Пол Дохърти
Дверите на ада (17)

ЕПИЛОГ

„Мемнон… събрал командирите си… обсъдили положението и решили да се изтеглят от града.“

Диодор Сикул, „Историческа библиотека“, Книга 17, Глава 27

Клането във Вилата на Кибела започна малко след зазоряване. Първи загинаха готвачите и прислужниците. Едно момиче, което вадеше вода от кладенеца, чу странен звук и се огледа ужасено: маскирана фигура с мантия и качулка стоеше на портика със зареден лък. То пусна въжето и побягна, но стрелата го прониза в гърлото. Тялото му падна върху калдъръма, ръцете му леко потрепнаха, после замряха, докато кръвта му попиваше в прахта. Готвачите и прислужниците, общо четирима на брой, бяха още сънени, прозяваха се и се протягаха, докато палеха огъня и се подготвяха за ежедневните си задължения. Радваха се, че сега във вилата има по-малко хора, които да обслужват. Убиецът беше бърз като ястреб. За миг вратата се отвори и през нея нахлу сивата предизгревна светлина, в следващия миг на фона й застана стрелецът, който изстреля две стрели, преди останалите живи да разберат какво ги очаква. Пекарят умря, докато посягаше към сатъра. Един млад прислужник понечи да избяга през задната врата, но една стрела го прикова към нея. Убиецът се огледа, зад маската очите му просветнаха доволно. Преди да преброи оставащите стрели в добре натъпкания си колчан, той провери дали всички са мъртви. После прекоси стаята, отпи вино от една кана и изля остатъка върху тлеещата жарава.

Херол беше в стаята си, коленичил върху една възглавница с разперени ръце, впил поглед в своята богиня-змия. Трудно му беше да се моли. От все сърце му се искаше да беше останал в двора на царица Ада. Какво общо имаше той с някакъв загадъчен ръкопис, който не можеше да бъде разгадан? Или с тези поганни писари, чиито тихи разговори бяха толкова трудни за подслушване? Задачата му беше да ги шпионира, но със съжаление трябваше да признае, че не се беше справил. Беше действал нескопосно. Онзи наблюдателен лекар, следван непрестанно от червенокосата кучка; бързо беше разбрал, че е влизал в стаята на Памен и е взел дисагите му. Добре де, въздъхна Херол, но той беше отишъл с войската. Може би никога нямаше да се върне. Може би всички македонци щяха да бъдат избити и Херол щеше да се върне към скучния си, но спокоен живот в мрачните зали и коридори на Алинде.

Дочу шум в коридора и се зачуди кой ли е станал толкова рано. Един от прислужниците беше изпратен рано сутринта до македонския лагер. Носеха се слухове, че македонците са победили, че защитниците на Халикарнас се опитали да пробият обсадата, но били отблъснати. Писарите бяха много натъжени от тази вест. Те не бяха успели да разгадаят ръкописа на Питий, а сега вече никой нямаше да има нужда от усилията им. Солан направо беше бесен: подозираше, че лекарят е научил тайните на Памен и вече ги е изпреварил с разчитането на ръкописа на Питий. Бес също изглеждаше разочарован и натъжен. Сарпедон само се беше изсмял. Наемникът бързаше да напусне вилата и да се включи в плячкосването, когато македонците влязат в града.

В коридора отново се чу проскърцване. Раздразнен, Херол се изправи и отвори вратата. Стрелата го улучи в гърдите и го отпрати назад. Убиецът бързо влезе в стаята, затвори вратата след себе си с ритник и се наведе над жертвата си. Херол вдигна очи, докато се опитваше да си поеме дъх и да разбере защо така ужасно го болят гърдите и вратът, какво е това внезапно нападение и кръвта, която го давеше. Очите, които го наблюдаваха, сякаш искаха да уловят последната искрица живот. Той потръпна и замря.

Убиецът се промъкна надолу по стълбите и влезе в залата за пиршества, където двамата македонски войници се бяха справили добре с каните вино, дадени им предишната вечер и още спяха пиянски, сън. Той извади камата си и бързо преряза гърлата им. Движенията му бяха точни, като на селянин, който коли агне — ножът бързо премина през кожата, трахеята и артерията, от която бликна кръв. Мъжете потръпнаха в смъртна агония. Убиецът изчака, докато телата им застинаха.

— Има ли някой вътре?

Той се усмихна зад маската при звука на разтревожения глас на Солан.

— Има ли някой вътре? Стража! Защо е толкова тихо тук?

Убиецът излезе от залата. Солан стоеше в края на коридора с гръб към него. Той зареди лъка си и замря. Писарят го чу и се обърна, но беше твърде късно. Стрелата го улучи в гърдите и го блъсна в стената, преди да се свлече на земята. Убиецът приближи и погледна замръзналото от изненада лице на стареца. Подритна трупа и се обърна към вратата. Слънцето се издигаше. Беше направил всичко по силите си.

 

Когато Теламон стигна до Вилата на Кибела, слънцето се беше издигнало високо в небето. Двамата с Касандра бяха успели да откраднат няколко часа сън, преди командирът на продромите, леката конница, която беше авангард на македонската войска и разузнаваше терена, да ги събуди грубо.

