Роджър Зелазни
Размяната (15)

Петнадесета глава

 

Прототипът на преследвача — птица със син корем и сивкав гръб с широк ъгъл на зрение и параболично око — последва дракона и неговите ездачи на север. След нея се понесе цяло ято от по-големите механични птици — служеха като транслаторни станции за радиоизлъчванията на птицата шпионин. Досега обаче преследвачът не бе успял да се приближи достатъчно до обекта си и нищо не излъчваше. Ако беше по-близо, щеше да дочуе откъслеци от историята, която Пол неотдавна бе разказал на Миша ръкавичка. Но тъй като не беше, не чу дори и въпросите на Нора:

— Учудвам се, че си осъзнал и овладял толкова бързо и така пълно силите, които си наследил. Но въпреки това Марк разполага с време, за да укрепи мощта си, а ти — не. Как ще излезеш насреща на цяло ято от онези птици и на армията от сухопътни машини? Пък май и хора мярнах. Или по-скоро джуджета… Ами ако има огромна войска? Ти знаеш ли изобщо какво смяташ да правиш?

Пол мълча известно време, после се обади:

— Баща ми е имал жезъл, притежаващ огромна мощ. С него бих могъл да командвам всички… хмм… ресурси на Рондовал. Само да го намеря преди Марк да се размърда, ще има какво да хвърля срещу него и то — забележително! Релефът и политическото устройство на тази земя обаче все още са ми мъгляви. Нито знам към каква територия и към колко населени места ще се насочи, нито знам с каква защита разполагат те. Всички книги, които имам, са по-стари и от мене… Имам и карти, но хич не съм сигурен кое къде е.

— Мога да ти покажа — рече тя. — И да ти обясня, като разгледаме картите.

— Но нали ще те оставя в селото…

— Не! Недей, моля те! Страх ме е. Той може пак да се върне за мене. Кой ще го спре този път?

— Не съм сигурен, че в Рондовал ще ти хареса.

— Все ще е по-добре от планината Анвил. Ти не знаеш никаква магия, която би могла да го промени така, че пак да си стане предишния, нали? Такъв, какъвто беше преди две-три години?

— Не мисля, че магията би могла да поправи онова, което животът е причинил на един човек или пък той сам е причинил на себе си. Съжалявам.

— Тъкмо това си мислех, че ще кажеш. Май всички мъдреци отговарят по един и същи начин.

Тя тихичко заплака — за първи път през този ден. Макар че приближаваше, птицата преследвач и това не чу. Пол го чу, но не знаеше какво да каже. Тъй че впери поглед напред и дума не обели.

Когато минаха над селото на Нора, вече бе притъмняло. Пол беше наметнал раменете й със своето наметало. Звездите обсипваха цялото небе и сияеха ярко. За първи път Пол осъзна, че не различава никакви съзвездия. Лунна птица не гледаше небето, а се озърташе надолу — беше забелязал многобройните говеда, които пасяха край мястото, където щяха да се приземят. Едно среднощно похапване щеше да му дойде добре.

* * *

Събуди се в някаква мръсна стая дълбоко под земята. Явно беше някоя от първите древни стаи, издълбани в скалите, а обитателите й не се бяха мяркали насам, за да я почистят. Сигурно навремето е била нещо като изба. Беше пълна с прах, боклуци и застоял въздух. Тъкмо затова я бе избрал. Беше далече от бумтенето и дори от жуженето на огромните машини, пък и по-дребните не идваха насам. Що се отнася до онези дребосъци с дълги ръце, прегърбени рамене и ниски чела — те май и не припарваха тук.

Хапна малко от храната, която си носеше. Бутна вързопа с фигурките под една купчина боклук.

