Пол Дохърти
Дверите на ада (11)

ОСМА ГЛАВА

„Персийските военачалници Оронтобат и Мемнон се срещнали, за да обсъдят положението.“

Ариан, „Походите на Александър“, Книга 1, глава 23

Звън на мечове кънтеше из двора. Оронтобат и командирите му наблюдаваха двамата гърци в бойни доспехи, които се въртяха в кръг, нападаха и парираха. Носеха пълно бойно въоръжение на хоплити: големи шлемове скриваха главите и лицата им, само за очите и устата бяха оставени цепки. Шлемът на Мемнон беше украсен с черни пера, а на Ефиалт — с червени. И двамата носеха бронзови ризници и кожени фустанели, подсилени с бронзови пулове, краката им бяха защитени от наколенници. Биеха се боси, за да са по-устойчиви върху песъчливата земя. Всеки държеше голям овален щит. Върху този на Мемнон беше изобразен скачащ лъв, а върху онзи на Ефиалт — червеният грифон, символът на Тива. И двамата бойци бяха потънали в пот. Те се дебнеха: Ефиалт беше малко по-бърз и ловък, Мемнон — по-лукав, по-спокоен и овладян. Ефиалт пристъпи, скрит зад щита и нападна с леко закривения си меч. Мемнон контраатакува, изнесе щита си вдясно и замахна надолу с по-късия си и остър меч. Остриетата се сблъскаха. С ловко движение на щита Ефиалт се опита да наруши равновесието на противника си, но Мемнон беше по-бърз. Той се отдръпна, отскочи бързо вдясно и удари с тъпата страна на меча си откритата част от врата на Ефиалт между шлема и ризницата.

— Смъртоносна рана! — извика Мемнон.

Ефиалт отстъпи и пусна меча и щита на земята. Свали шлема си. Мемнон го последва. Двамата си стиснаха ръце и се обърнаха да приемат овациите на зрителите. Прислужници им поднесоха красиви чаши с изстуден шербет.

— Пий бавно — предупреди Мемнон. — Последния път се схванахме. Ефиалт, много си припрян.

— Представях си, че ти си Александър! — отвърна Ефиалт.

Отидоха в сянката на портика, където прислужници им помогнаха да се съблекат, после поеха надолу по мраморните стълби към малкия басейн. Известно време и двамата плуваха бавно, обръщаха се, за да позволят на водата да охлади, почисти и успокои телата им. Появи се Оронтобат и седна на близката мраморна пейка. Наблюдаваше двамата гърци, загорелите им тела, осеяни със стари белези, които се носеха във водата. Той не се доверяваше на гърците и не ги харесваше, но тези двама бяха изключение — почтени мъже, смели воини, умели военачалници. Беше наблюдавал от укреплението над Тройната порта как Ефиалт се бие с македонската конница, но Александър се измъкна от капана, който му бяха подготвили с Мемнон.

— За какво мислиш, че бяхме много близо до успеха ли? — подвикна му Ефиалт, докато се качваше по стълбите, за да вземе кърпата от прислужника. Той бързо се подсуши, сложи си чиста набедрена превръзка и облече ленена туника, а после сложи гривните и пръстените си, които личният му прислужник донесе на поднос.

— Така е — съгласи се Оронтобат. — Почти го бяхме приклещили.

Мемнон се присъедини към тях и отръска водата от себе си като куче, после бързо облече раирана роба.

— Много ми е горещо — каза Ефиалт и те се оттеглиха в сянката на портика, единия край на който беше охраняван от войници на Оронтобат. Телохранителите на Мемнон и Ефиалт се бяха скупчили в сянката на дърветата с извадени мечове и щитове до тях. Оронтобат облиза устни. Разбираше защо двамата му гости са неспокойни — в града не всичко беше наред. Атмосферата се беше променила — шпионите докладваха, че симпатизантите на Македонеца подбуждали към бунт, размирици, че разпространявали слухове и агитирали за Александър. Нападенията срещу персийски войници и техните привърженици бяха станали нещо обичайно.

— Шпионинът ти беше прав. — Градоначалникът взе купа с плодове и започна да яде грозде.

— Не ми беше нужен шпионин, за да знам, че Александър ще дойде — отвърна Мемнон. — Той прилича на нашия Ефиалт — твърде безразсъден е и това ще му изяде главата.

— Да, но успя да избяга — каза Ефиалт, сдъвка гроздово зърно и почисти уста с език. — Имаме по-важни проблеми — размириците в града.

— Знам. — Мемнон почувства как го обзема гняв. Беше укрепил Халикарнас и се надяваше да приклещи Александър пред стените. Но проблемите в града заплашваха да провалят плановете му.

