Роджър Зелазни
Размяната (5)

Пета глава

 

Даниъл Чейн — студент третокурсник, работещ върху курсовата си работа по изследване на средновековието; строен и силен след две години в отборите по бокс и фехтовка; не бе съвсем щастлив поради все още упражнявания върху него натиск от страна на баща му да смени основните си специалности история и лингвистика и да се присъедини към него в бизнеса. Сега седеше на високото столче и мислеше за всички тези неща в състоянието на проконтролиран блян, който обхващаше мозъка му, докато свиреше.

Клубът беше мрачен и задимен. Винаги излизаше след Бети Луис, която пееше огнени песни и блус — парчета в дълбоко деколтирана рокля под акомпанимента на раздрънканото пиано и изтръгваше бурни аплодисменти всеки път, когато се поклонеше. Сега той изпълваше помещението с китарни акорди. Свиреше в събота вечер и всеки втори петък — инструментални изпълнения и вокали. Хората изглежда харесваха музиката му и в двата случая. Но точно в момента не му се пееше.

Днес беше втори петък и мястото със сигурност не беше чак толкоз претъпкано. По малките масички разпозна няколко лица, които кимаха в такт с музиката.

Дан превръщаше облаците дим, докато те се носеха срещу светлините, в замъци, в планински вериги, гори и екзотични зверове. Белегът на китката му пулсираше леко през цялото време. Странно беше колко малко от постоянните посетители забелязваха как неговите оформени от музиката сънища се носят из въздуха над техните глави. Или може би онези, които ги виждаха, вече бяха подпийнали и го намираха за нормално.

Импровизирайки, той преведе една армия през планински хребет, атакува я с дракони и я разби. Войските се разбягаха във всички посоки. Усмихна се и увеличи темпото.

В същия миг видя един посетител да блъска с лакът халба бира. Докато Дан свиреше, тя забави полета си във въздуха и зави надясно, без да разплиска много от питието. Успя да се спре на сантиметри от пода, след това леко измина финалното разстояние. Когато собственикът й я откри там и възкликна от изумление, музикантът вече се бе завърнал в своя свят на открити пространства и дървета, на планини и чисти реки, на подскачащи еднорози и на гмуркащи се грифони.

Джери, барманът, му изпрати половинка бира. Дан спря, за да отпие глътка, след това, в малък пристъп на самочувствие, подхвана мелодията, към която беше пригодил текста на „Хермелинът Чийви“. Скоро започна и да пее.

Някъде след средата на песента забеляза уплашеното лице на Джери. Беше отстъпил крачка назад, човекът, който седеше точно пред него, се бе навел, прегърбен над питието си с втренчен напред поглед. Дан се облегна назад, опъна шия и успя да различи очертанията на пистолет в ръката на непознатия — беше го прикрил с кърпа. Никога не се бе опитвал да спре някого да стреля и се зачуди дали ще успее. Разбира се, онзи можеше и да не дръпне спусъка. Джери бавно се извръщаше към касата.

Докато гледаше как тежката халба се плъзга по бара, китката му тежко запулсира. Премести поглед към един празен стол и видя, че той започва да пълзи напред. В тези мигове усети, че част от него се превръща в част от стола и халбата.

Джери закачи табела ЗАТВОРЕНО и започна да брои парите в касата. Столът застана зад прегърбения човек с пистолета и безшумно спря. Дан продължаваше да пее — в бялата мъгла край лампите се рушаха замъци, летяха дракони, разпръскваха се войски.

Джери се върна при тезгяха и подаде на мъжа пачка банкноти. Те бързо потънаха в джоба на сакото му. Оръжието сега беше напълно скрито под кърпичката. Човекът се изправи и се плъзна от столчето, все още приковал очи и дуло в бармана. Когато отстъпи назад и започна да се извръща, столът се запромъква към старото си място. Кракът на мъжа се удари о него, той се спъна и простря ръце, за да се предпази.

В мига, в който се просна на пода, халбата се повдигна над тезгяха и полетя към главата му. Удари се в нея и мъжът замря. Оръжието, увито в бялата кърпа, се плъзна по пода и изчезна под подиума за музикантите, в ъгъла.

