Роджър Зелазни
Размяната (17)

Седемнадесета глава

 

Същата нощ лежаха на малкия остров, далеч от континента, вслушваха се в шума на вълните и вдишваха мириса на морето. Лунна птица бе тръгнал из полето да си търси храна, а Нора внимателно разглеждаше жезъла от пирамидата.

— Наистина изглежда вълшебен. И внушава нещо магическо — обърна се тя към Пол на лунната светлина.

— Така е — Пол я погали по рамото. — А и другите две парчета сигурно могат нещо повече от това просто да увеличат мощта му. Всяко би трябвало няколко пъти да увеличава мощта на предишните.

Тя го остави встрани, протегна ръка и докосна китката му.

— Рожденият ти белег — рече тя. — Всъщност, селяните си бяха прави за себе си. Ти наистина си от онези — краката им в ада, главата им в рая…

— Нямаше причина да хвърлят камъни по мене. Аз с нищо не ги заплашвах.

— Страхували са се от баща ти… Някога той е правел кървави жертвоприношения и е общувал с неестествени същества, на които е трябвало да се плаща с човешки живот.

Пол сви рамене.

— … И са отнели живота му, за да си уредят сметките! Този на майка ми — също! И са разрушили замъка! Това не изравнява ли везните достатъчно?

— Така, както аз го разбирам — да, по онова време. Но ти си разбудил и страха, и остатъците от омразата. Да предположим, че си се върнал, за да си отмъстиш със смърт. Пък и това ти беше хрумнало, нали? Онзи, Миша ръкавичка, така разправяше.

— Тогава обаче не си го и мислех. Когато ме нападнаха, изобщо не знаех кой съм. Но после разбрах и ми стана по-лесно да ги мразя.

— Значи в известен смисъл са били прави.

Пол пое жезъла в ръцете си и се втренчи в него.

— Не мога да го отрека — рече той най-накрая. — Но аз все пак не го направих. На никого от тях не съм причинил вреда.

— Още не — кимна тя.

Пол се извърна и я изгледа кръвнишки. Завивките се свлякоха от раменете му.

— Какво искаш да кажеш с това „още не“? Ако си го мислех сериозно, първо това щях да свърша!

— Да, но ти продължаваш да не ги харесваш.

— Ами ти на мое място много ли щеше да ги харесваш? Що се отнася до моето мнение, не ми се струват особено симпатични. Ако се бяха държали с Марк малко по-различно, нямаше да си навлекат тази беля на главата.

— Те бързо-бързо откликват на непознатото. Техният начин на живот си е уседнал, традиционен, много малко податлив на промяна. Възприели са и двама ви като заплаха за този начин на живот и са действали незабавно, за да го запазят.

— Добре. Това го разбирам. Но мога да разбирам нещо и все пак да не го харесвам, нали? Отказах се от отмъщението, на което почти се бях решил. Това трябва да им стига.

— Само защото се захвана с нещо по-голямо. Знаеш, че ако не унищожиш Марк, той ще премахне тебе.

— Налага се да действам от тази позиция. Той ми го показа по всякакъв начин. Вече отмина онова време, когато можех да се опитам да говоря с него.

Тя се умълча за дълго.

— Ами ти защо не си като другите? — попита я той. — Била си приятелка на Марк, а сега се мотаеш с някакъв черен магьосник… и всъщност ми помагаш.

Тя не отговори. После я чу, че тихичко плаче.

— Какво има?

— Аз съм пионка — отвърна шепнешком. — Ти се забърка в това заради мене. Нали се опитваше да ми помогнеш.

— Е, да де… Но рано или късно Марк и аз щяхме да се срещнем и резултатът вероятно щеше да бъде същият.

— Не съм толкова сигурна — отвърна тя. — Ако не бях аз, вероятно щеше да е по-склонен да те изслуша. Само че той ревнува. Можехте да станете приятели — толкова неща ви свързват. Ако се бяхте сприятелили… Помисли си само какъв съюз щеше да стане — магьосник и майстор на изкуството на старите науки; и двамата тръгнали да отмъщават на моята родина! Сега това вече е невъзможно и колелото се върти и ви тласка към битка на живот и смърт. Ами ако ви мразех — и двамата? Това нищо не би променило… сегашния момент.

— А ти мразиш ли ни?

— Проклета да съм, ако ти кажа.

— И нямаше да ти се налага да спиш с мене. След като онова колело се завърти, едно въргаляне в сеното не може да промени движението му.

— Но то би могло да предразположи победителя да ни остави на мира — поради известна привързаност.

— Обаче ако му го кажеш, би могло да има точно обратния ефект.

— Добре, че говоря по принцип — отвърна тя и отново докосна рамото му. — Но, както казах, наистина се чувствам като пионка, а ти искаше да разбереш защо. Що се отнася до последния ти въпрос — не те осведомявах за нищо, просто говорех как биха могли да стоят нещата. Както и да е, и без това нямаше нужда да го задаваш.

— Ти си твърде силна, за да си пионка — каза той. — А знаеш коя е единствената жена на шахматната дъска. Пък ако искаш, можем да спим с меч помежду ни.

— Онова, което искам, далеч не е студеното желязо — отговори тя и се придърпа по-наблизо.

Пол забеляза, че над тях се носи бледосиня нишка, но не й обърна внимание.

„Всякакви номера са позволени — помисли си той. Всякакви ли?“

* * *

Отново чу гласовете — тогава, когато плуваше между съня и пробуждането.

— Миша ръкавичке, Миша ръкавичке, Миша ръкавичке…

Да. Не за първи път ги чуваше — слаби, ала настоятелни гласчета, които го викаха; а след като се събудеше, винаги забравяше слабия им хор. Но този път в гласчетата се долавяше повече сила — сякаш най-после щеше да си ги припомни след пробуждането си…

— Миша ръкавичке!