„… Трябва да се махам оттук“ — помисли си той. Хванеше ли се хлапето с тази работа, край на всичко. Страшничко си беше — как само измъкваше сведения направо от въздуха! Добре, че имаше какво да го разсейва…

Колко ли дни е пътят оттук до Дибна, ако върви пеш? И седмица може да откара — помисли си той. Ето защо, преди да тръгне, трябваше да си набави солиден запас от храна…

Кое ли време беше? Сигурно среднощ, според вътрешния му часовник. Ако изобщо имаше късмет, щеше да намери храна до сутринта и да е готов за тръгване следващата нощ…

Той отвори леко вратата и надникна в сумрачния коридор. Беше празен. Измъкна се, премина по него и за секунди се изкачи на една рампа. Въздухът стана малко по-свеж, но все пак си беше топъл. Като се стараеше да се придържа към най-тъмния възможен път, той се заизкачва нагоре.

Изкачи няколко етажа. Сега чуваше далечните звуци на фабриките и по-близките — на механичните слуги, забързани да изпълняват тайнствени поръчки.

Излезе под звездите. Ето я там ниската постройка, която не бе успял да претърси; сега вътре светеше. Отляво, малко по-високо, беше зданието, от което се бе спуснал надолу същия следобед. Да. Ето го и моста над шосето, по който бе прекосил…

Бе видял как Пол и Нора отлитат отново на север. Добре стана, че се измъкнаха. Не му се искаше с тях да се случи нещо лошо, особено пък ако идва от ръцете на онзи червенокос дългуч с огненото око. Беше го страх, че ако стане негов пленник, май го чака нещо по-лошо и от магия. Беше решил да го избягва на всяка цена.

Тук някъде сигурно държат храна…

Малката, мижаво осветена постройка отново привлече погледа му. Сигурно не беше склад, след като е разположена на такова място, но бе разумно да разбере за какво служи — в случай, че го дебне някаква опасност.

Започна да се приближава. Заобиколи една сляпа стена, която го отделяше от обитателите на постройката, каквито и да бяха те. Вървеше безшумно. Внимаваше да не настъпи някоя жица или да не се натъкне на стража.

Най-накрая докосна сивия зид, плъзна ръка по него, прилепи се и зачака. После се промъкна до ъгъла, надникна иззад него, заобиколи го и се приближи до най-близкия до вратата прозорец.

Нищо. Някакви машинарии му скриваха гледката. Сниши се, мина през прозореца и бързо се шмугна покрай вратата. Надзърна през дългия прозорец.

Да. Вътре имаше двама души — там, вдясно, в дъното; седяха пред редица от сияещи прозорци — а той знаеше, че те нямат излаз навън през стената. Но оттук ъгълът бе твърде остър, а и прозорецът, през който гледаше, беше затворен.

Продължи, заобиколи следващия ъгъл и се приближи още по-предпазливо към един отворен прозорец. Приклекна на коляно и погледна вътре, надясно.

Чу някакъв глас, но му потрябваха няколко секунди, за да разбере, че не говорят хората вътре. Думите сякаш излизаха от стената пред тях. Присви очи, съсредоточи се и шепнешком се помоли на Дуастир.

Изведнъж разпозна едно от изображенията на стената. Периферните екрани показваха странно изкривени пейзажи, гледани от птичи поглед — доста приличаха на онези, над които беше ги пренесъл драконът. Но онези двамата се бяха наклонили към средния, където се виждаше — много по-ясно и подробно — библиотеката в Рондовал — същата, в която бе прекарал дълги часове. Сякаш надничаше вътре през някой от крайните прозорци. На бюрото седеше Пол, свещите горяха, пред него беше натрупана купчина книги. Нора дремеше на кушетката.

Изведнъж разпозна по-едрия от мъжете, вперили поглед в екрана — беше Марк Мараксон. Едва потисна импулса си да побегне. И двамата мъже изглеждаха твърде погълнати от гледката на екрана, за да бъдат нащрек. Така че и Миша ръкавичка продължи да се взира в нея, като се озърташе постоянно. Позите на мъжете, както и тяхното мълчание, го убеждаваха, че е свидетел на нещо важно.

Времето минаваше. Понякога Пол измърморваше нещо за върховете на някакъв триъгълник. Един-два пъти Нора сънено му отговори.

