Пол Дохърти
Дверите на ада (12)

ДЕВЕТА ГЛАВА

„На следващия ден Александър докарал обсадните си машини, за да нападне, и действията му срещнали подобаващ отпор от защитниците на града.“

Ариан, „Походите на Александър“, Книга 1, глава 22

Горещината беше тягостна, слънцето приличаше на пламтящ диск, който нажежаваше каменистия полуостров около Халикарнас. Мишелови се рееха на слабия ветрец, който потните войници на земята напразно копнееха да усетят. Халикарнас беше вече под обсада. Александър беше разгърнал цялата си войска — фаланга след фаланга, подсилена от елитните му отряди. На всеки фланг имаше щитоносци, критски стрелци и родосци с прашки. Малко зад крилата се бяха подредили ескадроните на македонската конница, които се вълнуваха като море от ярки цветове, докато се подготвяха за атака. Звучаха тръби и бойни рогове. Коне цвилеха и разтърсваха глави, а перата между ушите им се развяваха като знамена. Александър беше облечен в пълния си блясък на македонски военачалник — златиста ризница, пурпурна наметка, белоснежна кожена фустанела, сребърни наколенници. На краката си носеше сандали, чиито връзки бяха украсени с пурпурни и сребърни пулове. Както обикновено той заемаше почетното място на десния фланг, заобиколен от личната си охрана. Приятелите му военачалници бяха заели местата си.

Теламон седеше на коня си на втората редица зад царя заедно с другите членове на царската свита. Беше един часа след обед и горещината беше непоносима. Лекарят имаше чувство, че гледа към буен огън, а не към гранитните стени на Халикарнас, които се издигаха на четиридесет и пет метра височина. Кулите и укрепленията им бяха претъпкани с мъже и тъмните им силуети се открояваха на фона на синьото небе. Той зърна зад стените стърчащите подпори на обсадните кули, където Мемнон беше разположил катапултите си.

Александър беше разгърнал войската си така, че Мемнон да види колко е могъща. Най-отпред бяха скъпоценните обсадни машини. Аминт беше успял. Никанор и помощникът му Неарх бяха изкарали на брега на заливчето на Хера македонските бойни кораби. Обсадните машини бяха натоварени на каруци и откарани в главния македонски лагер. Там ги бяха сглобили бързо и разположили срещу Тройната порта, непосредствено извън обсега на катапултите. Теламон се усмихна: и той, и всички останали, с изключение на Касандра, бяха почти принудително изкарани от вилата. Александър искаше да бъдат до него, но това беше грешка. През последните няколко дни Солан не правеше нищо друго, освен да хленчи. Царят беше омекнал и промърморил, че могат да се върнат обратно, щом любимите му обсадни машини бъдат разположени по местата си.

Теламон погледна тези ужасяващи конструкции, способни да причинят толкова тежки разрушения. Като момче беше наблюдавал как главният военен строител на Филип, Демад, конструира страховитите бойни машини. Александър ги беше усъвършенствал: обсадните кули бяха построени от дървени прътове и ракита и се издигаха на височина колкото стените на Халикарнас; на различни нива в тях бяха разположени платформи. На най-горната имаше войници, на втората и третата малки обсадни оръжия, които изстрелваха стрели и камъни, а най-долу — тежки тарани с метални глави, окачени на скрипци, които мъжете разлюляваха напред-назад, за да разбият и най-здравите стени. Но тези кули бяха нищо в сравнение с останалите унищожителни оръжия. Огромни лъкове на квадратни дървени рамки, подсилени с метални ивици, изстрелваха стрели, дълги по метър и опразваха стените на обсадения град със смъртоносна точност. Мощните катапулти се зареждаха с огромни камъни или съдове горящ катран. Тези разрушителни снаряди бяха изстрелвани с още по-голяма сила с новата техника, въведена от Демад. При нея се използваха въжета от конски косъм, прикрепени за дървена рамка, които се опъваха със скрипци и лостове, а после се отпускаха рязко и ефектът беше опустошителен.

Между обсадните оръжия имаше и подвижни дървени укрития, чиито покриви бяха покрити с намокрени кожи като предпазна мярка срещу огнените стрели на обсадените. Те можеха да бъдат избутани до стените и полегатите покриви прикриваха войниците, които се занимаваха с тараните. Сега те лежаха злокобно тихи като хищници, дебнещи плячката си. Погледът на Теламон се спря на големия ров и той се зачуди как ще го запълни Александър, за да прекара хората и машините си до стените. През последните няколко дни дърводелците бяха заети да изработват десетки плоски заслони, но царят не казваше защо са му необходими.

