Роджър Зелазни
Размяната (21)

Двадесет и първа глава

 

Птиците, изпратени, за да разберат кой е нападнал Рондовал и как се развиват нещата, бяха първите, видели полета на драконите. Те излитаха от северната скалиста урва под замъка и се издигаха нагоре кръжейки, завиваха на запад и се подреждаха в ято, тъмнеещо на фона на небето. Отлитаха на юг, водени от мъж, възседнал лъскав сив дракон, вдигнал в десницата си сияещ жезъл. Щом отлетяха, слънцето залезе. Металните птици се издигнаха и се раздалечиха наляво и надясно, за да могат да ги проследят.

Марк изпрати войски на различните обекти. Асансьорите непрекъснато сновяха нагоре-надолу и пренасяха танкове и артилерия от складовете долу към улиците на града. Раздадоха на защитниците оръжия и муниции. Всички налични летателни апарати бяха екипирали и подготвени за бой. Конвейерите спряха и работниците се отправиха да получат оръжие.

Марк огледа екраните в центъра за наблюдение, показващи идващото ято от най-разнообразни ъгли.

— Щеше ми се да зная какво могат тези — отбеляза той пред капитана, изправен до лакътя му. — Май са по-близо, отколкото ми се иска. На кого да му хрумне, че толкова бързо може да вдигне такава невероятна армия? Да му се не види и магьосникът! Изпратете им дузина бойни кораби на зазоряване. Шест да ударят по левия фланг при изгрев-слънце, а други шест да атакуват отгоре. Сигурно ще ги изгубим, но искам да видя по какъв начин.

— Тъй вярно, сър!

Марк се позамисли дали да не извика Нора, но се отказа. Вместо това отскочи до лабораторията и провери дали вече е възможно объркването на сетивните възприятия в широк обхват. Съмняваше се, но от този проект можеше и да излезе нещо.

— По дяволите! — помисли си той. — Още година и никога няма да може да прекоси пустинята! Имам проекти за повече машини, отколкото са пръснати наоколо. Но не мога достатъчно бързо да ги произвеждам… Дявол да го вземе!

Лещата му сияеше в бледожълто под съвършено чистото небе — звездите намигаха, топлият ветрец близваше бузата му като обичлив тигър. Изведнъж заваля дъжд от метеорити. Минути наред той ги гледа, без да обръща внимание на клатушкащата се под краката му платформа както и на напъните на машините, бездействали толкова отдавна.

* * *

Пол напредваше през нощта. Силата на жезъла му беше и питие, и храна, и сън. На зазоряване ги връхлетяха бойните кораби на Марк. Пол накара ятото да се разпръсне, отдели две групи от по десет дракона да се разправят с нападателите и продължи. По-късно го застигнаха шестнадесет дракона, но се наложи два от тях да бъдат изоставени — раните им не позволяваха да поддържат скоростта на останалите. Издигна цялото ято на по-голяма височина и започна да го източва в дълга редица. През утринната мараня земята под тях сякаш се огъна за миг.

Забеляза идващото насам ято от въздушни кораби, тъкмо когато на хоризонта се появи планината Анвил.

— Унищожете колкото е необходимо, за да си пробием път — нареди той. — Но не си играйте много-много с тях. Съмнявам се, че биха бомбардирали или обстрелвали собствения си град, докато ние се бием с неговите защитници. Унищожете всичко върху планината, което ни се съпротивлява. После изгорете града. Само това момиче — и той плъзна мисления образ на Нора по нишките — трябва да остане невредимо. Ако я видите, закриляйте я. А този — последва и образът на Марк — си е мой. Повикайте ме, ако го видите!

Връхлетяха върху машините и не след дълго се разнесоха изстрели. Малко след това над корабите като порой се изля драконовото повръщане. Огньове изпъстриха земята, отломки и падащи трупове се понесоха из въздуха. Корабите бяха много, но екипажите им не можеха да презареждат бързо оръдията, а и прицелът им не бе съвършено точен. След неколкоминутна битка стана ясно, че няма да успеят да спрат силите на Пол. Когато най-после наближиха планината Анвил, ятото дракони беше намаляло, но въздушните сили на Марк бяха разбити.

