Пол Дохърти
Дверите на ада (9)

ШЕСТА ГЛАВА

„Контраатаката на Александър ги изтласкала без затруднение и те се прибрали в крепостта“.

Ариан, „Походите на Александър“, Книга 1, Глава 20

Александър седеше неподвижно с вдигнат меч, който блестеше на слънцето. Теламон извади и своя. От движението в центъра на персите той отсъди, че Александър беше объркал противника си. Вместо да се оттегли, беше решил да нападне фронтално. Но командирите на ескадроните имаха тайни заповеди. Царят умишлено хвърляше прах в очите на враговете си, за да не забележат собствените му приготовления. Сега той беше малко пред строя, наметката му падаше на красиви дипли, мечът бе вдигнат нагоре. Приличаше на военачалник, който приема поздрави на учение, а не на човек, който е изправен срещу силен противник. Стрела, изстреляна от опитен стрелец на стената, се заби в земята на около десет крачки пред него.

— Някой си опитва късмета — прошепна Сарпедон.

— За Македония!

Викът на Александър беше подет с рев. Царят препусна с все сили, използвайки плоската страна на меча си, за да ускори хода на коня си. Македонците зад него нямаха друг избор, освен да го последват с бясна скорост към центъра на персийския строй. Врагът беше изненадан, мечовете бяха извадени, знамената свалени, персите се раздвижиха, но македонската конница вече нападаше. Мъжете от двете страни на Теламон смушкаха конете си, с вдигнати щитове и свалени копия, готови за сблъсък. Горещият вятър отнасяше надалеч ревовете и възгласите, виковете и стенанията. Някои от стрелците по стените стреляха; тук-там хора и коне се свличаха сред многоцветни облаци прах. Александър препускаше като луд, а Клит и Хефестион се състезаваха, за да не изостанат. Персийските редици едва се бяха раздвижили, когато върхът на македонската формация ги удари с всички сили в центъра сред дрънчене на метал и конско цвилене. Яростта на нападението отхвърли назад ездачите и конете им. Теламон се боеше от врага зад рова, но Александър, който беше отличен ездач и умееше да води конница, беше пресметнал разстоянието добре.

В центъра на групата конници лекарят се чувстваше в относителна безопасност; от двете си страни виждаше маслинени лица, блестящи очи, блясъка на мечове. Сарпедон също беше там. Македонското острие изтъня. Александър се връщаше, предвождайки отстъплението и конниците се обръщаха след него. Сега острието сочеше в другата посока. След като беше отблъснал центъра на персите, Александър отстъпваше, оставяйки фланговете да защитят гърба му, да ударят персите, да ги изтласкат назад към рова и да намалят желанието им да ги преследват.

Теламон беше понесен от ездачите. В тълпата зърна лицето на Александър. Клит и Хефестион крещяха на конниците да се изтеглят встрани. Скоро дойде и редът на лекаря — той обърна главата на коня и се присъедини към дивия галоп назад, оставяйки грохота от битката зад себе си. Тук-там някой кон се препъваше, ездачи падаха.

Понякога конете успяваха отново да се изправят и войникът се мяташе на седлото, друг път останалите конници качваха другарите си без коне и се присъединяваха към безразборното препускане през каменистия полуостров.

Светът на Теламон се беше свел до главата на коня му, виковете на мъжете, ездачите от двете им страни, горещия прашен вятър и белите скали, които се изнизваха под него, все едно самата земя се движеше. Не смееше да погледне назад, а се беше съсредоточил върху усилието да остане изправен, стиснал здраво юздите, но без да ги опъва. Конят започна да клати глава — знак, че умората му нараства. Бяха излезли от голата местност, появиха се полянки суха трева, храсти и дървета, силен звук от тръби прониза врявата. Ездачите пред лекаря дърпаха юздите, всички забавиха ход. Около него се блъскаха въоръжени мъже, някои още с извадени мечове, изцапани с кръв от върха до дръжката, очите блестяха на побелелите им от праха лица. Конят на Теламон изцвили и забави ход. Една ръка стисна рамото на лекаря. Той се огледа. Македонските конници препускаха бързо, обвити в облаци дим. Някой пъхна мях с вода в ръката му. Той го отвори, надигна го и остави водата да облее лицето и устата му. Мъжете слизаха от конете, някой грабна меха от ръката му. Теламон се свлече на врата на коня и почувства как някой го дърпа за ръката. Александър, свалил шлема си, с лице, наподобяващо актьорска маска заради белия прах, с който беше покрито, гледаше към него.

