Пол Дохърти
Дверите на ада (4)

ПЪРВА ГЛАВА

„Цяла Кария вече била покорена, освен Халикарнас, който бил отбраняван от огромен гарнизон перси и гръцки наемници“.

Квинт Курций Руф, „История на Александър Велики“, Книга 2, глава 9

— Кръвта и цветята не си подхождат. — Теламон потопи малката гъба във виното и проми раните върху ръцете на мъжа.

Де да беше истина, помисли си той. Спря и се огледа. В прекрасен ден като този му беше лесно да си представи, че се е върнал в някоя от храмовите градини на Египет и лежи в тревата с любимата си Анула под сянката на терпентиновото дърво. Слънцето беше силно, но множеството дървета в градината хвърляха дебела сянка, а прохладата се увеличаваше от ромонещия наблизо фонтан и малкото езеро с рибки, чиито вълнички искряха на светлината.

— Цветята и кръвта не си подхождат — повтори Касандра, докато приготвяше ленените превръзки и гьрненце със смола от акация. Раненият развеселено присви светлосините си очи. Теламон го изгледа любопитно. Сарпедон беше спартански наемник — среден на ръст, с тяло на атлет, той имаше вид на истински войник с набръчканото си обгоряло лице и късо подстригана коса, но беше гладко избръснат.

— Не носиш ли брада и мустаци?

Сарпедон се усмихна и Теламон забеляза, че някои от блестящо белите му зъби бяха остри като на хищник.

— Аз съм спартанец, лекарю. Когато напуснах страната си, реших да оставя всичко зад гърба си. — Той се усмихна още по-широко. — Включително брадата и мустаците.

— Къде си бил? — попита Касандра.

Войникът погледна сурово белоликата жена със зелени очи и коса като пламък, която обкръжаваше лицето й.

— Със сигурност ти не си била по същите места. Бих запомнил коса като твоята. От келтите ли си?

Касандра поклати глава.

— Имам келтска кръв. Бях лечителка в Тива, преди Великият убиец — тя пренебрегна неодобрителното изсумтяване на Теламон, — преди македонският цар Александър да разруши града до основи.

— Робиня ли си? — попита Сарпедон.

— Родена съм свободна, но ме взеха в плен. Докато господарят ми — Касандра нежно докосна рамото на Теламон — не ме освободи, за да ме направи своя помощничка.

— Аз не съм й господар — обади се Теламон. — Ако бях, щях да направя нещо, за да усмиря острия език и избухливата й природа — той й хвърли убийствен поглед, — която някой ден ще я вкара в беля. Сега обърни длани и разтвори пръстите.

Сарпедон се подчини. Теламон внимателно разгледа дълбоките порязвалия върху дланите и между пръстите.

— Добре, дръж ги така.

Когато лекарят започна да полива дланите му с гъстото, почти лилаво вино, спартанецът отмести стола си назад. После Теламон попи течността с кърпа и намаза всяка рана с кашичка от мед и сол.

— Досега не бях виждал подобно нещо — каза Сарпедон.

— Научих го в Египет — обясни лекарят. Спартанецът го огледа внимателно. Беше висок и мургав, с късо подстригани коса и брада, скулесто лице и хлътнали очи, които изглеждаха ту тъмносини, ту виолетови.

Войникът не отмести преценяващия си поглед от Теламон, докато той почистваше раните му и ги превързваше. Нямаше да забрави този очевидно умен лекар с добри очи.

— Никога не съм виждал да лекуват така порязвания — повтори той.

— Египтяните го правят от векове — промърмори Теламон. — Според тях всички рани първо трябва да бъдат почиствани. Дори думата SEREF, която на техния език означава „инфекция“, се изобразява с йероглиф във формата на димяща купа. Ако гнойта остане в раната — обясни лекарят — плътта се възпалява и подува Виждал съм хора да умират от едно порязваш на крака — Той хвана мазолестата ръка на Сарпедон и се взря в една от раните. — Чудя се дали да не го зашия.

— Какво! — възкликна воинът.

— Ще съединя кожата и ще я зашия — обясни Теламон. — От колко време си войник, Сарпедоне?

— „Преплувах Вътрешното море като жаба“ — пошегува се спартанецът, цитирайки Сократ.

— Носиш име на герой.