Разбира се, Александър съблюдаваше протокола на войната. Той искаше обсадените да преценят пълната му мощ преди да започне атаката. Според законите на войната, той трябваше да отправи последно предложение към Мемнон и гарнизона му да се предадат. Царят извади меча си и го вдигна високо, докато галопираше пред бойната линия, поздравяван с блъскане на щитове и пронизителния македонски боен вик.

Звукът отекна до небето и беше посрещнат от освиркванията и подигравките на мъжете по крепостните стени. Защитниците развиваха големи рула кожа, които провисваха от укрепленията като допълнителна защита срещу тараните и тежките камъни, които скоро щяха да бъдат изстреляни срещу тях. Царят стигна левия край на македонската войска, обърна се и отново препусна покрай нея. Черният му боен кон Буцефал, на чието чело се открояваше бяло петно, се наслаждаваше на вниманието и възгласите, тръскайки глава. Александър беше избрал украшенията и сбруята му от плячката, взета от персийския лагер след победата при Граник — черни кожени юзди, украсени със скъпоценни камъни и пулове, съчетани със златисто наметало. Царят представляваше зашеметяваща гледка; както прошепна един от спътниците на Теламон: „живо въплъщение на бога на войната“. Слънцето се отразяваше в лъскавата му броня, конската грива на шлема му се вееше след него, блестящия меч проблясваше във въздуха в обичайния жест на военачалник, който се кани да даде заповед за всеобщо нападение.

Щом Александър се върна на мястото си, свали шлема и разкри странните си, разноцветни очи, светещи дяволито и блесналото си от пот момчешко лице. Направи кръг с коня, улови погледа на Теламон и му се усмихна.

— Насладете се още малко на спокойствието — каза той, — защото след малко тук ще връхлетят Фурните!

— Ами проклетият ров? — изръмжа някой. Александър сложи пръст пред устните си и се обърна.

Придружен от двама вестители и тръбач, той излезе малко напред. По негов сигнал се разнесе продължителен тръбен звук, преди вестителят да стигне почти до края на рова, откъдето вятърът донесе думите му.

— Жители на Халикарнас, отворете портите и се предайте! Предайте на нашия цар, осиновен от царица Ада, законна владетелка на града ви, онези, които ви заблудиха: Оронтобат, Мемнон и Ефиалт.

Хор от обиди посрещна думите му. Една стрела се заби в земята до него и подплаши коня му. Вестителят слезе, взе стрелата, счупи я в знак на презрение и се върна при Александър. Още двама вестители пристъпиха напред, носейки общоприетите символи на войната. Стигнаха до ръба на рова. Мъжът, който носеше запалена глава, я хвърли във водата, а другият, въоръжен с копие, покрито със засъхнала животинска кръв, го метна колкото се може по-надалеч. То падна в тъмната вода под освиркванията на мъжете по укрепленията.

— Приготви се за атака!

Селевк, който беше помощник на Александър в отсъствието на Птолемей, издаде заповедите си. Фалангите и отрядите на щитоносците веднага се разделиха, за да пропуснат каруците на строителите отпред. Войската отстъпи и се раздели на части. Бойните машини бяха подготвени, мангалите изнесени напред до каруците с камъни и стрели за катапултите. Обсадните машини се преобразиха — вече не приличаха на големи дървени рамки с ръчки и обтегнати въжета от конски косъм. Те сякаш оживяха, когато навиха скрипците им и заредиха горящи съдове, копия и стрели в специалните гнезда на катапултите и огромните лъкове. Обсадните кули бяха подготвени, по тях се заизкачваха лековъоръжени войници, за да заемат местата си на различните нива — стрелците с лъкове и прашки на върха, под тях копиеносците, а при основата — мъжете, които щяха да действат с големите тарани. Въздухът се изпълни със скърцане на скрипци и ръчки. Черен дим се заиздига от мангалите и замириса на изгоряло масло.

Защитниците на Халикарнас изстреляха няколко залпа с лъковете и прашките си, но те не достигнаха до противниците им. Най-после македонците бяха готови, катапултите — заредени, огромните лъкове — натегнати. Всеки катапулт се охраняваше от отряд критски стрелци. Обсадните машини със скърцане се придвижиха малко по-напред.

— Приготви се!

Заповедта на Селевк беше отправена към тръбачите, които изсвириха три кратки сигнала.

— Готови!

Този път прозвучаха само два сигнала.

— По моя команда! Един сигнал.

— Приготви се за стрелба!