— Мислех, че съм те изгубил, лекарю. Хайде, слез. Теламон преметна крак над коня и почти се свлече в ръцете на Александър.

— Хайде, хайде — потупа го по гърба царят. — Ще се почувстваш необичайно и нестабилно, все едно си бил на палубата на кораб по време на буря.

Краката на Теламон се подгънаха, но Александър го подкрепи.

— Тук е! — извика царят и побутна лекаря през тълпата от конници, които бъбреха възбудено. Въздухът миришеше на пот и кожа, на металния дъх на кръвта. Направиха път на царя до малкото хълмче, където го чакаха военачалниците му. Хефестион лежеше проснат на тревата. Свалил бронята си, той беше опънал лъсналите си от пот крака, докато Клит поливаше с вода лицето и врата му. Александър преведе Теламон покрай тях в сянката на голям зелен дъб, чиято величествена корона предлагаше приятно убежище от слънцето, и го накара да седне.

— Не хаби водата, Клит! — извика той. — Хефестион не я заслужава.

На Теламон му се искаше да спре да трепери и странните звуци, които отекваха като вълни в ушите му, да престанат. Молеше се да не повърне. Клит много щеше да се зарадва. Погледна нагоре — царят му се усмихваше.

— Помислих, че съм те изгубил, Теламоне. Минах покрай теб, когато отстъпвахме — приличаше на луд.

— Аз съм лекар — изстена Теламон, — а не ездач или воин.

— Стига — потупа го по рамото Александър. — Помисли си за нещо друго и ще видиш колко бързо ще ти мине.

Теламон се загледа към поляните. Македонската конница се беше струпала там. Зад белия прашен път на юг се виждаха още облаци прах.

— Няма за какво да се тревожиш — каза Александър. — Много хитър номер.

— Какво се опитват да направят?

— Ела. — Александър се приведе, вдигна клонче във формата на подкова и го сложи върху тревата. — Това са стените на Халикарнас. Имат форма на U, като двата им края стигат до морето. Ние приближихме откъм центъра, където се намира Тройната порта. Не можехме да видим стените от двете й страни и страничните входове. Ефиалт е хитър боец. Превзех Тива, защото един командир ми остави отворена порта. Този път Ефиалт ми го върна.

— Видях две редици конници — промърмори Теламон.

— Добре! — Александър си пое дъх и присви очи. — Все пак, ще направим войник от теб, Теламоне. Те знаеха, че не можем да ги видим, затова отвориха страничната порта от другата страна на стената, пуснаха мост над рова и излязоха. Предполагаха, че ще нападнем. Но бяха подготвили и ескадрони лека конница, които трябваше да излязат в полята, да се обърнат и да ни нападнат в гръб и да не ни позволят да се оттеглим. Слава на боговете, че има прах, а?

— Можеха да ни обградят и избият — каза Теламон дрезгаво.

— Съмнявам се. Един македонски конник струва колкото десет перси, а и маневрата им беше тромава и продължителна. Персите щяха да открият колко е труден теренът в полето. Щяхме да ги прегазим.

Александър стана, ритна клончето и се загледа към обикалящите мъже и коне.

— Не това ме притеснява, а фактът, че те очакваха идването ми. Имали са нужда от време, за да упражнят тази маневра. Конницата беше готова, както и мостовете, катапултите бяха заредени. Според мен това би отнело поне три-четири часа.

— Знам за какво намекваш — извика Клит, който се беше проснал в тревата до Хефестион. — Негодниците ни очакваха.

— Сред нас има предател. — Александър се усмихна на лекаря.

— При теб винаги има предатели — отвърна му Теламон. — Знаеш за някои от тях — например Памен.

— Умрелият писар?

— Разбрах снощи, преди да ме повикат да ти помогна. — Теламон изтри белия прах от бузите си. — Бил е маг, персийски жрец, нападателите са откраднали трупа му. Подозирам, че убиецът му е оставил и някакви документи близо до него.

— Но защо персите са взели тялото?