— Да, прочутият герой, който се бил при Троя. — Сарпедон сви рамене. — Не съм чел за него — не съм толкова образован, но понякога се гордея, че нося името на син на Зевс. Служил съм в Египет — продължи той.

— Бях в гарнизона край Мемфис.

— И аз бях там. — Теламон взе една от превръзките и започна да я увива около ръката на Сарпедон. — Няма да я стягам, но ще я намажа със смола. Касандра ще ти сменя превръзките поне два пъти на ден.

— Два пъти на ден? — възкликна спартанецът. Теламон го погледна удивен.

— Не вярвай на бабешките приказки! Два пъти — сутрин и вечер. Мий си ръцете с гореща вода, плакни ги в силно вино. Използвай мед и сол, за да почистиш раните. Подрязвай ноктите си. — Той се взря в очите на воина. — Между другото, дясното ти око е възпалено. Промивай го със студена вода и го мажи със стрит въглен!

— И всичко това си научил в Египет? — попита Сарпедон.

— Част от него — отвърна лекарят. — Красива страна е Египет, нали?

— Там се е влюбил — намеси се Касандра. — Но един персиец убил любовницата му, а Теламон убил персиеца и трябвало да избяга. Олимпиада, майката на Александър, го притиснала и той нямал друг избор — добави тя дяволито, — освен да се присъедини към войската му.

Теламон се престори, че не чува и продължи да превързва раните.

— Не я пристягай — предупреди той спартанеца. — Нито пък я оставяй да падне, защото раните ще се инфектират. Трябва да дишат. Готово. — После се зае с дясната ръка.

— Убил си човек? — попита Сарпедон.

Теламон мълчеше: представи си винопродавницата в Тива. Персийския офицер, който беше изнасилил и убил Анула, се усмихваше с помътнели очи, поглаждаше намазаните си с благовонни масла мустаци, сякаш се наслаждава на подвига си. Спомни си как кръвта диво пулсираше в главата му. Ножа в ръката си. Бързото движение. Удовлетворението да види как наглата, безчувствена усмивка се стапя.

— Да, убих го — призна той. — И не съжалявам. После стисна устни. Само дето, помисли си той, вече никога няма да видя красивите очи на Анула, да притисна устни към нейните, да почувствам тялото й до своето и да чуя веселия й смях, да се чудя дали ми се присмива или не. Той вдигна очи — Касандра внимателно го наблюдаваше. Очите й бяха безизразни, в тях нямаше подигравка, нито веселие, сякаш се опитваше да проникне в душата му.

— Ами ти, Сарпедон? Защо войник като теб, командир на стражата на царица Ада, е станал градинар?

Ръката на спартанеца не трепна. Носеше кожена ризница върху бялата фустанела, а на краката си имаше бойни сандали. Теламон беше забелязал белезите върху мускулестите загорели ръце, както и онзи от копие под ключицата.

— Ти си воин, Сарпедон, не градинар.

— Служих в Червените земи в Египет. Бях с други наемници — от Куш, Гърция и Кипър — всякакви главорези, които продават мечовете си срещу кесия сребро. Нападнаха ни либийци и се изгубихме в пясъчна буря. Повечето измряха от жажда. Тогава, насред морето от горещ пясък, се заклех, че никога вече няма да напускам прохладните места или градините. — Той замълча. — После обиколих персийската империя от Троя до Персеполис. Чух за царица Ада. Станах началник на стражата й. Виждали ли сте крепостта й?

Теламон вдигна очи към небето.

— Никога през живота си не съм бил толкова отегчен! — продължи Сарпедон. — Никакъв бой, никаква маршировка, съвсем малко учения.

— И се зае с градинарство?

— И се заех с градинарство. Тази сутрин ходих да подкастря един див розов храст. — Сарпедон посочи към червения покрив на вилата, който се виждаше над дърветата. — Зад нея. Някой трябва да е донесъл тази роза. Та, както и да е, копаех си около нея…

— Трябваше да сложиш ръкавици — заяви Касандра. — Отсега нататък го прави. — Теламон привърши превръзката. — Носил ли си кожени ръкавици?

Сарпедон кимна.

— Намери си един чифт, с два размера по-голям от твоя. Носи ги върху превръзките. Ръцете ти ще се изпотят. И внимавай с тези рози.

Сарпедон се изправи и огледа превързаните си ръце.