Тръбите екнаха отново. Теламон имаше чувството, че цялата войска се напряга. Виждаше внушителните стени на Халикарнас, фигурите по укрепленията, слънчевото небе, усещаше лекия полъх на следобедния бриз. Настъпи миг на пълна тишина.

— Стреляй!

Тишината беше нарушена от ругатните и виковет на мъжете, които управляваха машините смразяващото скърцане на издърпани лостове и на отпуснатите скрипци. Смъртоносните камъни горящите съдове и стрели пронизаха въздуха и ударих; със страховито свистене стените на Халикарнас. Някои дори преминаха отвъд тях. Три фигури паднаха между зъберите с разперени ръце и крака, и цопнаха в рова. Пламъци и дим се заиздигаха нагоре, когато македонските снаряди улучваха целта си и палеха сгради, навеси, дори телата на защитниците. Обсадните машини изпълняваха своя собствена страховита мелодия. Щом снарядите бъдеха изстреляни, лостовете се връщаха обратно под звука от крясъците и острото скърцане на скрипците. Зареждаха се нови стрели, горящи съдове и камъни. След първия изстрел командирът на всяка машина даваше нареждане да се придвижат напред.

Защитниците отвърнаха на огъня. С могъщо свистене огромни камъни прехвърлиха градските стени, придружени от огнени стрели и съдове с горящо масло. Повечето не улучиха, но онези, които успяха, предизвикаха хаос и кървава жетва. Един съд с масло се разби в катапулт и обви дървената му рамка с ревяща огнена завеса.

— Добре започнахме — прошепна някой, — но трябва да се приближим още. Какъв е смисълът от всичко това, когато не можем да преминем проклетия ров?

Бяха дадени нови заповеди. Прозвучаха тръби и бойни рогове. Македонската войска получи заповед да се изтегли и го направи дисциплинирано под командата на водачите си, докато други части излязоха напред. Теламон чу тракането на колела и се огледа. Големите дървени заслони, които Александър беше построил и скрил зад бойните редици, сега се изнасяха напред. Те представляваха просто платформи на колела. Върху пилони в четирите ъгъла беше издигнат плосък дървен покрив, обвит с мокри кожи. Всеки заслон беше около три метра дълъг и се издигаше на шест бързовъртящи се колелета. От двете му страни критски стрелци носеха малки ведра с масло, за да смазват осите им. Заслоните се провряха през редиците и минаха покрай обсадните машини. Теламон ги наблюдаваше с удивление.

— Много хитро!

Той погледна през рамо. Сарпедон, яхнал жалка кранта, клатеше глава с възхищение.

— Гледай, Теламоне — каза той, — и ще научиш нещо ново!

Бойните машини на Александър спряха да стрелят. Бяха изстреляли четири-пет залпа, сеейки хаос и ужас в отсечката между двете кули близо до Тройната порта: около тридесет от покритите с кожа заслони се бяха насочили точно натам. Командирите на защитниците също разбраха какво става: катапултите и стрелците с лъкове и прашки се опитаха да избият мъжете, които бутаха приспособленията напред. Но заслоните прикриваха като щитове войниците, а и колкото повече приближаваха, толкова по-трудна мишена бяха за онези от стените. Все пак имаше и щети. Съд с горящо масло падна под ъгъл между пилоните на единия заслон, разби се върху дървения под и го обгърна в пламъци. Македонците, които го бутаха, веднага побягнаха, но двама се превърнаха в горящи факли и бяха застреляни от защитниците. Един горящ войник, полудял от болка, се обърка и вместо да тръгне към македонските редици, се спусна към големия ров и падна в него. Камък смачка покрива на друг заслон, но той продължи да се движи напред.

Трите редици заслони стигнаха рова. Без да обръщат внимание на стрелите, камъните и дивите писъци на ранените, войниците, които бутаха първия от тях, го бутнаха във водата и се оттеглиха. Стрелците от стените се прицелиха и няколко жертви се загърчиха на земята. Онези, които имаха късмет, стигнаха до втория заслон, скриха се зад него и помогнаха на другарите си да го избутат по-бързо до рова.

— Той строи мост — прошепна Теламон.

Защитниците на стените стреляха и хвърляха всичко, което им беше под ръка към настъпващите заслони, но тактиката на Александър се оказа успешна. Още един заслон падна във водата, последва го друг; дори от разстояние Теламон виждаше как се оформя импровизираният мост — един върху друг заслоните образуваха неравна пътека през рова. Нямаше значение дали падат настрани или малко накриво — ровът беше запълнен и това щеше да позволи на македонците да стигнат с тараните си до градските стени.