Започна да си спомня къде се намира — проснат в една тайна стая в планината Анвил, неканен гост на Марк Мараксон, иначе казано — на Дан Чейн, техничар от близкото село, нарушаващ всички забрани. Опитваше се да избяга оттук, да се промъкне покрай легионите от джуджета и електронни шпиони. Опитал беше да се научи да лети с една от малките машини — наистина малки, не като бойните — с екипаж от шест души, две оръдия и бомбен запас, които бе видял да излитат и да отплуват по небето във всевъзможни посоки, ревейки с мотори и помитайки с криле всичко около себе си. Не, малка машина, тъкмо колкото да побере него самия и седемте инкрустирани със скъпоценни камъни фигурки, които щяха да му донесат богатство…

— Миша ръкавичке!

Беше на йота и малко отгоре от събуждането, ала пискливите гласчета не го оставяха на мира. Все едно, че…

Опита се. Изведнъж, някъде вътре в себе си, той отговори:

— Да?

— Носим предупреждение.

— Кои сте вие?

Зрението в съня му мигновено се включи. Сякаш бе застанал в средата на схлупена стая, осветена от седем огромни свещи. До всяка от тях стоеше фигура с човешки очертания. Пламъците хвърляха сенки върху лицата и както и да се обръщаше, както и да се взираше, нищо повече не можеше да види.

— Ти спиш, а фигурите са под главата ти — каза най-крайната отляво с женски глас и той мигом разбра.

Четирима мъже, две жени и един, чийто пол беше трудно определим, от червен метал, обкичени на странни места с разноцветни скъпоценни камъни… Сега някак си му говореха:

— Когато наследникът на Рондовал наруши Триъгълника на Инт, ние се сдобихме със сила — обади се втората фигурка на мъж.

— Ние сме духовете на магьосниците, които Дет покори и привърза към тези фигурки — рече третата — висок мъж.

— Сега съществуваме главно, за да служим на него или на наследника му — каза четвъртата — жена с красив сопран.

— Ние виждаме какво е бъдещето и какво би могло да бъде — рече петата — мъж с груб, сумтящ глас.

— Има причина да се намираме при тебе — добави шестата — този с неопределения пол.

— Защото до известна степен можем да влияем върху събитията — завърши мъжът отдясно — седмата фигурка.

— И какво е вашето предупреждение? — попита Миша ръкавичка. — Какво искате?

— Виждаме голяма-голяма вълна, която ще връхлети върху тази равнина — рече първата.

— И този град — добави втората.

— Скоро — обади се третата.

— И ще определи за известно време бъдещето на този свят — продължи четвъртата.

— Трябва да пазим Пол — каза петата.

— В тази точка на Триъгълника — довърши шестата.

Пред него на пода бе разстлана карта. Всъщност, картата си беше част от пода, осъзна той — хитро гравирана върху него. Сякаш от самото начало си е била там. Щом се вгледа в нея, една точка започна да свети.

— Открадни карти, открадни оръжия, вземи летателната машина на Марк и отиди там! — нареди седмата.

— Да взема машината на Марк?

— Тя е най-бързата и има най-големи възможности — рече първата.

— Този Пол не е лошо момче — каза Миша ръкавичка — и аз не му желая злото, но имам намерение, при първа възможност и колкото се може по-бързо да избягам и от него, и от Марк.

— Доброволното ти съдействие би улеснило нещата — обади се втората.

— Но не е абсолютно необходимо — поясни третата.

— Тъй като силата ни нараства — допълни четвъртата.

— Никога преди плячката ми не е приказвала! — възкликна Миша ръкавичка. — Освен един папагал, когато бях малък, но той не се брои. Много искате. Живях живот, изпълнен с опасности, но това беше последният голям риск, който съм поемал някога. Вие сте ми пенсионната застраховка. Не искам да си имам нищо общо с вашата разрушителна вълна.

— Глупак си ти… — вметна петата.

— … като си мислиш, че имаш избор — довърши шестата.

— От деня, в който влезе в Рондовал, ти следваш омагьосан път — каза седмата.

— Ние имаме пръст във всичко, което те доведе до тук — рече първата.

— Дори и в това, че ни открадна — обади се втората.

Миша ръкавичка се изкиска.

— Щом нямам избор, защо ме молите за съдействие? — попита той. — Не. Може и да съм бил доведен тук. Сега обаче мисля, че се нуждаете от моята помощ, а силата ви не е нараснала достатъчно, за да ви я гарантира. Ще рискувам. Отговорът ми е „не“.

Последва мълчание. Усети, че погледите им са вперени в него.

— Умничък си ти — рече третата, — но не позна. Отговорът е, че просто щеше да ни е по-лесно, ако и ти ни съдействаш. Можем да посветим енергията си на други неща, а не на това да те принуждаваме.

— Ще се погрижим да бъдеш подходящо възнаграден — каза четвъртата.

— На мъртвеца награди не му трябват — махна с ръка крадецът. — Не става.

— Онова, което Марк ще построи на този свят, никак няма да ти хареса — обади се петата.

— Че той, този свят и без това никога не ми е харесвал кой знае колко — възрази Миша ръкавичка. — Ама се оправям.

— Тогава, за своя собствена защита се научи да се оправяш и с гранатите. На южния край се упражняват с тях — вметна шестият, неутралният глас.

— … И прибери картите — уточни седмата фигурка.

— Това и без вас си мислех да направя — рече Миша ръкавичка. — Но на онова място, дето ми го показахте, няма да ходя! И няма да се бия там!

Пламъците затрепкаха, стаята се разшири в нищото и той загуби съзнание. Последното, което чу, беше техният смях.

* * *

Трите летящи лодки се приближиха предпазливо към замъка Рондовал. Оръдията бяха заредени и се въртяха според кръговете, които описваха машините. Щом кръговете се стесниха, първият боен кораб изстреля снаряд към бойниците. После, в очакване на яростен отклик и трите се подготвиха да се оттеглят и да се прегрупират. Не последва обаче нищо.