— После намини при Касандра, за да ти смени превръзката.

— С удоволствие. — Спартанецът намигна на Касандра, която го изгледа мрачно в отговор.

— Не съм такава, за каквато ме мислиш.

— Й за каква те мисля, червенокоске? — наведе се Сарпедон.

Тя сбърчи нос при мириса на пот и кожа. Някъде из дърветата шумно цвърчеше птичка. Теламон вдигна поглед — листата потрепнаха и един горски гълъб излетя в слънчевата светлина.

— Красиво място, нали, Сарпедон?

— Като изключим змиите. — Спартанецът се изправи. — Градината гъмжи от тях.

— Змии или не — отвърна Теламон, — това е приятна промяна след Алинде. Какво знаеш за хората, които пазиш?

Сарпедон разпери превързаните си ръце.

— Че ти си Теламон, личен лекар на Александър Македонски и негов доверен съветник. Когато царят посети царица Ада, ти седеше близо до него на пиршеството.

— Царят понякога прекалява с пиенето — отвърна Теламон. — Седя при него, за да добавям колкото мога повече вода във виното му.

— Изпратиха те тук, във Вилата на Кибела — Сарпедон се огледа, — за да държиш под око писарите, които разгадават ръкописа на Питий.

Теламон го стрелна с поглед. — Знаеш ли нещо за него? Сарпедон поклати глава.

— Едно от задълженията ми беше да охранявам стаята с архивите, близо до покоите на царица Ада, където тя държеше книги и ръкописи. Когато новините за победата на Александър стигнаха до нас, ръкописът на Питий беше изваден оттам. Тя нареди на писарите и архиварите да се опитат отново да го разгадаят, но те бяха напълно безпомощни и нищо не направиха.

— Знаеш ли какво представлява той? — попита Теламон.

Сарпедон направи гримаса.

— Познавам се с главния писар Солан. Понякога пийваме заедно по чаша вино. Той казва, че тайната на Питий не може да бъде разгадана. Младшият писар Бес смята, че може. Жрецът Херол иска да постигне голяма слава и почести, като го разгадае.

— Ами Памен?

— Той е странен. — Сарпедон сви устни. — Никой не знае откъде е дошъл — някои казват, че е от Атина, други — от Коринт. Но е умен. Твърди, че разбира от тайнопис. Мисля, че е работил дори в Египет.

Теламон се облегна назад на пейката и погледна към лозите, които окичваха плетения покрив на вилата.

— Ами другите ни гости? — попита Сарпедон. — Защо царят ги е изпратил тук?

— Генций е смятан за най-добрия актьор в цяла Гърция — обясни Теламон. — Изпълнението му в трилогията за Тива на Софокъл — той пренебрегна шумния смях на Касандра — се смята за шедьовър. Заедно с жена си Демерата пътува от двор на двор. И тъй като Александър е победител, Генций дойде в Азия.

— Царят го смята за артист — намеси се Касандра. — Той твърди, че познава всички велики пиеси, но — презрително добави тя — Александър не знае нищо, освен Омировата „Илиада“, която може да рецитира от начало до край и да отегчи всички до смърт.

Сарпедон се приведе и доближи лицето си до това на Касандра. Тя се усмихна и намигна бързо на Теламон, за да му покаже, че нищо не я заплашва.

— Толкова ли си страстна, колкото си гневлива, тиванке?

— Ако не внимаваш, няма да си останеш само с одраскванията по ръцете — отсече тя.

— Значи царят ще дойде тук? — изправи се спартанецът.

— Царят ще пристигне довечера — потвърди Теламон. Ако излезеш на езда, Сарпедоне, ще видиш войската му. Търси голям облак прах.

— Ще търся нещо повече.

— Какво искаш да кажеш?

— Тук съм, за да пазя Вилата на Кибела — обясни Сарпедон. — В околностите знаят, че войната наближава. Халикарнас, който се намира на няколко мили оттук, ще бъде обсаден и пътищата са пусти. Убеден съм, че шпионите на Мемнон наблюдават вилата.

— Сигурен ли си?

— Колкото, че розите ухаят сладко. Както и да е — спартанецът протегна ръка — благодаря за лечението. Ще си намеря чифт ръкавици. Колко ти дължа, лекарю?

Теламон бутна встрани малката масичка.