— Трябва да тръгваме, господарю — каза той, гледайки възторжено към Касандра, която се опитваше да се събуди. Теламон му беше наредил да изчака навън, докато двамата бързо се облякоха и хапнаха от сухия хляб и презрелите плодове, оставени им за закуска. Командирът на отряда конници беше още възбуден от случилото се през нощта и бързаше да заведе Теламон до вилата, за да се присъедини към останалата войска. Александър вече беше влязъл в Халикарнас и отчаяно се мъчеше да запази каквото може от пожарите, подпалени от Мемнон и Оронтобат.

Когато Теламон и Касандра излязоха от шатрата, откриха, че по-голямата част от лагера е вдигната. Много от палатките бяха събрани, включително онези от царското заграждение. Олтарът беше разглобен, а палисадата, която разделяше покоите на царя от останалия лагер — съборена.

— Всички са вече в града — беше отбелязал командирът на отряда. — Не можехме да повярваме на очите си. В един момент по укрепленията имаше хора, а в следващия блъскахме по портите с тарана и никой не ни пречеше. — Той се изкашля, когато облак дим обви кавалкадата.

— Ами пожарът? — попита Касандра.

— Гори си — отвърна мъжът. — Опожарили са двореца на градоначалника и всяка сграда, покрай която са минали.

— А Мемнон?

— Заедно с персийския градоначалник са се изтеглили в една крепост в пристанището. Според слуховете ще ги оставят да изгният там.

Теламон привърза наметката си и кимна. Касандра се върна в палатката и си събра багажа, за да го „предпази“, както каза, от македонските крадци.

— Няма да останат дълго в крепостта — продължи словоохотливият командир. — Щом превзехме града, персите ще напуснат пристанището.

— Ами гражданите? — полюбопитства Теламон.

— Превзехме града без бой. Царят нареди да няма плячкосване и убийства. Единствените, които трябва да бъдат убивани, са онези, които се биха срещу нас, но те всички са изчезнали. Но побързай, господарю, слънцето става все по-жарко. О, и царят остави това за теб.

Лекарят разви свитъка. Съобщението беше кратко и ясно.

„Цар Александър изпраща поздрави и благопожелания на лекаря Теламон. Върни се във Вилата на Кибела и се погрижи за всичко. Прави каквото искаш, но ми донеси главата на предателя.“

Отдолу беше поставен царският печат.

Командирът на отряда му подаде мях с вино.

— Искаш ли да пийнеш, господарю? Или твоята жена?

— Аз не съм му жена! — изфуча Касандра, която в този момент излезе от палатката. — Какво ще стане с багажа ни?

Мъжът въздъхна, влезе и се върна с дисагите им. Теламон предложи да му помогне.

— Не, господарю. Царят ми нареди да се грижа за теб. Напуснаха опустялото заграждение. Ескадронът ги чакаше. Войниците бяха участвали в превземането на града и още не бяха успели да почистят лицата и оръжията си от саждите. Някои носеха скъпи накити на вратовете и китките си. Теламон заподозря, че когато никой не ги е наблюдавал, бяха нарушили царската заповед да не плячкосват. Подсвирквания и подмятания посрещнаха появата на Касандра, но командирът извади меча си и настъпи тишина. Мъжете послушно сведоха погледи, сякаш внезапно се бяха заинтересували от сбруята на конете си. Доведоха муле, на което натовариха багажа на Теламон и Касандра. Лекарят яздеше коня си от нощта на битката.

— Изглеждаш по-добре, отколкото се чувствам аз — прошепна му той, потупвайки го по шията.

За Касандра доведоха един кротък и здрав кон.

Много от войниците предложиха да го водят, но тя грабна юздите и ги изгледа по начин, който не оставяше никакви съмнения за намеренията й. Въпреки жегата се движеха бързо. Теламон се беше отпуснал на седлото, Касандра го следваше отблизо. Командирът не спираше да бърбори за богатствата на Халикарнас и колко бил доволен царят, че Мавзолеят оцелял. Още говореше, когато влязоха във вилата и видяха трупа до кладенеца.

Чак тогава командирът млъкна и кимна мълчаливо. Част от хората му обградиха Теламон, а останалите изтичаха във вилата и започнаха да я претърсват. Отвътре се чуха викове, после един от войниците излезе.

— Няма опасност, господарю — каза той, — но е по-добре да влезеш.

Вътре ужасяващите открития следваха едно след друго: трупове в кухнята пред угасения огън, двамата стражи с прерязани гърла. Херол, проснат насред стаята си. Солан, още вкопчил ръце в стрелата, пронизала гърдите му. Теламон опипа труповете — бяха изстинали, кръвта по тях се беше съсирила, мухи и мравки ги бяха нападнали. Пребледняла, Касандра седна на най-долното стъпало.

— Трупове и кръв — промърмори тиванката.

— Какво е станало, господарю? — попита командирът на отряда.

— Не знам.

— Персите? Теламон поклати глава.

— Съмнявам се. Мисля, че… — Той замлъкна, дочул шум от галерията на горния етаж. Един от войниците слизаше, побутвайки Генций пред себе си. Актьорът беше разчорлен, мръсен и небръснат, със сънливи очи. Теламон усети винените пари, които лъхаха от устата му и забеляза петната върху сивата му туника. Генций погледна трупа на Солан, голямата локва кръв и падна на колене.