— Защото е бил маг, жрец на Свещения огън. Носел е пръстен и печат. — Теламон посочи към Халикарнас. — Сега, когато пак се срещнах с персите и имах честта да подновя запознанството ни, подозирам, че някъде по тялото му е имало знак на Ахурамазда. Вероятно върху главата, където косата я е скривала.

— Да, това е обичайното място — отвърна Александър. — Персийските магове бръснат лицата и главите си, за да не се замърсяват. Значи — продължи той, — Памен е бил персийски шпионин в двора на царица Ада?

— Беше скрил пръстена и печата си — отвърна Теламон, изправи се и застана до царя. — Памен се е престорил, че е гръцки писар. Вероятно е записвал всичко, което е научавал, но това е само част от истинската загадка.

— Има още някой?

— Трябва да има. — Лекарят избърса устни с опакото на ръката си. — По някакъв начин убиецът е съобщил на персите, че ще пристигнеш във Вилата на Кибела, когато Памен е бил убит и тайният ръкопис скрит някъде около тялото му.

— Знаел ли е убиецът, че Памен е бил маг?

— Възможно е, този въпрос още ме обърква. Както и да е, персите пристигнаха снощи. Взеха трупа на Памен. За тях той е свещен. Отнесли са и тайните му записки, както и сведения, че македонският цар може би ще отиде с неголям отряд да огледа укрепленията на Халикарнас.

— Глупаво ли постъпих, Теламоне?

— Много — отвърна лекарят. — Можеха да избият всички ни.

— Какво мислиш за нашия предател? — прошепна царят.

— Той е човек, който работи за себе си и не дава пет пари за гърците или персите. Може би е убил Памен, защото го е смятал за съперник, както и за да получи информация за господарите си. Може да им е изпращал през цялото време съобщения, че работи сам. Никой не е имал право да му съперничи.

— Тогава кой е? — попита Александър.

— Може да е всеки. — Теламон направи гримаса. — Интересно е, че Сарпедон дойде тук тази сутрин — можеше да го убият. От друг свидетел знам, че той видял фенер, с който снощи са давали сигнал на персийските нападатели — струва ми се, че спартанецът е извън подозрение.

— Освен това е неграмотен — добави Александър. — Не би могъл да оцени стойността на ръкописа на Питий. Той вдигна тревогата снощи. И още нещо — царица Ада гарантира за него. Когато бягала от Халикарнас, Сарпедон и помогнал. Ако се върне в града, ще бъде осъден на смърт. Персийските власти го издирват жив или мъртъв.

Теламон се замисли върху думите на царя. Сарпедон беше в градината с него и Касандра, когато Памен беше убит. Нещо повече, превързаните му ръце в ръкавици щяха да му попречат в борбата с млад човек като убития.

Александър седна и направи знак на лекаря да го последва.

— Не е ли време да тръгваме? — попита Теламон. Царят поклати глава.

— Сега персите няма да ни последват. Страхуват се от засада. Не знаят каква сила ще излезе на среща им. Не, те ще се скрият зад стените и ще чакат ние да ги нападнем. Говореше за хората, с които беше във вилата?

— Първо, Солан, главният писар — човек, недоволен от всичко и много амбициозен. Жрецът Херол е бил пратен да наблюдава останалите, но той също може да има мотив за убийство. И най-накрая, младият Бес.

— Може ли някой от тях да е хвърлил Памен през прозореца?

— Възможно е. По това време всички бяха във вилата.

— Доколкото знам, вратата на стаята е била залостена.

— Да, и това е много чудно — промърмори Теламон. — Знаем със сигурност, че някои неща, включително един стилус, са били изнесени от стаята на Памен. Когато открих трупа му, плътта беше студена, кръвта се съсирваше. Реших, че е хвърлен от стаята си, но е възможно да е бил убит на друго място, а после трупът да е бил преместен и следите от кръв почистени.

— Не съм съгласен! — Александър удари с юмрук по дланта си. — Стаята на Памен е била заключена и залостена: трябва да е бил убит там. Ти си много наблюдателен, Теламоне, щеше да забележиш, ако трупът е бил местен.

— В такъв случай — въздъхна лекарят — говорим за човек, който е бил в стаята на Памен, когато пристигнахме и е излязъл от друго място.

Царят вдигна глава, за да охлади вятърът лицето и врата му.

— Но няма стълби — продължи Теламон. — Претърсихме вилата от долу до горе.