Продължиха да кръжат кажи-речи цял час, макар че не стреляха отново. Най-накрая корабите — сега летяха много близо, много ниско — се раздалечиха и се понесоха покрай неподвижно стърчащите кули, а екипажите им занадничаха през прозорците и дупките в стените. После единият от трите бавно се приземи в главния двор. Екипажът не бързаше да излезе. Другите два кораба надвиснаха над него с готови за стрелба оръдия. Мина четвърт час, но нищо не помръдна, освен листата на дърветата и един гущер на стената. Най-после отзад се отвори огромен люк и от него излязоха пет дребни фигурки с насочени пистолети; разпръснаха се в различни посоки и веднага щом намериха прикритие, се проснаха на земята и замряха. След няколко минути се надигнаха и се отправиха към замъка.

Когато се появиха пак, бе изминал повече от час. Сега не бяха толкова сковани, пушките висяха на раменете. Водачът им даде сигнал на останалите два кораба и те веднага започнаха да се снишават. Когато се приземиха, от всеки от тях излязоха по още петима.

Петнадесетте дребосъка стояха и обсъждаха плана на сградата. Най-накрая се втурнаха в корабите и изнесоха по-тежките оръжия, които щяха да инсталират вътре.

По-късно същия следобед, след като си бяха свършили работата, единият от корабите потегли, оставяйки дузина мъже в замъка по един щеше постоянно да дежури във всеки от останалите кораби, другите десет щяха да пазят замъка.

Отлитащият кораб се издигна нагоре по спирала — движеше се по-бързо, отколкото на слизане. Телескопът му обхвана скалистите хълмове, а най-накрая — и гористите долини наблизо. И все пак измина почти цял час, преди пилотът да забележи в горичката малка групичка кентаври.

Корабът веднага се сниши над върхарите на дърветата извън полезрението им. Приземи се на първата срещната полянка. Моторите замряха и люкът се отвори. Петимата пехотинци излязоха и се пръснаха сред дърветата. Пилотът остана в кораба.

Бавно и безшумно те преминаха през гората — също като притаили се хищници, каквито си и бяха, преди да им наложат сегашното културно равнище. Сега се разпръснаха във ветрило като добре организиран ловен отряд, обкръжаващ плячката си. Щом приближиха полянката, започнаха да общуват изцяло със знаци — съобщенията се предаваха от човек на човек по кръга. Заеха позиция, забелязаха какво е разположението на кентаврите и подхванаха бърз и оживен разговор със знаци кого точно да си набележат. После вдигнаха пушките.

Сигналът беше подаден и всеки произведе изстрел. Пет кентавъра подскочиха. Потече кръв. Два от тях мигом се строполиха на земята. Никой от въоръжените мъже не презареди оръжието си. Вместо това се втурнаха напред — използваха прикладите си като боздугани; двама извадиха ножове. Чуха се само няколко вика, ала въздухът изведнъж се изпълни с миризмата на пот и урина.

Един от ранените кентаври неочаквано се надигна и смаза черепа на нападателя с предните си копита. Беше женски. Трима от нападателите се нахвърлиха върху нея и я повалиха. По-лекият от онези два кентавъра, които не бяха ранени, бе овързан. Трима от нападателите метнаха пушките си на рамо и го вдигнаха. Четвъртият презареди и остана назад да ги покрива.

Понесоха товара си през гората. Не срещнаха никаква съпротива. Влязоха в кораба. Люкът се затвори. Не след дълго роторите се превърнаха в трепкащи петна и корабът бавно се издигна, пое курс и полетя на юг. Докато летеше над все по-гъстите гори, набра височина, а скоростта му бавно се увеличаваше.

* * *

Лунна птица летеше над тъмната спирала — огромна плоска рисунка сред скалистото плато на другия край на продълговатия остров, далече от пристанищния град. На много места сенките, хвърляни от утринното слънце, нарушаваха рисунъка, а вгледаше ли се човек твърде дълго, цялата рисунка сякаш започваше да плува. Пол размаха ръка пред очите си — сега от нея се протягаха безброй тъмни нишки и още повече замъгляваха образа.

— Там, под земята, се таи някаква сила — отбеляза Лунна птица. — Това ли е мястото?

— Да.

Пол огледа внимателно небесата, после отново погледна надолу. В северния си край рисунката беше нарушена — там нишките се кълбяха като мастило, излято в аквариум.

— Слез там, към онзи край, където горичката прилича на връх на копие. Там е най-близо.

Лунна птица забави летежа си и започна да се спуска. Пол се наведе напред и заоглежда терена. Не след дълго забеляза, че търсеното място беше сложна монолитна постройка. Тъмните линии представляваха непрекъснат отвор отгоре, може би минаващ по цялата дължина на безброй несвързани вътрешни коридори — вероятно за да прониква в тях светлина. Самата постройка се издигаше над земята горе-долу на височина два човешки боя. Щом се забавиха и тръгнаха да се приземяват, Пол забеляза бледата нефритена нишка, която търсеше сред купищата самурено черни и кехлибарени нишки. Някъде отдалече до ушите му долетя слаб рев.

Щом докосна земята, Лунна птица го помоли:

— Изсвири ми още една песен!

— Да не би да те е страх, че никога повече няма да ме чуеш да свиря?

— Шегичка на стар гущероподобен слуга. Драконите винаги си имат причини.

— Добре, добре.

Пол извади китарата си. Не си направи труда дори да слезе.

— Какво правиш? — обади се Нора.

— Концерт по желание — отвърна той и подхвана дълга, протяжна, носталгична балада.

— Благодаря — обади се Лунна птица, когато тя най-сетне свърши. — Поуспокои ме, а и ми напомни за история, която ми разказа веднъж един грифон…

— Боя се, че нямам време да я изслушам. Може да дойдат още от онези метални птици с бомбите…

— Да си забелязал нещо, докато пееше?

— Не. Какво искаш да кажеш?

— Ревовете стихнаха.

Пол слезе долу и помогна на Нора да скочи. Потупа Лунна птица по врата.

— Благодаря ти.

