Пол Дохърти
Дверите на ада (7)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

„Александър вдигнал лагера си близо до Халикарнас и започнал паметната му обсада“.

Диодор Сикул, „Историческа библиотека“, Книга 17, глава 24

В разказите си посетителите на двореца на градоначалника в Халикарнас описваха Стаята с делфините като изискана. Стените й бяха боядисани в блестящо светлосиньо. Името й идваше от изрисуваните по тях сребърни делфини със златни перки, които скачаха и лудуваха в блестящото море без никаква вълничка. Колоните на тази малка зала за аудиенции бяха боядисани по египетска мода: тъмносини с кървавочервени капители и основи. Подът беше от полиран мрамор и посетителите имаха чувството, че вървят по вода, която проблясва в светлината на многобройните маслени лампи, поставени в ниши и на големи бронзови поставки или малки дървени подложки из помещението. В средата на залата имаше подиум с малки масички и лежанки, покрити с великолепни тъкани, изрисувани с яркоцветни пауни. Заради хладния нощен въздух слугите бяха донесли подноси с жарава, поръсена с благоухания.

Ефиалт и Мемнон почти не обърнаха внимание на обстановката, когато се присъединиха към Оронтобат. И те като градоначалника бяха събудени посред нощ и се облякоха и обуха набързо, за да чуят новините. Предводителят на отряда убийци беше коленичил на възглавница пред подиума, лицето му беше потно и изцапано. Помощниците му се бяха привели около него като статуи, заслушани внимателно в тихия му, но ясен глас, докато описваше случилото се.

— Проникнахме вътре и се събрахме на малки групи. — Мъжът погледна жадно към чашите с охладен шербет по масите.

Оронтобат взе една чаша и я пъхна в ръката му. Командирът затвори очи и прошепна благодарствена молитва. Оронтобат беше доволен — може и да не бяха убили Македонския вълк, но се бяха върнали с военна плячка.

— Продължавай — дрезгаво каза Мемнон.

— Македонецът беше довел малко войници. Вилата се пазеше само от отряди, събрани около лагерните си огньове. Повечето от тях бяха изтощени и спяха дълбоко, срещнахме малка съпротива, прерязахме гърлата на няколко от тях, промъкнахме се покрай останалите и стигнахме до вилата. Пазачите бяха малко и небрежни. Прехвърлихме се през стената и, както ни беше поръчано, се събрахме в далечния ъгъл на овощната градина. Законните обитатели на вилата бяха избягали и слава на Огнения бог, бяха взели със себе си кучетата.

— Трябваше да го нападнем с повече хора! — Оронтобат се приведе и тропна с крак. — Тогава можехте да избиете всички.

— Тихо! — Мемнон вдигна ръка. — Колко души имаше там?

— Няколкостотин. — Командирът прочисти гърлото си.

— И колко души загубихме?

— Тридесет. Донесохме петима ранени, но нямаше да живеят и им прерязахме гърлата. — Командирът вдигна ръка с разперени пръсти — Сега душите им са при бога на светлината.

— Те се сляха с живия пламък — съгласи се Мемнон. — Откри ли съобщенията, оставени от нашия шпионин? — добави той.

— Както обеща той, бяха в пристройката. Намерихме трупа съблечен, покрит с платно и ленена покривка. Дневникът беше под него. Веднага изнесохме тялото.

— Добре! — промърмори Мемнон.

— Събрахме се — продължи мъжът. — Видях светлина да се движи на един от горните прозорци, уговорения сигнал, че пиршеството е започнало. Александър и военачалниците му пиеха.

— Но не се бяха напили? — усмихна се Мемнон. Командирът на нападателния отряд сви рамене и отпи от чашата.

— Дадох заповед да тръгнем към вилата, но беше вдигната тревога.

— От кого?

— Мисля, че от Сарпедон, началникът на охраната на царица Ада. Един от моите хора го разпозна от дървото. С него беше и лекарят Теламон — така разбрах от разговора им.

— Теламон? — намеси се Мемнон с интерес. — Чувал съм за него.

— Кой е той? — отсече Оронтобат.

— Прочут лекар, приятел на Александър от детските години. Учил в академията на Аристотел в Миеза, но баща му го взел оттам. Станал лекар и бродел около Вътрешното море като изгубена душа.

— Виждал ли си го?

— Няколко пъти. — Мемнон направи гримаса. — Ако Александър е заобиколен с хора като Теламон, може да разчита на добър съвет, остър ум и зорки очи.