Цял час, а може би и повече бе изминал, преди Пол отново да се обади. Усмихваше се.

— Пирамида, голям лабиринт и кладенецът Итцан — произнесе той. — В този ред. Това е триъгълникът на Инт! Хей, Нора!

— М-м-м?

— Можеш ли да ги намериш в големия атлас?

— Донеси го тук — тя се изправи и разтърка очи. — Никога никъде не съм ходила, но винаги съм обичала географията. Та какво казваш, че търсим?

Пол тъкмо ставаше с книга в ръка, когато Марк се премести и го закри.

Червенокосият се бе надигнал и драскаше нещо на един лист; после го сгъна и го мушна в един от джобовете си. Отново се разнесоха гласовете на Пол и Нора — сега по-заглушени. Марк се наведе напред и почти залепи лице до екрана.

— Пипнах те! — каза той меко. — Каквото и оръжие да търсиш, за да го използваш срещу мене, няма да го притежаваш. Не и когато аз имам цели три възможности…

Гласът му секна. Вдигна ръка, сякаш за да закрие очите си, забравил за миг червената леща отляво.

— Проклятие!

Извърна се и Миша ръкавичка побърза да се измъкне — но не и преди да хвърли бърз поглед към екрана. Онова, което мерна, доста приличаше на прегръдка.

* * *

Докато топлият въздушен поток го издигаше, Лунна птица придремваше; после се зарея из въздуха. Нощната мембрана се спусна над очите му и той забеляза друг топъл поток вляво пред себе си — приличаше на люлееща се червена кула. Несъзнателно зави натам. Коремът му беше пълен и бе много приятно да се носи към дома и да се наслаждава на сънищата, оформящи се в отделна част на съзнанието му.

Видя се как лети, възседнат от младия господар и дамата, над една огромна пустиня, към планина, която не беше планина. Да, и преди беше минавал оттам — много, много отдавна. Спомняше си, че там е много сухо. Видя как една блещукаща птица мина край тях и снесе яйце, което разцъфна в ужасно цвете.

„Това трябва да го запомня“ — отбеляза си той.

Плъзна се по следващия поток и отново се издигна. Хубаво беше пак да си вън от пещерата. После разбра, че ще тръгнат за онова сухо място утре. И това беше хубаво. Сигурно щеше да спи на двора и по някое време сутринта можеше да им покаже седлото и коша за багаж. Вероятно щяха да станат рано и тези неща щяха да им потрябват.

Щом приближи до върха на кулата, той разтвори криле и се зарея надолу. Някъде из съня му сновеше онзи със странното око, но му беше твърде трудно да го следи.

* * *

Когато Пол приключи с приготвянето на багажа, слънцето вече се беше издигнало високо над хоризонта. Отново бе надделял аргументът на Нора, че ако остане тук самичка, ще бъде в по-голяма опасност, отколкото ако тръгне с него. Мушна два леки ножа при храната, дрехите и одеялата. Не взе оръжие. Не му се щеше да претоварва Лунна птица, дори не му се искаше да го забавя, товарейки го с нещо повече от най-необходимото. Освен това бе тренирал и фехтовка, но неговата школа тук сигурно не важеше.

„Откъде е разбрал?!“ — зачуди се Пол, докато мъкнеше вързопите към коша за багаж, който бе извадило огромното чудовище.

Прекоси двора и облегна ръце на шията на Лунна птица.

— Откъде разбра какво ми трябва?

— Аз… Аз знам. Сега, Ей там, горе. Виж!

Огромната глава се извърна. Пол проследи погледа й.

Видя малката машинка със син корем и сив гръб, кацнала горе на перваза. Беше се обърнала към тях и сякаш ги наблюдаваше. Светлината се отразяваше от гърдите й и падаше върху тях.

— Това пък какво е?

— Не знам. Видя ли как ни гледа?

— Сигурно е на Марк. Чудя се колко ли е научил за намеренията ми.

— Да й блъвна ли едно огънче?

— Не. Преструвай се, че я няма там. Не я гледай!