— Намерени са още оръжия — призна Оронтобат. — Имам шпионин, тивански търговец. Не съм много сигурен дали не е бил пиян, но твърди, че е видял македонски войник.

— Какво? — Мемнон рязко се извърна.

— Така ми каза. Македонски войник, облечен с характерната им броня, нараменници и подсилена с бронз фустанела.

— Къде е било това?

— В квартала на майсторите, на шатри.

— Може би се е объркал — прошепна Ефиалт. — Или му се е сторило. Хората се боят от македонците.

— Александър не може да проникне през стените — увери ги Оронтобат. — Корабите му не успяха да влязат в Минд, а ние отблъснахме войските му.

— Но съществува ръкописът на Питий — намеси се Ефиалт.

— Началнико! — Мемнон повика един от наемниците си. — Иди в тъмницата. Кажи на Цербер да доведе Евнуха. Трябва да ни докладва докъде е стигнал.

— Има ли предател между нас? — Ефиалт се загледа през градината.

— В градския съвет ли? — Оронтобат поклати глава. — Не мисля.

— Може ли Евнухът да е шпионин?

— Че какво знае той? И къде може да ходи? — изсумтя Мемнон. — Държим го затворен, разхожда се само в градината. Единственият човек, с когото разговаря, е Цербер.

След малко началникът се върна. С кожена торба в ръце, Евнухът го следваше като куче. До него пристъпваше тъмничарят Цербер, сложил ръка на очите си, които не бяха привикнали с ярката дневна светлина. Евнухът приближи и чака седна с кръстосани крака.

— Отдалечете се — кимна Мемнон на тъмничаря и началника на стражата, които отидоха под сянката на голямото палмово дърво. Мемнон взе стол и седна толкова близо до Евнуха, че почти го докосваше. Затворникът го погледна лукаво.

— Е, докъде стигна? — попита Мемнон.

Евнухът отвори кожената торба и подаде на Оронтобат, Ефиалт и Мемнон по едно парче прясно изписан пергамент.

— Както ще забележите, господари мои — започна той, — азбуката е подредена в пет реда и пет колони. — Мемнон заразглежда написаното. — Под тях са първите цифри от ръкописа на Питий. Записал съм и онова, което научихме от Памен — загадъчното споменаване на числото пет и буквата епсилон — петата буква от азбуката.

— Какво откри? — настоя Мемнон.

— Памен е установил нещо много важно. Преписал е цитат от пиеса на Софокъл и е оградил всички букви „е“в него. Същото е направил и със стихове от „Илиада“.

— И? — Мемнон прикри вълнението си.

— Това е само теория — небрежно продължи Евнухът, — но според мен Памен е преценил, че буквата „е“ е най-често срещаната във всички документи. — Той се усмихна подкупващо на Оронтобат. — Разбира се, това може би не се отнася до персийския.

— А за гръцкия? — попита Ефиалт, привеждайки се напред.

— Определено.

— Ако те разбирам правилно… — Мемнон беше забравил жегата. Вече не усещаше аромата на цветята, жуженето на пчелите и далечните шумове от двореца или онези от града, които долитаха над стените. Почувства, че е на път да узнае невероятна тайна, за която Александър би дал мило и драго.

— Както явно се досети, господарю — поласка го Евнухът, — щом „е“ е най-често срещаната буква, трябва да търсим и числото, което се повтаря най-много в ръкописа на Питий.

— И то е?

— Може би 54, но не мисля, че то означава „е“.

— Почти си го разгадал, така ли? — каза Мемнон. — Щом откриеш кое число означава „е“, ще разбереш на кои букви съответстват и останалите.

— Именно. — Усмивката на Евнуха се стопи. — Но до сега не успях да го направя.

— Защо?

— Не знам, това се опитвам да разбера. Питий трябва да е знаел, че някой ден някой ще стигне до същото заключение като мен. Затова е усложнил тайнописа си, за да защити буквата „е“.

— Обясни!

— Господарю, погледни ръкописа. Първите числа са следните: 45 : 64 : 54 : 33 : 34 : 11 : 53 : 11 : 52 : 23 : 33 : 34 : 54 : 0 : 23 : 54 : 54 : 44.

— 54 се повтаря четири пъти — промърмори Ефиалт. — Но ако то не съответства на най-често използваната буква „е“, тогава къде е тя?

— Скрита, добре защитена — отвърна Евнухът.

— Но как? — попита Мемнон.

— Може би от квадратчето между 54 и 23?

— И?

— Може би Питий умишлено е избрал в началото на ръкописите думи, в които да отсъства буквата „е“? Или…

— Или — прекъсна го Мемнон — не си сигурен дали 54 не означава „е“.