— Ами въже? — попита Александър. — Някой като Сарпедон би могъл да се покатери там и тайно да влезе през прозореца.

— И Памен просто му е позволил да влезе? — Теламон поклати глава. — Ако Сарпедон е изхвърлил Памен през прозореца и после е слязъл по въже, е трябвало да го отвърже. Не виждам как е станало това. — Лекарят присви очи. — Нещо повече, ако Сарпедон се е покатерил, е можело да го видят от градината или от съседните стаи. И как се е качил, когато ръцете му бяха превързани и с ръкавици? — Теламон изтри потта от челото си. — Не, Сарпедон беше с нас. Превързах му ръцете. Отиде да си намери ръкавици, а после се зае с градината, нямаше нищо подозрително. По-вероятно е да е станало по онзи корниз. Достатъчно широк е, за да може убиецът да мине по него, да влезе в стаята на Памен и да го причака там. Може би се е спотаил някъде и когато Памен е влязъл, е изчакал да отиде до прозореца, за да храни птичките. Тогава го е бутнал, взел е каквото е искал и се е върнал обратно по корниза до някоя стая. Във всеки случай — заключи той — това означава, че или Бес е убиецът, или че трябва да знае кой е минал покрай отворения му прозорец, за да влезе в стаята на Памен.

Александър откъсна стръкче трева и го захапа. Теламон си представи външната стена от задната част на вилата — отворените прозорци, включително този на Памен; убиецът, който върви по мръсния, обсипан с птичи изпражнения корниз.

— Мисля, че нещо греша — въздъхна лекарят. — Корнизът е на прекалено видно място — Памен щеше да го види или да го чуе. Освен това — Теламон облиза устни — прегледах корниза и не открих следи някой да го е използвал.

Един войник извика. Гласът му беше силен и ясен. Теламон вдигна очи и внезапно осъзна, че беше пропуснал възможното участие на Генций и Демерата.

— Добре — Александър се изправи. — Още ли ти е зле? Теламон се усмихна.

— Не, вече не.

— Добре. Да се връщаме във вилата. Заспускаха се по хълма. Конниците, които стояха в кръг и шумно разговаряха, посрещнаха царя с вдигнати мечове и боен вик. Александър вдигна за поздрав и двете си ръце.

— Видяхме укрепленията на Халикарнас! — извика той. — И Мемнон ни видя. Той не може да избяга, затова ще се върнем и този път стените няма да го защитят!

Силен вик посрещна думите на царя. Доведоха коня му. Той се метна на него, сякаш нямаше никакви грижи, дръпна юздите, принуди коня да се вдигне на задните си крака и се завъртя, за да приеме овациите на хората си.

Александър и приятелите му поеха през полята. Останалите се качиха на конете и под заповедите на командирите си се строиха по отряди. Царят препусна в лек галоп и колоните конници го последваха по прашния път, който водеше надалеч от Халикарнас.

Когато се върнаха във вилата, Теламон и Касандра се заеха с ранените. Според списъците бяха изгубили поне две дузини мъже и 30 коня. Повечето от раните бяха получени от мечове и ками, имаше също ожулвания, счупени или навехнати крайници. Теламон сформира импровизирана болница в една от градините и организира няколко прислужници, които се грижеха за по-дребните порязвания и охлузвания, докато те с Касандра превързваха сериозните рани. С помощта на тежко хиоско вино, сол и мед Теламон почистваше нараняванията. Завивките от леглата бяха накъсани за превръзки, чупеха се колове, за да направят от тях подходящи шини. И Теламон, и Касандра бяха свикнали да работят в полеви условия. Тя спазваше хигиената, изисквана от лекаря, като постоянно миеше ръцете си с гореща вода и ги бършеше с чисти парцали, които след това изхвърляше.

— Защо правиш това? — попита един от войниците, докато Теламон превързваше дълбокото порязване над коляното му.

— Всички ми задават този въпрос — отвърна Теламон. — Не мога да ти отговоря съвсем точно. Египтяните смятат, че въздухът предизвиква замърсяване и че цялата мръсотия и гной трябва да бъдат премахвани. — Той изля тежко вино, примесено със сол върху крака на мъжа. Преди виното да достигне до оголената рана, войникът се напрегна и стисна зъби, за да не извика.