Оронтобат удари с една сребърна чиния по масата.

— Командире, щях да те възнаградя, ако беше прерязал гърлото на Сарпедон. Отдавна ни пречи.

— Имаха предимство. Избягаха ни и стигнаха до вилата. Вдигнаха тревога, затова започнах атака. Опитахме се да проникнем във вилата, но не знаехме къде са покоите на царя, а макар войниците отвън да бяха небрежни, Александър беше охраняван от отряд щитоносци. Промъкнахме се на горния етаж и там изгубихме повечето си хора, защото ги приклещиха в един коридор. Дотогава тревогата беше вдигната и в лагера извън вилата. Тревожех се, че ще ни обградят, затова наредих да се изтеглим. Взехме ранените и избягахме. Не ни преследваха.

— И прочете ли дневника? — внезапно попита Оронтобат.

Командирът сви рамене.

— Донесох тялото на Памен и дневника му. Когато бяхме извън опасност, наредих да запалят факли. Исках да се уверя, че сме взели всичко поръчано.

— А трупът?

— Можеш да видиш сам. Мъртъв е поне от ден, има следи от силен удар от лявата страна на главата и рани по тялото.

— Злополука? — Гласът на Ефиалт прозвуча пискливо. Мемнон любопитно го изгледа. Ефиалт беше смел и разумен военачалник, решителен воин, но през последните дни беше изнервен и неспокоен. Омразата му към Александър и желанието да отмъсти за разрушената Тива ставаха все по-натрапчиви.

— Злополука ли е било? — повтори въпроса си Ефиалт.

— Господарю, не съм лекар.

— Кажи ми — спокойно каза Мемнон, — появи ли се по време на атаката нашият шпионин?

Командирът поклати глава отрицателно.

— Взеха ли пленници от твоите хора? — попита Оронтобат.

— Осем, а може би повече. — Командирът разпери ръце.

— Но дори да ги хванат, те няма да говорят.

Мемнон направи знак на мъжа да пие, което той направи жадно, преди да предаде чашата на другарите си.

— Свободни сте. — Оронтобат стана, взе кожена кесия и раздаде по един златен дарик на мъжете.

— Добре сте се справили.

Пустинните бойци се изправиха, поклониха се пред подиума и изчезнаха в нощта.

— Можехме да го убием — каза Ефиалт като на себе си.

— Можехме да го приклещим като плъх в канавка.

— Ефиалт — успокои го Мемнон. — Изпратихме малък отряд през нощта. Ако бяха повече хора, македонците щяха да ги забележат. — Той вдигна чаша към Оронтобат.

— Хората ти са се справили добре. Донесоха ни тялото, но защо ти е нужно?

— Господарю — усмихна се персиецът, — и аз имам своите тайни. Не ти ли е минавало през ума, че твоят шпионин може да е убил Памен? Точно тук става интересно. Ела, искам да ти покажа.

Излязоха от Стаята с делфините, минаха по огрени от луната галерии и стигнаха до тъмниците под двореца. Пазачите и ключарите приличаха на вързопи с дрехи. Цербер беше в малката си стаичка в средата на коридора, пълното му, нацапано със сажди лице беше зачервено от виното, устните — влажни. Той се поклони раболепно.

— Евнуха ли искате да видите? — Оронтобат поклати глава.

— Не, трупа.

Цербер ги преведе покрай стаята на Евнуха, която обаче тънеше в мрак. Стигнаха до една стая в края на коридора. Цербер отвори вратата и им направи път.

Тялото на Памен, обкръжено от маслени лампи, лежеше върху една маса. Мирисът на разложение беше натрапчив, въпреки малките кубчета благоухания, поставени наоколо. Лицето на писаря беше сиво, очите полузатворени, главата му изглеждаше обезформена заради засъхналата кръв от ужасната рана. Краката, ръцете и торсът му все още бяха покрити с кал и прах от забързаното пътуване през нощта, главата му беше гладко обръсната — космите бяха нападали върху масата и пода наоколо.

— В името на Атина! — прошепна Оронтобат. — Какво е това? — Той взе една маслена лампа и я приближи до скалпа на мъртвеца. Мемнон различи татуировката точно над линията на косата — всевиждащото око на Ахурамаздас орлови криле.

— Това е отличителен знак на маг! — възкликна той. — На персийски жрец, на пазител на Скрития пламък!