— Може да е 23 — промърмори Евнухът. — Или пък и това да е заблуда.

— Още колко време ще ти трябва? — Затворникът разпери ръце.

— Господарю, сигурен съм, че за няколко дни ще успея да го разчета.

— Ако го направиш — усмихна се Мемнон, — ще напуснеш Халикарнас по-богат, отколкото пристигна.

— А ако се провалиш — намеси се Ефиалт — ще насечем тялото ти на парчета и ще ги изстреляме с катапулт в лагера на македонците!

— Убийство ли е?

Александър седеше на земята в обвитата с лози беседка, облегнат на дървената пейка. Теламон седеше срещу него, Сарпедон — до него. Готвачът, който още хлипаше, беше коленичил от лявата му страна. Александър се беше опитал да го утеши, но само предизвика нови пристъпи на плач. Теламон погледна през рамо. Хефестион и Касандра стояха до басейна и тихо разговаряха. Някъде в къщата Генций репетираше репликите си. Аристандър очевидно беше довел Хора си, за да допълни работата на великия актьор.

— Убийство е — отвърна Теламон, поглеждайки назад. — Смъртоносна отрова, която мирише и има вкус на бадеми. Дестилат от отровни растения, който може да бъде закупен във всеки град. Истинската жертва е трябвало да бъде Сарпедон.

— Трябва да е било така — подкрепи го спартанецът. — Трябва да замина за Заливчето на Хера. Някой е искал да ме спре.

— Горкото ми детенце! — Готвачът свали ръце от лицето си. Александър щракна с пръсти към Теламон и се изправи.

— Оставям това на теб.

Царят се отдалечи по тревата и повика Хефестион. Лекарят се изправи, седна на дървената пейка и се загледа към двамата приятели.

— Сарпедон, къде видя момичето?

— Вадех вода от кладенеца, когато тя дойде. Знаеш, че я харесвах. Казах й, че скоро ще замина. — Той сви едното си рамо. — Признавам, че флиртувах. Помолих я да ми донесе хляб, сирене и чаша вино с вода навън. Надявах се да ми даде целувка на тръгване. После отидох в конюшните да се погрижа за коня си.

— Готвачо — Теламон тихичко го повика. — Дъщеря ти е мъртва. Много съжалявам. Можеш да оплачеш тялото й. Но нали искаш възмездие?

Готвачът отново откри лицето си и се опита да овладее риданията си.

— Бил си в кухнята. Сигурно си видял дъщеря си да приготвя храната. Пресни ли бяха хлябът и сиренето?

Готвачът кимна.

— Остави ги на масата — каза той, хлипайки — и ги покри с ленена кърпа. Попитах я за кого са, тя ми каза, че са за Сарпедон. Аз печах хляб.

— Някой влезе ли през това време?

— Всички, дори червенокосата ти приятелка — отвърна заядливо готвачът.

— Значи всеки е можел да повдигне кърпата, да вземе сиренето и да го замени с отровно.

Готвачът се съгласи.

— Да, всеки би могъл — призна той. — Господарю, при мен е винаги така, хора влизат и излизат, искат храна. Войници, които са вечно гладни, царят и неговите приятели…

— Ти влиза ли в кухнята, Сарпедоне?

Спартанецът поклати глава.

— Не съм. Разбрах какво е станало, едва когато чух, че вдигнаха тревога. — Той сви рамене. — Сигурно се е върнала да провери дали съм дошъл и е решила да хапне от сиренето. Ако не го беше направила — спартанецът се изправи, — сега моят труп щеше да лежи под платното в пристройката. Теламоне, трябва да тръгвам.

Лекарят дочу от конюшнята, че вече приготвяха конете.

— И аз трябва да вървя — промърмори готвачът. Изправи се и се запрепъва по тревата като човек, когото водеха на екзекуция.

Лекарят повдигна подноса и махна ленената кърпа. Виното и хлябът не бяха пипани, но от сиренето лъхаше смъртоносният, макар и приятен аромат на бадеми. Теламон повика един войник, покри подноса и му го подаде.

— Вземи това — нареди той — и го изгори, без да го докосваш!

Македонецът, набито селско момче, свали широкополата си шапка и почеса ниско подстриганата си глава.

— Не е ли опасно? — възрази той.

— Прави каквото ти казвам — настоя Теламон. — Не докосвай нищо, просто го изгори.

Войникът се отдалечи. Лекарят отиде до басейна, изми ръцете си и ги избърса в туниката си. Върху него падна сянка.

— Не се стряскай — обади се Касандра, — но има още един убит.