— Има още един, господарю.

Сарпедон слезе по стълбите с окървавено лице. Държеше китките си, после посегна към лявото слепоочие, където косата му беше сплъстена от кръв. На лицето му имаше рана и бузата му беше насинена.

— Доведете ги в стаята за тъкане! — нареди Теламон. Когато седнаха там, той поръча да им донесат вино и каквато храна намерят в кухнята. Сарпедон и Генций седяха, отпуснали рамене. Когато донесоха храна и вино, актьорът лакомо им се нахвърли, но Сарпедон, сякаш изпаднал в унес, отпи малка глътка и заръфа парче хляб.

— Всички са мъртви — обяви Теламон и млъкна, защото Касандра влезе в стаята, придружена от командира на отряда, който седна между Сарпедон и Генций.

— Хората ми са отвън, господарю. Разбрах, че един от писарите е изчезнал.

— Бес. — Сарпедон се огледа мрачно. — Бес е избягал, нали?

— Единствените останали са тези двамата — продължи мъжът. — Всички други са простреляни или с прерязани гърла.

— Какво стана? — попита Теламон.

— Всичко си беше както обикновено — отвърна Сарпедон. — Знаехме, че той е под стража — спартанецът посочи Генций. — Солан се чудеше какво става в града. Чухме слухове и пратихме един от кухненските прислужници да провери. Когато се върна, ни каза, че е имало голяма битка и градът е паднал, така че решихме да празнуваме. Всички, дори Генций ядоха и пиха. — Сарпедон сви рамене и се почука по главата. — После си легнахме.

— По кое време?

— Трябва да е било по времето на третата стража. Аз спя леко, но тъй като всички пихме много, по някое време станах, за да се облекча. Изведнъж някой ме удари по главата. Обърнах се — Сарпедон посочи синината до устната си, — но той ме удари отново. Помня как паднах. Когато се съвзех, бях в ъгъла на стаята си със завързани ръце и крака. От време на време идвах в съзнание. Чух писъци. Съвзех се напълно, когато войниците срязаха въжетата и ме изправиха на крака.

— А ти, Генций?

— Всички ли са мъртви? — Актьорът скръбно сведе поглед към масата. — Всички ли са мъртви като Демерата?

— Били са убити! — отсече Теламон. — Чудя се защо не са убили и вас.

— Бях уплашен — завалено каза Генций. — Солан каза, че независимо от нарежданията ти мога да празнувам с тях, но аз се боях. Привиждат ми се разни неща. Страхувах се, че Памен и Демерата ще ме посетят. — Той притисна пръсти до устните си и се взря в тавана.

— Изгубил е разсъдъка си — прошепна Касандра.

— Но защо не са те убили?

— Пуснах резето на вратата. Пуснах резето — повтори той — и съм заспал. Събудих се тази сутрин, излязох в коридора, но беше толкова студено, че си легнах пак.

— Там го намерихме да хърка като прасе — заяви командирът на стражата. — О, между другото, господарю, от конюшните липсва един кон.

— Бес! — дрезгаво викна Сарпедон. — Разбрал е, че градът е паднал и е избягал при персийските си господари.

— Би ли могъл Бес да избие всички тези хора? — попита Касандра.

— Защо не? — Сарпедон вдигна чашата вино и присви очи от болка, докато отпиваше.

Теламон кимна на командира на разузнавателния отряд и двамата напуснаха стаята за тъкане. Когато излязоха на двора, Теламон хвана мъжа за ръката.

— Наистина ли намерихте Генций да спи в леглото си?

— Безумеца ли? Да, както казах, хъркаше като прасе.

— Ами другият?

— Ръцете и краката му бяха завързани, вратата полуотворена, въжетата бяха здраво стегнати около китките и глезените му.

Теламон погледна към трупа на кухненската прислужница, който още лежеше до кладенеца сред локва кръв, затвори очи и въздъхна дълбоко. Беше очаквал виновниците за предателството да са избягали от вилата, но не и това, което завари. Помисли малко и нареди:

— Съберете труповете. Наоколо има достатъчно дърва. Скоро ще стане много горещо, затова трябва да ги изгорим незабавно. — После направи знак на мъжа да се приближи. — Нали хората ти са разузнавачи?

— Най-добрите в цялата войска, господарю.

— Има ли между тях следотърсачи? Избягалият Бес не е минал по пътищата, а най-вероятно е тръгнал през ливадите. Могат ли хората ти да го проследят?

— Могат ли птиците да летят? — усмихна се командирът. — Две от моите момчета могат да проследят дори охлюв, да не говорим за ездач.

— Кажи им — замислено произнесе Теламон, — че ако открият нещо необичайно — нали ме разбираш? — ще получат по една сребърна монета.

— Най-добре и аз да отида с тях.

— В такъв случай монетите ще бъдат три — отвърна лекарят.

Той кимна на мъжа и се върна в стаята за тъкане. Генций седеше със скръстени ръце и сведена глава и си говореше сам. Сарпедон ядеше. От време на време разтърсваше глава, сякаш се опитваше да се отърси от болката.

