Роджър Зелазни
Размяната (20)

Двадесета глава

 

— Била си с него! — обърна се Марк към Нора. Двамата се бяха облегнали върху парапета в градината на покрива. — И сега след като жезълът е вече у него, каква е силата му?

— Не зная — отвърна тя, загледана в цветята. — Наистина не зная. Не съм сигурна дори дали самият той я познава достатъчно. Или пък просто си е мълчал.

— Е, мисля, че той вече може и да е мъртъв. От друга страна, нямам представа как така е преминал толкова бързо през океана. Има нещо в тази работа. До едно време беше в моя кораб… а той бе свален край Рондовал. И все пак… Да предположим — само да предположим — че е още жив. Как ще ме нападне? С какви войски?

Тя поклати глава и го погледна. Лещата му беше бледосиня — той се усмихваше.

— Не мога да ти кажа, Марк — отвърна тя. — Пък и да можех…

— Не би ми казала? За това сам се сетих. Не ти отне много време, а? Да се влюбиш в този наперен чужденец с хубавичката история?

— Наистина си вярваш, нали?

— А какво да си мисля? Познаваме се кажи-речи от цял живот! Мислех си, че сме, така де, сгодени… А после, буквално за една нощ, ти се влюбваш в този непознат!

— Не съм влюбена в Пол — тя рязко се изправи. — О, това много лесно можеше да се случи. Той е бърз, силен, умен, привлекателен… Но аз всъщност почти не го познавам — въпреки всичко, през което минахме заедно. От друга страна, мислех си, че тебе те познавам много добре, а сега виждам по отношение на колко много неща съм грешила. Ако по-скоро искаш да ти отговоря честно, а не да ти редя сладки приказки, в момента аз не съм влюбена в никого!

— Но някога беше влюбена в мене?

— Поне така си мислех.

Той удари с юмрук по парапета.

— Заради лещата е, нали?! Заради това проклето гадно изкуствено око!

— Не ставай глупав. Изобщо не говорех за това, кой как изглежда. Говорех за онова, което правиш! Ти винаги си бил различен от другите. Механичните неща винаги са ти идвали отръки. Това само по себе си далеч не е лошо, но онова, което правиш, което смяташ да направиш с твоите знания и техники, това е…

— Не започвай пак.

Тя отдръпна ръката си.

— Попита ме дали е още жив. Пол трябва да се бие с тебе — по някакъв начин — сега. Понякога изглежда така, сякаш сблъсъкът между вас е бил предопределен още преди да се родите. Но в други моменти съм мислела, че не е необходимо да е така. Вие можехте да станете приятели. Той е единственият човек, който е нещо като роднина за теб. Сигурно и за него е същото, затова чуй онова, което казах и на него. Чувствам се като пионка! Ти ме ревнуваш и искаш да ме спасиш от него… А аз се чувствам така, сякаш някой ме е манипулирал, за да ме постави в такова положение — за да е сигурен, че ще се стигне до битка! Иска ми се да не бях срещала нито един от вас двамата!

Тя се извърна. Марк се досети, че плаче, но не беше сигурен. Протегна леко ръка…

— Сър! Сър!

Един капитан от неговата стража тичаше към тях. Той се намръщи и се обърна.

— Какво има?

— Замъкът Рондовал е нападнат! Съобщението пристигна току-що! Да изпратим ли подкрепления?

— Кой е нападнал? Как? Някакви подробности?

— Няма. Съобщението беше късо, изкривено. Чакаме отговор.

— Отклони нататък всички птици, които са наблизо. Нека да получа картина от онова, което става. Ей сега ще сляза долу. Обявявам тревога!

Вдигна ръка и двамата стражи в дъното на градината, които се преструваха, че разглеждат цветята, веднага се втурнаха към него.

— Бих се хванал на бас, че любовникът ти е жив — рече той — и че това е негова работа. Във всеки случай твоите приказки за пионки ме наведоха на една идея. Стража! Отведете я! Пазете я! Добре се грижете за нея. Може все още да ни е от полза.

Той се завъртя на пети и тръгна към асансьора. Повече не погледна назад.

* * *

Миша ръкавичка изкатери с почти акробатично умение последните няколко метра по скалата, метна се в отвора на пещерата и се обърна, за да помогне на Пол.

— Добре — рече той. — Смятам да сдържа обещанието си. Заклех се, че ако ме оставят на мира, ще ги донеса отново в Рондовал — той бръкна под наметалото си и извади едно вързопче. — Те удържаха на думата си, аз — също. Ето ти ги.