Теламон рязко се извърна. Помощничката му посочи към дърветата.

— Помниш ли котката на Памен? Някой я е занесъл в овощната градина и я е пребил до смърт с тояга. Току-що открих тялото й. Накарай войниците да изгорят и нея.

— Защо му е на някой да убие котка?

— Не знам — промърмори Касандра. — Може би няма връзка. Нямаха ли македонците поверие, че котката носи нещастие? Че е създание на мрака?

Теламон се изправи и се върна в беседката. Касандра седна до него. Чуха как Сарпедон и отрядът му тръгнаха сред тропот на коне и звуци на тръба.

— Ще успеят ли да свалят обсадните машини? — попита тя.

— Да, Александър винаги получава онова, което иска. — Теламон присви очи и се загледа в една пеперуда, която кръжеше над тревата. — Ще стигнат на брега по здрач. Когато утре по това време Мемнон погледне от стените на Халикарнас, го чака голяма изненада.

— Видях Птолемей да тръгва за скалите на Ниса.

— Чудя се какво ли е намислил Александър — казаТеламон. — Умът му е като мозайка, съставена от малки парченца. Трябва да ги събереш и подредиш.

— Някой се е опитал да спре Сарпедон.

— Но кой? — попита Теламон. — Лесно е било да влезе в кухнята с парче сирене и да го смени с другото. — Той замълча. — И така, какво знаем, Касандра? Имаме загадъчното падане на Памен от прозореца. Някой се опита да ме убие със змиите. А сега и тази нещастница, която по погрешка е изяла сиренето, предназначено за Сарпедон.

— Защо са искали да го убият? — попита Касандра. — Знам, че ще води отряда до Заливчето на Хера, но това нее голяма тайна.

— Може би е видял нещо необичайно, но още не се е усетил? Знаем, че Памен е бил жив рано сутринта. Бес може да се е промъкнал в стаята му или пък жрецът Херолда се е върнал? Дали Сарпедон не е видял някого от тях?

— Разбира се, а да не забравяме и нашия велик актьор. Чувам го чак оттук. — Касандра се разсмя. — И жена му, която крие толкова тайни.

— Да — съгласи се Теламон. — Имаме само тяхната дума, че Демерата не е била в стаята на Памен. Чудя се къде се е разхождала. Спомняш ли си, че същата вечер и ние с теб излязохме в градината, за да не стоим в мрачната вила? Но изобщо не я видяхме. Ами убитата котка? Защо му е било на някого да убива бедното животно?

— Може да е било жертвоприношение — промърмори Касандра. — Още имам съмнения за Херол — добави тя. — Очите му шарят и е потаен.

— И всичко това заради един ръкопис.

— Мислиш ли, че Александър някога ще узнае съдържанието му?

— Почти съм готов с него.

— Какво? — възкликна Касандра.

— Мисля, че Памен се е заел с буквата „е“, петата от гръцката азбука. Очертавал я е в извадките от пиеса на Софокъл. Когато бях в Египет, изучавах йероглифите в гробниците — най-често срещаният беше онзи, който означаваше „фараон“. Разбереш ли веднъж това, останалото беше доста лесно. Знаеш ли, че гласните „е“, „а“ и „и“ са най-често използвани? „Е“ със сигурност. Не знам дали „а“ или „и“ е на второ място, но ако успеем да разберем кои числа отговарят на тези букви в ръкописа на Питий, скоро ще разгадаем и останалите. Залагам кана вино, че Солан и останалите вървят по същия път.

Дочуха звуци от двора: Александър, Хефестион и останалите военачалници излязоха навън, последвани от прислужници, които носеха столове и дървени пейки.

— О, не — промърмори Теламон. — Настъпи мигът на славата за Генций.

Той изчака бъбрещите слуги да приключат с импровизирания театър, нареждайки пейките и столовете в полукръг. Александър погледна към тях и им направи знак да се присъединят към него.

— Явно, че няма да се отървем.

Сега прислужниците изнасяха малки масички с чаши и чинии. Други направиха навес от платнище и четири кола, забити в земята. Теламон и Касандра заеха местата си зад царя. Аристандър, облечен в пищна ярко оранжева роба, нахлу през портата. На оплешивяващата му глава имаше лавров венец. Все още опипваше болното си ухо.

— Това ми напомня нещо — прошепна Теламон. — Когато представлението свърши, вземи стъкленицата с камфорово масло от медицинското ми сандъче. Кажи на почитаемия Пазител на царските тайни да го затопли и да си слага по няколко капки в ухото. То ще размекне ушната кал и болките му ще преминат.

