Метаданни
Данни
- Серия
- Размяната (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Changeling, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nqgolova(2007)
- Корекция
- Mandor(2007)
- Допълнителна корекция
- hammster(2013)
Издание:
РАЗМЯНАТА. 1997. Изд. Пан, София. Биб. Фантастика и фентъзи, No.2. Роман. Превод: [от англ.] Светлана КОМОГОРОВА-КОМО [Changeling / Roger ZELAZNY]. Формат: 16/15/58. Страници: 224. Цена: 2500.00 лв. ISBN: 954-657-135-0.
История
- —Корекция
- —Корекция
Четвърта глава
Марк Мараксон — висок вече метър и осемдесет и два, но продължаващ да расте, с мускули, яки като на истински ковач — обърса ръце о престилката, отметна непокорния червен кичур от челото си и се качи в машината.
Провери отново горивната камера, нагласи котела за последно и седна пред кормилния механизъм. Отпусна спирачката и със свиркане и трясък подкара колата. Изкара я от скрития навес и пое към шосето по пътеката, която сам бе изравнил.
Птици, зайци и катерички се разбягваха пред колелата. Той се усмихна на силата, която държеше в ръцете си. Взе рязък завой — наслаждавайки се как колата отговаря на командите му. Това бе шестото изпитание на неговата самодвижеща се каруца и му се струваше, че този път всичко работи съвършено. Първите пет излизания бяха тайни. Но сега…
Той се засмя на глас. Да, сега беше времето да смае селяните, да им покаже какво може да се направи с мислене и изобретателност. Провери скалата за налягане. Чудесно…
Навън бе прекрасна утрин за подобна експедиция — слънцето грееше, подухваше лек бриз, навсякъде цъфтяха пролетни цветя… Сърцето му подскачаше, винаги щом коравата дървена седалка удареше гърба му, а в главата му танцуваше мисълта за ресорна система. Наистина, днес беше ден за велики начинания.
Продължи да пухти напред — от време на време подхвърляше по нещо в огъня и се опитваше да си представи физиономиите на хората, когато за първи път видят неговата машина. Посред една далечна нива някакъв фермер пусна плуга и се зазяпа към нея, ала се намираше твърде далече, за да види реакцията му. Изведнъж му се прищя да бе инсталирал и някаква свирка или камбанка.
Щом приближи селото, дръпна спирачката и забави ход. Смяташе да спре точно в центъра, да се изправи на седалката и да каже няколко думи. Ето как щеше да започне: „Отървете се от конете си. Изгрява нова зора…“
От близката нива се разнесоха викове на деца. Скоро те вече тичаха край него и крещяха. Питаха го за какво ли не. Опитваше се да им отговаря, но шумотевицата на машината го заглушаваше.
Зави по единствената улица, която преминаваше през цялото село и забави още повече ход. Един кон се изправи на задни крака и се втурна между две къщи, влачейки след себе си двуколка. Хората побягваха, тръшкаха се врати. Кучетата ръмжаха, лаеха и се дърпаха. Децата продължаваха да търчат след него.
Щом стигна центъра на селото, Марк дръпна докрай спирачката, спря и се огледа.
— Може ли да се повозим? — викнаха децата.
— Може би по-късно — отвърна той и се обърна, за да провери дали всичко е що-годе наред.
Вратите започнаха да се открехват. Хората наизлязоха от къщите и оборите и се втренчиха в него. Физиономиите им изобщо не бяха като онези, които си бе представял. Някои гледаха тъпо, други — уплашено, а неколцина — гневно.
— Какво е това? — извика един мъж през улицата.
— Парна каруца — викна той в отговор. — Тя…
— Разкарай я оттук! — кресна някой. — Ще си навлечем проклятие! Всички до един!
— Това не е зла магия… — заобяснява Марк.
— Разкарай я!
— Махай се с нея!
— Да докараш това проклето нещо в нашето село…
Буца пръст тресна по котела.