— Можете да си отпочинете тук известно време — обяви Теламон. — Ще ви донесат още храна, щом почистим кухнята. Ако искате да се облекчите, стражите отвън ще ви придружат. — После направи знак на Касандра да го последва.

— Какво има? — запита тя, когато излязоха навън.

— Не знам. — Лекарят изхлузи пръстена от пръста си и се вторачи в знака на Асклепий. После й намигна. — Видя симптомите. Да открием причината.

Започнаха да претърсват вилата: галерията, стаите, мазетата, складовете и градините наоколо. Не усетиха кога стана обяд. Войниците събраха труповете на убитите, дърва, подпалки и масло. Теламон наблюдаваше скръбно как телата на мъжете и жените, които познаваше, се стопиха в пламъците.

— Това място вони на смърт! — заяви Касандра. — Няма да се върна във вилата.

Теламон отиде с нея в малката беседка. От време на време войници се отбиваха, за да проверят всичко ли е наред или да им предложат от виното и храната, които бяха намерили. Денят напредваше. Слънцето стана прекалено силно, затова те се преместиха в сянката на една смокиня. Там ги намери командирът на разузнавачите. Той седна срещу Теламон и му разказа какво бяха открили.

— Както каза ти, господарю, много необичайно.

— Продължавайте да търсите. — Лекарят отвори кесията си и сложи три сребърни монети в мазолестата ръка на войника. — Опитайте се да го откриете. Ще получите още три от тези.

Когато командирът се отдалечи, Касандра започна да разпитва Теламон, но той поклати глава и сложи пръст на устните си.

— Нека първо видим какво ще стане. Нямаме бърза работа, а и се чувствам много уморен.

Той се отпусна, разтърси крайниците си и позволи на ума си да витае. Мислите прииждаха и изчезваха. Ужасната битка пред стените на Халикарнас, кръвта и крясъците, съпътстващи унищожението, безмълвните трупове, безумието на Генций, раните на Сарпедон. Събуди го командирът на отряда.

— Открихме го, господарю.

— Нали останалите не знаят? — попита Теламон, докато се изправяше. — Сигурен ли си, че никой нищо не знае?

— Само аз и двамата войници, господарю.

— Добре! — облекчено си пое дъх лекарят. — Когато всичко това свърши, ще ти разкажа цялата история, но преди това ще я споделя с някой друг.

Сарпедон и Генций се приличаха на двора. Теламон им нареди да се върнат в стаята със становете. И двамата изглеждаха по-силни и по-бодри. Лекарят ги изчака да седнат. Началникът на отряда седна между тях, а по заповед на Теламон няколко от хората му застанаха до стената, любопитни да разберат какво става — беше им интересно каква е загадката около тази пълна с трупове вила и защо лекарят се интересуваше толкова от избягалия конник.

— Защо сме тук? — попита Сарпедон.

Касандра забеляза, че той е по-нервен и бдителен от обичайно.

— Ще ви разкажа една история — отвърна Теламон — за Халикарнас. Предишният му владетел Пиксадор прогонил сестра си, царица Ада, която потърсила убежище в крепостта Алинде високо в планините. Била изгнаница. Никой не се интересувал от нея. Нищо интересно не й се случвало, докато прочутият архитект, построил укрепленията на Халикарнас, не й предал странен документ, който впоследствие бил наречен ръкописът на Питий. Питий бил особен човек и хората започнали да разказват какви ли не неща за написаното от него. Че в него са описани подробно сериозни слабости на стените на Халикарнас, както и къде е скрил съкровището си. Всъщност ръкописът на Питий бил просто копие от негово писмо до Филип Македонски.

Сарпедон се обърна към Теламон, докато си играеше с кожената лента на китката си.

— Всички се интересували от съдържанието на ръкописа на Питий, особено владетелите на Персия, когато разбрали, че Македонецът се кани да нахлуе в западните им провинции. Халикарнас е най-голямото пристанище на Егейско море…

— Затова те се сдобили с копия от ръкописа — довърши Сарпедон.

— След битката при Граник — Теламон погледна спартанеца в очите — царица Ада решила, че е време ръкописът да бъде разгадан. Събрала около себе си група авантюристи, скитници, хора като теб, Сарпедоне — наемници, които били продали уменията или мечовете си. Онова, което царица Ада не знаела, било, че един от наетите писари, Памен, всъщност бил опитен персийски шпионин — жрец, който вероятно е работил за самия Митра — опитен писар, умел в разгадаването на тайнописи. Памен започнал да работи със Солан, Бес и техния пазач Сарпедон, спартански наемник. Царица Ада може и да е подозирала нещо, защото решила да наблюдава избраниците си с помощта на своя шпионин Херол.

— Това го знам — ухили се подигравателно Сарпедон. — Херол си пъхаше носа навсякъде.

— Да, и очевидно това е било известно на всички — каза Теламон. — Онова, което царица Ада не знаела, било, че ти, Сарпедоне, си влязъл в таен заговор с останалите. Защитата на Халикарнас не ви е интересувала. Какво значение би имало за теб, Солан или Бес кой владее града?

— Аз ли? — прекъсна го Сарпедон. — Мен ли обвиняваш?