— Господарю — Аристандър се изправи под навеса и се препъна в гънките на импровизираните завеси, което предизвика викове и смях сред публиката. Александър плесна с ръце за тишина. — Царю, колеги актьори, днес ще ви доставим удоволствието да чуете пиесата на Софокъл „Едип цар“.

— Какво? Цялата ли? — извика Черния Клит.

— Само извадки — отвърна Аристандър сопнато, — представени от Генций в ролята на Едип и моите хубавци като Хора.

Аристандър изчезна назад в двора и доведе телохранителите си. На Теламон му беше трудно да остане сериозен. Келтите бяха свалили броните си и носеха дълги широки роби и сандали. Черния Клит наведе глава и раменете му се разтресоха; не престана, дори когато царят го смушка в ребрата. Очевидно Аристандър имаше собствена идея как трябва да бъде представена пиесата. Той водеше нелепо изглеждащите келти, които се чешеха по брадите и косите и ръцете им посягаха към липсващите бойни колани. Теламон трябваше да се ощипе, за да не избухне в смях. Светът на Александър беше като несъществуваща страна, намираща се между съня и реалността. Предстоеше им обсада, а ето че седяха в градините на вилата и гледаха „Едип“ на Софокъл, където Хорът не беше група атински младежи, а банда келтски главорези, научени от господаря си да рецитират някои от най-великите стихове на света.

Известно време мина в бутане и блъскане, докато Аристандър разполагаше групата по свой вкус. Най-после той остана доволен, обърна се и се поклони на царя. Не пропусна да хвърли отровен поглед на Клит, който беше скрил лице в ръцете си. Дори отдалеч Теламон виждаше, че по белязаните бузи на стария воин се стичат сълзи от смях. Хефестион се владееше по-добре. Теламон поблагодари на боговете, че Птолемей не присъства. Той мразеше Аристандър и го взимаше на подбив при всяка възможност. Но военачалникът с маймунското лице беше поел на път с елитните си отряди към скалистата местност Ниса.

Прислужници, роби и войници, които не бяха на пост, също заприиждаха. Касандра беше странно смълчана, сякаш не виждаше комедията, която се разиграваше около нея. Седеше с полуотворена уста, вперила поглед пред себе си. Лекарят си каза, че последния път сигурно беше гледала тази пиеса в родната си Тива. Някога дом на Едип, Антигона и Креон, сега Тива беше море от студена сива пепел.

— Готови сме — Аристандър се поклони на царя. — Хайде, момчета, започвайте, откъдето ви казах.

„Така градът ни гине. Вред лежат оставени тела…“

— Не, не оттук! — Аристандър плесна водача на Хора сръка. — По-нататък.

Огромният русокос мъж с пищни мустаци и брада се смълча като сгълчан ученик.

— „Ликийски царю, разпръсни вред със златна тетива“ — изсъска Аристандър.

Хорът започна отново:

„Ликийски царю, разпръсни вред със златна тетива на помощ всепобедните стрели!

И ти прати ни, Артемидо, своите пламтящи факли, с чийто плам летиш в ликийските гори!

И бога с повезката златна, чието име носи градът ни, Бакха виноок, спътника на шумните менади, като съюзник аз зова.

С пламнал боров клон в ръка ела против презрения от боговете!“

Генций, облечен в сива роба и с трагична маска, излезе от двора и застана под навеса.

„Ти молиш. И послушаш ли ми думите, и бога почетеш ли тъй — желаното ще имаш: помощ в злото и спасение.“

Теламон гледаше запленен. Въпреки комичния вид на Хора, Генций имаше невероятно актьорско присъствие и силният му скръбен глас внушаваше вълнуващия трагизъм на пиесата. Когато той заговори, Черния Клит спря да се смее и се изправи, за да чува по-добре. Касандра захлипа тихичко. Размяната на реплики между Хора и главния герой Едип звучеше като омайваща мелодия. Дори слугите и простите войници гледаха с отворена уста. Теламон оцени гения на Генций — позата му, начинът, по който се движеше, гласа му, който придаваше живот на всяка дума. Беше толкова погълнат от пиесата, че не чу писъците, докато един помощник от кухнята с мазно лице не изтича насред двора.

— Готвачът е зле! Готвачът е зле! — викаше то. — Елате бързо!

Александър се обърна и щракна с пръсти към Теламон, който тихо се извини на Генций, пресече импровизираната сцена и забърза през двора. На вратата на кухнята се бяха струпали прислужници. Едно момиче пищеше и размахваше ръце. Пекарят, покрит от главата до петите с брашно, се опитваше да го успокои.

— Какво става? — попита лекарят.

