Роджър Зелазни
Размяната (13)

Тринадесета глава

 

Марк се изтърколи от леглото, придърпа пурпурния халат около раменете си, седна и стисна глава. Изчака стаята да спре да се върти.

Колко ли дни бяха минали — четири, пет, шест? — откакто робохирургът го бе оперирал?

Вдигна глава. Стаята бе тъмна. Нещото, което стърчеше от лявата му очна кухина, жужеше. Най-накрая замлъкна и той успя да огледа онази страна.

Стана и прекоси педантично подредената стая — цялата в метал, пластмаса и стъкло, за да се огледа в огледалото над мивката. Опипа внимателно с връхчетата на пръстите си обшивката на лещата — там, където тя се съединяваше с веждата и със скулата.

… Все още беше твърде нежно. „Тези лекарства ми замъгляват мозъка, но ако искам изобщо да мисля, ще трябва да погълна още…“

Извади от чекмеджето флакон с таблетки, глътна две и започна да се мие и бръсне, без да пали лампата.

„… Обаче си има известни предимства, особено от тази гледна точка. Сигурно е полунощ…“

Извади чифт кафяви панталони с много джобове, зелен пуловер, чифт ботуши. Отвори задната врата на жилището си и излезе на терасата. Личният му летателен апарат беше там, на полянката — с делтообразни крила, стъклено лъскав и лек. В далечината механичните същества се издигаха и спускаха, видими само в лявото му зрително поле. Вдиша аромата на донесените отдалече растения, обърна се, приближи асансьорната шахта и се спусна три равнища по-надолу — на моста, който водеше към шосето. Прекоси го и тръгна към центъра за наблюдение в по-долната съседна сграда.

Едно от дребните, сгърбени човечета, облечени в кафяво-черни униформи, седеше пред редица от сияещи екрани. Дали всъщност гледа някой от тях обаче, Марк не можеше да каже от мястото си. Тази бе една от причините, поради която не му харесваше да използва хора, освен в ситуации, в които нямаше друг избор.

Щом доближи, оптичната му протеза зажужа; лещата се оцвети в зеленикаво — приспособяваше се към светлината. Мъжът на стола изправи рамене.

— Добър вечер, сър — поздрави той, без да извръща поглед от екраните.

… Ама какви само сетива имаха тия, мътните да ги вземат!

— Нещо за докладване?

— Да, сър. Две птици-наблюдатели липсват.

— Липсват ли? Къде?

— В селото, във вашето собствено…

— Какво се е случило с тях?

— Не знам, сър. Просто изведнъж изчезнаха.

— Кога стана това?

— Преди малко повече от три часа, сър.

— Не се ли опита да насочиш нататък някоя от другите, за да погледне какво се е случило?

— Твърде внезапно стана, сър.

— С други думи, нищо не си направил. Защо не бях уведомен веднага?

— Бяхте издали заповед да не ви безпокоят, сър.

— Да, знам… Ти какво мислиш, че е станало?

— Представа нямам, сър.

— Сигурно е някаква повреда. Изтегли и останалите от тази област за пълен преглед. Изпрати нови. Чакай!

Той се приближи и се вгледа в съответните екрани.

— Някакво движение в селото?

— Никакво, сър.

— Момичето не е ли излизало?

— Не, сър. Вече е тъмно от часове.

— Мисля утре да я взема. Зависи в какво настроение ще съм. План Б, три птици — две за осигуряване на безопасността. Виж дали са в готовност.

— Да, сър.

Дребното човече му хвърли поглед крадешком.

— Трябва да ви кажа, сър… Много сте привлекателен с новото око.

— О, така ли? Благодаря — измърмори Марк, обърна се и излезе.

За какво ли си мислеше? Хапчетата май му бяха подействали… До утре нямаше да влезе във форма. Ще изчака още някой ден. Да се върне ли да отмени последната заповед? Не. Нека си стои. Нека си стои…

Тръгна надолу да огледа една от фабриките. Окото му зажужа и започна да пожълтява.

* * *

Фенерите се клатеха, сенките отскачаха под забързаните му стъпки; дребничкият човек премина през лабиринт от тунели, като от време на време се спираше и надничаше иззад острите ъгли. Обикновено, щом спреше, потръпваше.

Сигурно щеше да е по-лесно без фенера — помисли си той. Пък и тази каменна плоча… Не си спомняше на входа на пещерата да е имало пукната каменна плоча.

Помисли си отново за сцената, която бе съзрял веднага щом се събуди. Онзи човек се държеше така, сякаш си говореше с чудовището; после се покачи на него и отлетя, като за късмет си заряза тук фенера. Кой ли беше той и какво ли бе станало?

При следващото разклонение си спомни накъде трябва да върви и зави надясно. Май не се чуваха никакви други звуци освен неговите собствени. Доста странно — след такава битка…

Когато най-накрая стигна до подножието на огромното стълбище, остави фенера. Безшумно тръгна през мрака към малката светлинка горе. Когато очите му успяха да различат горното стъпало, спря и огледа залата.

— Колко ли дълго съм спал? — измърмори той. Сигурно питаше опърпаните гоблени.

Но не изчака да му отговорят.

* * *

Щом слънцето оцвети в розово източния ръб на небето, Лунна птица бавно се спусна и се приземи върху последната не порутена кула на Рондовал. Пол слезе и го плесна по рамото.

— Добро утро, приятел! Скоро пак ще те повикам.

— Ще те чуя и ще дойда.

Огромният черен силует скочи над кулата и се понесе през небето към един от скритите входове за пещерите. Зелена нишка сякаш свързваше рамото му с ръката на Пол, все още издигната във въздуха. Скоро избледня и се присъедини към останалите нишки на света, които се носеха навсякъде.

Няколко мига той се взираше в избледняващите на запад звезди и се чудеше какви ли бяха тези странни летящи същества, които Лунна птица бе унищожил. Още повече се чудеше на онова, което бе казало чудовището: „Те тревожеха съня ми.“

Обърна се, хвърли поглед към изгрева и влезе в кулата. Тръгна надолу по витата стълба и се върна в библиотеката — там все повече и повече започваше да се чувства като у дома си. Докато вървеше, си тананикаше и от време на време си щракаше с пръсти. Най-накрая се чувстваше на мястото си — член на семейство, което се занимаваше с магия и яздеше дракони; семейство, което бе живяло тук. Искаше му се да хване китарата и да запее и да погледа как прахът се вдига във всяка стая, в която влезе, как мебелите се местят сами, как боклуците се струпват на купчини по ъглите, а нишките на силата, които движат всичко това, се залепват и трептят в унисон с инструмента му. Усещаше Рондовал в този миг по-СВОЙ??? от всякога.

Щом стигна до библиотеката, посегна да си налее едно питие за случая. Изненада се — бутилката бе празна. Беше си мислил, че са останали няколко глътки вино. Също така според него бе останала и храна, макар че на масата сега нямаше нищо.

Сви рамене и тръгна към стълбището. С помощта на заклинание щеше да си вземе още от килера. Беше изгладнял след тази нощ на приключения.