— Две чаши вино и разговор за Египет. — Той видя изненадата върху лицето на Сарпедон. — Ти си тук, за да пазиш нас, спартанецо, или поне писарите на царица Ада. Откъсни и една роза за Касандра — добави той закачливо.

— Ще има по една всеки ден. — И градианрят излезе, подсвирквайки си тихичко с уста.

— Ама че странен човек! — възкликна Касандра. — Всички са странни. — Теламон посочи към гърненцата. — Ще ги прибереш ли в медицинското сандъче?

Тя събра ръце и се поклони.

— Да, велики господарю, фараоне на сърцето ми.

— За нахалството няма лекарство.

Касандра се канеше да му отвърне, когато във въздуха отекна плътен глас.

— „…щом се върнахме, уплашени от твоите закани, като махнахме пръстта, с която бе покрито тялото и тлеещия труп добре разгалихме…“^[1]

— Генций — промърмори Теламон.

Актьорът се показа иззад един храст и бързо се запъти към тях. Висок и върлинест, със слаби крака и широк гръден кош, той имаше тънък врат, а главата му беше леко изтеглена напред като на птичка — впечатление, което се подсилваше от клюнестия му нос, малката уста и вечно стрелкащите се очи под буйната черна коса. Беше облечен с обикновена зелена туника. Теламон се загледа в камилската кожа, която Генций намяташе на раменете си — от нея не биха махнати копитата. Той приближи до беседката, около която се виеха лози, следван по петите от дребната си тъмнокоса жена Демерата. Тя беше облечена в тъмносиня туника под кървавочервена мантия и носеше медни гривни на всяка китка, както и друга гривна с малки звънчета на десния си глезен. Демерата явно обожаваше съпруга си и го следваше навсякъде като вярна сянка. Касандра седна до Теламон на пейката и се загледа в странната двойка. Лекарят тайно се чудеше дали Генций се беше родил с дефект — раменете му бяха леко прегърбени. Но големите му дарби бяха изкуството на мимикрията и силният му плътен глас, който подсилваше магията на пиесите.

— Болен ли си? — попита Теламон.

Генций стоеше с разкрачени крака и отпуснати край тялото ръце, загледан неотклонно в лекаря. Демерата стоеше зад гърба му. В очертаните й с въглен очи се четеше учудване.

— Не съм болен, макар гърлото ми да има нужда от козе мляко, мазно и вкусно — излая Генций. — Не позна ли пиесата?

Теламон преглътна нетърпението си.

— Софокъл.

— Това всеки може да предположи. И коя по-точно?

— „Антигона“ — Теламон стисна устни. — Думите на стража към Креон.

Демерата заръкопляска и заподскача като дете. Генций пристъпи с единия крак и вдигна ръка към гърдите си.

— Имаме работа — изправи се лекарят. — Бих искал да те чуя, но…

— Репетирам за довечера — обяви надуто Генций. — Разбрах, че царят ще вечеря тук. Не бива да го разочаровам. Ела, Демерата. — И като се завъртя на пета, той се отдалечи.

— Поразително е — прошепна Теламон — как толкова грозен човек може да създаде такава красота.

— Добър ли е?

— Гледах го в Коринт — обясни Теламон. — Настояваше да изиграе ролята на Медея в пиесата на Еврипид „Вакханки“.

— Играл е роля на жена?

— Носеше маска. Всички се готвеха да го освиркат, но Генций надмина себе си. Видях мъже да плачат. Да, не се изненадвай, той е велик актьор. Александър винаги наема само най-добрите.

От градината долетяха нови откъслеци от пиесата. Теламон се разсмя. Отначало тихо. Опита се да престане, но накрая седна на земята с тресящи се рамене и насълзени очи. Касандра го гледаше с отворена уста — това ли беше Теламон, мрачният лекар, тихият сдържан човек?

— Какво има? Теламон млъкна. Канеше се да й отговори, когато отново го напуши смях и той скри лице в ръцете си.

— Слава богу, че Аристандър не е тук! — успя да каже най-накрая.

— Защо?

Лекарят погледна ядосаното лице на Касандра и отново избухна в смях.

— Той не знае. — Теламон млъкна, за да си поеме дъх. — Генций няма представа от Хора.

— О, не. — Касандра се обърна и погледна през градината. — Не ми казвай, че ще бъдат хубавците на Аристандър.

— Точно те — каза Теламон и спря да се смее.