— Това е добре — окуражи го Теламон. — Когато раната загнои, започне да позеленява и замирише, тогава трябва да крещиш.

Той намаза раната с мед и я превърза не много стегнато с ленени ивици.

— Не ги махай — предупреди лекарят. — И не ги стягай. Вниманието му се отвлече от виковете, които прозвучаха сред дърветата. Той остави войника на Касандра и навлезе в хладната сянка. Двама мъже лежаха на платнища. Лицата и телата им бяха лошо обгорени от катапултите на Халикарнас. При единия кожата беше напълно изгоряла и отдолу се виждаше оголена плът. Мъжът беше изгубил едното си око и празната му орбита сляпо гледаше към мухите, които въпреки усилията на санитарите, бръмчаха около откритата рана.

— Можеш ли да направиш нещо? — Командирът на ескадрона седеше облегнат на едно дърво.

Теламон коленичи между двамата мъже.

— Дадох им вино — каза помощникът, — смесено с маково семе.

Лекарят огледа лицата им и сърцето му замря. Огромни парчета кожа бяха изчезнали и плътта по тях се беше набръчкана. Единият продължаваше да стене в наркотичния си сън, бълнуваше в кошмарите си и викаше майка си.

— С нищо не мога да им помогна. — Теламон погледна към командира. — Не толкова заради раните. — Той леко поглади челото на един от ранените. — Това е шок за телата и мозъците им.

— И нищо не можеш да направиш? — повтори мъжът.

— Нищо повече. — Теламон задържа погледа му. — Аз съм лекар, не чудотворец.

— Но чух, че можеш да затваряш вени, да шиеш плът и да спираш кръвотечението.

— Мога да излекувам рани, счупвания, навяхвания и разкъсвания, но плътта на тези хора е изгоряла. Не мога да я заместя с нищо. Мога само да предпазя раните от инфекция. Бил си се достатъчно, за да разбираш кои рани не могат да бъдат излекувани.

Младият командир скри лице в ръцете си. Теламон отиде и седна при него. Загледа се безпомощно в едрите мухи, които кръжаха около ранените.

— Когато се събудят — прошепна той — ще страдат ужасно. От всички рани, най-жестоките са причинени не от желязо или бронз, а от огън.

Командирът въздъхна и извади дългата тънка кама от земята, където я беше забил.

— Какво да направя?

— Ти знаеш — отвърна Теламон и се отдалечи. Преглътна гнева си. Знаеше, че не е виновен, но не можеше да не се ядосва. Успокои ума си и се върна при онези, на които можеше да помогне. Съсредоточи се върху предстоящата работа, успокояваше мъжете и им обещаваше, че скоро ще оздравеят. Но в сърцето си знаеше, че онези, чиито крака и ребра са счупени, няма да яздят месеци наред.

— Погледни го от добрата страна — усмихна се той на един конник, — ще пътуваш с каруците и ще се наслаждаваш на удоволствията в някой градски гарнизон.

Денят напредваше, сенките се удължаваха. Александър, който се беше затворил с военачалниците си, излезе и тръгна между ранените, раздавайки монети и малки подаръци. От време на време се навеждаше, за да поговори с някои от тях. Придружаваше го Птолемей, който дотогава беше охранявал вилата: той изглеждаше по-отпочинал и трезвен, отколкото през изминалата нощ. От зачервеното му лице Теламон разбра, че с Александър сигурно са спорили, вероятно за прибързания поход на царя сутринта. Теламон привършваше работата си и когато отпрати и последния ранен, се върна на проблема за смъртта на Памен, който Александър беше повдигнал.

— Ако успея да го разреша — прошепна той на Касандра, — може би ще открия нещо.

— Отидох да видя скъпоценните ни писари — отвърна тя. — Твърдят, че цял ден са работили, но някои от тях изглеждат махмурлии — тя коленичи на земята, за да навие няколко бинта и погледна Теламон изпод вежди. — Днес във вилата беше много спокойно. Радвам се, че се върнахте живи и здрави.

— Повикай Солан и останалите — нареди й Теламон. — Кажи им, че искам да ги видя зад къщата, под прозореца на Памен.