— Но вие не разбирате!
— Къш! Къш! Къш!
Захвърчаха камъни. Неколцина мъже започнаха да се приближават заплашително. Марк успя да различи онзи, когото познаваше най-добре.
— Джед! — изкрещя. — Тук няма зла магия! Това е все едно да възвариш вода, за да си направиш чай!
Джед не отговори, а заедно с другите протегна ръце към вибриращата каруца.
— Тебе ще те възварим, копеле недно! — кресна друг и те започнаха да клатят колата.
— Спрете! Спрете! Ще я повредите! — изкрещя Марк.
Тежката кола бързо поддаде на техния натиск и залитна. Когато Марк осъзна, че се прекатурва, вече беше твърде късно да изскочи.
— Гадове! — кресна той и се строполи.
Претърколи се и си удари главата, ала не изгуби съзнание. Замаян, видя как котелът избухва и горивната камера се отваря. Продължи да се търкаля. Водата потече към главната канавка, встрани от него.
— Гадове, гадове, гадове, гадове, гадове! — чу се да повтаря той и го обля мрак.
Съвзе го миризмата на дим и пращенето на пламъци. Жаравата бе подпалила каруцата. Хората я бяха наобиколили и гледаха как гори. Никой не се и опита да загаси пожара.
— А сега трябва да извикаме мъдрец да изгони демона — дочу той женски глас. — Никой да не пипа нещото. Деца, стойте по-далече!
— Глупаци! — измърмори той и се опита да се повдигне.
Една малка ръчичка натисна рамото му надолу.
— Не! Недей да привличаш вниманието им! Лежи и не мърдай!
— Нора…?
Вдигна очи. Отначало не бе осъзнал присъствието й. Тя притискаше мокра кърпа към челото му.
— Аз съм. Почини си малко. Събери сили. После ще се измъкнем ей оттам, през къщите — посочи тя с глава. — И ще трябва да го направим много бързо.
— Те не разбраха…
— Знам. Знам. Също като с коня, когато бяхме малки…
— Да.
— … Нещо, което си измислил, просто защото мисленето ти е такова. Аз поне го разбирам.
— Гадове!
— Не. Не са гадове. Те просто мислят по друг начин.
— Ще видят те!
— Само че не сега. Първо да се подготвим и да се измъкваме оттук, колкото се може по-бързо. Според мене, ще е по-добре известно време въобще да не им се мяркаш пред очите.
Марк се загледа в горящата каруца и в лицата, които я заобикаляха.
— Май си права — рече той. — Да вървят по дяволите! Готов съм. Искам да се махна оттук!
Тя го хвана за ръката. Лицето му се изкриви и той дръпна дланта си.
— Съжалявам! Изгорил си се — обади се тя. — Не бях го забелязала.
— Нито пък аз. Ще се оправи. Да тръгваме!
Тя стисна другата му ръка. Марк бързо се надигна и двамата се запромъкваха сред храсталака между къщите.
— Оттук.
Той я последва по някаква пътека. Стигнаха една плевня и спряха да си починат.
— Благодаря ти — каза той. — Ти си права. Ще замина за известно време.
— Къде?
— На юг — смънка младежът.
— О, не! — възкликна тя. — Това е много див край и…
— Има при кого да отида.
Тя се взря в очите му.
— Недей…
Той протегна ръце и я прегърна. За миг тя се вцепени, но след това отпусна глава на рамото му.
— Ще се върна и ще те отведа оттук!
Дърветата наоколо бяха по-ниски, земята — по-суха. Храсталаците бяха по-редки, голите места — повече. Тази земя беше по-камениста и много, много по-тиха от родния му край. Докато вървеше и се катереше, не чу ни птичи глас, ни бръмчене на насекоми, нито пък шуртене на вода, хрущене на клонки, стъпки на животни.