Аристандър, пазителят на царските тайни, магьосник, астролог и довереник на краля и неговите „хубавци“, телохранителите, които наричаше „Хор“. Касандра се разсмя и отиде до ръба на езерото, взирайки се в лотосовите цветове, които се бяха разтворили напълно на слънцето. Теламон се приближи зад нея.

— Защо му е на Аристандър Хорът? — попита тя.

Лекарят хвана ръката й.

— Една вещица казала на Аристандър, че ще умре от насилствена смърт заради предателство. Затова си нае за телохранители дванадесет яки келти. Нарича ги своите „хубавци“ или Хорът. Научи ги на гръцки и на всички сърцераздирателни откъси от пиесите на Софокъл, Еврипид и Аристофан. Не съм сигурен дали иска да ги образова или тайно се присмива на поетите.

— Кога пристига Великият убиец? — попита Касандра.

Теламон обхвана лицето й с длани и леко го стисна.

— Касандра, смятам те за моя приятелка и помощничка.

— Но не и за компания в леглото.

— Не и за компания в леглото. Александър Македонски също е мой приятел.

— Той няма приятели.

— Александър Македонски е мой приятел — повтори Теламон спокойно. — Той е мил, щедър и…

— И велик убиец.

— Той е мил, щедър, сърдечен, смел…

— Но от друга страна? — тихо попита Касандра.

— Може да бъде убиец — съгласи се Теламон. — Кръвожаден като пантера, лукав като лисица. Когато се напие, не понася да го обиждат, затова си дръж устата затворена. Обещай ми.

В зелените й очи проблесна гняв, пълните устни се присвиха.

— Обещай ми или ще те отпратя надалеч. Касандра се изтръгна от ръцете му.

— Заклевам се в боговете.

— Ти не вярваш в тях.

— Нито пък ти.

— Закълни се в приятелството ни.

Тя кимна.

— Заклевам се в приятелството ни. — Въздъхна и скръсти ръце. — Какво правим тук, Теламоне? Пристигнахме преди пет дни. Кажи ми какво правим тук. Какво планира величайшата лисица?

— Да завземе Халикарнас — отвърна Теламон. Хвана Касандра за ръката и я поведе надалеч от дърветата и храстите, където биха могли да се скрият подслушвачи. Отвори кесията си и извади карта. — Погледни, Касандра, това е крайбрежието на източна Азия, Егейско море, а това е Халикарнас. — И той й подаде късчето пергамент.

— Ти ли я нарисува?

— Не, един от писарите на Александър. На нея се вижда какъв е проблемът. Виж как Халикарнас е заобиколен от стени. От изток е пристанището Миласа, от запад Минд, а от север Тройната порта. Градът е добре укрепен с кули, стени и цитадели. Южната му стена е защитена от морето и от персийската флота. Според нашите шпиони ровът край града е завършен, осем метра широк и много дълбок.

Касандра тихичко подсвирна.

— Разбираш проблема — продължи Теламон. — Александър трябва да прекоси този ров, за да атакува стените, които е невъзможно да бъдат пробити. Но Халикарнас има Ахилесова пета.

Теламон отпъди една пчела, която беше долетяла от цветните лехи край тях. Уханието на зюмбюлите беше в остро противоречие със смъртта и унищожението, което се канеше да опише.

— Да се пробие тази отбрана ще бъде трудно — забеляза той. — Ще има много работа за лекарите.

— Спомена за Ахилесова пета. Теламон се канеше да отговори, когато в къщата нестройно отекнаха цимбали. Гласът на Генций се извиси над тях в откъс от пиеса на Софокъл: „О, черен ден, от колко време ти си нощ за мен.“

— Трябва ли да го правят? — попита Теламон, загледан през градината, където Сарпедон вдигаше един от дългите прътове, използвани, за да се увиват лозите около тях. Сега спартанецът носеше дебели ръкавици. Той им махна и изчезна между дърветата.

— Това е Демерата — отвърна Касандра — Явно цимбалите трябва да придадат по-драматично звучене на думите на съпруга й.

— От тях всички ще получим главоболие! — отсече Теламон. — Но да се върнем към Халикарнас. Вече съм ти разказвал историята. Архитектът Питий твърдял, че в стените на града има слабо място. Пазел го в тайна, но я записал в ръкопис, който никой не може да разшифрова. В него той описва и къде е заровил значителното си богатство. От години ръкописът лежи в архивите на парица Ада, а сега всички го искат. Ако Александър открие къде е слабата стена, там ще атакува.