— Ще докажа всичко — отвърна лекарят. — Интересувало ви е само съкровището на Питий и по-точно Вилата на Кибела, където някога е живял архитектът. Солан го е знаел и се е досетил, че ако Питий е заровил някъде съкровището си, то би го направил тук, а не в Халикарнас. — Лекарят сви рамене. — Сигурно е направил чудеса, за да изпратят точно тук него и писарите му. Сигурно всички вие сте убеждавали царица Ада, че е от значение да бъдете близо до македонската войска. И тя с радост се е съгласила, както и нашият цар. В крайна сметка царицата е смятала да си върне обратно Халикарнас, а вие сте щели да бъдете наблюдавани от македонците и от Херол. Прав ли съм?

Сарпедон небрежно кимна.

— Мога да изпратя вестители при царица Ада — продължи Теламон. — Убеден съм, че тя има копия от заповедите Солан да наеме тази вила. — Той замълча.

Генций слушаше внимателно. Понякога вдигаше глава или поглеждаше към тавана, сякаш думите на лекаря разкъсваха мъглата, обвила съзнанието му.

— Както и да е, пристигнали сте във Вилата на Кибела — продължи Теламон. — Всичко било наред, освен едно — Памен. Той бил потаен, но Солан, Бес и ти, Сарпедоне, сте разбрали, че напредва бързо с разгадаването на ръкописа. Подозирам, че вече сте били разбрали, че Памен е персийски шпионин. Открили сте и как се свързва с господарите си в Халикарнас — чрез метода „скютале“.

— Кое? — попита Сарпедон.

— Стига, стига — усмихна се Теламон. — Този метод е използван от спартанските командири, когато са си изпращали тайни съобщения. Взимаш прът дълъг около метър, увиваш го с пергамент, пишеш съобщението, после развиваш. Ако човек не знае за какво става дума или няма прът със същия диаметър, ще вижда само ивица пергамент със странни символи.

Ръката на Сарпедон посегна към ножа върху масата, но началникът на отряда разузнавачи го изпревари и му го грабна. Спартанецът се усмихна.

— Сигурно сте наблюдавали Памен — продължи Теламон — както котка миша дупка. Рано или късно той е щял да разчете ръкописа на Питий и да избяга. Не сте можели да допуснете това. Трябвало е да останете тук, за да намерите съкровището на стария архитект. Освен това Памен можело да открие нещо интересно, което да ви помогне в търсенето. Вечерта, преди да го убиете, Памен се е готвел да избяга, знам го от него — Теламон посочи към Генций. — Нещо по-важно, и ти си го знаел. Рано сутринта, докато трябваше да работиш в градината, Солан и Бес са отишли в стаята на Памен. Подмамили го на прозореца или може би самият той вече е стоял там, за да нахрани гълъбите. Памен бил арогантен. Знаел, че държи Солан и Бес в ръцете си. Нямало от какво да се бои. Бил открил ключа към ръкописа на Питий и се канел да избяга преди пристигането на македонската войска. И така, той стоял на прозореца. Ти, Сарпедоне, си бил в градината, за да ги пазиш. Солан и Бес, които били залостили тихо вратата зад себе си, блъснали Памен през прозореца. По-късно казаха, че не са чули нито шум, нито викове. Благодарение на Генций, който в този момент репетираше, сте били още по-сигурни, че никой нищо няма да чуе заради шума на цимбалите. Когато паднал, ти си изтичал бързо, за да се увериш, че е мъртъв и си дал сигнал на съучастниците си, че всичко върви по плана. Междувременно те претърсили стаята на Памен и взели всички интересни документи…

— Но стаята беше залостена! — прекъсна го Генций. — Спомням си го много добре!

— Не, тя останала отворена — отвърна Теламон. — По-късно Бес съчини историята, че бил чул някой да ходи вътре — за да засили подозренията. Освен това е знаел, че Херол е искал да се види с Памен, така че спомена за тези стъпки, за да хвърли вината върху него.

— Вярно е — обади се Касандра. — Херол е влязъл, търсейки Памен, но и в двата случая, когато е попаднал в стаята, писарят е бил вече мъртъв и тялото му е лежало под прозореца.

— Херол не се интересувал особено от Памен — продължи Теламон. — Той просто се опитвал да събере сведения за своята царствена господарка. Взел закопчаните дисаги, възнамерявайки да ги върне обратно при удобен момент. — Лекарят разпери ръце. — Когато трупът на Памен беше открит, Херол решил да скрие дисагите в градината — и без това не открил в тях нищо интересно. Солан и Бес били взели всичко важно.

Сарпедон въздъхна дълбоко и се опита да стане, но командирът на разузнавателния отряд бързо извади меча си и го опря във врата му. Войниците също застанаха нащрек и посегнаха към оръжията си.

— На твое място щях да си седя — промърмори Теламон. — Сарпедоне, няма да ходиш никъде, докато не приключим докрай разказа за онази съдбовна утрин. У теб е бил дневникът на Памен — подозирам, че Солан ти го е хвърлил през прозореца. Скрил си го в градината, заровил си го под онзи трънлив розов храст. После дойде при мен и Касандра да превържем раните ти. Така щяхме да запомним, че си бил с нас, когато откриехме, че Памен е убит. През цялото време Сарпедон е бил в градината или си е превързвал ръцете — дребна цена за постигнатото.