Пекарят махна неопределено към изпълнената с пара кухня. Теламон предпазливо пристъпи вътре. Касапинът се беше свил зад една маса с окървавен нож в ръката и опулени от страх очи. Момчето, което въртеше шишовете, беше стиснало в ръце малко гърне и се олюляваше напред-назад. Лекарят се огледа. От гредите над една от импровизираните пещи висеше пушен бут. Лук и други зеленчуци бяха нанизани на връзки по белосаните стени. Чу стенание и спря до масата. На другия край на помещението имаше открито огнище, разположено под дупка в покрива, която служеше за комин. Огромен бронзов казан, пълен с вода, кротко къкреше върху жаравата. Близо до него имаше голяма глинена делва. Между тях лежеше готвачът и тялото му се гърчеше в спазми.

Когато Теламон забърза към него, Касандра също влезе в кухнята. Горещината от огнището беше непоносима. Теламон хвана готвача за рамото и го издърпа встрани. Мъжът се задушаваше, лицето му беше прежълтяло, устните — леко посинели. Бузите и вратът му изглеждаха подути, плътта му беше лепкаво студена, очите му се въртяха в орбитите.

— Какво има?

Струйка бяла пяна потече от устните на готвача към брадичката. Теламон със сила отвори устата му и бръкна вътре, но не успя да открие нищо.

— Пристъп ли има? — попита Касандра. — В името наАполон, Теламоне, погледни му дясната ръка!

Лекарят видя четири подутини малко над лакътя на готвача. Хвана китката му и потърси пулса. Беше слаб и неритмичен като пърхане на пеперуда, която се бори за живота си. Дясната му ръка беше подута. Теламон внимателно я опипа.

— Змиорките — прошепна готвачът. После потръпна и смъртта го накара да замлъкне навеки.

Лекарят се изправи. Във високата глинена делва стояха навити телата на змиорките, черната им люспеста плът още беше мокра. Той отстъпи, когато пекарят, едър червендалест мъж, бързо пристъпи в кухнята.

— Какво стана? — рязко попита Теламон.

— Приготвяше храна за царя. Змиорки. Нали знаеш, специалитетът му. Пече ги в купи с риган и черници.

— Да, да, продължавай.

— Бръкна да вземе змиорка и изкрещя, после падна на земята. Цяло чудо е, че не разля казана.

Теламон грабна дългия прът, обвит от едната страна с кърпа, който използваха, за да разбъркват казана.

— Ами готвачът! — изхленчи пекарят и посочи проснатата фигура.

— Нищо не мога да направя. — Теламон вече се досещаше какво беше станало. — Ухапан е поне четири пъти. На едно ухапване може да се противодейства, но не и на четири. — Той внимателно бръкна с пръта в съда със змиорките и ги разбута.

— Но те са мъртви! — извика пекарят и се приближи. За миг Теламон зърна жълто-черно люспесто тяло, което се движеше между змиорките.

— Какво има? — Клит влезе наперено в кухнята.

Сега готвачът лежеше неподвижно с отворена уста. Очите му бяха полузатворени, върхът на езика се подаваше от устата му.

— Обичам миризмата на риба. — Клит подуши въздуха в помещението. — Какво му е на този дебел глупак?

— Убили са го — прошепна Теламон. — Клит, сега не е време да се държиш като командир. Накарай да отнесат трупа. Нищо не мога да направя. — Той подритна делвата със змиорките. — Накарай войници, обути с ботуши, да изпразнят и това. Кажи им да внимават, защото вътре има отровни змии…

— Две пиеси по едно и също време. — Тихо пляскайки с ръце, Александър влезе в кухнята. — Чух те, Теламоне. Клит, направи каквото ти казват. Лекарю, искам да поговоря с теб.

Той почти изтегли Теламон след себе си през малката врата в другия край на кухнята. Излязоха на малкия вмирисан двор, където беше струпан боклукът. Птиците, които кълвяха от него излетяха и заграчиха, пърхайки с черните си криле.

— Дъщерята на готвача беше отровена — започна Александър, — а сега и той самият. Защо?

— Не знам. Ако знаех, всички щяхме да разберем истината. Тя беше убита с парче сирене, предназначено за Сарпедон. Змиорките са пресни, донесли са ги тази сутрин, нали?

Александър вдигна рамене.

— Аз съм военачалник — усмихна се той, — а не готвач. — После въздъхна. — Значи няма да вечерям змиорки.

— Подозирам, че са били донесени в плетени кошници — продължи Теламон — и изсипани в делвата. Някой е пуснал отровните змии на едно от двете места.

— Разбира се — промърмори Александър. — А готвачът е бръкнал вътре.