— Точно така — потвърди Оронтобат. — Младежът беше лидиец по рождение, жрец от Персеполис, и владееше много езици. Когато царица Ада избяга от Халикарнас, Митра и аз решихме, че на всяка цена трябва да имаме шпиони в двора й. Трябваше ни човек, който умее да пише, знае гръцки и може да мине за грък. Избрахме Памен — предаността му към Божествения род беше безусловна, той си пусна коса, облече се в гръцки дрехи и се вживя в ролята на учен писар. Така си спечели място в двора и информацията, която ни изпращаше, винаги беше важна.

— И какво? — Мемнон стисна носа си.

— Смъртта му може да е била злополука — продължи Оронтобат, — но в такъв случай е много странна злополука.

— Което ни води до две заключения — прошепна Мемнон. — Или е бил убит от някого, който е знаел, че е шпионин…

— Или го е убил твоят шпионин — заяви Оронтобат. — Само Богът на Светлината знае истината.

— Има ли начин да разберем? — попита Ефиалт. Мемнон се отправи към вратата, без да изпуска трупа от поглед.

— Ако той е виновен за смъртта на този жрец — Оронтобат погали главата на Памен като майка детето си — тогава… — В очите му проблесна гняв. — Ще си плати. Памен беше маг, верен слуга на Великия цар.

— Не знаем — обади се Ефиалт — дали Памен е бил убит от шпионина на Мемнон. Смъртта му може да е дело и на съгледвачите на Александър.

— Пък и моят шпионин — добави Мемнон — може да му е бил съюзник. Когато магът е бил убит, той просто е скрил дневника под трупа му; знаел е, че ще вземем тялото.

Оронтобат го изгледа с подозрение.

— Дневникът? — рязко попита Мемнон, променяйки темата.

— А, да, дневникът. — Оронтобат ги изведе от килията, изкачи бързо стълбите и пое по коридора към Стаята с делфините. По пътя нареди нещо на един пазач, който забърза на някъде. После тримата влязоха и се разположиха удобно. Ефиалт взе чепка грозде, размисли и го сложи обратно.

— Уморен си, трябва да си починеш. — Оронтобат си взе от сладкиша и започна да се тъпче. — Не е лошо да поспиш.

— Ще си почина, когато Александър умре! — изсъска Ефиалт.

— Ако Памен е бил убит — каза Оронтобат, пренебрегвайки изблика му, — чудя се все пак дали е било дело на твоя шпионин, Мемнон.

— Възможно е — съгласи се родосецът. — Може да не е знаел истинската самоличност на Памен. Този шпионин не се е клел във вярност на никого и може би е решил, че Памен го заплашва…

Той млъкна, дочул стъпки от обути в чехли крака — писар с обръсната глава и тънка ленена роба влезе и коленичи на възглавничка пред подиума. Носеше табличка за писане, която остави на земята. От едната й страна имаше грубо подшити парчета пергамент, а от другата — празен лист, върху която беше написал нещо.

— Какво откри? — попита го Оронтобат.

— Памен — отвърна писарят — беше верен и образован мъж. В дневника си разказва клюките от двора на царица Ада.

— Това го знаем — махна с ръка Оронтобат.

— Разказва за близката връзка между Македонеца и царицата, за интереса на нашественика към укрепленията на града и ръкописа на Питий. Македонецът е изправен пред голямо затруднение — писарят си позволи да се усмихне. — Разпуснал е по-голяма част от флота си, но обсадните му машини са още на кораби, които търсят пристанище.

— Какво?! — възкликна Мемнон.

— Според Памен, Александър се надява да завземе пристанището Минд на запад от Халикарнас и да разтовари машините там. Твърди, че има там шпиони, които ще му помогнат.

— Значи го чака голяма изненада — изсмя се Мемнон, пляскайки с ръце.

— Продължавай! — нареди Оронтобат.

— Царица Ада е пратила на Александър най-добрите писари от двора си, за да разгадаят тайнописа на Питий. Придружава ги гръцкият лекар Теламон. Памен не му се е доверявал. „Твърде умен е и това ще му донесе само беди“ — писарят почука по пожълтелия пергамент — така го описва. Пази ги Сарпедон, началник на стражата на царица Ада — спартански наемник, невеж простак, който е предан на царицата и може би й е бил любовник.

— Царица Ада е споделяла леглото си с половин Гърция! Крепостта й не е добре укрепена! — Оронтобат се разсмя на собствената си шега.