Щом надвиснаха над равното плато, избухна артилерийският огън. Но Пол бе видял оръдията по-рано и ятото му беше максимално разпръснато.

И все пак огромните оръдия успяха за няколко минути да поддържат смъртоносен огън — докато две от тях се преобърнаха, едно избухна, а останалите подхванаха бясна стрелба.

Пол се приближи още повече в утринната светлина и забеляза, че цялата планина се тресе.

— Мощни магии владееш — забеляза Дим.

— Не го правя аз — отвърна й той.

— Драконите усещат магиите и точно магия предизвиква земетресението, което усещам по гърба си.

— Не те разбирам…

— Отговорът виси на колана ти.

— Фигурките?

— Не знам какво са те, но усещам какво предизвикват.

— Чудесно! Ще се възползвам от всяка възможна помощ!

— Дори и ако те те командват?

— И без това нямам друг избор, освен да се опитам да победя, нали?

Врязаха се през дупките в артилерийския огън. В мига, в който драконите се приземиха, безкрилите създания скочиха от тях и се нахвърлиха върху защитниците. Танковете дрънчаха по тресящите се улици, като бълваха огън срещу драконите.

Над града се понесе картечен трясък. Бяха излезли металните червеи и се хвърлиха в бой с нападателите.

Тук-там, където боеприпасите бяха свършили, в ръцете на войниците проблеснаха ножове. Виещите и подскачащи по-дребни страшилища от пещерите се втурнаха през града — убиваха или умираха. Пукнатина пресече една от главните улици и от нея се надигнаха зловонни пушеци.

Пол огледа покривите и бункерите — надяваше се, че някъде ще съзре червенокосия мъж с калейдоскопичното око. Но Марк не се виждаше никъде.

Отново се издигна нависоко и накара Дим да опише голям кръг над целия град. Щом се извисиха, писъците станаха по-слаби и пред очите му се ширна градът. Мястото беше планирано много ефикасно, изключително функционално, с логично разположение и относително чисто. Осъзна, че неохотно у него се надига възхищение към селското момче, успяло да въплъти подобна мечта, при това за толкова кратко време — независимо дали неговият свят го желае или не. Отново съжали, че не бе успял да изпрати Марк там, където самият той толкова дълго се бе чувствал отхвърлен и неприспособим.

Приземиха се върху празния покрив на една висока сграда. Без да слиза от дракона, Пол вдигна жезъла с две ръце и наложи волята си над своите войски долу. Сега им беше нужна организация, а не ръкопашен бой. Беше време да се формират групи и да се насочат към конкретни обекти. Китката му пулсираше, жезълът пулсираше, нишките пулсираха. Той започна. Обикновено, когато работеше със силата, го обземаше приповдигнато чувство. Но сега то не бе придружено от радост. Никога не бе искал да бъде унищожителят на мечтата на друг човек.

Видя как неговите чудовища разкъсват танкове на парчета, но виждаше и как дребосъците обкръжават и насичат дракони. От дивата пустош до сегашното им съществуване бяха изминали само няколко години и те все още притежаваха инстинктите на ловци, при които всичко се свежда до кървавия въпрос „кой — кого“. Чувстваше нещо подобно на възхищение и към тях, макар това по никакъв начин да не се отразяваше на тактиката му. Слънцето се издигаше бавно и битката напредваше, а той ставаше все по-безстрастен. Всеки път, когато артилерийските войски се прегрупираха, за да го свалят, сменяше позицията си. Насочваше ударни отряди към местата, които създаваха най-много тревоги, хвърляше други към точките, които се оказваха възлови, рушеше стени и подпалваше пожари. През цялото време се чудеше дали и Марк не е застанал някъде в подобна позиция и не насочва чрез заповеди по радиото силите си в изненадващи отбранителни ходове. Най-вероятно беше така. Силите все още бяха твърде уравновесени, за да си позволи да напусне командния пост и да тръгне да търси другия. И двете войски бяха дали тежки жертви. Пол обаче усещаше, че предимството вече клони към неговата страна, тъй като с напредването на деня унищожаваше все повече и повече от силите на противника. Той бавно го принуждаваше да разчита на най-простите оръжия и когато това стигнеше до необходимата точка, равенството на силите вече изобщо нямаше да е равенство и битката щеше да се приближи към края си.