— Бил е ухапан поне четири пъти — обясни Теламон. — За едно ухапване би могло да има противодействие, но за толкова много…

— Змии! — просъска Александър. — Разбрах, че тук ги има много. Кой избра това място?

— Доколкото знам, Солан.

— Ще повикам няколко критски стрелци — заяви царят. — Те умеят да прочистват от змии. Ти не ми казваш всичко, нали, Теламоне? — Той го погледна с ъгълчето на окото си.

— Разбрах, че вчера е имало проблеми в стаята ти.

Лекарят му разказа случилото се.

— Значи, който и да е този човек — Александър подритна купчината огризки от ябълки и смачка една със сандала си, — той е убил писаря, опитал се е да убие лекаря ми, а сега посегна на готвача и дъщеря му. За Памен го разбирам. — Царят почеса брадата си и погледна Теламон право в очите. — Персите със сигурност биха платили и за твоята глава. Но защо да убива готвача инякаква прислужница?

Александър прокара пръсти през златисточервената си коса, разноцветните му очи не се откъсваха от Теламон. Той наклони глава надясно и го загледа, сякаш го виждаше за пръв път.

— Защо не ми каза за нападението над теб? — Царят лекичко потупа лекаря под брадичката. — Ти си ценен човек, лекарю. Който нападне теб, напада мен. Ти не обичаш змиите, аз също. И на двамата ни напомнят за майка ми. Следващия път проверявай внимателно стаята си. Внимавай какво ядеш и пиеш. Имаш ли някакви подозрения?

Теламон поклати отрицателно глава.

— Истината ли ми казваш? — Александър приближи лицето си към неговото.

— Ами ти? — имитира го Теламон и се наведе само на няколко сантиметра от него. — Истината ли ми казваш за ръкописа на Питий, Александре, или пак играеш някаква пиеса? Каква е ролята ти този път? Угриженият стратег, който се притеснява за укрепленията на града? Познавам те, Александре. Следвам те в походите ти — теб, великия актьор; човекът, който заблуждава противниците си и напада бързо и безжалостно като змия.

Царят отдръпна главата си и изпитателният му поглед отстъпи място на шеговит свян. После затрепка с дългите си мигли като момиче.

— Стига, Теламоне — изгука той престорено, — не знам за какво говориш. А сега трябва да догледам пиесата.

След това Александър се върна в кухнята. Спря се да успокои някои от прислужниците. Теламон дочу звън на монети по пода, но когато го последва, царят вече беше излязъл. Забравили за трагедията, прислужниците търсеха парите. Теламон повика пекаря. Мъжът се приближи с недоволен вид, присвитите му очи още оглеждаха пода за монети.

— Кога донесоха змиорките?

— На разсъмване. Един селянин и синът му ни ги носят. Змиорките бяха пресни, уловени снощи.

— Как ги донесоха?

— В кошници.

— И ги пресипаха в делвата?

— Точно така — мрачно се усмихна пекарят.

Теламон го сграбчи за набрашнената туника и го придърпа към себе си.

— Един човек беше жестоко убит — прошепна той. — След няколко часа тялото му ще бъде на пепел, а душата му ще броди из мъртвата пустош на Хадес. Искаш ли да се присъединиш към него?

— Донесоха змиорките в кошница — избъбри пекарят. — Пресипаха ги в делвата и толкова.

— Ти беше ли тук по това време?

— Да…

— Видя ли нещо необичайно?

— Господарю — изхленчи мъжът, — някой може да е сложил отровните змии в кошницата, но може и да е случайност.

— Едва ли. — Теламон го отблъсна.

— Поне пет. — Касандра влезе в кухнята. — Пет отровни змии. Войниците ги убиха. Благородният ни цар нареди на критяните да претърсят градината и да убият всички змии, които намерят. Клит каза, че ще донесе таралеж… Теламон профуча покрай пекаря и направи знак на помощничката си да го последва на двора.

— Продължава ли представлението?

— Да, нали познаваш Александър — мрачно се усмихна Касандра, — винаги прави онова, което е решил.

— Там ли е Херол? Доведи ми го — помоли Теламон. — Ще го чакам пред стаята му. А ако е отключена — вътре.

— Защо?

— Ще разбереш.

Теламон влезе във вилата, изкачи стълбите и мина през коридора. Някой беше сложил свежи цветя в кошниците, лъснатият под миришеше приятно. Отмина стаята на Бес и зави към малката ниша. Спря пред вратата на Памен и я отвори. Никой не я беше използвал и всичко изглеждаше, както когато беше претърсвал вещите на мъртвия писар. Той отиде до отворения прозорец и погледна към тъмночервените плочи на пътеката. Чу Касандра да го вика, затова излезе и ги посрещна. Слабото нацупено лице на Херол беше пламнало и жрецът нервно се потупваше по бедрата.