Касандра довърши работата си и бързо се отдалечи. Теламон пресече двора, извади вода от кладенеца и изми лицето и ръцете си. После влезе в кухнята. Готвачът и неговите помощници бяха заети над преносимите печки и фурни, в които бяха метнали хляб и месо и приготвяха скара, която щеше да бъде изнесена навън, за да изпекат парчетата месо, лежащи в кървав безпорядък върху кухненската маса. Теламон усети, че стомахът му се свива. Готвачът му предложи нещо за ядене, но той поклати глава и излезе.

Когато заобиколи вилата, Касандра вече беше събрала писарите. Седнаха на тревата, загледани в прозореца, сякаш със силата на мисълта си можеха да пресъздадат ужасното падане на Памен. Теламон застана на пътеката, която минаваше около къщата.

— Съжалявам, че закъснях — Сарпедон се появи забързан. Държеше винена чаша и от начина, по който вървеше, си личеше, че е пил доста. — Радвам се, че съм жив. — Той намигна на лекаря. — Молих се на боговете конят ми да не се спъне.

— Това беше глупост — обади се Солан. — Царят можеше да бъде убит.

— Да, но не беше — отвърна Теламон по-остро, отколкото беше възнамерявал. — За разлика от Памен.

Сарпедон се присъедини към групата и седна, стиснал чашата. Теламон застана пред тях като учител пред ученици.

— Ще ви кажа какво знам за Памен. Бил е персийски шпионин, вероятно маг, жрец в някой от храмовете им. Не, не — той не се остави да го прекъснат, — работел е, за да разгадае ръкописа на Питий и същевременно е наблюдавал останалите, за да се опита да научи нещо от тях, ако е възможно.

— И успял ли е? — попита Касандра.

— Какво искаш да кажеш? — ядосано попита Бес.

— Познавам писарите — заяви Теламон. — Всеки от вас иска да е този, който ще разчете тайнописа. Работите заедно, но всеки мечтае заслугата да бъде негова. Казахте ли нещо на Памен?

— Не може да сме му казали нещо, което и самите не знаем — мрачно отвърна Солан.

— Памен със сигурност не ни е казвал нищо забележително — добави Бес.

— Много добре. Сутринта, когато е бил убит — продължи Теламон, — Памен е бил в стаята си. Ходил ли е някой при него?

Хорово отрицание посрещна думите му.

— Но, Бес, ти каза, че някой е минал по галерията покрай стаята ти. Трябва да си чул вратата на Памен да се отваря и затваря. По кое време беше това?

— Не знам — заекна младият писар. — Слънцето беше изгряло. Бях ходил до кухнята. Сарпедон вече работеше в градината, видях го през прозореца си.

— Не съм ходил там — намеси се спартанецът със завален глас и изпъна покритите си с кал ездитни ботуши. — Бях обут с тях. Щях да оставя кал по целия коридор и в стаята.

— Слезе ли Памен долу? — попита Теламон. — В кухнята за храна или напитка, или пък в градината?

— Казахме ти — отвърна Солан. — Памен беше много потаен. Щом е бил шпионин, сигурно сутрин се е молел на изгряващото слънце или на бога, който е почитал.

— Бес — обърна се Теламон към пребледнелия млад писар, небръснат и със зачервени очи, — твоят прозорец е зад подпорите. Би могъл да минеш по корниза и да отидеш до стаята на Памен.

— Просто така? — Бес щракна с пръсти. — Без да сваля натрупаната кал? И докато Сарпедон ме гледа от градината? И, разбира се, Памен не би ми отказал да вляза през прозореца.

Теламон извинително се усмихна.

— Просто проверявах една теория.

— Важното е — заяви Сарпедон — кой е бил човекът, който е отишъл по коридора при Памен.

— Аз си бях в стаята — заяви Бес, — така че не съм аз. Сарпедон беше в градината. — И той погледна обвиняващо Херол и Солан.

— Трябва да си бил ти. — Главният писар посочи жреца. — Няма кой друг да е. Не чух никой да минава покрай стаята ми, а твоята е до тази на Бес.

Теламон скри изненадата си колко бързо работеше умът на стария писар. Погледна Херол — не се беше сетил за това.

— Щом не съм чул никого — продължи развълнувано Солан, — значи си бил ти, Херол. Нещо повече — Солан размаха ръце, — мога да докажа, че през по-голямата част от утринта се разправях с готвача за храната и провизиите. Той непрекъснато се качваше и слизаше по стълбите, беше ужасно досаден и ми додяваше с въпросите си!