— Нямаш доказателства! — Лицето на спартанеца беше разкривено от гняв. Сякаш за да напомни на лекаря за нараняванията си, той притисна ръка към лицето си.

— Сега знам, че Памен е искал да избяга. Затова е бил със сандали — иначе е стоял бос в стаята си. Дисагите му са били готови. Освен това е имал любовна среща с Демерата, на която й е казал, че заминава.

Когато чу името на жена си, Генций отново се разплака.

— Солан и Бес прегледали ръкописите на Памен набързо и ги преписали. А може и ти да си го направил, Сарпедоне. Не си невежата, за който се представяш. Разбираш от поезия. Знаеш, че си наречен на един син на Зевс, който се бил пред Троя. Но сега стигаме до най-интересната част…

Теламон стана и се приближи до масата под прозореца, откъдето наля вода на себе си и на Касандра.

— Памен работел за персите, а ти, Сарпедоне, за родоския отстъпник Мемнон, който ръководеше защитата на Халикарнас. Видя ли се с него? Подозирам, че е така. — Теламон не изчака отговора. — Предложил си му да шпионираш за него.

— Но според теб — извика Сарпедон — персите вече са имали шпионин — Памен!

— Познавам гърците и персите — отвърна Теламон. — Памен е работил за Митра и може би Оронтобат е знаел за него, но Мемнон не би пропуснал възможността да има свой собствен шпионин, който да му помогне да унищожи Александър. Теб лично не те интересуват нито Мемнон, нито Халикарнас. Искал си само да забогатееш, а Мемнон е щял да плати. И така — Теламон прокара пръст по ръба на чашата си — благодарение на теб и Памен, Вилата на Кибела е била под сериозно наблюдение. Всички знаем, че е така и че Памен е изпращал съобщенията си до града, оставяйки ги на някакво предварително уговорено място — под камък, в хралупа, в някой храст. Ти си действал по същия начин. Сутринта в деня, когато беше убит Памен, си съобщил на господарите си за това, както и че ще открият записките му под неговия труп. Осведомил си ги и че Александър ще пристигне във Вилата на Кибела с незначителна охрана.

— И защо е трябвало да го правя? — попита ехидно Сарпедон.

— Трябвало е — и Бес, и Солан са се съгласили с теб. — Теламон отпи от чашата си. — Трябвало е да увериш господарите си от Халикарнас, че въпреки смъртта на Памен, има кой да ги осведомява.

— Но не биха ли се ядосали те — намеси се Генций, — че шпионинът им е бил убит? Нали е бил жрец, маг?

— Разбира се. Но Сарпедон познава персите — те на всяка цена биха взели трупа на Памен. Затова е оставил ръкописа под него, след като го отнесохме в пристройката. Не знам как е обяснил Сарпедон смъртта на Памен — вероятно като злополука или пък е обвинил хората на Александър, Херол, мен или дори теб, Генций. Много изобретателно. Солан, Бес и Сарпедон унищожили един от съперниците си и се сдобили с откритото от него. Същевременно неговата смърт донесла на Сарпедон още по-голямото благоволение на господарите му от Халикарнас. Солан и Бес се заели с разгадаването на ръкописа на Питий, докато ти, като градинар, си претърсвал околностите на вилата за съкровището. Постепенно и останалите са се присъединили към теб. Сега си спомням, че Солан и Бес в един момент започнаха да работят навън. Защо, Сарпедоне? Беше ли претърсил Солан цялата вила, само за да открие, че съкровището не е там? Затова ли беше заповядал на прислужниците да не се качват горе? Не е искал някой зорък слуга да разбере какво става.

— Нали каза, че Херол ги е следял? — попита Генций.

— Следях ги и аз — усмихна му се Теламон. — Херол не беше добър шпионин. Можеш да се разхождаш из вилата и да се преструваш, че просто й се любуваш, че си се загубил или че търсиш нещо. Скоро нашите заговорници се убедили в едно. Ако Питий бил скрил съкровището тук, то не било в самата вила, а някъде около нея.

— Не отговори на въпроса на Генций! — разпалено се провикна Сарпедон. — Когато се опитахме да влезем в стаята на Памен, вратата беше залостена, а във вилата няма стълба… — Той прехапа устни.

— Какво щеше да кажеш? — попита Теламон. — Че няма стълба, по която можеш да се качиш и да залостиш вратата, за да направиш убийството още по-загадъчно? Не. — Лекарят протегна ръка. — След като Солан и Бес си тръгнали, дошъл Херол. Бес го чул и ми го каза, за да насочи подозренията ми към жреца. След като превързахме ръцете ти, ти носеше ръкавици. Използвал си дървените рамки, към които са привързани лозите — те са достатъчно високи, за да стигнеш до стаята на Памен. Ти си добър войник и умел боец. Покатерил си се по пръта ловко като маймуна, влязъл си в стаята на Памен, проверил си наред ли е всичко, залостил си вратата и отново си слязъл долу.

— Можеха да ме видят — възрази Сарпедон.