Той подаде вързопчето на Пол.

— Не разбирам. Какво е това?

— Фигурките на седмината магьосници, дето ги откраднах от баща ти. Докато ти събираше частите на онзи жезъл, те ставаха все по-силни и накрая успяха да ме подчинят. Докато пътувахме насам, ти разказах какво съм направил, но не съм ти казал защо. Ти, без съмнение, не си мислиш, че ще тръгна да си играя с пернати змейове ей така, за кеф? Те са силни, могат да влизат във връзка с тебе, ако поискат — а аз нямам никаква представа какво са си наумили. Освен това, сега целите са твои. Но ти не се безпокой. Май една от най-важните им цели в живота е да се грижат за тебе. Ако бях на твое място, щях веднага да се опитам да понауча това-онова за тях.

— Щеше ми се да имах време — отбеляза Пол. — Само че нямам. Не точно сега — той закачи вързопчето на колана си и се обърна. Драконовата светлинка скочи и се стрелна пред тях. — Да вървим!

Миша ръкавичка тръгна след него.

— Чудя се какво ли правят кентаврите.

Пол сви рамене.

— Надявам се скоро да получат съобщение, че сме успели и сме невредими. Ако двамата, които ни доведоха дотук, побързат, сигурно съвсем скоро ще научат. После могат да зарежат всичко и да се върнат в горите.

— Ако наистина си се заклел насериозно, може би трябва да изпратиш някой особено свиреп звяр да разчисти терена горе.

— Защо?

— Виждал съм как се бият кентаврите. Корави типове са те, но като мине малко време и нещо ги прихваща. Имам чувството, че няма да се върнат.

— Така ли? Не го знаех…

— Ами така е. Тъй че ти естествено би могъл да жертваш някой и друг дракон или людоед, за да спасиш новите си приятели.

— Да, така излиза.

Известно време вървяха след бледата светлинка. Понякога пътят ставаше скалист и неравен.

— Ох, май скоро ще се разделяме — рече Миша ръкавичка, щом влязоха в първата от поредицата големи пещери. — Направих, каквото се върнах да направя и си обещах, че кракът ми няма повече да стъпи в планината Анвил.

— Не съм очаквал да ме придружиш дотам — отвърна Пол, — а и това не е твоя битка. Сега какво смяташ да правиш?

— Е, веднага щом твоите слуги се погрижат там, горе, нищо да не ме заплашва, ще се кача. Ще взема назаем чисти дрехи, ако нямаш нищо против, ще се поизмия, ще дремна и ще си хващам пътя.

Преминаха край огромен, крилат, заспал силует.

— Имаш позволението ми, благодарностите ми и благословията ми — каза Пол. — И людоеда ми, за да ти разчиства пътя.

Миша ръкавичка се изкиска.

— Мъчно е да те избудалкат тебе, магьосника. Всъщност, аз май започвам да те харесвам. Жалко, сигурно никога повече няма да се видим.

— Кой знае. Ще попитам седмината, когато ми се удаде възможност…

— Май е по-добре хич да не им припомняш за мене.

Следващата пещера, в която влязоха, беше още по-голяма, макар и с по-нисък таван. Пол огледа изгърбените, скупчени тела, сред които си проправяха път. Май нямаше начин да се преброят, макар че нишките сред мрака бяха нагъсто и много плътни.

Запромъкваха се нататък и най-накрая стигнаха до голяма пещера. Пол погледна към дъното й и там най-сетне забеляза мекия блясък на главното заклинание.

— Кажи ми — обърна се той към Миша ръкавичка, — виждаш ли някаква светлина хей там?

— Не. Само онази, която следвахме.

Пол замахна и грабна една нишка. Скоро тя се оцвети в блед цвят и като че се нажежи.

— Виждаш ли го?

— Виждам светла линия пред нас.

— Добре. Ще ти дам една такава и тя ще те изведе навън. Какво е това, дето го държиш?

— Пистолет. Нося си го, откакто напуснах града на Марк.

— Така си и мислех. Тук няма да ти трябва.

— Но ми дава спокойствие.

След доста дълго мълчание те застанаха пред шареното кълбо. Пол вдигна жезъла.

— Надявам се, че ще стане така, както очаквам — промърмори той.

— Усещам някаква сила, но не виждам нищо особено…

— Иди и застани в онази ниша — той посочи и за миг жезълът проблесна като пленена звезда. — Ще ти кажа кога ще е безопасно да тръгнеш. Ето ти нишката — той отново замахна и една бледа огнена черта се появи във въздуха пред нишата. — На добър час!

