Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Георги Райчев
Най-хубавото птиче
Съставителство и редакция: Николай Янков
Редактор: Симеон Султанов
Художник: Иван Кьосев
Художествен редактор: Магда Абазова
Технически редактор: Ветка Гуджунова
Коректор: Славка Иванова
Издателство „Български писател“, София, 1962
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- —Добавяне
През турското робство живяла една бедна жена с едничко дете — момиченце. Расло момичето, порасло, станало чудна хубавица. Разнесла се навред мълвата за нейната хубост. Идвали сватовници отблизко и далеко, изредили се де що имало лични и богати момци. Ала майката казвала, че момичето е още малко за женене: не знаело къща да гледа, нито дом да реди.
Пък и момичето не помисляло нито за сватба, нито за момци. От утрин до вечер работело то и пеело в градината си сред цветята.
Дворът им не бил голям, но от ранна пролет до късна есен в него цъфтели цветя. От къщата до пътната врата имало тясна пясъчна пътечка, а от двете й страни чак до оградата и до стените на къщата били посадени цветя. Само момичето ги садило и поливало и само то било най-хубаво цвете сред цветята. А пък и името й било Цвета.
Когато дружките я канели на хоро да иде, с момци да се види, тя им отвръщала със смях:
— Вървете, дружки, самички. Тропайте си хорото и на момците кажете да ме не мислят и чакат. Аз съм си вече годена. Белият крин ми е момчето, девери са ми лалето и синият зюмбюл, зълвите ми са ситните билки, а тънкият бръшлян ми е кум-побащим!
Така се Цвета смеела и тъй безгрижно живеела при стара майка в двори. Ала дошъл черен ден и за нея…
Селото им било край гора, а тяхната къща била съвсем до гората. В гората имало турци-хайдути. Главатарят им бил лют кърджалия, турчин-друговерец.
Дошла и до него вест за хубавата Цвета.
През една тъмна нощ лавнали псета низ селото. Събудили се Цвета и майка й. Изплашили се. Вредом се чувал тропот и глъч, вик и гърмежи. Налетяла хайдушка дружина селото и право в Цветини двори. Викнала Цветина майка, писнала мома Цвета. Изтръпнало цялото село: хайдути Цвета отвлекли…
Жалят я добри съседи, ала никой не смее глава навън да покаже, камо ли с турци да се бори!
През гората бил пътят на турците. Втурнала се сама Цветина майка подире им. Насред път сили загубила, паднала назем несвястна и там си я слънце огряло.
Отваря Цветина майка очи, гледа — окол нея ситни цветя нацъфтели: събудил я дъхът им. Привела се и откъснала едно: тънко стръкче, от долу до горе накичено с бели чашки-цветчета! На всяко цветче по капка росица. Вдигнала се майката, тръгнала: не може да се начуди — наляво, надясно, от две страни на пътеката все тези цветя.
И чула глас на сърцето й да шепне:
„Дръж пътеката! Гледай белите цветенца!…“
Тръгнала Цветина майка — върви, лъкатуши, извива пътеката все по-навътре в гората. Отведнъж пред очите й широка поляна, на поляната стои нейна Цвета — жива и здрава, с росна китка на глава!
А около нея — турци-хайдути.
Включила майка щерка до сърцето си, заплакала от жалба и радост!
А турците — гледат, не помръдват! Повила глава стара майка, очите си не вярва: то не били турци-кърджалии, а сини камъни!…
Обажда се тогава мома Цвета, разказва й как плакала по пътя, как паднала жалба на сърце й, викнала, та се помолила:
— Помогни ми, прави боже, нямам верно либе, ни мил братец — турци да погубят, мене да избавят…
И докле молба изрече, през гората кон се разиграва, а връх коня млад юнак възседнал. Като слънце греел юнакът в тъмни нощи. Конят му бил червеното лале, сам си той бил белият крин, дрехата му — синият зюмбюл, а юздата — тънък бръшлян…
Спуснал се юнакът, прострял ръка, маждрак размахал и кого как досегнал, на място оставил, в земята го врасъл, на син камък го превърнал…
Оттогава това място се казва „Хайдушка поляна“.
И до днес стоят побити там сини високи камъни, с топки отгоре като чалми на глави.
А белите цветенца, що пътя показали на Цветина майка, били Цветините сълзи, що проляла по пътя, когато я влекли хайдути… Превърнали се те на ситно дъховито цвете — момини сълзи.