— Аз… — заекна Херол. — Аз… признавам, че отидох до стаята веднъж. Почуках на вратата, но никой не отговори. Опитах се да отворя, но беше залостено.

— Това е странно — обади се Бес. — Не съм те чул да викаш или да чукаш.

— Още по-странно е — отсече Солан, — защото Памен никога не залостваше вратата си или поне твърде рядко. Не мога да разбера защо го е направил точно сутринта на убийството си.

— Кълна се, че говоря истината. — Жълтеникавото лице на жреца беше поруменяло, бадемовидните му очи блестяха. — Отидох да видя Памен. — Той си пое дълбоко дъх. — Бях ходил при него предишната нощ. Вратата на стаята му беше отворена, затова влязох. Щях да си тръгна веднага, но видях парче пергамент на пода. Стана ми интересно и го вдигнах. — Той извади от кесията си пожълтял пергамент с окъсани ъгли и го подаде на Теламон. Ръката му трепереше.

— Трябваше да ми го кажеш по-рано. — Лекарят погледна пергамента. — Това е азбуката. — Той го подаде на Касандра. — Дай на останалите да го видят.

— Подредил е буквите от азбуката във формата на квадрат — промърмори Солан. Беше развълнуван от видяното. — Опитвал се е да открие ключа към тайнописа. Вижте! — и той го подхвърли обратно.

Теламон го огледа по-внимателно. Буквите бяха грубо изписани в квадрата.

— Ръкописът на Питий се състои от числа. — Солан беше толкова заинтригуван, че не можеше да стои на едно място. — Може би това е ключът.

Теламон сгъна пергамента и го прибра в своята кесия. После се наведе към Херол.

— Знаеше, че това е важно, нали? Жрецът кимна.

— Вчера сутринта си се върнал при Памен, за да го питаш какво означава.

Херол облиза сухите си устни.

— По-голямата част от нощта не спах, опитвайки се да приложа написаното към ръкописа на Питий — прошепна той, — но нищо не се получи. Реших да се върна и да попитам. Бях любопитен да узная — той ядосано се огледа — защо Памен не ни е съобщил за откритието си. Не исках да вдигам шум и почуках съвсем леко на вратата му, затова никой не ме е чул. После опитах да отворя. Беше заключено, но дъските скърцаха. Памен трябва да беше там, но не искаше да отвори. Върнах се на пръсти до собствената си стая. После всички се събрахме в тъкачницата. Когато Памен беше открит мъртъв, не знаех какво да правя. Реших, че ще е най-добре да си мълча. Щях да ти кажа… — Гласът му секна.

— Сарпедоне — Теламон се обърна към спартанеца, който беше полузаспал, — докато работеше в градината онази сутрин, минавал ли си от тази страна?

— Само веднъж, преди да се одера на дивата роза. Помня, че капаците на прозореца на Памен бяха отворени, но не видях нищо необичайно, иначе щях да вдигна тревога!

— Забелязал ли е някой от вас нещо необикновено?

— Млякото — обади се Солан. — Прокисналото мляко.

— Той протегна врат, долната му устна се издаде напред.

— Когато се събудих тази сутрин, излязох в коридора. Навсякъде миришеше на мляко, което беше разлято най-горе на стълбищата. Изпратих готвача да го почисти. Той твърдеше, че никой прислужник не го е занесъл горе.

— Разбира се! — възкликна Теламон. — Котката! Памен се е грижел за нея, нали? Давал й е да пие мляко.

— Много странно — заяви Солан. — Памен беше много чист и подреден. Ако той беше разлял млякото, щеше да измие пода. Козето мляко мирише ужасно, когато прокисне.

— И?

— Разпитах готвача. Той не помнеше никой от прислужниците да е носил мляко горе. Всъщност те са изрично предупредени да стоят далеч от стаите ни.

— Защо? — попита Теламон.

— Защото са любопитни като свраки и крадат всичко! Нямам им доверие.

— Някой от вас ли донесе това мляко? Всички в групата поклатиха глави.

— Трябва да е било донесено предишната вечер — заявиСолан.

Теламон си спомни купата, която беше открил в стаята на Памен.

— Нахранил е котката, но не го е донесъл сам от кухнята?

Солан поклати глава.

— „Жители на Тива, приемете моите почитания и тези на моя спътник“ — разнесе се нечий глас.