— Солан — продължи писарят — е арогантен и докачлив; макар и стар, той още мечтае за почести. Памен смятал, че може да го привлече, защото е повърхностен и подкупен. Херол е умен и фанатично предан на своя странен бог — бил е включен в групата като шпионин на царица Ада. Младият писар Бес е описан като най-умел. Но Памен е работил самостоятелно и е имал свои собствени идеи.

— Какво имаш предвид? — прекъсна го Мемнон. Писарят взе парче велен и му го подаде.

— Памен се е опитвал да разгадае тайнописа на Питий. Кой знае защо цитира откъси от „Антигона“ на Софокъл. Преписах някои от редовете, които е написал. Оградил с всички букви „е“ и „и“. Нарисувал е и схема, на която ръкописът на Питий прилича на храст с два корена: първия той нарича „пенте“, което на гръцки означава „пет“, а втория „епсилон“ — петата буква от гръцката азбука, господарю Мемнон.

Военачалникът скрито се усмихна. Макар да беше персийски наемник и да воюваше срещу враговете на Великия цар, персите не го приемаха като един от своите. Той погледна ръкописа. Разпозна откъсите от „Антигона“ и го прониза остро чувство на носталгия. Когато за последен път беше ходил в Атина, беше гледал тази пиеса.

— Господарю, погледни по-надолу — подкани го писарят и Мемнон го послуша.

— Виждаш ли цифрите и буквите?

Ефиалт се приближи и седна до Мемнон.

— Буквите от азбуката са подредени в пет реда и пет колони. Всички са номерирани.

— Мемнон ги проследи с пръсти.

    1    2    3    4    5
1   A    B    C    D    E
2   F    G    H    I/J  K
3   L    M    N    O    P
4   Q    R    S    T    U
5   V    W    X    Y    Z

— Ето, господарю, пет реда и пет колони, всички номерирани.

— Възможно ли е — попита Мемнон — това да е ключът към ръкописа на Питий? В него има само числа. Възможно ли е всяко число да означава отделна буква?

— Сетих се за това, господарю — отвърна писарят. — Пробвах дали буквата „е“ не отговаря на 15, а „б“ — на 12. — Той поклати глава. — Но нищо не се получи — нещо липсва.

— Какво друго е записал Памен в дневника си? — Писарят разпери ръце.

— Господарю, казах ти всичко, което е написано там. Мемнон му върна пергамента.

— Смяташ ли, че можеш да разчетеш ръкописа?

— Бих искал, но едва ли ще успея.

— В такъв случай — Мемнон погледна Оронтобат. — Онова, което Памен е открил, трябва да бъде дадено на Евнуха. Да видим ще успее ли да си изплати хляба и да спаси живота си.

Освободиха писаря и доволният Оронтобат промърмори, че ще отиде при жените. Стиснал чашата вино, той излезе, клатушкайки се, от стаята. Ефиалт отново наля вино.

— Тайнописи и интриги — промърмори той. — Македонецът трябва да бъде убит.

— Може би ще си разбие главата в стените наХаликарнас. — Мемнон се намести на лежанката с натежали очи.

— Чудя се… — започна той. — Ефиалт, искам най-добрият ни конен отряд да бъде в готовност рано сутринта.

— Ще отидеш да посрещнеш Македонеца?

— Как да ти кажа — Мемнон отметна глава и се разсмя, — наблюдавам Александър от малък. С брат ми прекарахме известно време в двора на баща му. Македонецът може би ще ни посети утре, затова искам да бъда готов!

Очите на Ефиалт проблеснаха. Мемнон се приведе и хвана китката му.

— Ти си ми брат по оръжие, Ефиалт, бих ти поверил живота си. Ти, аз и Оронтобат можем да удържим Халикарнас, но виждам, че си неспокоен. Какво има? Крещиш и подскачаш непрекъснато като новобранец.

— Ние имаме шпиони в лагера на Александър — бавно отвърна Ефиалт — и той има шпиони при нас.

— Разбира се! — подсмихна се Мемнон. — Такъв е животът, Ефиалт. Малцина са избраниците, които могат да устоят на изкушението на златото, среброто, скъпоценните камъни и привилегиите, нали?

Ефиалт кимна.

— Аз съм тиванец. Преди Александър да унищожи града, поиска да ме предадат, но съгражданите ми отказаха. Знаеш добре каква беше съдбата на Тива. — Ефиалт приглади гънките на наметката си. — Мемнон, изгубих всички, които обичах — майка, баща, братя, сестри и зеницата на очите си — шестнадесетгодишната си дъщеря. Търсих я в цяла Гърция и отвъд. Никой от роднините ми не беше взет в робство. Сърцето ми е разбито, не ми останаха сълзи. — Той въздъхна — Но животът продължава. А ти носиш смелостта си като маска на актьор.