— Късмет и на тебе — отвърна Миша ръкавичка, стисна ръката на Пол и потегли.

Ускори ход и се шмугна в един отвор, без да може да отлепи очи от младежа, който бе започнал да извършва поредица от, както изглеждаше, ритуални движения. Калъфът на китарата и развяващото се наметало изкривяваха очертанията на силуета му; в блясъка на жезъла лицето му беше бледо, подобно на маска под черните, посребрени криле на косата. Миша ръкавичка стисна още по-силно пистолета. Бавният танц на ръката и жезъла продължаваше и той усети хладина, последвана от топла вълна, после — пак хладина… и сега пред очите му проблесна огромно, горящо кълбо прежда, което се размотаваше…

Пол ту бъркаше в него, ту изваждаше ръката си сръчно, разплиташе го, размотаваше го, а древните думи, оковани в тъканта на кълбото, прииждаха на устните му и той ги изговаряше. Топлите вълни зачестиха и най-накрая той успя да види центъра, светлината, края…

Заби жезъла в сърцето на заклинанието и произнесе и последните думи.

Огромен прилив на сили връхлетя върху него и той залитна, борейки се да запази равновесие. Сега нишките започнаха да се залепват за други нишки и изцяло го скриха от погледа на Пол. Щом той даде своята заповед, десницата му сякаш пламна.

От средата на пещерата се понесоха стонове; те се разраснаха до мощен хор от звуци, който заехтя около него, последван от стържене и хрущене и от падащи камъни.

— Събудете се! Вдигнете се! Последвайте ме в битката! — пееше той. Мракът се раздвижи.

Стоновете утихнаха и спряха. Сумтенето, ръмженето, ревовете и тропотът се изгубиха. Сега от всички посоки се разнасяше тежко дишане.

Той измъкна една нишка и скоро покрай него премина огромен сивкав силует на два крака, приведен напред. Ръцете му се влачеха по земята, сред мрака на триъгълното лице горяха жълти очи, при всяка крачка хрущяха люспи. Спря пред Миша ръкавичка, който вдигна пистолета и зачака, но чудовището се извърна след миг и продължи нататък.

— Един час му трябва — рече Пол — и горе и помен няма да остане от онези. Сега то вече те познава и няма да ти причини зло.

Миша ръкавичка кимна. След това се сети, че както беше застанал, движението му не се виждаше, но не можеше да гъкне. От всички страни ту припламваха, ту гаснеха огньове — драконите си изпробваха пламъците.

Пол се извърна и насочи цялото си внимание към това, да наложи личността и командването си над разбуждащите се чудовища.

— Събудете се, ви казвам! Ще отлетим на юг и ще унищожим града на върха на планината Анвил! Онези, които не могат да летят, да яхнат тези, които могат! Аз ще ви водя!

Огледа се за миг и пръстите му безпогрешно сграбчиха тъмнозелената нишка, която се носеше пред него.

— Драконе! — мислено го повика той. — Кажи ми името си.

— Името ми е Димът-привечер-в-небесата-който-се-извива-сред-последните-бледи-облаци-на-есенния-ден — последва горд женствен отговор.

— В интерес на по-бързата комуникация ще те наричам накратко „Дим“.

— Съгласна съм.

— А сега ела при мене. Ние ще водим останалите.

Известно време не се случи нищо — той разбра, че Дим сигурно е спала в някоя по-далечна пещера. Надигналите се звуци ставаха все по-силни — създанията се изправяха, протягаха се, едни възсядаха други. Най-накрая го връхлетя звук, подобен на извил се вихър. Огромен къс мрак се отдели от далечните сенки, хвърли се към него и тихо спря отпреде му.

— Поздравявам те, Пол Детсон! Аз съм готова.

— Здравей и ти, Дим! Ако мога да те яхна, веднага потегляме.

— Качвай се. Готова съм.

Пол се изкачи на раменете й и я възседна. Вдигна жезъла и светлината затанцува из пещерата.

— Следвайте ме! — заповяда той.

После се обърна към Дим:

— Сега! Да тръгваме!

Дим беше по-дребна от Лунна птица, но явно беше по-бърза от него. Само след няколко мига те вече летяха и бързо напредваха. Пол се огледа назад. Не можеше да различи Миша ръкавичка в нишата, но виждаше как събудилите се черни силуети се вдигат като сажди във въздуха.

— Ще ни изпееш ли бойна песен? — помоли Дим.

И Пол с изненада осъзна, че вече е запял.