— Съмнявам се. Спомням си как Бес излезе в градината, за да ни повика на срещата. Преди това е стоял на пост, докато ти се качиш и се върнеш. — Теламон сви рамене. — Бил си много бърз. Хвърлил си пръта в храстите. Бес е влязъл във вилата, ти също, преструвайки се на невинен. След срещата ти и съучастниците ти сте прегледали писанията на Памен, за да разберете какво е узнал. Изпратил си съобщение, написано по метода „скютале“, по някой местен селянин или скитник. Смъртта на Памен е трябвало да изглежда като злополука. Получил си каквото искаш и то е било достатъчно, за да бъдат господарите ти от Халикарнас доволни. Съобщил си им за предстоящото пристигане на царя, за малкото хора, които ще го придружават. Вероятно Мемнон го е знаел и от другите си шпиони. Искал си той да нападне вилата и да вземе сведенията, която си му бил осигурил. Теламон почука по масата. — Предполагам, че са ти оставили някъде възнаграждението.

— Какво възнаграждение? — избухна Сарпедон.

— Злато, оставено на предварително уговорено място, за да го споделиш с останалите. Разбира се, ти не си искал нападението да бъде успешно. Ти или някой от съучастниците ти е запалил фенер на прозореца, за да даде знак за атака на персите. За да не те заподозре никой, си излязъл навън с онова момиче от кухнята. Тя е щяла да потвърди, че си бил с нея и че не си могъл да размахваш фенер из вилата. Привлякъл си вниманието на момичето към него. Държа се като герой, пръв вдигна тревога. Искал си персите да нападнат, но не и да победят, а същевременно ти да блеснеш в ролята на бдителния и верен пазач. Персите дойдоха. Знаеха къде да търсят трупа на Памен. Отнесоха го заедно с документите. Оставили са ти и заплащането. Би трябвало да бъдеш доволен, Сарпедоне, но си прекалил с хитрините. Кухненската прислужница се оказала не толкова глупава, за колкото си я смятал. Дали е започнала да се замисля защо си я извел навън точно тогава? Наистина ли е видяла фенера или ти си й го показал?

От лицето на Сарпедон беше изчезнал изразът на войнственост, смелостта му започна да се топи, личеше, че е неспокоен. Генций рязко се изправи.

— Не се чувствам добре. — Той докосна стомаха си. — Не съм участвал в това.

Теламон даде знак на един от войниците, който хвана за ръка актьора и го изведе от стаята.

— Пази го! — извика след него лекарят. Огледа останалите войници. Повечето бяха македонци, заинтригувани от тази словесна битка. Командирът им очевидно не харесваше Сарпедон, а останалите започваха да разбират, че си имат работа с човек, който е предал и се е опитал да причини смъртта на техния любим цар.

— Убил си горкото момиче — заяви Теламон. — Ти не си влизал в кухнята, но Бес или Солан са сменили парчето сирене с отровно. Накарал си я да ти го донесе в градината. Знаел си, че обича сирене и няма да устои на изкушението. И отново се оказа вън от всякакво подозрение — не беше влизал в кухнята и отровата явно беше предназначена да убие теб. Тя е трябвало да умре, за да спре да задава въпроси, а баща й беше сполетян от същата съдба, в случай, че е споделила нещо с него. Ти работиш в градината. Би могъл да събереш змии в торба и да ги прехвърлиш в делвата със змиорки. — Той замълча за миг. — Или да ги пуснеш в стаята ми.

Сарпедон сви юмруци, в изражението му се четеше отчаяние. Очите му се отправиха към вратата.

— Аз трябваше да умра, нали? — настоя Теламон. — Чия идея беше? На Бес, на Солан, твоя? Бояхте се, че ще стигна до истината по следите, останали в стаята на Памен? — Теламон отпи от чашата си. — Ти или някой от съучастниците си се опитахте да ме убиете в овощната градина, но загадъчната смърт на Демерата ви попречи. Надявахте се да бъде обвинен Херол, защото почита богинята Меретсегер и разбира от змии. Убили сте онази нещастна котка, за да си мислим, че това е някакво кърваво жертвоприношение на египетската богиня, извършено от жреца. А ти е трябвало да продължиш избраната си роля на верния пазач…

— Аз помогнах на царя в заливчето на Хера! — извика Сарпедон.

— Мисля, че Александър вече знаеше къде да разтовари корабите си. А ти имаше интерес да му помогнеш. Искаше обсадата да продължи, докато приключиш с търсенето тук. Направил си услуга и на Мемнон, и на персите в Халикарнас. Подмамил си онзи критски стрелец насред полето. С храна, с вино или просто си го причакал? Повалил си го с бърз удар по главата, а после си го съблякъл и си взел лъка и колчана му. Същата нощ си написал съобщение по метода „скютале“ и си увил ивицата пергамент около една от дългите стрели. Ти си добър стрелец. Приближил си се до стените и си изстрелял съобщението, че Александър се кани да направи мост през рова. — Теламон сви рамене. — Мемнон се е зарадвал на новините. После ти дойде с мен до вилата. Опита се да ме убиеш, не успя, но сигурно си се зарадвал, когато тръгнах с Хефестион. Тогава си открил съкровището. Изпратил си кухненския прислужник в лагера и той е разбрал, че Халикарнас ще падне. Ти и съучастниците ти сте постигнали целта си и е било време да отпразнувате събитието и да си тръгнете. Само че ти си имал други идеи. — Лекарят се изправи и заобиколи масата. — Срещал съм хора като теб, Сарпедоне, смели като пантери, безмилостни, жилави и непреклонни, постоянни като пустинното слънце. Ти обичаш опасностите и обичаш вълнението от битката. Не си искал да споделиш плячката си, затова си избил всички тук.