— Някой те преследва, нали? — попита Мемнон. Ефиалт извади парче пергамент.

— „Безредие царува из града — прочете той. — Подбуждат го слуховете, които все повече се ширят. Хората се настройват един срещу друг и само оръжието решава спора им.“ — Ефиалт вдигна поглед. — Сещаш ли се от къде е?

— От пиесата на Есхил „Седмината срещу Тива“ — отвърна Мемнон. — Казва го хорът на тиванките.

Ефиалт му подхвърли пергамента. Мемнон се вгледа в него — имаше цитати и от Омир, и от драмата на Еврипид „Хекуба“ — всички на една и съща тема: унищожението на градове, залавянето и насилието над жени. Който беше изпратил това на Ефиалт, беше проучил добре жертвата си. Ефиалт копнееше за отмъщение: душата му беше изпълнена с кървава омраза към македонците. Мемнон си спомни цитат от друга пиеса: „Такива действия докарват до лудост трескавия ум“.

— Не знаеш ли кой го е писал? — попита той.

— Ако знаех, щях да пронижа сърцето му с копието си. Беше го пъхнал под вратата на стаята ми. Друго парче със Същото съдържание беше пъхнато в кошницата с плодове, която един от конярите ми донесе от града.

— Очевидно те предизвикват — каза Мемнон. — Привърженици на македонците обикалят из града. Хора, които биха отворили градските порти на Александър. Те искат да стопят куража ти, да отслабят волята ти, да пробудят спомени за миналото.

— И аз си го помислих — отвърна Ефиалт. — Но има още нещо. Ходил ли си напоследък в града? Разхождал ли си се сред занаятчиите, продавачите на съдове и кожи, дребните търговци, безделниците и лентяите, които висят около вратите на винарните?

Мемнон мрачно го погледна.

— Има промяна в настроението им — заяви Ефиалт. — Много голяма.

— Това е нормално за всеки град, който предстои да бъде обсаден — отвърна Мемнон с безизразно лице.

— Не, това е нещо по-различно. Не исках да тревожа Оронтобат, но преди няколко дни един от моите помощници, тиванец като мен, отишъл в квартала на въжарите.

— Място, пълно с предатели — кимна Мемнон.

— Той е доста избухлив. Не търпи да го гледат накриво или да го предизвикват. Избухнала свада. Заедно с хората си последвал противниците в една запустяла къща, близо до стария храм на Аполон. Преследваните успели да се измъкнат, затова моите хора решили да се утешат с малко вино. И открили сноп македонски мечове, завързани с въже в подножието на стълбите към мазето.

— Сигурен ли си? — Мемнон поглади лицето си и тихо изруга.

— Мечовете са у мен, разгледах ги внимателно: изковани са наскоро и са македонски. Бих ги разпознал, дори на тъмно.

— Но това е невъзможно! — възрази Мемнон. — През последните седем седмици внимателно наблюдаваме портите — всяка каруца, всеки вързоп се преглеждат. Трябва да са ги внесли по-рано.

— По-рано — отвърна Ефиалт — Александър се биеше на живот и смърт при Граник. Убеден съм, че едва ли е мислел за Халикарнас.

— Значи смяташ, че мечовете са изковани наскоро и са вкарани в града през някакъв таен вход?

— Възможно е. — Ефиалт се приближи и седна на лежанката до Мемнон. Подаде му още едно парче пергамент, груба карта на Халикарнас.

— Виж това и ми кажи кои са слабите ни места. Мемнон внимателно разгледа картата.

— Стените са високи и добре укрепени, портите са сигурни, отвън има широк ров, който ще попречи на противника. Имаме повече от достатъчно войски, елитна част от персийската армия и някои от най-добрите наемници на Гърция. Пристанището е в наши ръце, а персийската флота контролира крайбрежието…

— А какво ще стане — прекъсна го Ефиалт и заби пръст в средата на картата, където беше отбелязан величественият Мавзолей, — какво ще стане — повтори той, — ако в града избухне въстание? Ако демагозите разбунтуват и въоръжат тълпата?

— Ще го потушим, особено ако се опитат да отворят портите.