Планината отново се разтресе и отворът в земята се разшири. От него вече отдавна бълваше пара, но сега нагоре се стрелнаха пламъци и камъни, фасадите на близките сгради се срутиха и се надигна рев, който се усилваше, докато погълна всички останали звуци.

Ръцете на Пол го боляха. Той се вкопчи още по-здраво в жезъла и извика на глас:

— Само глупак би приел това за съвпадение! Ако имам невидим съюзник — кажи ми кой си ти!

Веднага във въздуха пред него затрептяха седем огромни пламъка — никаква горяща среда не ги поддържаше. Онзи отляво потрепна и отговорът сякаш дойде от него:

— Не е съвпадение.

— Защо тогава ми помагате?

Сега потрепна вторият пламък.

— Тази борба възниква непрекъснато — отново и отново. Преди много векове светът е бил разцепен от нея и се е родил този свят, в който бе отгледан, в който всички ние сме само легенда. А онзи свят е станал легенда за нашия. Това е нестихващ сблъсък и времето му отново дойде. Ти си пазителят на равновесието; Марк е рицарят на бунта. Един от вас трябва да бъде напълно унищожен.

— Той има ли съюзници като тебе?

Третият пламък отговори:

— Под тази обител, дълбоко в земята, има една древна машина-учител. Вътре в тялото е скрито малко устройство, чрез което двамата поддържат постоянна връзка.

Пол веднага освободи един отряд и го насочи към гробницата с нареждане да унищожи всичко, което намери под нея.

— Знаеш ли вече какъв ще бъде изходът?

— Още не е предрешен — трепна четвъртият пламък.

— Ние те разсейваме — обади се петият.

— А пълното ти внимание е все още нужно — рече шестият.

— Затова изчезваме — довърши и седмият. Те избледняха и се стопиха.

Пол веднага бе обкръжен от нов артилерийски бараж и се наложи да отлети до нова позиция, докато насочваше нападението срещу оръдията.

Не след дълго го застигнаха гъсти пари и се наложи пак да се премести. Забеляза, че отворът долу се е превърнал в сияещ кратер, от който се издига пушек и покрива небето със сажди. Грохотът, извиращ от него, се засилваше.

Много по-късно той осъзна, че вече никой не стреля по него. Известно време го бяха атакували кораби-самоубийци, но той ги бе унищожил с взривове от жезъла, докато най-накрая бяха прекратили опитите си.

Сражението долу ставаше все по-хаотично; и двете страни вече бяха дали огромни жертви. Ниско под склоновете продължаваше битката за гробницата. Изведнъж сякаш от нищото изникнаха забележително мощни защитни сили и Пол насочи нататък още по-голяма част от своите войски.

„… А пък Нора се мислеше за пионка — промърмори той. — Ами аз какво съм? Упражнявам всички функции на командващ и все пак не съм по-свободен от всички онези долу. Освен ако…“

— Издигни се, Дим! Описвай големи кръгове!

— Аз също служа — дойде отговорът и те се заиздигаха нагоре.

На третата обиколка ги видя — Нора и Марк — на покрива на високата сграда срещу кратера. Отблясъкът на слънчев лъч върху червената леща бе привлякъл погледа му натам.

— Нататък, Дим! Може би още не е късно да поговоря с него! Само да мога да го накарам да проумее какво става!

Дим се обърна и литна към покрива. Пол развя мръсната си кърпичка — съмняваше се дали тук, — на това място, този жест означава нещо, но искаше да опита всичко, което знае, само и само да може да поговори с другия.

— Марк! — извика той. — Искам да поговорим! Мога ли да кацна?

Другият дръпна от устните си малкото устройство, в което говореше, и му махна да се приземи.

Веднага щом драконът докосна покрива, Пол скочи долу и се завтече към високия мъж с жълтеещата леща на лицето.

— Едва сега започвам да осъзнавам какво правим ние — извика Пол, още докато тичаше. — Точно такъв сблъсък между науката и магията е унищожил преди векове високоразвитата култура на това място и е разцепил пространствения континуум на два паралелни свята! И сега ние повтаряме същото! И двамата сме жертви! Някой ни манипулира. Тази битка разцепва самата земя! Ние трябва…

Зад гърба му избухна експлозия и той залитна напред. Дали сърцераздирателният писък на Дим огласи пространството или се бе разнесъл само в мислите му, той никога не разбра.