Тъй като ровът беше близо до укрепленията, защитниците трудно можеха да се прицелят и се откриваха повече за стрелбата на противниците си. Селевк пускаше напред нови и нови стрелци с лъкове и прашки, които поразяваха защитниците с точни изстрели. Стените на Халикарнас бяха облени в кръв, мъже викаха, падайки от укрепленията, блъскаха се в стените, падаха в рова или върху моста, който нападателите изграждаха.

Критските стрелци се приближаваха и изстрелваха опустошителни залпове, за да очистят стените от защитниците им. Метателните машини на Александър мълчаха, за да не разрушат моста или да улучат войниците, които още бутаха заслони към рова. Александър беше избрал местата, които трябваше така плътно да се запълнят с дървените платформи, че да издържи преминаването на тежките обсадни кули и тараните. Въздухът се изпълни с дим, който се носеше напред-назад, а районът пред рова беше покрит с трупове — някои проснати в локви кръв, други изгорели до димящи купчини плът, кости и почернели брони.

Сега македонските войници се оттеглиха към лагера си. Само няколко фаланги, отряди щитоносци, лековъоръжена войска и избрани ескадрони останаха на фронтовата линия. Най-накрая и последният заслон беше избутан в рова. Теламон усети, че го дърпат за ръката — сигнал за оттегляне — но беше завладян от това, което ставаше пред очите му. Стените на Халикарнас вече бяха почернели от огъня и омазани с горящо масло, укрепленията — пропукани, кожените покривки по стените — изгорени и прокъсани. Мостът беше готов.

Сега подвижните тарани с наклонени покриви бяха избутани напред, всеки защитаван от отряд стрелци. Двама бяха улучени от камъни, един пламна като факла. Те също стигнаха до ръба на рова и продължиха по импровизирания мост. Някои от заслоните стърчаха по-високо от останалите, на място се правеха рампи, докато някои от войниците слизаха до рова, за да подсилят трасето, завързвайки отделните платформи с въжета. Мостът беше неравен и груб, но издържа. Александър беше стигнал до стените, макар и на висока цена — ранените и умиращите лежаха като кървав килим върху коравата, камениста земя.

Теламон чу първите удари от огромните тарани с метални глави, които се люлееха напред-назад срещу стените. Взря се в укрепленията. Там още се виждаха фигури — стрелци се прицелваха, камъни, съдове с горящо масло и вряла вода падаха върху тараните. Но те бяха твърде добре защитени, а критските стрелци представляваха смъртоносна заплаха за всеки защитник, който се откриеше за прекалено дълго време.

— Всичко върви добре, Теламоне.

Александър стоеше до него. Беше сменил бронята и коня си и дъвчеше замислено устни. От време на време се обръщаше да прошепне заповед на някой от многото вестители, които го придружаваха в подобни моменти, за да предават съобщения на командирите му. Теламон се канеше да се извини, когато чу рев от група македонци, застанали срещу една малка странична порта.

Тя се беше разтворила. Персийски пехотинци изскочиха навън, носейки дълги дъски, които хвърлиха върху рова, за да направят собствен мост. Александър смушка коня си, докато редица след редица гръцки наемници се изнизваха от страничната порта по дървената рампа и бързо напредваха към тараните. Появи се и ескадрон персийски конници в скъпи туники и наметки, които препуснаха към критските стрелци. Александър се канеше да се спусне към тях, но Черния Клит хвана юздите му. Личната охрана на царя го обгради. Един отряд фалангисти с наведени сариси вече се връщаше обратно. Ескадрони македонски конници препуснаха устремно към персите, които вече сееха смърт сред критяните. За лековъоръжените стрелци нямаше спасение. Някои просто бяха покосени като житни класове. Други се опитаха да побягнат, само за да бъдат пометени от копия или премазани от собствената си конница, която бързаше да отблъсне тази изненадваща атака. Теламон, който стоеше близо до царя, беше заобиколен от пръстен щитоносци; между подскачащите глави на мъжете, които се въртяха и извиваха на седлата, той успя да види какво ставаше. Линията на критските стрелци беше пробита и сега персите водеха тежка битка с македонците, за да им попречат да помогнат на другарите си на импровизирания мост. С цялата си сила македонската фаланга връхлетя върху персите в гръб. Чу се тръба и те се оттеглиха заедно с наемниците, които бяха нападнали тараните, но Теламон видя, че бяха успели да причинят доста разрушения. Кръв се лееше от един таран, където войниците бяха избити до крак. Воините на Александър не можеха да преследват противниците си, защото на укрепленията над портата се бяха струпали добре въоръжени защитници. Персийската конница премина през рова, защитавана от гръцките наемници. Те също отстъпиха с лице към врага и вдигнати щитове. Прекосиха импровизирания мост, който веднага беше отново събран и страничната порта се затвори зад тях.