— А тук как смяташ да подходиш? — попита тя. — По същия начин като…

Едва сега забеляза как Пол върти лявата си ръка — с протегнати и леко присвити два пръста. Доближи я до лицето й и сякаш черна превръзка закри очите й…

Щом тя залитна, Пол я хвана и я отнесе на една полянка под клоните на близките дървета, които я скриваха от птичите погледи.

— Пази я, докато съм вътре — нареди той на Лунна птица. — Ако дойдат от онези, по-добре си кротувай тук, докато не те забележат.

— Мога да ги потроша!

— Да, но няма да има кой да пази Нора. Не. Влез в бой само ако те открият.

Лунна птица изсумтя. Капки слюнка паднаха на земята и започнаха да пушат.

— Добре. Поне ще мога да слушам музиката.

Пол се извърна и се отправи към високата, широка порта. Някъде отвътре се разнесе гъгнене и ръмжене — не можеше да определи дали беше близо или далече. Звукът го обкръжи, завихри се, усили се, стихна.

Коридорът, в който бе влязъл, рязко свърши след няколко крачки. Отдясно имаше нисък тесен отвор. Нишката водеше право през него.

Спря и увеси китарата на гърдите си. Засвири — бавна, подобна на приспивна песен. В китката му туптеше желание да успокои, да омагьоса слушателя. Няколко нишки се приближиха, той ги прихвана с грифа и забеляза как те се обтягат и започват да пулсират в ритъм с музиката.

Без да спира да свири, той бавно се извърна и премина през отвора.

Намери се в сумрачен коридор; над него се виждаше тясна лентичка небе — течеше като син ручей и се разделяше на няколко притока там, където се срещаха различни коридори. Известно време стоя неподвижно като само си подрънкваше и тананикаше — очите му трябваше да свикнат с по-слабата светлина. Осъзна, че гъгненето и подсмърчането са спрели, макар че сега навсякъде около него кънтеше звукът на тежко дишане.

Пристъпи напред, следвайки бледозелената нишка. Зави надясно, после — наляво и веднага — пак наляво. След още две крачки влезе в кръгла стая. По стените и на равни разстояния бяха разположени десет врати — включително и тази, през която току-що беше влязъл.

Нишката го водеше право към вратата вдясно от него, макар че друга нейна част се бе простряла през стаята между две други врати. Реши да пренебрегне това и се отправи надясно.

Следваше редица завои — наляво-надясно, наляво-надясно, после наляво-наляво, надясно-надясно… Накрая му се зави свят. Спря, за да овладее отново мелодията. Тежкото дишане продължаваше да кънти наоколо, изпълваше всички коридори, придружено сега от силна миризма на обор. Мъничко парче облак мина през синята лента над него. Той засвири друга мелодия — отново протяжна, подобна на сън — и продължи.

След известно време влезе в кръгла стая с десет врати и последва нишката през нея. Усети, че е същата, през която бе минал и преди — пукнатините по стените му бяха познати — но нямаше и следа от зелената нишка, минаваща през двете съседни врати отсреща.

После се огледа назад и разбра, че нефритената нишка се свива пред него, когато той тръгне напред или пък някой я събира. И тогава му хрумна, че докато силата на онова, което търсеше, правеше лесно създаването на заклинание, което би го отвело до него, обратният път сигурно щеше да е по-трудничък.

Наведе се и приклекна — таванът тук беше нисък — тъкмо място да те сгащят! — и зави встрани в един тесен коридор. После отново го подхвана нова поредица от завои, повечето — повтарящи себе си.

„Колко ли дълго ще вървя? — зачуди се Пол. — Без съмнение, няма да се наложи да измина цялото това нещо…“

Не след дълго осъзна, че дишането кънтеше по-силно. И не мина много време преди да влезе в дългата стая с нисък таван, където се разхождаше Минотавъра…

* * *

Миша ръкавичка отново се наведе напред. В жилището на Марк лампите бяха угаснали преди близо час и все пак от наблюденията си бе научил, че понякога сияещият уред, който заместваше окото му, може да вижда много добре в тъмното. Освен това знаеше колко неуморим е Марк, познаваше склонността му да се разхожда из жилището си, изведнъж да се втурва и да прави изненадващи проверки на своите инсталации и фабрики или в спалните помещения, в лабораториите, в нивите.

„Дали наистина сънят го е надвил? — зачуди се той. — Денят му беше напрегнат. И все пак — тази нервна енергия, която блика в него… Можеше да излезе по всяко време. Ако пак хукнеше да обикаля, щеше да е лесно…“

В различните джобове на наметалото му бяха сгънати повече карти, отколкото всъщност имаше нужда. Там беше и пакетчето със седемте фигурки. Гранатите — те доста го притесняваха, нали беше виждал на какво са способни — висяха от колана му наред с една кама. Носеше вързоп с ядене и един откраднат пистолет.

Отново се облегна в нишата и вдъхна дълбоко хладния, миришещ на пушек нощен въздух. Колкото по-дълго изчакваше, разбира се, толкова по-голям бе рискът да го открие някой гном или машина. Сигурен беше, че си е отбелязал къде се намират всички статични наблюдателни инсталации, но нали имаше и подвижни…

Миша ръкавичка съзнаваше, че не би могъл да проникне в летателната машина без никакъв шум. Дори и Марк да спеше, един звук щеше да е достатъчен, за да го изпрати в небитието.

Погледна звездите. Луната не беше изгряла. Добро време — за кражби. По-лошо — за нечий първи полет. Докосна всяка от гранатите. Провери запасите си. Нямаше намерение да го хващат. Особено след като видя какво направиха с онзи кентавър, дето го докараха преди време. А беше убеден, че горкото добиче дори не разбра какво искат да научат от него.

Търпението за Миша ръкавичка отдавна се бе превърнало в начин на живот. Започна да масажира мускулите си, като от време на време спираше, за да се огледа и ослуша.

Мина повече от час.