— И няма друг начин да се разбере това?

— Никакъв. — Теламон отиде до езерото с рибките и се загледа в него — тръстиките и листата бяха сочни и зелени, водата бълбукаше край тях. От време на време някоя риба проблясваше като златна, когато скочеше към мухите, кръжащи над повърхността му.

— И защо сме тук? — повтори Касандра.

— Писарите на царица Ада — архиварят Солан, писарят Бес, жрецът Херол и Памен от месеци работят върху тайнописа Царицата решила, че трябва да ги доведат тук, а аз трябва да ги държа под око.

— Защо ти?

Теламон забеляза пръски кръв върху зелената си туника, останали от превръзката на Сарпедон.

— Разбирам от тайнопис. Царят смята, че мога да им помогна.

— А можеш ли? Лекарят поклати глава.

— Прегледах ръкописа на Питий много пъти. Трябва да открием ключа, но това е невъзможно. Ако можех да открия някаква закономерност, щях да имам шансове да разбера тайнописа. — Той направи гримаса. — Но нищо не мога да направя.

— Уби… — Касандра бързо се поправи. — Царят ще дойде довечера и ще пита докъде са стигнали.

— Тогава ще получи кратък отговор. Доникъде!

Появи се писарят Бес и им направи знак да отидат при него. Откъм къщата иззвънтя звънче. Сарпедон излезе измежду дърветата, придръпвайки ръкавиците си. Теламон и Касандра излязоха от градината през голяма порта и се озоваха в просторен калдъръмен двор. Прислужници с кани се трупаха около кладенеца. От всички страни на двора имаше дълги и ниски сгради, покрити с тъмни плочи. В далечния край се намираше двуетажна сграда, боядисана в бяло, чийто покрив от яркочервени плочи блестеше на слънцето.

— Дано не е още някоя среща! — изстена Касандра.

— Точно това е.

Те преминаха двора, влязоха през главния вход и се насочиха по коридора към стаята за тъкане. Подът беше покрит с мозайка в черно и бяло, в един ъгъл бяха струпани тежести за становете и хурки. Стаята беше избрана заради прозорците, разположени високо на стената. Беше украсена с вкус, по стените висяха разноцветни тъкани. Удобните столове с кръгли облегалки, на които жените сядаха, бяха подредени в полукръг. Касандра и Теламон седнаха в единия край, докато останалите писари се съберат. Солан беше потънал в работа, както винаги — късоглед мъж, чиито устни постоянно мърдаха, с прегърбените си рамене, изпъкнали очи, дълъг тънък нос и малка брадичка, той напомняше на стар лешояд. Впечатлението се подсилваше от плешивата му глава и космите, които стърчаха по бузите му.

— Дали някога се преоблича? — прошепна Касандра. Солан взе дъсчица за писане, седна на централния стол и започна да попива петната мастило върху мръсната си сива туника. Бес беше по-млад, дребен и набит, със загоряло и сбръчкано лице, блестящи очи и вечно усмихнат. Беше облечен с туника и наметка, около дебелия си врат беше увил огърлица от червеникав халцедон, а пръстите му блестяха от евтини накити. Малко по-късно, след като прислужниците съобщиха на висок глас името му, в стаята, сякаш влизаше в свещен храм, пристъпи жрецът Херол. По египетски обичай лицето и главата му бяха гладко обръснати и лъщяха от масло. Облечен беше в ленена роба, която стигаше до ходилата му, на краката си имаше украсени сандали, на едното рамо беше преметнал наметка, а в другата си ръка държеше маска. Херол винаги я носеше и я слагаше, когато се молеше на странния бог, когото почиташе. Около врата му имаше медальон с изображение на змия. Същият символ беше издълбан на големия пръстен на лявата му ръка.

Теламон се обърна, когато дочу шум откъм вратата. Генций и Демерата се опитваха да влязат, но Сарпедон им беше препречил пътя.

— Ние можем да помогнем! — извика Генций. — Можем да бъдем полезни!

Бес намигна на Теламон. Сарпедон, който беше успял да се справи с нежеланите гости, затвори вратата и се подпря на нея.