Сега македонската войска отново заприижда. Някои хукнаха напред, за да приберат ранените, само за да бъдат поразени от стрелите по стените. Земята около Тройната порта се превърна в кланица. Коне се мъчеха да се изправят. Мъртвите лежаха сред разширяващите се локви кръв. Виковете на ранените за помощ и вода отекваха жално. Александър не беше на себе си. Без да мисли за собствената си сигурност, той препускаше напред-назад. Елитен отряд от щитоносци бързо оформи полукръг около царя и го прикри с щитовете си от всички страни. Други, подредени в същата формация, се спуснаха да предпазват критяните и да позволят ранените да бъдат изтеглени назад.

Нова фаланга се отправи към импровизирания мост и пое по него. Ранените и убитите бяха прибрани и подкрепленията се изтеглиха. Въпреки контраатаката от града зловещият шум от блъскането на тараните по градските стени не секна. Александър нареди четири от обсадните кули да се придвижат напред, за да прочистят укрепленията от Тройната порта до ъгловата кула. Но гарнизонът, който смяташе, че е направил всичко по силите си, се оттегли.

Бяха дадени нови заповеди. Въпреки тежките загуби македонците бяха запълнили рова и успяха да прекарат тараните и обсадните си кули до стените. Сега те хвърляха снаряди над стените и предпазваха катапултите и големите лъкове, които отново подеха ужасяващата си песен. Александър беше обсадил града в полукръг с редица лагери, които се простираха край стените, свързани от ровове, насипи и палисади. Царят даде понататъшните си заповеди — началната суматоха на обсадата беше минала, сега започваше най-трудният етап — очакването.

С мрачно лице Александър напусна бойното поле, яздеше през каменистия полуостров покрай отстъпващите си войски и редицата каруци с ранени. Прекосиха импровизираните укрепления на ръба на ливадите и навлязоха в основния лагер. Евмен, главният писар на Александър, беше организирал издигането на палатките и шатрата, разделени от две широки пътеки, от север на юг и от изток на запад. Царското заграждение, защитено от палисада, отбранявана от щитоносците, беше разположено в центъра, заедно с олтар на всемогъщия Зевс. От всяка страна на олтара Александър беше сложил трофеи и брони, плячкосани от персите след победата му при Граник.

Царят и военачалниците му слязоха от конете. Коняри и прислужници се спуснаха да ги отведат. Хефестион, който беше оставен да организира лагера, се появи с разтревожено лице. Александър го бутна встрани, вдигна покривалото на палатката и се хвърли вътре. Теламон се канеше да се оттегли — наблизо беше издигната по-малка шатра, която споделяше с Хефестион, но царят отново се показа на входа на палатката.

— Не се измъквай, Теламоне. Клит, Хефестионе, елате и вие.

Тримата се присъединиха към царя в палатката, за да станат свидетели на един от гневните му пристъпи. Той захвърли наметката, бронята и туниката и се заразхожда напред-назад из палатката. Голото му тяло беше лъснало от пот, в едната си ръка държеше меч, в другата щит. От време на време се спираше и ги удряше един в друг, мърморейки нещо под носа си.

— Ти успя — опита се да го успокои Клит, който седеше с кръстосани крака на земята до Теламон. — Придвижихме тарани до стените. Утре ще закараме повече. Ще удряме, докато ги разбием.

Александър спря да крачи.

— Какво разбираш ти от обсади, Клит? Когато разрушим тази стена, ще открием, че Мемнон е построил зад нея втора! Колко души изгубихме днес — двеста, триста?

— Те също изгубиха хора — заяви Хефестион. — Александре, идеята да използваш заслоните, за да направиш мост, беше гениална.

— Теламоне, ти не си войник — обърна се към него царят, — кажи на тези дебелоглавци защо съм бесен!

— Те ни очакваха, нали?

— Да, очакваха ни — имитира го Александър. Захвърли щита и меча и се наведе над Клит. — Понякога — каза той — си толкова глупав, колкото си и грозен!

Телохранителят не трепна — беше свикнал с царските обиди.

— Персите изпълниха добре разучена маневра. Не действаха — той щракна с пръсти — импулсивно. Знаеха коя част на стената ще атакувам.

— Това беше очевидно.

Александър удари Клит през лицето. Ръката на телохранителя посегна към камата му.