Време е, реши той. В търбуха на нощта. Оставаха му двеста крачки. Бавно и сигурно. „О, покровителю на крадците, бъди с мене…“

Време беше да не мисли за нищо, да се превърне в око, да се превърне в ухо, да диша точно както трябва, да усеща трептенията. Люкът би трябвало да бъде от онази страна, която беше срещу вратата на Марк…

Още двадесет крачки… Още десет… Ама какво ли горят в тези фабрики? Така люти на носа…

Обиколи два пъти кораба — търсеше алармени системи. Най-накрая протегна ръка и докосна гладкия, студен корпус…

„А сега, дребосък, вече няма накъде“ — рече си той.

Напипа люка и започна бавно и плавно да го дърпа. Той безшумно се отвори. Миг по-късно беше вътре и оглеждаше тавана — търсеше ръчката, която затваряше люка. Нямаше как да избегне шума при затварянето му. Намери лостчето и го дръпна надолу; люкът аха-аха да се затвори и…

Не!

Вратата на жилището на Марк се отвори с трясък и самият той се появи. Пръстите на Миша ръкавичка напипаха пистолета през плата и бръкнаха във вързопа на седалката до него. Нямаше време да излети, нямаше как да избяга.

И все пак Марк не приближи веднага. Стоеше там, пъхнал палци в колана и се взираше в небето, в покрива. Да не би пък само безсънието да го е извело навън?

Миша ръкавичка осъзна, че е затаил дъх. Бавно издиша и сложи пистолета в скута си. Лявата му ръка бе започнала да трепери — държеше вратата почти затворена срещу напрежението на пружината.

— … и не позволявай на люка да изтрака! — добави той към последната си молитва.

Напипа спусъка и вдигна пистолета. Марк рязко закопча якето си и хлопна вратата зад себе си. Тръгна по терасата.

„Ще го застрелям. Ей сега. Само ако можех да съм сигурен, че ще го улуча! Но никога не съм използвал такова нещо. Ето, ръката ми вече се изпоти. Да имах арбалет, щях да опитам. Ако тази врата беше затворена, а пък стъклото — спуснато… Ако…“

Марк мина на около пет метра, без дори да погледне кораба. Миша ръкавичка, нахлупил ниско качулката си, свит, с изтръпнала ръка, го наблюдаваше как се отдалечава.

Минаха цели десет минути, преди да се осмели да затвори люка и да насочи вниманието си към командното табло…

* * *

Пол не позволи на музиката да зазвучи фалшиво. Погледът на човека звяр на няколко пъти се бе спирал върху него, докато бавно се разхождаше напред-назад из залата. Беше висок над два метра, с черни, изкривени рога. В стаята вонеше. Пол се зачуди какви ли са зъбите му — имаше глава на тревопасно, ала онова, което неотдавна бе прочел за него, все още беше свежо в паметта му. Реши, че ще е по-добре да остави този въпрос на магьосниците с по-академични наклонности. Насочи цялото си внимание към свиренето.

Движеха се само ръцете му. Представи си, че привързва нишките, които се протягаха от инструмента, към роговете на звяра. Силата, която се разрастваше в китката му, сякаш изтичаше през върховете на пръстите в китарата през разстоянието, което ги делеше…

— …Почини, си! Такъв изнервен живот като твоя иска малко почивка, малко покой — вплете той в песента. — Не просто сън, а дълбока, отпускаща всички мускули радост на пълната почивка — толкова сладка, че от нея почти боли…

Минотавъра забави крачка и най-накрая се спря до стената. Дори и ужасното му дишане се забави.

— Забрави, забрави този миг! Картините на съня вече танцуват зад клепачите, които ще се затворят. Приближи се до осеяната с облаци граница на земята, където живеят виденията! Те те зоват…

Минотавъра протегна десница и се облегна на стената. Главата му клюмна. Изсумтя тежко, веднъж.

— …Иди, иди там! Там кули от небе, галени от хладен бриз, правят забравата сладка… Ти скиташ сред тучни зелени поля… Насладата се излива върху тялото ти като нежен дъждец. Къпеш се в лечебните извори. Ярки цветове танцуват пред очите ти. Идва песента, която ще ти донесе покой…

Съществото коленичи и полегна на пода. Очите му се затвориха.

Пол свири още дълго. Спящото лице беше почти безизразно, личеше само известна отпуснатост. Дишането на Минотавъра бе станало много по-бавно, по-тихо. За първи път Пол посмя да отмести поглед от него и да проследи с очи своята нишка.

Зелената нишка водеше към една ниша в дъното на залата, високо горе в стената. Около нея имаше няколко сплитания на тъмни жички, но далеч не толкова сложни като онези, които бе видял под пирамидата — очевидно бяха там, за да пазят сияещия със слаба светлина цилиндър от самия Минотавър.

Пол тихо прекоси каменния под. Пръстите му механично подръпнаха струните, докато той оглеждаше възлите на заклинанието. Бяха три — всеки от тях би спрял Минотавъра или обикновен човек. И все пак един опитен магьосник би ги развързал само за…

Той се огледа назад, към спящото чудовище и осъзна, че за да развърже нишките, ще трябва да спре да свири. Намали темпото и засвири по-тихичко.

— Спи, спи, спи…

Спря и отпусна инструмента. Лявата му ръка се протегна напред.

Щом развърза първия възел, погледна назад. Звярът още дремеше.

Докато развързваше втория, чу зад себе си шум, но точно тогава не можеше да се обърне. Най-накрая възелът се разпадна под ръцете му, той се извърна рязко, а нишките се пръснаха около него.

Минотавъра се бе завъртял, но продължаваше да спи.

Обърна се и се вгледа в последния възел. Не бе по-сложен от останалите. Но не можеше да го развърже набързо — подходящата скорост беше също толкова необходима, колкото и подходящите движения. Лявата му ръка се стрелна, закачи възела и дръпна. Тези нишки бяха по-студени от другите и съответно, когато най-накрая ги развърза, освободиха много повече топлина.

Пол отново се озърна назад.

Очите на Минотавъра бяха отворени, вперени в него.

— Кой си ти?

— Певец.

— Какво търсиш тук?

— Ей така, дрънкам си.

— За онова в нишата ли си дошъл? То хапе. Внимавай!