От няколко дена ръката вече не го болеше и сега кожата се белеше. Отдавна беше махнал превръзката на главата. Вървеше с твърда крачка, въпреки изтощението. Най-сетне приближи върха, подобен на наковалня, възправил се сред все по-издължаващите се сенки. На гръб носеше малка торба, а на колана му висяха няколко добре увити бутилки с вода. Дрехите му бяха мръсни, както и лицето и ръцете му, но щом погледна нагоре, той само се усмихна сдържано и се повлече нататък.
Не му се вярваше тук да живеят нито демони, нито най-различни чудовища, както смятаха доста хора. Но бе окачил на раницата си къс меч — сам го бе изковал още преди години, когато бе по-дребен и по-лек. Сега мечът изглеждаше почти като играчка, макар да боравеше с него много бързо и сръчно. Бе прекарал месеци наред, упражнявайки се да кове остриета, за да придобие усет към хладното оръжие — единствено този усет би осигурил върховното качество на изковаваните от него мечове. Бе прибрал своя от ковачницата, когато се върна там да вземе това-онова — неща, необходими за бягството. Сега, когато все повече и повече се приближаваше към забранената зона, не усещаше особена нужда от меч — мястото му се виждаше пусто и мъртво; ала присъствието на меча го караше да си мисли за усилието, което бе вложил в изковаването му. И все пак този меч бе от много по-ниско качество в сравнение със странните парченца метал, които сега намираше пръснати тук-там, забити в земята.
Носеше едно такова парче в ръка и от време на време се спираше и го разглеждаше. Според него беше направено от нещо като твърда, лека сплав — така реши, след като го изстърга и обърса от калта и мръсотията; дори след всичките тези години не беше хванало ръжда. Какви ли сили му бяха придали тази форма? Каква температура? Какво налягане? То му говореше, че някога някъде наблизо е съществувало нещо много, много странно и непознато.
Същата вечер Марк влезе в застиналата, неподвижна черупка на една голяма сграда. Какво ли се е извършвало някога в нея, дори не можеше да гадае. Но на два пъти, докато я претърсваше, му се стори, че дочува забързани стъпки съвсем наблизо. Реши да пренощува малко по-далече от развалините.
Не можеше да реши дали огънят би привлякъл или би отблъснал местните обитатели. Най-накрая липсата на достатъчно подпалки за поддържане го убеди да мине съвсем без огън. Хапна суха храна и се сви под одеялото върху една плоска издатина на около два и половина метра над земята. Сложи меча така, че да му е подръка.
Не можеше да каже колко дълго бе спал. Изглежда, няколко часа. Събуди го някакво дращене. Мигом застана нащрек и протегна ръка към меча. Извърна леко глава — мускулите му се напрегнаха и той съзря нещо, което бавно пълзеше към него долу по скалите.
Тъмното тяло, разделено на сегменти, блестеше на лунната светлина. То пълзеше по скалите на многобройни мънички крачка, а предният му край ту се надигаше, ту се спускаше. Беше голямо поне три-четири пъти колкото него и ако приличаше на нещо от познатия му свят, то бе на гигантска метална гъсеница. Пълзеше по пътеката, по която сам бе дошъл. На предния й край се бе покачило нещо дребно и сгърчено, чиято форма смътно напомняше човек. То стискаше в лявата си ръка нещо, някаква странна юзда, а в другата — дълго копие. Звярът отстъпи назад, вдигна предния си край на равнището на перваза, разклати тяло и отново тупна на земята, сякаш душеше следа.
Целият настръхнал, със стомах, свит в ледена буца, Марк се заоглежда за възможен път за бягство. През скалите, после надясно… Ако се движеше достатъчно бързо, все още имаше възможност…
Пое си дълбоко въздух, метна се на земята и си изкълчи глезена. Стана и куцукайки се отправи към скалите. Чу зад себе си остро изсвирване, дращенето се усили. Закуцука напред, колкото можеше по-бързо — дългото копие, което онова същество държеше, не му излизаше от ума.
