиш, във фирмата винаги ще има място за теб. Ако някога размислиш, можеш да научиш каквото ти трябва, докато работиш — като ходиш на вечерни курсове например… Не те навивам. Просто ти го казвам. Място за тебе винаги ще се намери.

— Благодаря ти, татко!

Майкъл допи питието си и се огледа.

— Келнер! Сметката!

Свещникът започна да трепти, но Дан се усети и го потисна навреме.

* * *

Мор се изправи като се подпираше на таблата на леглото. Пъхна свития си пръст в очната орбита и разтърка енергично. Тези дни май само спеше. А глезените му пак бяха подпухнали…

Вдигна бутилката с вода от нощната масичка и отпи голяма глътка. Изкашля се, глътна лекарството, което бе приготвил, и го прокара с нова глътка вода.

Прекоси стаята, отметна встрани дългата тъмна драперия и отвори кепенците. Звездите блещукаха по бледото небе. Сутрин ли беше или вечер? Не беше много сигурен кое от двете.

Приглади бялата си брада и се втренчи в смълчаната земя; осъзна, че онова, което бе разтревожило дрямката му, не е само някакво дребно усещане. Чакаше да се появи отново сънят, известието, чувството, но напразно.

Дълго време след това той пусна завесата да падне. Не си направи труд да спуска кепенците. Може би, ако се върнеше в леглото, онова щеше да се завърне… Да, това изглеждаше добра идея.

Като клатеше бавно глава, Мор прекоси обратно стаята. Да имаш човешко тяло ти струва толкова притеснения — заключи той.

Един бухал избуха няколко пъти. Мишките се щураха сред стените.

* * *

Дълбоко сред развалините на замъка Рондовал, притиснат от тежкото заклинание за сън, изпълващо цялата пещера, Лунна птица — най-могъщият от могъщите дракони, зае вдървена, хералдическа поза върху пода и се отпусна също толкова внезапно. Въздишката му премина като топъл вятър по формите на неговите съпруги. Духът му се понесе като призрак в небесата, преминавайки покрай силуетите на гигантски черни птици стрела от стомана, от която се коват мечове, кръжащи във висини, подвластни някога единствено на неговия род. Невидим, той ги заплаши, после нападна. Създанията продължаваха да си летят невредими.

Побеснял заради това, че е толкова безсилен, Лунна птица се завърна в мрачния кът, за да заспи отново. Изви глава нагоре и пропусна на косъм един по-дребен силует. Ноктите му изораха дълбоки бразди в каменния перваз.