— Проклет да си, Марк! — извика, щом се вдигна на крака. Дори не се озърна — знаеше какво ще види. — Аз дойдох тук, за да ти спася живота, да спра това…

— Колко разумно — отвърна Марк. — В такъв случай приемам, че се предаващ.

— Не бъди такъв задник! — Пол залитна към ръба на тресящата се сграда. — Да се предавам ли?! Я погледни надолу! И твоята, и моята армия вече са почти унищожени! Все още можем да спрем това. Точно тук и сега. Все още разполагаме с нещо. Тук и науката, и магията имат сила — така че на това място не съществува противопоставянето „или — или“! Сигурно и двете са частни прояви на някакъв по-общ закон! Нека се договорим със съвместни усилия! Нека не вървим по пътя, по който сме тласкани! Ако континуумът трябва отново да бъде разцепен, нека го разцепим, както ние решим! Аз ще работя с тебе. Но погледни надолу! Виж какво става! Това ли искаш?

Марк пристъпи към ниския, разклатен парапет, след него — и Нора. Пол забеляза, че е стиснал здраво китката й. Той също погледна надолу — почти под тях, от все повече разрастващия се кратер, по улицата се стичаше огнена река. През дима и падащите сажди лещата на Марк проблесна в зелено. Дори и от тази височина Пол усещаше горещината по лицето си.

— Аз убих дракона ти, а ти току-що унищожи моето светилище… — пророни Марк.

С внезапно движение на ръката той придърпа Нора до ръба и я задържа там. Лещата му отново проблясва в червено.

— Отхвърлям безумното ти предложение! — каза той. — Ако те оставя да си идеш, ти ще получиш още свръхестествена помощ и някой ден пак ще ме нападнеш!

— И обратното важи — отвърна Пол. — Ти можеш да възстановиш своя град — по-хубав, по-силен. Бих искал да поема този риск.

— Аз — не — отвърна Марк и изви ръката на Нора. — Този жезъл, който държиш — явно там е ключът към твоята сила. Хвърли го в кратера или аз ще хвърля нея. Ако сега се опиташ да го използваш срещу мене и тя ще загине!

Пол се вгледа в жезъла само за миг, после го метна през ръба. Марк го проследи с поглед. Пол — не.

— Пусни я — каза той.

Марк я бутна напред. Тя залитна и падна върху покрива.

— Сега мога да се изправя лице в лице с тебе — рече той.

Пол вдигна юмруци и пристъпи напред.

— Не съм такъв глупак! — извика Марк и измъкна нещо продълговато от джоба на дясното си бедро. — Помня, че си сръчен в ръцете. Опитай това!

Изведнъж Пол усети как го облива жълто-червеният рев на зловонния вулкан отдолу. Покривът под тях хлътна, зазвуча музика, небето се изкриви във фуния — зенитът беше върха й, от който се изливаха надолу остроръбести облаци и вихри от пушек. Краката му бяха далече-далече — може би в ада… Да, те горяха и когато той се опита да направи крачка, падна на коляно. Твърдта под него се разтресе, а в очите му проблеснаха диаманти, които се застичаха по бузите му, като ги разрязваха. Гладки сини ноти заизскачаха от устата му като разбягващи се птички. Марк се смееше, смехът му се плискаше в пурпурни кръгове, оранжевото му око сияеше като фар. Предметът, който държеше пред себе си, пробиваше трептящи дупки във въздуха и…

… и от една от дупките блеснаха седемте пламъка.

— Китарата ти — рече единият.

— Свали калъфа от гърба си — каза вторият.

— Извади я от него — нареди третият.

— Свири — заповяда четвъртият.

— Ръцете ти знаят как — каза петият.

— Сваляй калъфа — рече шестият.

— Отваряй го — добави седмият.

Черна планина прелетя край него; ръцете му — сякаш чужди — извършваха движения, които само те разбираха. От три точки сред мрака изхвръкнаха сини искри. От сенките пред него се надигаше нещо странно и опасно…

Ръцете му наведоха китарата към коляното и започнаха да правят нещо, което само те разбираха…

Пред очите му разцъфнаха съзвездия. Долу, там където пръстите се движеха, нещо затуптя…

— Атака! — извика първият.