Огледа се назад и чак тогава забеляза, че стиска меча. Ръката с копието бе издигната, но скалите вече бяха току пред него. Бързо се метна зад тях и чу как острието издрънча върху камъка. Мигом се изправи и продължи напред, после отново се отклони към развалините, през които бе минал на идване.
Шумът зад него не стихваше. Очевидно чудовището можеше да се движи и по-бързо.
Марк се стрелна сред скалите. Дрънченето го следваше, а развалините бяха кажи-речи пред него. Там би могъл да се покатери на нещо, да се скрие някъде — сградата бе по-подходяща за защита от този скален лабиринт.
Заобиколи една голяма канара, застина и едва успя да замахне с меча. Излезе, че и друго чудовище, възседнато от ездач, го е търсило или причаквало. Бе се изправило само на около метър от него, а копието вече се стоварваше върху му.
Пресрещна копието и го отблъсна, после нанесе удар към клатещото се насам-натам същество. То издрънча като камбана и се строполи напред. Марк отстъпи встрани. Остра болка прониза десния му глезен. Скочи към озъбения ездач. Острието на меча се вряза в него и се разнесе писък. Той го изтегли, обърна се и побягна.
Не чуваше никой да го преследва и когато отново се озърна назад, видя, че звярът, останал без ездач, се щура напосоки сред скалите. Пое си дълбоко дъх — и изведнъж земята под него се разтвори. Известно време падаше сред мрака, след това рамото му се удари о някаква твърда повърхност. Мечът се изхлузи от ръката му с дрънчене, но той мигом го сграбчи отново. Отгоре се разнесе рязък звук, сякаш нещо се затръшна. Прах, чакъл и пръст се посипаха върху му. Изведнъж стана светло — потрябва му време, за да свикнат очите му.
Когато най-после успя да различи нещо на ярката светлина, все още не можеше да проумее какво е това пред него.
Маса… Да, това беше маса. И столове. Но откъде идваше тази светлина? И какво ли беше онова огромно сиво нещо със стъкления четириъгълник в средата? И всички онези малки светлинки?
Около него нищо не помръдваше — само прахолякът кротко се сипеше по пода. Изправи се и бавно запристъпва напред.
— Хей! — прошепна Марк.
— Хей, хей! — отвърна силен глас. — Хей?
— Къде си? — попита той, спря и бавно се завъртя на пети.
— Тук, при тебе — дойде отговорът. Непознатият говореше с древен акцент — като хората от Северните земи.
— Не те виждам. Кой си ти?
— Ей че странно говориш! Чужденец ли си? Аз съм машина за обучение. Библиотечен компютър.
— Може би говоря със странен акцент и словоред. Това е, защото е изминало много време — каза Марк. Внезапно бе прозрял колко стара е тази машина и за какво служи. — Можеш ли някак да нагодиш твоите думи да звучат като моите? Много трудно те разбирам — дори и най-простите неща.
— Да. Говори тогава! Трябва ми добър образец. Разкажи ми за себе си и за това, какво би искал да научиш.
Марк се усмихна и отпусна меча си. Закуцука към най-близкия стол и се тръшна на него. Потърка рамото си.
— Добре — каза той след малко. — Но откъде идва светлината тук?
Екранът пред него засия. Под дебелия слой прах върху него изведнъж се очерта електрическа схема.
— За това ли ме питаш? — обади се гласът.
— Може би. Не знам точно.
— Знаеш ли какво е това?
— Още не — отвърна Марк, — но смятам да го науча. Стига да ми го обясниш.
— Мога да те снабдявам с всичко необходимо толкова време, колкото поискаш да останеш тук. Ще ти обясня каквото пожелаеш.
— Май попаднах точно на мястото, което търсех — усмихна се Марк. — Сега ще ти разкажа за себе си, а ти ще ми обясниш за източниците на енергия…