— Няма нужда от това — тихо каза Теламон. — Клит беше изненадан, както ти и аз. Съгласен съм, господарю — добави той сухо, — че е нужно време, за да се организира това излизане от крепостта — гръцките наемници, начинът, по който персийската конница ги защитаваше, докато те унищожаваха тараните. Но все пак не успяха.

— Не — Александър се усмихна принудено. — Движеха се твърде бавно, а ние реагирахме по-бързо, отколкото очакваха. Е, добре! — Той стана, влезе във вътрешността на палатката и донесе поднос с чаши и кана студено бяло вино. Наля им лично и подаде своята чаша на Клит.

— Ако искаш, можеш и ти да ме удариш. Телохранителят замахна рязко и на бузата на царя остана червена следа.

— Македонец не удря друг македонец! — изръмжа Клит.

— Баща ти не го правеше никога, не бива да го правиш и ти!

Александър остави чашата си, наведе се и целуна телохранителя по двете бузи.

— Както винаги, продължаваш да ме поучаваш — промърмори той, облегна се и взе чашата си. — За нашите славни мъртви!

Преди да отпие, той направи възлияние на земята. Известно време те пиха мълчаливо, заслушани в звуците, които долитаха от лагера и слабите викове от бойното поле, където бойните оръжия все още стреляха към стените.

— Нищо няма да улучат — забеляза Александър. — Ако добре познавам Ефиалт и Мемнон, те са изгорили всичко в радиус от два километра от стената и са оттеглили войниците си. Но не това е важното. — Той почука по ръба на чашата си. — Имаме два проблема. Първият е ръкописът на Питий. Дали сме открили слабото място? Може би утре трябва да се преместим по на север и да изнервим Мемнон?

— А вторият проблем? — попита Клит.

— Вторият проблем, скъпи приятелю — отвърна Александър, — е, че Мемнон знаеше какво ще направим. — Той приближи палеца и показалеца си. — За малко щяха да ни спрат. Ако не бяхме отблъснали конницата им, тараните и хората в кулите щяха да бъдат унищожени. А после щяха да запалят моста.

— Все още могат да го направят.

— Нека опитат. — Александър поклати глава. — Но сега ние ще ги чакаме. Мостът е добре охраняван, а всеки, който се покаже от стената, ще бъде убит от стрелците ни или улучен от камък.

— Може да излязат пак — упорстваше Хефестион.

— Възможно е — съгласи се Александър, — но трябва да е много добре планирано. Мемнон е хитър стратег. Не обича да ме среща на открито. Ако персите бяха последвали съвета му, нямаше да победя при Граник. Вярно е, че Ефиалт е буен и безразсъден. Но да не забравяме, че беше един от военачалниците на Тива. Те също излязоха извън стените, но бяха разбити и когато побягнаха, забравиха отворена една от портите, от което се възползвахме ние. Не — Александър отпи от чашата си, — подобно излизане е рядкост. Това, което искам да знам, е как и от кого е получил вест Мемнон. Лагерът ни се охранява, както и техният град.

— Със стрела? — предположи Хефестион. — Това е единственият начин.

— Невъзможно — заяви Теламон. — Малко разбирам от военните работи, но ако някой се беше промъкнал към стените през нощта или тази сутрин, за да пусне стрела, щяха да го забележат. Пък и откъде гарнизонът щеше да разбере, че не е враг?

— Продължавай — подкани го Александър.

— Съгласен съм, че Мемнон е разбрал бързо коя част от стената се каним да атакуваме. Някой трябва да му е разказал подробно и за заслоните, с които преградихме рова. — Той се усмихна на Александър. — Никой ли не се е сещал досега?

Царят повдигна вежди при този шеговит комплимент.

— Така е — съгласи се той. — Вероятно Мемнон е очаквал да изнесем напред стълби или дървени греди, които лесно могат да бъдат унищожени с добре насочени камъни или съдове с горящо масло. Нещо повече, подобни мостове не биха издържали тежестта на тараните. Мемнон не е знаел за заслоните, но някой зорък съгледвач от нашия лагер скоро би разбрал какво правим. Внезапното излизане на част от гарнизона беше организирано, за да разруши тараните — това беше добре планирана стратегия, а не изненадваща контраатака. Това обяснява използването на конницата за защита на наемниците му… — Царят взе чашата си и я вдигна към Теламон. — Съгласен съм с теб. Трябва да е получил подробно съобщение. Ако е било прикачено на стрела — той направи гримаса, — тя никога не би могла да стигне до стената, нито да прелети над нея. Тогава как е станало? Знаем, че имат шпиони в нашия лагер.

— И ние в техния? — попита Теламон. Александър попи с кърпа потта от гърдите си.