Той се обърна, прекоси двора и влезе в замъка. В една от книгите на баща си бе открил описанието на един доста интересен ефект и беше решил да го изпробва, когато има време. Изтича нагоре по стълбите и спря пред библиотеката. Вътре Нора нанасяше последни щрихи по картите. Надникна и видя, че е облякла бледа туника, къси сиви бричове, метален колан и здрави кожени ботуши. Беше ги намерила в някакъв гардероб на горния етаж. Бе завързала косата си отзад с черна лента.

Щом Пол влезе, тя вдигна очи.

— Още не съм свършила напълно. Имам още една страница до края.

— Давай!

Тя довърши рисунката си, взе нов лист, обърна страницата и се захвана да скицира нова карта. Погледна Пол и се усмихна. Младежът кимна.

— Ей сега — каза тя.

Поработи няколко минути, после въздъхна, затвори книгата и събра листовете.

— Ще излезеш ли само за мъничко, моля те?

— Гласът ти ми звучи странно.

— Да. Прекалено много говорих. Моля те!

Тя се приближи до вратата. Той изчака. По лицето му не се четеше нищо. Нора спря.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Излез!

Сега, когато го погледна по-отблизо, забеляза, че устните му не се движат в съответствие със звука. Тя излезе и се спря. В коридора отдясно стоеше Пол. Той прилепи пръст към устните си.

— Как…

— Оттук — прошепна той и я хвана за ръката.

Тя го последва.

— Това е мое подобие, оплетено от магически нишки. Придал съм му моя облик. Не знам колко ще изтрае. Може да е цял ден, може и минута да няма — той заръкомаха — отначало бавно, после — все по-бързо. В ръцете му започна да се очертава някаква форма. Излъчваше слабо сияние.

— Това пък ще си ти — обади се той. — Твоят двойник ще се върне там да прави компания на моя и да отвлича вниманието на птицата шпионин, а през това време ние ще отлетим. Той ни е наблюдавал. Искам да се ориентираме възможно най-добре.

По-късно — поне така изглеждаше — Нора се върна в библиотеката и хвана за ръката Пол, който все така си стоеше до вратата. Те бавно се отправиха към двете кресла и седнаха един срещу друг.

— Времето навън е много хубаво.

— Да.

От време на време някой от тях ставаше и се разхождаше из стаята. Имаше какво да правят — и заедно, и поотделно — до началото на новия цикъл имаше повече от час.

Птицата следотърсач със синия корем и сивия гръб следеше всяка тяхна стъпка, вслушваше се във всяка дума. Изобщо не обърна внимание на шума долу. Лунна птица се издигна над каменните плочи, понесе се над далечната стена, рязко свърна, щом срещна един бриз, пое на изток и се стопи.

* * *

Нощта напредваше. Миша ръкавичка постепенно бе започнал да се чувства като пленник. Въпреки че на няколко пъти му се бе разминало само на косъм, все още никой не го беше забелязал и той постепенно разширяваше картата на зоната, която бе изрисувал в ума си. Постепенно привикваше и със странните защитни системи на града. Но не беше открил начин да се измъкне от планината Анвил. Цялото плато бе изключително добре охранявано — и от дребосъците, и от полумеханичните гъсеници — с неподвижно прикрепени механични очи, както и птиците, кръжащи над него, непрекъснато го оглеждаха до най-малката подробност. Струваше му се, че и муха да прехвръкне, нямаше как да не я забележат.

След като пробва ключалка след ключалка, най-накрая бе открил склад за храна и бе пренесъл едно — по негова преценка достатъчно — количество в скривалището си. Беше запомнил всяка ниша, всяка не особено използвана пътечка, на които се бе натъкнал. С окото си на крадец бе огледал отначало отдалеч, а после и отблизо най-различните неподвижно закрепени приспособления за следене и бе преценил както функционирането, така и някои от слабостите им.