— А какво ще стане — настоя Ефиалт, — ако въстанието избухне, докато отбраняваме стените? Не разбираш ли, може да се окажем между нападателите от една страна и въстаниците от друга? Ще трябва да си пробием път към пристанището.

Мемнон се взря с картата и тихичко изпъшка, когато осъзна кошмара, който Ефиалт така образно беше описал.

Теламон и Касандра бяха оголили стаята на Памен и струпали всичките му вещи на пода. Лекарят вдигна едно глинено гърне, помириса го и го захвърли.

— Прокиснало мляко. Мразя тази миризма. Впрочем, беше ли котката тук сутринта, когато разбихме вратата?

— Не си спомням.

Теламон седна с кръстосани крака и се опита да не се вслушва в ужасяващите крясъци навън.

— Не е притежавал кой знае какво, нали? — Той се огледа. — Нещо липсва.

Откриха пергамент, на който пишеше „пента“ и „епсилон“, объл прът, други парченца, по които имаше странни символи, но нищо не изглеждаше важно. Лекарят се опитваше да бъде тих. Тишината беше нарушена от шумовете във вилата — залп от смях се дочу от помещението, където Генций забавляваше гостите си. Теламон затвори очи и си представи мургавото лице на Памен.

— Ако са те убили — прошепна той, — защо убиецът е избрал теб? Защо персите откраднаха трупа ти?

— Само лудите си говорят сами — забеляза Касандра.

— Всички сме луди. — Теламон посочи оскъдното имущество. — Защо са взели трупа на Памен? Имало ли е нещо, което убиецът е искал да скрие?

Касандра отиде до прозореца, пристъпвайки внимателно. Обърна се и скръсти ръце.

— Продължавай, господарю. — Гласът й отекна в мрака. Теламон се усмихна на себе си и погледна към походното легло — ленени завивки, постлани върху сламеник, който беше закрепен с въжета над рамка от дървени колове. Той стана и свали покривката. Изтърси я, после обърна сламеника и го опипа. Касандра донесе по-наблизо една от лампите, но лекарят не можа да открие цепнатина или скривалище. Сложи сламеника на земята и огледа въжетата, но и по тях не откри нищо. После внимателно заразглежда рамката и начина, по който бяха свързани дървените прътове.

— Някога имах лютня. — Той потупа дървото. — Беше коринтска и трябваше да се сглоби парче по парче.

Лекарят повдигна въжетата и задърпа частите на рамката, но напразно.

— Залепени са със смола от акация — отбеляза той. Отиде до крака на леглото и опита с него. Той се отдели с лекота.

Постепенно Теламон разглоби рамката. От един прът, който минаваше по цялата основа, се дочу дрънчене. Теламон изсипа съдържанието му на пода и внимателно го събра. Касандра коленичи до него, главите им почти се докосваха, докато разглеждаха скритото съкровище.

— Очевидно е бил богаташ.

Теламон взе подрънкващите дарици, най-скъпите монети от съкровищницата на Дарий, после малкия восъчен печат, изобразяващ Ахурамазда и бронзов пръстен със същия символ. Плесна с ръце, забравил умората си.

— Ще сподели ли господарят своята мъдрост?

— Не ме дразни! — Теламон взе печата. — Памен не е бил грък, а мидиец, доверен царски сановник — затова е носил този печат.

— Ами пръстенът?

— Само жреците, които се грижат за Свещения огън в Персеполис, имат такива.

— Бил е персийски шпионин?

— Не, прекрасна тиванке. Памен е бил повече от това — жрец, на когото самият Дарий и Митра са имали доверие. Сигурно е знаел много езици и е бил изпратен в двора на царица Ада, за да спечели благоразположението й, да научи тайните й, а после да я предаде.

— А ръкописът на Питий? — попита Касандра.

— Между другото и него. Сигурен съм, че Митра, да не говорим за Оронтобат, персийският градоначалник на Халикарнас, вече има копие от него. Сигурно е издал и други неща — плановете на царица Ада, срещата й с Александър, всичко, което е научил. Затова е интересно дали Памен е бил убит, защото е бил шпионин? Дали някой му е помогнал да премине във вечния мрак, за да се отърве от него?

— Това е възможно.

— Или са го убили, защото е научил нещо за ръкописа на Питий, а убиецът е искал да си припише заслугата? А може би — Теламон почеса наболата си брада — е бил убит, защото е знаел как да разчете ръкописа на Питий, а убиецът му не е искал персите да узнаят тайната?