— Ще внимавам. Имаш ли нещо против да го взема?

— Че защо? За мене то не е нищо. Къде бях?

— Сънуваше.

— Никога преди не съм бил там. Имаше едни такива ярки… Никога преди не съм ги виждал…

— Цветове?

— Сигурно. Всичко беше толкова хубаво! Както никога преди! Искам пак да отида там!

— Ще го уредим.

— Искам да се преселя там завинаги.

— Затвори очи и слушай музиката!

Минотавъра затвори очи.

— Доведи музиката, отведи ме там…

Пол засвири, припомняйки си всички видения, които му се бяха явили предишния път. През това време насочи поглед към нишата, където бе втората част от жезъла — по-дълга и по-тясна от първата, с изрязани по нея животни, хора и горски духове — волни, танцуващи, хранещи се, любещи се…

Удари струните, протегна ръка, грабна парчето от жезъла и го съедини с първото. После отново засвири. Минотавъра все още дремеше. Усети как топлината около жезъла нараства, наоколо му се извива още по-могъщо усещане за мощ. Докато свиреше, реши да пробва да го използва по нов начин и усети как силата сгрява и потича по корема му, по ръката му, влива се в китарата и се вплита в самата музика.

— През полята, където няма битка, няма глад, няма болка, където никой не е чудовище, където светлината е мека, чуруликат птички и ромолят поточета, където сумракът пада и води звездите като рояк светулки… и там ще живееш винаги и никога няма да се събудиш, никога няма да си тръгнеш… Спи, ти, бикочовеко, в покоя, който никога не си познавал — винаги, завинаги…

Пол се извърна. Допря китката си до новата част на жезъла. Някъде дълбоко в подсъзнанието му сякаш бе записана всяка негова стъпка, всеки завой по пътя насам. И затова…

Светещото драконче се издигна като феникс над китката му. Несъмнено то можеше да прочете погребаните спомени.

— Върви! — заповяда той. — Аз ще те следвам.

То се стрелна, но не към вратата, през която беше влязъл, а през най-близката до нишата.

Пол се поколеба само за миг и го последва с усмивка. Дотук с теорията. Прие това за знак, че силите, с които се свързваше и които управляваха неговото особено сетиво, не трябва да бъдат категоризирани по такъв повърхностен начин.

И щом зави за първи път след вратата, хвърли последен поглед през рамо към спящия Минотавър. Видя възела на собственото си заклинание — той се рееше над проснатия силует като огромна жълта пеперуда.

* * *

Когато корабът се издигна над най-високата кула и отплава далече от планината Анвил, Миша ръкавичка изпита огромно облекчение. Светлините на града вече едва блещукаха под него и щом го погледна, той се изненада от обзелото го възхищение — гледката бе изумително красива! Извърна очи и насочи кораба към звездите, над черните метални птици, които продължаваха да описват неизменните си кръгове. Досега нямаше признаци, че го преследват. Включи на пределна скорост и не намали, докато планината зад него не се превърна само в смътен силует. После и той избледня и вече само звездите светеха около него.

След това се отпусна, разкопча наметалото си и го метна на облегалката. Въздъхна, разтърка очи и прокара пръсти през косата си. Огромното напрежение започна да се уталожва; обземаше го радост от това, че лети и сам управлява полета.

Скоро… С тази скорост щеше да стигне в Дибна още преди да съмне. Щеше да има достатъчно време да скрие кораба и да влезе в града. За един ден щеше да намери купувач или посредник за фигурките. Няколко дни по-късно сигурно щеше да скрепи сделката. После, с добре натъпкана кесия, щеше да се отдаде на гуляй. А след това щеше да отлети с кораба в някой друг град, където никой нямаше да знае нищо за него. Всъщност май щеше да е по-добре да направи първо това и тогава да гуляе. По-късно щеше да си намери място за живеене. Например, вила с изглед към морето на склона на някой хълм. Готвачка, прислужник, градинар — би било приятно да си има и градинка — и няколко подбрани робини…

Бавно завъртя кормилото надясно. Още, още… Югоизток, юг… Зачуди се защо ли го прави. Дибна не беше нататък. Опита се да спре движението, но ръцете му продължаваха да въртят кормилото. Югозапад… Почти бе завил обратно. Просто трябваше да поправи курса. Само да…

Ръцете отказаха да му се подчинят и да завъртят кормилото обратно. Сякаш някой друг диктуваше действията му. Опита се да се бори, но това не доведе до нищо. Сега го насочваха тъкмо в онази посока, в която никак не му се щеше да отива. И докато гледаше как корабът завива, започна да се движи като сомнамбул, сякаш все повече и повече изтласкваха самия него назад, сякаш…

Като насън. За миг мъничките светлинки по таблото заплуваха пред него и се сплетоха в седем трепкащи форми. Споменът за съня го връхлетя. Имаше чувството, че смехът продължава да кънти отнякъде.

Обзе го силно предчувствие, че току-що е казал „сбогом“ на вилата си.

* * *

Първият подтик на Пол, щом излезе от лабиринта, беше да се втурне навън. Вместо това той се спря още на вратата. Нещо — не беше сигурен какво — липсваше. Сякаш за миг пред погледа му се бе мярнала опасност, но за толкова кратък миг, че не бе успял да я различи. Усещаше само присъствието й. Дали нещо бе помръднало?

Зачуди се и погледна към мястото, където бе оставил Лунна птица да пази спящата Нора. Тъкмо това и видя. Стисна жезъла в ръце и се опита да си припомни сложните заклинания, които бе прочел в бащините книги. Всичко изглеждаше съвсем наред и все пак…

Една сянка бавно се плъзна по земята пред него, извивайки се над всяка неравност. И все пак, за него, живял толкова дълго в онзи, другия свят, беше лесно да разпознае очертанията на летяща машина — нещо доста по-едро от черните птици, ако съдеше по звука, който току-що бе нахлул в ушите му.