— О, не — изстена Бес.

Генций и Демерата се появиха иззад ъгъла на вилата. Високият слаб актьор беше облечен в камилската си роба и стискаше малка лозова пръчка. Очите му бяха затворени, едната ръка — протегната напред.

— Знаете ли откъде са тези редове? — Актьорът отвори очи и ги погледна гневно.

— Думите на Тирезий, слепият прорицател от Тива — отвърна Касандра.

— Изпратих да те повикат — каза Теламон. — Защо се забави толкова дълго?

— Бях в шатрата на царя — отвърна актьорът, стиснал пръчката, сякаш беше символ на висок сан. — С Демерата се подготвяме за представлението.

— Видя ли нещо необичайно сутринта, когато Памен беше убит?

Актьорът поклати глава.

— Ходи ли в стаята му? — попита Теламон. Демерата стоеше зад съпруга си — очите й играеха, отнесеното й изражение заинтригува лекаря.

— Е, добре — каза той и се изправи. — Ако някой си спомни нещо… — Той погледна към прозореца. Зад него останалите от групата също станаха, бъбрейки помежду си. Теламон погледна през рамо.

— Генций, Демерата, бихте ли останали? Той изчака останалите да се отдалечат.

— Искаш да говорим насаме, лекарю?

— Точно така. Вашите стаи са в отсрещната част от къщата.

— Имаме обща стая — отвърна Генций.

— Кой от вас пие козе мляко?

Актьорът примигна и се усмихна принудено.

— Аз, заради гласа си. То е мазно и…

— Занесе ли козе мляко в стаята на Памен през нощта преди убийството му? — Актьорът се раздвижи, сякаш се канеше да се обърне. — Можеш да си тръгнеш, но ще те накарам да се върнеш. Занесъл си горе козе мляко, нали?

Демерата мушна ръка под тази на съпруга си и ноктите й се впиха дълбоко в плътта му.

— Готвачът в кухнята не си спомня никой от нашите писари да е слизал за мляко, нито прислужник да му е носил горе. Но може да си спомни, че ти си слязъл и си си налял една купа, без да я пиеш. Занесъл си я в стаята на Памен. Толкова си бързал, че си разлял част от нея на стълбището. Защо ти е било нужно да правиш подобно нещо за човек, когото не си харесвал? Ако слуховете са верни, Памен е бил хвърлил око на красивата ти жена.

Демерата се престори на засрамена и се приближи още по-плътно до съпруга си. Генций отметна глава, сякаш се канеше да произнесе реч. После всмука бузите си.

— Не си на сцената. — Теламон погледна към Касандра, която седеше на тревата и ги наблюдаваше с любопитство. — Защо занесе мляко за котката на Памен?

— Аз съм виновна — обади се Демерата. — Съпругът ми ме търсеше.

— Разбирам, значи Генций те е търсел. Сигурно си отишла в стаята на Памен, когато е мръкнало, затова съпругът ти си е търсел повод да отиде там. И какво стана?

— Бях отишла на разходка! — разгорещено възрази Демерата.

— Ами ти, Генций?

— Аз… Аз — заекна актьорът. — Аз рядко забравям репликите си, лекарю. — Той погледна надолу, после вдигна глава. Долната му устна трепереше, в очите му имаше сълзи. — От всички роли — прошепна той — няма по-нелепа от тази на ревнивия съпруг. Не успях да открия Демерата, беше отишла на разходка. Да, аз занесох горе млякото. Бях препълнил купата. Разлях малко, но не можах да спра и да го почистя. Знаех, че останалите писари са долу, на хлад.

— А Памен?

— Беше сам в стаята си, седнал на писалището. Лампите бяха запалени.

— Забеляза ли нещо необичайно?

— Не, той просто взе купата от ръцете ми и каза, че ще запомни добрината ми. Почти не останах вътре. Чувствах се глупаво. Както обикновено, Памен беше потаен. Помня, че котката беше на леглото му. — Генций отстъпи назад. — Тръгнах си — промърмори той. — Мога ли да си вървя?

Теламон се канеше да отговори, когато чу силни възгласи откъм другата страна на вилата. Сарпедон изскочи забързан иззад ъгъла, разливайки виното в чашата си.

— Видели са ги! — извика той. — Войската пристига.