За чист късмет — късмет, съчетан с незабавното решение на Марк да издигне бойните си сили над равнището, което преди беше смятал за достатъчно — Миша ръкавичка се оказа на новооткрита площадка за предварително обучение на пилоти. Ставаше въпрос за нова серия от летателни машини, управлявани от хора, към чието производство Марк бе пристъпил току-що.

Проснал се върху покрива, скрит от очите на птиците наблюдатели под наклонен въздушен канал, той чуваше думите и гледаше машината учител през отвор, който бе направил, като премахна един малък панел.

Изслуша цялата лекция. В края й вече бе убеден — само ако успее да изслуша още няколко урока, щеше да открадне една от тези машини и да избяга по въздуха. Това всъщност беше единственият начин за бягство — освен ако не прокопаеше тунел в самата скала.

Макар и неохотно, бе започнал да изпитва уважение към червенокосия мъж, който отново бе съживил този град. Върна се в скривалището си да почине до вечерта — смяташе тогава пак да се промъкне до центъра за наблюдение, а после да влезе в класната стая и да изучи по-отблизо как се управлява тренажорът.

След като си похапна добре, заспа дълбоко. В едната си ръка стискаше кама, а в другата държеше граната — беше я отмъкнал, след като разбра, че е някакво оръжие.

* * *

Една стара женска и две млади жребчета бяха застинали като статуи на обраслия с клек чукар и се взираха в замъка Рондовал.

— Всичко е така, както винаги си е било! — рече кентавърката.

— Снощи видях да свети, Стел, и чух някакъв шум. А Биталф съзрял на юг дракон.

— Там сигурно има призраци — отвърна тя. — Че какво ли не е ставало там!

— Ами драконът? — попита по-малкото жребче.

— Дори да се е събудил някой, онези, които това ги дразни, бързо-бързо ще се оправят с него. Може пък и да е чуждоземен звяр.

— Значи нищо няма да предприемаме?

— Нека първо изчакаме тук един ден и една нощ. Можем да се сменяме на пост. Никак не ми се иска да влизам там.

— Нито пък на мене.

Беше много по-късно през деня, когато видяха как драконът се издигна и пое на изток.

— Ето го!

— Да…

— И сега какво?

— Предупреди другите! Той може и никога да не се върне. Но току-виж дошъл пак.

— Май че ездачите бяха двама.

— Ти си присъствала на битката, Стел. Този от старите дракони на Рондовал ли беше?

— На мене всички дракони ми изглеждат еднакви. Но ездачите… Единият досущ приличаше на самия дявол Дет, ала по-млад и по-силен, отколкото съм го виждала някога!

— Горко ни!

— Уви!

— Бягайте да разкажете на всички! Най-добре ще е да поприказваме с мъжете от селото и със стария Мор.

— Мор изчезна. Един от мъдреците — Грейн — каза, че е тръгнал по златния път и вече няма да се върне.

— Значи, става трудно. Вървете! Аз ще отида да проверя на място.

— Ще влезеш в замъка самичка?!

— Вървете! Слушайте какво ви казвам! Веднага!

Младите послушно тръгнаха. Познаваха го този неин поглед, пък и се страхуваха от копитата й.

* * *

Вечерта, докато обикаляше, Миша ръкавичка дочу някакви писъци. Идваха от едно малко прозорче, запречено с решетка. Доближи се, метна бърз поглед вътре и приклекна в една локва в сянката, за да смели онова, което беше видял — и по възможност да подслушва.

Първото му впечатление беше потресаващо. Но след като размисли, се зачуди дали дребосъкът в дълбокото кресло наистина бе покрит със змии. Онези черни неща бяха твърде дълги за влечуги, а и краищата на всички до едно бяха прикрепени към един голям метален сандък наблизо. Освен това движенията им може би се дължаха на гърчовете на самия човек. Марк стоеше до него с малка метална кутия в ръка и въртеше някакви копчета по нея.

Вслушва се още известно време в писъците и се чудеше за какво ли провинение бе наказан горкият дребосък. Питаше се още дали ще му се удаде възможност да разбере нещо повече, ако остане тук или се осмели да погледне пак.