Дан довърши песента и си взе ново питие. Джери бе застанал до мъжа и прибираше парите. Вече се бе струпала малка група.

— Странно, много странно!

Извърна глава. Беше Бети Луис. Бе станала от масата до стената, където седеше и отпиваше от коктейла си, и се бе приближила до подиума.

— Кое му е странното? — попита той.

— Видях онзи стол да се мести самичък — онзи, в който той се спъна.

— Сигурно някой го е блъснал.

— Не.

Сега тя гледаше по-скоро него, отколкото навалицата отсреща.

— Цялата работа беше много странна. Халбата… — вдигна рамене тя. — Май докато свириш, стават доста интересни неща. Обикновено са дреболии… Понякога е само някакво усещане.

Той се усмихна.

— „Настроение“ — така му казват. Аз съм голям музикант.

Удари един акорд. Тя се разсмя.

— Не. Мисля, че в тебе има нещо свръхестествено…

Той кимна.

— Като Чийви от песента. Явяват ми се видения.

— Сега никой не слуша — каза тя. — Да седнем!

— Добре.

Дан облегна китарата на столчето, взе бирата си и я последва на нейната маса.

— Ти си написал доста песни, нали? — попита го тя, след като седнаха.

— Да.

— Харесвам твоята музика и гласа ти. Можем да направим нещо заедно, да изпеем едно-две парчета…

— Може — отвърна той. — Ако не възразяваш срещу странните неща, които твърдиш, че се случвали.

— Аз обичам странните неща — тя протегна ръка и докосна косата му. — Това е истинско, нали? Ивицата…?

— Да.

— Отначало си мислех, че си малко шантав…

— … а пък сега го знаеш със сигурност?

Тя се засмя.

— Ами май че да. Някой ми каза, че си още студент? Това вярно ли е?

— Вярно е.

— След като завършиш, с музика ли смяташ да се занимаваш?

Той сви рамене.

— Трудно е да се каже.

— Според мене имаш бъдеще. Записвал ли си?

— Не.

— Аз записвах веднъж. Не стана.

— Съжалявам.

— Смяната на регистъра… И може би — лоша преценка на времето. Но може и да не е било това. Знам ли. Наистина бих искала да опитаме нещо заедно. Да видим как ще прозвучи. Ако стане, познавам един…

— Мои песни ли имаш предвид?

— А-ха.

Той кимна.

— Става. След като свърша тук, нека отидем някъде и да пробваме да изпеем това-онова.

— Аз живея наблизо. Можем да отидем и пеша дотам.

— Чудесно.

Той глътна от бирата, вдигна поглед и видя, че мъжът на пода се е размърдал. Вслуша се в далечния звук на сирена. Чу, че някой попита: „Къде е пистолетът?“

— Обзема ме едно такова… много смешно чувство, докато те слушам — започна тя отново. — Все едно, че светът малко излиза от строя.

— Може пък и да излиза.

— … Като че ти пробиваш малка дупка в него и виждам нещо съвсем различно от другата страна.

— Ако можех да пробия достатъчно голяма дупка, бих минал през нея.

— Говориш също като бившия ми съпруг.

— Той музикант ли беше?

— Не, от онези физици, дето обичат поезията.

— И какво стана с него?

— Живее в една комуна на Източното крайбрежие. Изкуство, занаяти, градинарство… — такива работи.

— Той какво — стана и си тръгна или те помоли да отидеш с него?

— Помоли ме, но аз не исках да газя в свински лайна.

Дан кимна.

— Ако някога мина отвъд, трябва да гледам къде стъпвам.

Полицейската кола спря пред кръчмата. Бурканът отгоре и се въртеше и примигваше. Сирената замлъкна. Докато намериха най-накрая пистолета, Дан допи питието си.

— Ще изглеждаме много добре на корица на албум, двамата с тебе — каза тя. — Особено ти с този кичур… Аз може да… Нали разбираш.

Отведоха човека с пистолета. Вратите на колата се затръшнаха. Мигането спря.

— Трябва да изпея нещо — надигна се той. — Или е твой ред?

Тя погледна часовника си.

— Давай ти. Аз ще те слушам и ще те изчакам.

Той се качи на подиума и хвана китарата. Колоните от пушек започнаха да се преплитат.