— Имаме шпиони и готвим изненада — загадъчно отвърна той.

— Между другото, къде е Птолемей? — попита Хефестион. — Мислех, че днес ще бъде с нас. Той обича да стои отпред и да се перчи с натруфения си шлем.

Царят се изправи и тихо каза:

— Хефестионе, погрижи се лагерът да е добре охраняван. Паролата за тази нощ е „Аполон“. Нареди звънчета да бъдат предавани от ръка на ръка. Кажи на всички постове, че ако намеря някого заспал, ще му катапултирам главата зад стените. Теламоне, ти се връщай във вилата. Червенокосата ти приятелка е там. Вземи писарите със себе си. Колкото по-бързо разгадаят ръкописа на Питий — добави той горчиво, — толкова по-добре за всички нас!

После влезе във вътрешността на палатката — знак, че разговорът беше приключил.

— Ще си допия виното — кисело каза Клит. С черното си подплатено наметало той приличаше на голяма мечка, която опипваше раната на дясната си буза.

Хефестион тръгна след Александър, а Теламон излезе, все още леко замаян от битката. Спомни си думите на баща си: „Никога не разбираш какво става по време на битката. След нея в ума ти остават само отделни картини.“ Лекарят погледна небето и се учуди колко бързо беше минало времето — слънцето залязваше, хладният бриз гонеше жегата. В ума му още се въртяха сломени от боя — скърцането на катапултите; огънят, падащ от небето, бутаните напред заслони; стрелците, падащи под дъжд от стрели. Мъже, които се гърчат от уплаха, черен дим, който скрива всичко. Тропотът на копитата и ярките туники на персийската конница, македонските фаланги, които се втурват напред… — Можеше да загинем — въздъхна той. Припомни си ранените и усети угризения. Напусна царското заграждение и влезе в лагера. Войниците бяха забравили ужасите от деня и се трупаха около лагерните огньове. Тръби и рогове сигнализираха за онези, които все още имаха задължения в конюшните или копаеха нужници. Останалите бързаха да отворят кошниците с дажбите си, в които имаше обичайните хляб, месо и лук, поръсени със сол и мащерка и увити в смокинови листа, за да се запазят пресни. Каруцата с виното мина и всеки отряд получи по две големи кани. Теламон забърза нататък. В другия край на лагера беше опъната редица от палатки. Трима от царските лекари — Пердикъл, Клеон и Никий — вече работеха в тях. Престилките и ръцете им бяха изцапани с кръв.

Ранените бяха разделени на три части: онези, които можеха да бъдат превързани бързо, онези, които щяха да отнемат повече време и безнадеждните случаи, за които нищо не можеше да се направи, освен да им се даде вино с опиат и милостиво да им се пререже гърлото. С последните вече се бяха справили и на близкия хълм беше издигната погребална клада, върху която бяха нахвърлени труповете.

— Жреците ще се оправят с тях — извика Клеон, наведен над една носилка, — и щом се стъмни, ще запалят кладата.

— Колко убити има? — попита Теламон, докато поемаше кожената престилка от един помощник.

— Общо около четиристотин.

Теламон се загледа в редицата трупове на тревата, всеки увит в одеялото си. Разбираше отвращението на баща си: младежи от различни народности — гърци, критяни, родосци, неколцина сирийски наемници и македонци — лежаха спокойни в смъртта с ръце, отпуснати покрай телата, изпъстрени с ужасни рани. Някои от труповете бяха без глави, на други липсваха ръцете или краката, трети представляваха овъглени скелети и парчета плът, висящи като увехнали листа. Миризмата беше натрапчива. Един санитар му подаде напоена с благоухания гъба и Теламон с наслада вдъхна свежия аромат. Някий викаше за помощ и той се отправи към него. След това тръгна по редицата с ранените — превързваше рани, слагаше шини, успокояваше разтревожените войници с уплашени очи, че ще оздравеят. Падна мрак. Запалиха факли. Теламон продължаваше да превързва, мажеше мед и сол върху рани, крещеше на санитарите да държат здраво войниците, когато чу врява и рев откъм лагера. Той скочи на крака. Един прислужник дотича през тревата, подскачайки като елен.

— Отново на бой! — викаше той. — Отново на бой! Теламон каза на санитаря да довърши превръзките и забърза обратно към лагера. Навсякъде цареше хаос и объркване. Войниците търсеха мечовете и щитовете си. Командири крещяха на отрядите си да се престроят. Бойни рогове свиреха тревога. Конниците извеждаха конете си. Теламон влезе в царското заграждение. Царят, обграден от военачалниците си, обличаше бронята си.