Писъците бяха стихнали. Изчака, но беше все така тихо. Реши да остане. Отвътре се чу лек шум — някой се раздвижи. Най-накрая не можа да издържи. Стана и отново надзърна.

Марк беше с гръб към прозореца и отлепваше лъскавите черни въжета — сега изглеждаха така — от неподвижния дребосък, навиваше ги и ги подреждаше в големия сандък. Очите на човечето бяха изцъклени, втренчени в тавана. Когато бе махнато и последното въже, той немощно се размърда. Марк му подаде чаша с някаква розова течност и той я изпи.

— Как си? — попита високият.

— Тресе ме — отвърна другият и разтърси ръце и крака. — Но иначе нищо ми няма.

— Болеше ли?

— Не, всъщност никак.

— Много викаше.

— Знам. Някои бяха сини, но повечето бяха червени.

— Кое, писъците ли?

— Да. Освен това имаха и мирис.

— Чудесно. Много храбро беше от твоя страна да се явиш като доброволец. Благодаря ти.

— Щастлив бях да ви услужа.

— Разкажи ми още!

— Цветовете имаха вкус. И звуците — също.

— Значи, било е чудесна смес. Жалко само, че обхватът е толкова малък. Пък и с измерването има толкова проблеми… Щеше ми се да разполагах с повече време.

— Как го нарекохте това… това нещо?

— По липса на по-добро име го нарекох „омешвачката“. Тя смесва сетивните ти възприятия и ги разбърква. Мигновена синестезия.

Човечецът посочи към големия сандък вдясно.

— Значи не това го е правило? А онова мъничкото, дето го държите?

— Точно така. В сандъка просто се записваше какво става. Но щом не те е боляло, кажи ми тогава защо крещеше толкова.

— Аз… Ами аз не разбирах какво става. Всичко хем си беше там, хем изведнъж се промени… Изплаших се!

— И никаква болка, така ли?

— Не, никъде не ме болеше. Просто… едно такова чувство, че те връхлита беда. През повечето време ставаше все по-зле. Понякога обаче…

— Какво?

— Имаше моменти, в които изпитвах страхотно удоволствие!

— Можеше да броиш съвсем спокойно, нали?

— Да… Повечето числа бяха жълти. Някои бяха кисели.

— Усещаше ли, че можеш да станеш, да се разхождаш…?

— Може би. Ако се бях сетил. Трудно ми бе да мисля. Всичко беше изкривено.

— Ти си храбрец и аз пак ти благодаря. Никога няма да забравя каква услуга ми направи. Сега нека да проверим рефлексите ти.

Миша ръкавичка дочу тракането на инструменти. Той тихичко се плъзна обратно в нощта.

* * *

На Стел й беше трудно да не трака с копита по камъните и плочките — трябваше да ходи много бавно. Но тя притежаваше търпението едновременно на ловджийка и на бивш командос.

Щом премина през голямата зала, я връхлетяха спомени. Тогава, в онзи последен ден на битката, тя стоеше в същата зала, а от нея капеха кръв и пот. Ах! Много работа имаха за вършене жребците нея нощ… Спомни си двубоя на магьосниците и очите й автоматично се заоглеждаха за разрушеното място в тавана, погребал завинаги под себе си Дет, още преди да успее да призове скритите си сили. Много от отломките бяха разчистени, за да извадят трупа му. Спомни си как Мор го отнесе на запад…

От време на време спираше и се ослушваше. Наостри уши — беше доловила приглушени гласове. Някъде горе, вляво.

Прекоси галерията, стигна до подножието на стълбището и отново спря. Да, там, горе…

Тя бавно се заизкачва, като се придържаше към стената. Мястото се оказа в доста по-добро състояние, отколкото си го спомняше.

Щом тръгна по коридора, гласовете се усилиха. Сега идваха отдясно, от третата врата…

Забеляза, че вратата зее широко отворена. Спря и прилепи ухо. Отвътре не се чуваше нищо, дори дишане, протегна шия, надзърна иззад ъгъла и се дръпна озадачена.