— Сигурен ли си, че е бил убит?

— Повече от сигурен.

— А защо са взели трупа му?

— Сега стигаме до нашия убиец. По някакъв начин той е влязъл в стаята и е бутнал Памен през прозореца. — Лекарят разпери ръце. — После убиецът е успял да изпрати съобщение до града, че Александър ще пристигне тук с малък отряд. Халикарнас е на няколко километра. Никой не е излизал от вилата, затова убиецът сигурно има някакъв таен начин за връзка с господарите си.

— Гълъби — обади се Касандра. — Във вилата има гълъбарник.

Теламон се разсмя и поклати глава.

— Съобщението трябва да е било изпратено, след като намерихме Памен, което беше вчера около обяд. Мемнон е получил сведенията, че Александър ще пристигне и че Памен е убит. — Теламон потри ръце, потънал в мислите си.

Касандра скри усмивката си: ако нямаше проблем, който да обмисля, Теламон се отегчаваше и ставаше неспокоен. Добре беше да има занимание — независимо дали става дума за лечение на рана, болест или проблем в двора на Александър. Тя подозираше, че донякъде това е причината да остане при царя. Лекарят не можеше да реши какъв е всъщност Александър — това беше загадка, която непрестанно го занимаваше. Тиванката продължи да се шегува.

— Ще сподели ли великият философ заключенията си?

— Смятам, че Памен е бил убит, защото е бил на път да разгадае ръкописа на Питий. Убиецът му, който също работи за врага, е искал не само да спечели слава, но и да отстрани съперника си.

— Знаел ли е кой е всъщност Памен?

— Може би. Както и да е, той го е убил и в бързината е взел от стаята ръкописите и току-що подострения стилус, използван от писаря. Убиецът е предал тази информация на персите и за да покаже, че е изпълнил задачата си, им доверява, че и дневникът, откраднат от Памен, е скрит под трупа. Никой от нас не би се сетил да погледне там.

— Добре, но повтарям — защо нападателите са взел и трупа?

— Персите — промърмори Теламон — много почитат своите жреци. Тялото им е трябвало, за да го погребат с почести в някоя от техните Кули на мълчанието. Освен това вероятно не са искали Александър да разбере, че писарят е бил персийски шпионин.

— Значи нападателите са взели и трупа, и онова, което Памен е написал? — Касандра стана и се отдалечи, пристъпвайки внимателно. — Трябва да са използвали много голям гълъб — пошегува се тя през рамо, — за да отнесе толкова сведения.

— Какво имаш предвид?

Тя се обърна.

— Трябвало е да се опишат много неща — планът на пилата, местонахождението на Александър, числеността на отряда му, смъртта на Памен, къде се намира трупът…

— Без да броим уговорката на сигнала с фенера — добави Теламон. — Съгласен съм, Касандра, гълъбът е трябвало да бъде колкото орел.

— Кой е запалил фенера? — попита Касандра.

— Сарпедон и една кухненска прислужница са го видели, но когато Сарпедон отишъл в стаята, там вече нямало никого. И фенерът бил изчезнал.

— Знае ли Александър за това?

— Не. Сарпедон не му е казал. Сигурно се е уплашил. Ако оставят нещата в ръцете на Клит, той ще измъчва всички, които са заподозрени.

— Кой мислиш, че може да е бил? — Теламон посочи лампата върху масата.

— Погледни това, Касандра. Какво виждаш около лампата?

— Нощни пеперуди и мухи.

— Така става и в живота — продължи Теламон. — Александър е пламъкът и всякакви създания са привлечени от блясъка и топлината в неговия двор. Подобна светлина гори и в Персеполис, и има същото въздействие. Мнозина се стремят към властта, както лешоядите и хищниците към мърша. — Той се приближи към Касандра. — На колко души смяташ, че има доверие Дарий? Когато превзе трона на Великия цар, той накара да убият Багей, който му помогна, препарира трупа му и сега го държи в Залата за аудиенции в Персеполис. — Теламон замлъкна. — И с Александър е така. Той е заобиколен от мъже и жени, които стига да разберат, че биха имали полза от смъртта му, ще проявят към него толкова състрадание, колкото и една змия. Всеки двор гъмжи от шпиони и предатели. В тайни, мрачни стаи в Халикарнас хората заговорничат срещу Мемнон, а някъде в тази вила убиецът планира да унищожи Александър. Живеем в свят на сенки, Касандра. Няма истина, няма честност. Хората, на които Александър може да се довери, се броят на пръстите на една ръка.