— Пиесата беше чудесна.

— Къде е стаята ти?

Херол отиде до вратата след стаята на Бес и я отвори. Теламон влезе. Жрецът очевидно беше прибран човек, леглото му беше оправено, скрито зад белите мрежи; дрехите му бяха закачени на кука на стената. Малкото писалище беше превърнато в импровизиран олтар. Теламон го приближи и се загледа в издяланата от камък глава, на чието чело имаше диадема с релеф на нападаща кобра.

— Меретсегер! — възкликна Теламон. — Богинята-змия! Нейният храм е срещу некропола в Тива, нали? Меретсегер! Онази, която винаги наблюдава и чака!

Херол кимна.

Теламон протегна ръка и докосна кървавочервения камък, вграден в диадемата от полиран дъб. Чу как Херол рязко си пое дъх.

— Познаваш ли змиите? — обърна се към него Теламон.

— Притежавам известни знания.

— Знаеш ли как да се справяш с тях? Да ги ловиш?

— Донякъде. — Жрецът изтри длани в тъмносинята си туника и се уви по-плътно в наметката си.

— Бил ли си в Египет?

— Ходил съм в Двойното царство — надуто отвърна Херол. — Поклоних се в храма на Меретсегер.

— Какво те доведе в двора на царица Ада?

— Недоразумения по житейския ми път.

— Ловил ли си змии тук, Херол? Жрецът се усмихна самодоволно.

— Не принасят ли поклонниците на Меретсегер котки в жертва?

Очите на Херол останаха твърди като кремък и той се накани да се обърне.

— Още един въпрос. — Теламон постави ръка на рамото му.

Жрецът я погледна, сякаш беше мръсна.

— Сутринта, когато отиде в стаята на Памен…

— Вратата беше залостена.

— А не опита ли по-късно? Ти дойде последен в стаята за тъкане.

Жрецът сведе глава.

— Мисля, че си го направил — продължи лекарят. — Върнал си се в стаята на Памен: този път вратата е била отворена и си влязъл. Взел си дисагите му и си ги донесъл тук. Претърсил си ги — тогава си намерил парчето пергамент, а не предишната вечер. Херол мъчително преглътна.

— Видели са те — Теламон се усмихна, за да прикрие лъжата. — Носел си дисагите.

— Но това е не…

— Невъзможно? — помогна му лекарят. — Защото си скрил дисагите тук и си ги изнесъл късно през нощта, след като си ги претърсил щателно?

— Аз не съм убил Памен.

— Не, но си откраднал вещите му. Какво имаше в дисагите му?

— Дрехи, сандали. Изхвърлих ги в малкото блато в другия край на градините.

— Много добре. — Теламон погледна Касандра, която стоеше с гръб към вратата. — Намерил си сандали, туники, писмени принадлежности и парче пергамент, какво друго? — Той сведе очи към мраморната глава на Меретсегер.

— Аз съм чужденец в двора на царица Ада — признаХерол. — Исках да се изявя. Върнах се в стаята на Памен. Нямаше никой, прозорецът беше отворен, видях дисагите. Вещите му… — той сви рамене. — На писалището нямаше нищо, оставаха само дисагите. Реших да ги претърся и даги върна по-късно. Чух останалите да ме викат, затова ги скрих под леглото си и дойдох на срещата.

— Какво стана, след като открихме, че Памен е мъртъв?

— Нямах друг избор освен да се отърва от тях.

— И какво друго намери?

Херол взе мраморната глава, прикрепена на дървена основа и извади изпод нея малък свитък, плътно пристегнат с канап. Подаде го на Теламон.

— Може би на теб ще послужи повече, отколкото на мен. В него пише само „пет“, „епсилон“ и „десет“.

— Числото десет? — попита Теламон.

— Да, нищо не разбрах. — Лекарят се загледа в пергамента.

— Но стаята на Памен беше залостена, когато се върнахме — намеси се Касандра. — Как си могъл да влезеш?

Херол сви рамене.

— Аз мога да ти отговоря. — Теламон прибра пергамента. — Признанието на Херол потвърждава моята теория. Вратата е била залостена, само за да ни обърка. Мисля, че Памен е бил мъртъв, трябва да е бил мъртъв много преди това да стане.

На вратата се почука и Касандра отвори. Един царски вестоносец едва не падна в стаята.

— Съобщение от царя — изпелтечи той. — „Пиесата свърши, но истинското представление започва сега. Всички да се приготвят за тръгване към лагера.“