Беше научил едно съкратено заклинание — опростена версия на пълното заклинание. Сигурно щеше да изисква значителна енергия, но пък сега вече нямаше нужда да работи с тъканта на реалността само с голи ръце…

Издигна жезъла и започна да го размахва около себе си. Захващаше и завихряше големи снопове нишки във всякакви цветове. Докато сянката се приближаваше, кълбото от нишки пред него се разрасна и прие формата на диск. Цветовете изтекоха от него, то се завъртя, разшири се в диаметър и най-накрая се превърна в сияен щит, по-голям от него самия. Предметите зад него се завълнуваха и заплуваха, а жезълът започна тихо и постоянно да вибрира в дланта му:???

Сега! Пристъпи напред, щитът също се дръпна крачка напред. Размерът му изглеждаше достатъчен за целта и той забави въртенето, за да спре разрастването му и да задържи сегашната му големина.

Сянката бе минала отляво; той насочи жезъла натам и го вдигна. Пристъпи отново напред и внимателно огледа небето. За разлика от пълното заклинание, което правеше заклинателя напълно невидим, съкратеното създаваше плосък екран, който го прикриваше само от едната страна.

Още една стъпка — и той видя как бойният кораб завива и се отдалечава наляво. Обърна се настрани, нагласи щита и тръгна към дърветата. Ако трябваше да остане неподвижен, имаше начин да отпусне ръката си. Така, както беше…

Прекоси оголената част като се обръщаше, следейки движението на кораба като някакъв слънчоглед с негативни венчелистчета след анти-слънце, изкривяващ светлината, която падаше върху него; най-накрая, когато стигна до дърветата, вече вървеше заднешком.

Застана пред дървото, под което лежаха драконът и момичето, завъртя щита така, че да стане по-голям, вперил очи в трепкащия образ на кръжащия боен кораб в горния десен квадрант на екрана.

Протегна ръка и докосна Лунна птица.

— Сега ще я събудя. След това веднага се скриваме в гората.

— И няма да се бием?

— Може и да не ни се наложи.

— Имам сили да го унищожа…

— Не и ако той те унищожи пръв. Вярвай ми!

Обърна се към Нора и започна да я освобождава от заклинанието за сън, размишлявайки за това колко по-просто щеше да е с Минотавъра, ако можеше да му въздейства по-отдалече. Нора помръдна и го погледна.

— Заспала съм! Ти си ме приспал! Аз…

— Шшшт! — предупреди я той. — Там горе! — посочи с глава. — Звуците се чуват надалече на такова тихо място. По-късно ще ми го кажеш. Взех и втората част. Сега трябва да навлезем сред дърветата. Невидими сме само от тази страна.

Тя вдървено се изправи на крака.

— Много грозен номер беше — рече му. — Втори път няма да ти се оставя.

— Ще го запомня — отвърна той. — А сега да се махаме оттук.

Тя хвърли поглед към кораба в небето, кимна и се обърна. Лунна птица размърда огромното си тяло и бавно, на пръсти се помъкна след тях.

Щом той тръгна, Пол забави въртенето, изтегли въртящите се енергии и освободи заклинанието. Сега дърветата добре ги скриваха. Струваше им се, че са избягнали непосредствената опасност.

Пол седна под едно дърво и сплете ръце под брадичката си.

— Ами сега? — попита го най-накрая Нора.

— Чудя се дали ще мога да смъкна това нещо долу, както направих с онова, по-малкото, там, при пирамидата. Сега, след като съединих двете части, ми се вижда възможно.

— Май си струва да се опита.

— Ще изчакам, докато приближи. Разстоянието май е важен фактор.

Около четвърт час той наблюдаваше кораба, прикрепяйки една след друга сиви нишки с метален блясък към жезъла в ръката си. Най-накрая, когато корабът отново профуча край тях, усети, че е готов.

Издигна жезъла и се втренчи нагоре през дупките сред клонака, сред листата; видя как нишките се обтягат, представи си, че ги чува как пеят, сякаш галени от някакъв космически вятър. Пръчицата в ръката му се затопли. Почувства как енергията изтича.

Известно време сякаш не ставаше нищо. После чуха покашляне и трополене, последвано от неясно съскане. Два от роторите на кораба започнаха да се въртят по-бавно. Корабът се килна на една страна и тогава и третият пропелер замлъкна. Машината мигновено започна да се спуска надолу и Пол разбра, че по-скоро пилотът се опитва да избегне катастрофата, да не се блъсне в земята. Ставите на пръстите му побеляха. Той стисна още по-силно жезъла, изливайки все повече сила в заклинанието си. Откъм бързо губещия височина кораб отново се разнесоха тракащи и кашлящи звуци. Тънък фитил от пушек се издигна изпод обшивката в предния му край. Още два ротора спряха да се въртят и сега той бе само на петнадесет-двадесет метра от земята, близо до западния край на лабиринта.

Само миг по-късно се стовари почти непосредствено до него. Един люк в задната му част изхвърча. Отвътре изскочиха трима мъже, после — още един, кашляйки. Пол забеляза, че вътре се стрелкат пламъци, а някакви силуети ги удрят и се опитват да ги угасят. Свали жезъла и протегна ръка към Нора.

— Да се махаме оттук. Изгорих им няколко мотора. Няма да могат да ни последват.

Покатериха се на гърба на Лунна птица.

— Сега! Бързай! Отведи ни далече оттук!

— Първо можем да ги довършим…

— Сега те са безпомощни. Нека се издигнем!

Лунна птица се втурна, клатушкайки се, сред дърветата, пляскайки с крила. Щом изскочи на една поляна, се издигна над земята. Някъде отдясно се разнесе вик.

Пол забеляза тримата мъже, които бяха напуснали димящия кораб. Бяха коленичили и се прицелваха. От дулата изскочиха бели кълба дим; той веднага почувства изгаряща болка във врата и се килна върху рамото на Лунна птица. Чу как Нора изкрещя и усети как се вкопчи в ризата му, в колана му. Пред очите му закръжиха тъмни петна, но не изгуби веднага съзнание. До ушите му стигна далечно бумтене. Вратът му беше мокър.