— Какво правиш тук? — попита Александър гневно. — Мислех, че си с другите в палатката на писарите. Добре, ела. Хайде!

Теламон не знаеше защо отива. Касандра би го попитала същото, а отговорът беше ясен: от любопитство. Някой му доведе кон и той се присъедини към дивия галоп на царя през лагера и обратно по пътя към скалистия полуостров, сега окъпан от лунна светлина. Още с пристигането си чуха бойния рог да свири оттегляне. Царят и свитата му спряха. Командири с факли тичаха към тях. След тях войници носеха носилки с още ранени.

— Какво стана? — попита Александър.

— Двама войници от полка на Пердикъл — обясни един офицер — си изпили виното твърде бързо. Излезли от лагера и предизвикали Мемнон на личен двубой, подканвайки го да изпълни същия номер като днес.

— И какво стана? — Офицерът свали шлема си.

— Пазачите над Тройната порта трябва да са били също толкова пияни. Излезли навън, започнал бой и нашите постове се включили. Всичко свърши, господарю, врагът се оттегли.

— А двамата войници? — попита Александър.

— Мъртви са!

— Хубаво! — отсече царят. — Ако не бяха, щях да ги разпна за пример на всички. Проверете си хората. Накарайте дежурните по лагер да наредят на всички да си лягат. Край на забавленията и игрите. А, между другото — Александър дръпна юздите, — пазачите, които са пропуснали двамата пияни да излязат…

— Да, господарю.

— Да копаят нужници до сутринта.

Вече успокоени, Александър и военачалниците му се загледаха в стените на Халикарнас. Факли и мангали блестяха върху укрепленията. Царят се приближи още.

Тараните продължаваха да блъскат в стените; сега те бяха свързани с бойната линия на македонците от дълга колона плоски заслони, по които войниците щяха да се придвижат до стените. Те бяха покрити с мокри кожи срещу пламтящите съдове и огнените стрели. От двете страни на редицата подвижни тарани, отряди критски стрелци наблюдаваха стените.

— Добре! — промърмори Александър. — Приближаваме се бавно, но сигурно към целта. Искам укрепленията да бъдат очистени от хора и тараните да не спират.

Върнаха се в лагера. Когато слязоха от конете, Александър хвана Теламон за ръката.

— Искам да ти покажа нещо.

Той поведе лекаря и Хефестион към шатрата на Аристандър. Хубавците се бяха разположили отвън. Без да обръщат внимание на врявата, те здраво пируваха. Когато царят се приближи, те застанаха на колене с наведени глави, макар че водачът им още дъвчеше пилешка, кълка. Павилионът на Аристандър беше малък, но елегантен и ухаеше приятно на мускус и тамян. Както винаги, когато искаше да се отпусне, Пазителят на царските тайни носеше дълга руса перука и тъмносиня женска роба. Седеше и разглеждаше лакираните си нокти.

— Господарю — той подсмъркна и се изправи, — колко дълго трябва да остане това тук?

Александър мина покрай него и се наведе над едно одеяло. Разгъна го и Теламон погледна трупа: млад мъж, съвсем гол, с измършавяло загоряло лице и обръсната глава. Забеляза синята татуировка на лявата му ръка — нападащият бик от Минос. Теламон клекна и внимателно обърна тялото — тилът му представляваше кървава каша.

— Критянин. — Теламон вдигна пръстите на мъртвеца и почувства мазолите, характерни за добрите стрелци с лък. — Стотици бяха избити днес, какво по-специално има у този?

— Не може ли да го махнат оттук? — остро попитаАристандър. — Защо трябва да стои при мен?

— Този човек не беше убит в битката — обясниХефестион. — Трупът му е намерен на полето.

Тялото беше студено, коремът подут, мускулите вече бяха започнали да се вкочаняват.

— Да, прав си — съгласи се Теламон. — Мъртъв е поне от един ден от силен удар по тила.

— Един ловец го открил — обясни Аристандър. — Тракиец, търсещ прясно месо за гозбата си. Забелязал ястреби да кръжат над нисък храст и открил трупа наоколо два километра от лагера.

— Нали разбираш — прошепна Александър — какво означава това?

Теламон покри трупа и се изправи.

— Някой е убил критски стрелец и е взел лъка и стрелите му.

— Точно така — потвърди Александър. — Аристандре, кажи на хората си да занесат трупа при началника на стрелците. Това е работа на шпионина — продължи царят. — Онова, което трябва да направиш, Теламоне — мушна той лекаря с пръст в гърдите, — е да откриеш името му! Върни се във вилата и го направи!