— Удариха ме по главата. И командирът тук ти го каза. Теламон доближи лицето си до това на спартанеца.

— Всичко си си причинил сам. За сръчен човек като теб, Сарпедоне, това е мизерна цена срещу огромното съкровище! Завързал си глезените си и си увил въжето около китките си. На пръв поглед те са изглеждали здраво завързани, особено ако ги прережеш в тъмна стая. Бих искал да видя тези въжета, макар да съм сигурен, че си ги изхвърлил. Едва ли ще намеря възел по тях.

— Ако е имало друг убиец — намеси се командирът, — защо не е убил и теб, както другите?

— Добър въпрос — отвърна Теламон. — Бес е трябвало да бъде набеден за убиец. Сарпедон щеше да обясни всичко. Може би Бес се е уплашил? Може би е изпитвал приятелски чувства към Сарпедон и Генций — затова актьорът също е останал жив — за да се приспят подозренията ни. Генций просто е спял пиянски сън.

Сарпедон се опита да скочи на крака, но командирът на разузнавачите не му позволи.

— А къде е Бес? — извика той.

— Открихме трупа му.

— Не е възможно… — Сарпедон затвори очи.

— Може би, но все пак го намерихме — прекъсна го капитанът. — Аз и хората ми можем да проследим и охлюв. Да кажем какви птички са кълвали наоколо. Открихме следи от кон, който наскоро е излязъл през страничната порта. Решихме, че е необичайно, защото не бяха достатъчно дълбоки — както, ако имаше ездач. Открихме коня да пасе на няколко километра оттук. Намерихме и следи от човек, който е носил тежък товар. Изкопахме Бес от плиткия му гроб — гърлото му беше прерязано от ухо до ухо, а устата и очите пълни с пръст.

— Както виждаш — Теламон седна на пейката, освободена от Генций — не остава никой друг, Сарпедоне. Актьорът категорично не би бил способен на такива хладнокръвни действия. Толкова е обезумял и пиян, че би му било трудно да се качи по стълбите, камо ли да стреля с лък. Остава; само спартанецът Сарпедон, предател, шпионин и убиец. Хитрецът, който се е надявал да открие търсеното и да се измъкне.

Изразът на Сарпедон не се промени. Само трепкането на едното му око и капката пот, която се плъзна по бузата му, показваха, че е неспокоен.

— Царят ще те разпие — прошепна Теламон. — Агонията ти може да продължи дни, дори седмици наред.

— Без никаква милост? — дрезгаво попита Сарпедон.

— Може би една — отвърна Теламон, изправяйки се срещу убиеца, който беше унищожавал хора, без да се замисли. — Съкровището на Питий няма да ти трябва. Къде е то?

Сарпедон покри очите си с ръце.

— Намерихме го в кладенеца. Ще откриеш от едната страна стълби от желязо. Точно над водата има корниз. Върху него се намира бронзово ковчеже с персийски дарици и македонско сребро.

— А обвиненията ми? — попита Теламон.

— Памен умря по начина, който ти описа. Решихме, че смъртта му ще бъде приета за злополука. Знаех, че е шпионин. Отидох в Халикарнас и предложих услугите си на Мемнон. Той каза, че ще ми плати, когато извърша нещо, което си заслужава. Но какво значение имаше? — Сарпедон въздъхна и в очите му проблеснаха палави искрици. — Животът е хазарт, лекарю. Всичко беше така, както каза ти. Аз рискувах и загубих. Наруших първото правило. Станах алчен. Ще ми обещаеш ли бърза смърт?

Теламон погледна командира на разузнавачите.

— Донесете съкровището!

Мъжът нареди на двама войници да отидат при кладенеца. Теламон се върна на мястото си до Касандра. В коридора Генций нададе тих стон. След малко войниците се върнаха и сложиха на масата покритото с кал ковчеже. Теламон вдигна капака и Касандра възкликна при вида на златото и среброто, които заблестяха пред очите им.

— Убийте го бързо!

Чуха се заповеди. Без да се съпротивлява, Сарпедон беше изведен от стаята. Малко по-късно някой извика, Сарпедон му отвърна, после настъпи тишина, прекъсната от глухо изтрополяване. Лекарят притвори очи. Командирът на разузнавачите се върна, мечът му беше окървавен.

— Изгорете трупа с останалите — нареди му Теламон. — Главата сложете в кошница и я изпратете на царя. Касандра, намери ми восък и здрава връв. — Той почука по ковчежето. — Царят ще бъде доволен.

Стаята се изпразни. Теламон сложи ръце върху масата и заоглежда помещението, вече толкова тихо и спокойно. Щяха ли тук, пред Дверите на ада, да бродят духове? Или щяха да последват войската? Щеше ли походът на Александър да бъде следван от нарастващата орда сенки на убитите, на онези, които бяха въвлечени в кървавия водовъртеж на неговите завоевания?