— Отхвърли назад онова, което налита към тебе — рече вторият.

— Нека и той вижда това, което ти виждаш — добави третият.

— Да чува онова, което ти чуваш — каза четвъртият.

— Ти приспа Минотавъра — отбеляза петият.

— А този ще отведеш отвъд границите на разума — продължи шестият.

— Унищожи го! — заповяда седмият.

Изведнъж Пол чу музиката. Изкривяванията на пространството все още танцуваха около него, но той ги отблъсна. Смени ритъма. Бавно се изправи. Вълните на „омешвачката“ го обливаха и всеки път, когато част от излъчването се врязваше и го достигаше, реалността се изкривяваше. Но възприятията му се прочистваха за все по-дълги и по-дълги периоди от време. Видя, че Марк държи кутията и я насочва към него. Пот покриваше лицето му като стъклена маска. Лещата му диво проблясваше във всички цветове на спектъра. Залитна. Музиката заглушаваше дори грохота отдолу, макар че димът ту изпълваше пространството между тях, ту се разсейваше. Нора беше коленичила с наведена глава, покрила лицето си с ръце. Пол вложи още сила в акордите, вкара ритъма в мозъка на противника си. Марк залитна назад и спря. Пол пристъпи напред. Във въздуха пред него безспирно се вихреха цветове. Марк отстъпи още една крачка. Цветовете в лещата му се сменяха все по-бързо. Сградата отново се разтресе и се наклони под краката им. Марк залитна и изпусна кутията. Лещата му запулсира в черно. Разпери ръце, за да запази равновесие, отстъпи отново назад…

Връхлетя го облак дим. Облегна се на парапета и той поддаде…

Пол спря да свири и се строполи на колене. Механично прибра китарата в калъфа. После запълзя към Нора. Сградата се килна още повече. Нещо силно го затегли надясно. Стигна до девойката и постави ръка на рамото й.

— Опитах се да го спася…

— Знам.

Тя отдръпна длани от лицето си, прегърна го леко и погледна към парапета.

— Знам…

— Бързо, Пол! Сградата ще рухне!

Погледна нагоре — не можеше да повярва. Огромен черен силует се спускаше през дима.

— Лунна птицо!

— Качвай се веднага, щом се приземя. Остават само мигове…

Огромният дракон кацна до тях. Големи живи рани покриваха раменете и гърба му. Пол побутна Нора да се качи върху него, метна на рамо калъфа с китарата и я последва.

— Как…

— Онзи, на име Миша ръкавичка. Мога да говоря с него — заобяснява Лунна птица, щом се издигнаха. — Лежи ранен в Рондовал. Кентаврите се грижат за него. Твоят людоед унищожи всички натрапници — само двама в корабите не можа. За късмет Миша ръкавичка имаше оръжие, дето поразява отдалече. Каза, че щял да ти гостува, докато се оправи. Той ме изпрати да дойда тук.

Щом се издигнаха по-нависоко, Пол призова нишките — колкото можа — и ги стисна за миг.

— Свърши се — каза той. — Връщаме се у дома.

Тук и там оцелелите му слуги започнаха да се издигат.

Хвърли поглед надолу, към кипящото сърце на кратера.

„…Ако запратя вътре седемте фигурки — помисли си той, — ще бъда ли свободен?“

— Глупак! — избликна глас от внезапен пламък. — Глупак си, щом си мислиш, че ние — най-окованите от всички — сме поне толкова свободни, колкото си ти…

Пламъкът стихна. Пол се обърна и загледа как димящата планина се смалява все повече, докато Лунна птица пляскаше с криле в небето…

— Още не съм приключил с учението — каза той. — Но за днес уроците ми бяха достатъчни.

Нора се бе свила пред него, но дишането й беше нормално. Настани я по-удобно. Загледа се в залязващото слънце и усети, че се чувства по-стар… и много изморен, макар да знаеше, че не може да си позволи да заспи задълго. Протегна ръка и докосна една от раните на Лунна птица.

— Радвам се, че поне един мой приятел е спечелил някаква битка — рече той.

По-късно изгряха звездите и Пол ги гледаше през целия път — докато най-накрая стигна дома си и утрото.