— Ти един от тях ли си?

— Може би. Но ме притеснява докога ще е така. Отвън се чу шум от стъпки. Теламон бързо скри онова, което бяха намерили. На полуотворената врата се почука, после Солан, следван от Бес и Херол, влязоха в стаята. Всички държаха чаши с вино. Солан изглеждаше доста пиян. Херол непрестанно слагаше и махаше маската си. Бес изглеждаше леко притеснен от поведението на спътниците си.

— Мислехме, че ще слезете долу — завалено каза Солан. — Знаем, че е късно, но виното е хубаво. А и кой знае какво ще стане утре.

— Вярвахте ли на Памен? — рязко попита Теламон, внимателно наблюдавайки реакциите им.

— Не ставай глупав! — нацупи се Херол. Той примигна иогледа стаята. — Ти със сигурност не си му вярвал, щом ровиш из вещите му.

— Онези, които открихме! Разказвал ли ви е за миналото си? — попита лекарят.

— Казваше, че е от Сардис — заекна Солан, — но беше потаен.

— Всички придворни са потайни. Споделял ли е нещо за ръкописа на Питий?

— Ако беше открил нещо, щеше да ни каже. — Солан се препъна, заля туниката си с вино и побърза да седне на един стол.

— Веднъж го заварих — обади се Бес, за да отвлече вниманието на Теламон — да чете Омировата „Илиада“.

— И?

— Като че ли броеше буквите.

— Защо го е правил? — попита Касандра. — Какво общо има „Илиада“-та с ръкописа на Питий?

— Не знам. — Бес отстъпи, сякаш притеснен.

— Ти имаш подозрения — настоя Теламон, — че Памен е открил повече, отколкото е споделял, нали, Бес?

Младият писар кимна.

— Ами ако ви кажа — попита Теламон, — че Памен е бил персийски шпионин?

Тримата посетители го погледнаха удивени.

— Откъде знам ли? — Теламон млъкна, когато във въздуха се разнесе още един смразяващ кръвта писък.

— Защо не ги убие? — изсъска Бес. — Защо просто не им отреже главите?

— Какво казваше? — вдигна поглед Солан.

— Откъде да знам, че не сте шпиони? Били сте отгледани и възпитани под властта на Персия. Защо не останахте вХаликарнас? Защо решихте да отидете в двора на царица Ада?

— Тя беше прогонена от собствения си племенник — провлачи Солан. — Той се казваше Пиксадор. Пиксадор се ожени за персийка и Дарий пое управлението на града.

— Да — прекъсна го Теламон, — чувал съм една интересна история. Не е ли предложил Александър, още докато Филип беше жив, да се ожени за една роднина на Пиксадор, но му отказали?

— Филип винаги е искал да сложи ръка на Халикарнас — отвърна Солан. — Щяхме да се зарадваме, ако беше станало така. Може да не сме истински гърци — старият писар погледна ядосано Теламон, — но си имаме гордост. Ти не си единственият, който не харесва персийското управление, лекарю.

— Не съм казал, че не ми харесва. — Теламон се приближи и коленичи пред стария човек, чиито очи и ум бяха замъглени от виното. — Но защо отидохте при царица Ада?

— Аз отидох, защото я обичах — примигна Солан. — Бес дойде… Защо всъщност дойде?

— По същата причина.

— Е, така поне казва той. — Солан намигна заговорнически на Теламон. — Но семейството му беше преследвано от персите. Колкото до нашия добър жрец…хайде, Херол, кажи им кой си всъщност.

Жрецът мълчаливо повдигна маската си.

— Да, скрий се зад глупавата си маска! — присмя му се Солан и се приведе по-наблизо. — Херол напусна Халикарнас, защото нямаше друг изход. А той е еретик. Бил е персийски жрец. Знаеш, че те обожават Ахурамазда. А според Херол, не Богът на живота е създал света, а някакъв ужасен Повелител на змиите. Персийските власти искали да разпитат Херол, затова той си пуснал коса и избягал.

Засегнат от забележките на Солан, жрецът тропна ядосано с крак. Канеше се да възрази, когато се чу шум от тежки стъпки и някой повика Теламон: Черния Клит рязко отвори вратата и влезе вътре. Без да обръща внимание на останалите, той блъсна Солан настрани и сграбчи лекаря за ръката.

— Трябва да дойдеш! Ела веднага! Царят не е добре!