— Трябваше първо да ги довършим… — му казваше Лунна птица.

Нора говореше, докато правеше нещо зад гърба му, но той не можеше да разбере какво.

После очите му се затвориха и всичко изчезна.

 

 

Когато светът се завърна, ръката й се притискаше към врата му, придържайки студения компрес. Усети миризма на море. Почувства играещите мускули под люспите, върху които бе прилепил буза. Лунна птица миришеше малко на стара кожа, барут и лимонов сок — изведнъж осъзна той. Нещо в тази мисъл му се стори смешно и той се разкиска.

— Събуди ли се? — попита Нора.

— Да. Сериозно ли е?

— Изглежда, сякаш някой е допрял горещ ръжен до врата ти и го е задържал там.

— Точно така го и усещам. Какво си му сложила отгоре?

— Парцал. Накиснах го във вода.

— Благодаря. Помага.

— Знаеш ли някое лечебно заклинание?

— Май че не, но все ще измисля нещо. Първо обаче ми разкажи какво стана.

— Нещо те удари. Май излезе от онези, пушещите пръчки, които мъжете бяха насочили към нас.

— Да, точно така. Ами онзи трясък? Корабът им избухна ли?

— Не, на него имаше по-големи… неща като онези, с които ни сочеха мъжете. Обърнаха се към нас, после започнаха да пушат и да бумтят. Наоколо ни взеха да избухват някакви странни предмети. След това спряха.

Пол се понадигна и се огледа назад. Когато си въртеше главата, го болеше. Островът вече се губеше в далечината, очертанията му се виждаха смътно като в мъгла. Погледна надолу, към морето и нагоре, към слънцето.

— Лунна птицо, ти добре ли си?

— Да. Ами ти?

— Ще се оправя. Но ние май вървим по-скоро на северозапад, отколкото на югозапад. Но може и да греша. Ти си знаеш.

— Не грешиш.

— Дай да ти завържа компреса.

— Давай.

— Защо? Какво става?

— Онова място, на което сега искаш да отидеш… То е твърде далече оттук, на много дни път.

— Да, знам. Ето защо е важно да следваме начертания от мене маршрут. Ще трябва да спираме за почивка на много острови.

— Не съвсем. Картите за мене имат по-малко значение от онова, което чувствам. Наскоро разбрах, че има по-пряк път.

— Как е възможно? Най-късото разстояние между две точки е… голяма част от окръжност.

— Ще ни отведа там по драконския начин.

— По драконския начин ли? Какво искаш да кажеш?

— И преди съм го правил. Между някои места съществуват специални пътища. Наричаме ги „дупки във въздуха“. Те се движат насам-натам — много бавно. Най-близката до мястото, закъдето си тръгнал сега, е насам.

— Дупки във въздуха ли? Как изглеждат?

— Хич не са удобни. Но пътя го знам.

— Всяко нещо, неудобно за един дракон, може да се окаже фатално за всеки друг…

— Носил съм баща ти през тях.

— Много по-бързо ли се минава оттам?

— Да.

— Добре. Давай! Колко е далече?

— До вечерта можем да стигнем.

— Има ли къде да спрем да се пооправим преди това?

— Да, цели няколко места.

— Бива.

 

 

Слънцето висеше пред тях ниско и червено. Отдясно къдрава брегова линия затъмняваше хоризонта като груб удар с четка. Купове и ивици от розови и оранжеви облаци изпълваха небето отляво и отпред. Лунна птица се издигаше нагоре и вятърът ставаше все по-студен след всеки плясък на неговите крила. Пол се втренчи нагоре и разтърка очи — изведнъж зрението му се беше замъглило.

И си остана замъглено. Помръдна с глава — пак нищо, така си остана.

— Лунна птицо?

— Да, приближаваме се. Още малко.

— Трябва ли да правим нещо специално?

— Вкопчете се здраво за мене. Внимавайте за багажа. Ако се пуснете, не мога да ви помогна.

Бръчката в небето се бе разраснала и напомняше на Пол за невидимия щит, както го вижда онзи, когото прикрива. Бяха се издигнали още по-високо. Стигнаха нивото на бръчката и преминаха отвъд нея. Пол погледна надолу и видя, че е сребриста, блестяща и вдлъбната като локва живак. Далечното слънце хвърляше върху и бледи розови отблясъци. Щом се издигнаха над нея, тя придоби още повече плът.

— Защо я отминахме?

— Трябва да се влезе откъм светлата й страна.

— В това ли ще се гмурнем? — възкликна Нора.

— Да.

Пол докосна врата си — болката не беше особено силна. Лечебното заклинание, което бе забъркал, май вече бе започнало да действа — или поне успокояваше болката. Нора стисна рамото му.

— Готова съм.

Той потупа ръката й. Лунна птица застана над кръга и започна да забавя ход.

— Дръж се!

Започнаха да падат. Лунна птица отново запляска с криле. Падаха все по-бързо.

— Не е твърде… — рече си Пол неубедително, докато лъскавото нещо се разрастваше пред тях.

Изведнъж преминаха през него и вече нямаше ни горе, ни долу — имаше само напред. Ляво и дясно не стояха на местата си, а се виеха около пронизана от светлина вихрушка; все по-силно надигащ се писък прониза ушите им. Пол прехапа устна и се прилепи към врата на Лунна птица. Нора го бе прегърнала толкова силно, че го болеше. Опита се да затвори очи, но това влошаваше нещата — така му се зави свят, че едва издържаше. Далече-далече напред сякаш проблясваше светлина. Стомахът му се сви и каквото излезе от него, бе милостиво пометено назад. Лунна птица започна да бълва пламъци, които полетяха около тях като блестящи копия. Воят почти бе преминал в ултразвук. Взреше ли се по-задълго в светлинните петна, те сякаш се превръщаха в гротескни лица със зейнали уста. Единственото неподвижно светлинно петно си беше все така далече.

— Всичките ли кратки пътища са такива? — попита Пол.

— Не, имахме късмет — отвърна Лунна птица. — Има и гадни.