Двамата тъкмо бяха седнали с лице един към друг — младежът с бялата ивица през косата и стройното русо момиче. Но… Но тя бе проследила как отлетяха с дракона! Не беше ги видяла да се връщат. Странно…

Погледна отново.

Не, странно беше слабо казано…

Лицето на момичето сякаш се стопяваше, парчета от него падаха, плуваха и се разтваряха във въздуха. Мъжът — той все още смайващо приличаше на стария Дет — изглежда изобщо не забелязваше факта, че части от лявата му ръка и дясното бедро сякаш са се разнищили, като че ли са направени от тънки ивици плат, увити около нищото.

Омагьосана от гледката, Стел не отстъпи, а се вторачи с искрено изумление в разпадащата се двойка. Най-накрая пристъпи напред и влезе в стаята. Онова, което бе останало от двамата, не й обърна никакво внимание.

— Времето навън е много хубаво.

— Да.

Сега и лицето на мъжа започна да се топи. Дрехите на момичето потекоха като вода по тялото, а въздушните течения ги отнесоха като копринени нишки. Разговорът продължаваше:

— Но може и да завали.

— Вярно.

Мъжът стана и се приближи до девойката.

— Имаш хубави очи.

Тя бавно се надигна.

Стел ги гледаше как се прегръщат, а през това време от тях се отронваха все по-големи и по-големи парчета, които заплуваха пред очите й, посребряха и се загубиха от погледа.

— Ииииссскаааммм…

Думите ставаха все по-бавни, гласовете — все по-плътни; устните се стопиха, косите се изпариха като дим. След половин минута се сляха и изчезнаха. Стел изцвили и се дръпна назад. Никога преди не беше виждала такова нещо. Душата й трепна от неясен страх.

Птицата следотърсач със син корем и сивкав гръб фокусира вниманието си върху нея. Кентавърът обиколи стаята, оглеждайки я внимателно. Не обърна никакво внимание на отворения атлас, излезе през вратата и се втурна по коридора, чаткайки с копита.

* * *

Миша ръкавичка чу как огромните порти долу се отварят и успя да заеме удобна позиция тъкмо навреме, за да види как металните птици се издигат като носени от вятъра листа в тъмното небе и кръжат под звездите. После се подредиха в стройно ято, което ту се свиваше, ту се разпускаше; пое курс и отлетя в посока, която, според грубата му преценка, беше североизток. Това го разтревожи. Той се запромъква към центъра за наблюдения. Успя да го доближи и чу как вътре Марк сипе проклятия и заповеди. Успя да хвърли едно око на екрана, но там нямаше нищо интересно.

Не разбираше за какво говори Марк.

— Изчезнаха! Пак магия, предполагам. Този проклет кентавър има пръст в цялата работа! Доведете ми кентавър!

Миша ръкавичка реши, че ще е най-добре да се махне. Сега най-малко от всичко искаше да падне в ръцете на рижавия великан, когото дребосъците почитаха като бог. Но когато се дърпаше, успя да чуе и думите „на върха на триъгълника!“. Чак по-късно обаче те доведоха до дълги-предълги нанизи от размишления.

Вместо това за няколко часа напред мислите му бяха заети с друг, непосредствено належащ проблем: време беше да се измъква оттук. Лудостта наоколо ставаше все по-голяма, а животът — все по-несигурен.

„И колкото по-дълго остана тук, толкова по-малки шансове имам…“

Ключалката на тренировъчната зала почти не го затрудни. Бавно и внимателно пръстите му напипаха копчетата в кабината на тренажора. Страхуваше се да запали лампите.

„Смешна работа, може и изобщо да не посмея да си отворя очите, докато летя с това нещо — помисли си той. — Там, горе, си е страшничко, но тук, долу, е по-зле. Както и да е, по-добре тази птица, отколкото дракон. Какво казваше онзи за ей онова лостче? О, да…“

Със заредени батерии черните птици се носеха в нощта — над земята, над водите.