— Няма да пусна тези двамата тук! — излая Солан и в очите му проблесна гняв. — Омръзна ми от речите им. До гуша ми дойде от проклетите цимбали. Впрочем, къде е Памен?

— Мисля, че ще слезе скоро — промърмори Бес. — Още е в стаята си, наричат я Стаята на призрака.

Солан сбърчи вежди.

— Вече ти казах, че няма никакъв призрак! — възкликна Бес — Просто дъските скърцат. Очевидно Памен се разхожда нагоре-надолу.

— Не можем да го чакаме! Нямаме време! — заяви Солан. — Имаме работа.

— Каква работа? — превзето се усмихна Херол, повдигайки маската към лицето си. Теламон се вгледа в нея, но не можа да реши дали изобразява козел или демон.

— Ако се занимаваше повече с наука и се молеше по-малко — отвърна му Солан, — сигурно щеше да имаш по-голям напредък. — Той показа няколко парчета пергамент. — Намерих това. Може ли някой да ми каже какво е?

Теламон приближи стола си, за да използва светлината, която влизаше през прозореца и почувства дълбоко отчаяние. Бяха в къщата от пет дни и бяха решили да се съсредоточат върху първия ред от ръкописа на Питий. Докато гледаше откритото от Солан, той осъзна, че почти не бяха напреднали — всъщност, никак. В стаята настъпи тишина. Сарпедон, седнал на стола със свалени ръкавици, разглеждаше превръзките на ръцете си. Бес ги забеляза и започна да разпитва. Сарпедон му отговори. Солан му каза да мълчи.

— Царят пристига довечера — заяви той нацупено. — Не можем ли да му кажем нещо, вместо да се обвиняваме взаимно?

Теламон се взря в първия ред числа:

45 : 64 : 54 : 33 : 34 : 11 : 53 : 11 : 52 : 23 : 33 : 34 : 54 : 0 : 23 : 54 : 54 : 44

— Не знам какво означава квадратчето — заяви Бес, но числата може би са букви от азбуката.

— Невъзможно! — отвърна Солан. — Бих го приел, ако нямаше по-голямо число от 26, какъвто е броят на буквите от азбуката. — Той поклати глава. — Опитах по всички начини…

— Какво ще стане — Херол остави маската на пода, — ако не успеем да го разрешим? Може би никой не може да го разгадае.

— Памен смята, че може — обади се Бес.

— Къде е той? — Солан погледна ядосано Сарпедон. — Царят каза, че трябва да се съсредоточим върху това. Царица Ада очаква велики дела — той почука по облегалката на стола, движейки ръцете си като криле на прикована птица.

— Сарпедон, иди горе и кажи на Памен, че всички го чакаме.

Спартанецът сви рамене и излезе. Теламон гледаше към късчето пергамент. Той разбираше от тайнопис, и беше виждал такива неща в Египет и къде ли още не. Лекарите често водеха записките си с тайнопис, но обикновено той беше лесен за разгадаване. Солан беше прав: Питий беше използвал ключ, но какъв беше той? Дочу викове и тичащи стъпки. Сарпедон нахлу в стаята.

— Стаята на Памен е заключена. Не отваря, макар че чуках и виках!

— Ясно — обади се Херол. — Мисля, че чух вик. Теламон скочи на крака. Памен беше млад, но много опитен писар; от самото начало лекарят беше впечатлен от спокойното му излъчване на учен човек. Никога не беше ’закъснявал за срещите им. Теламон последва Сарпедон навън по коридора. Прислужник, който носеше гърне с вода, бързо отстъпи от пътя им. Тръгнаха по втората галерия, завиха, минаха покрай няколко стаи и стигнаха до най-крайната. Теламон потропа с юмрук на вратата; останалите го настигнаха и се скупчиха наоколо.

— Нещо не е наред!

Сарпедон изчезна и бързо се върна с железен прът.

— Открих го в стаичката на вратаря.

Той го пъхна между вратата и рамката.

— Не можем ли да я разбием? — попита Солан.

Докато натискаше лоста, Сарпедон кимна отрицателно.

— Кожените панти са поставени много наблизо и са четири.

Той пъхна пръта по-дълбоко в отвора и напъна. Дървото с трясък се сцепи. Цепнатината се разшири, макар спуснатите резета горе и долу още да се държаха. Сарпедон продължи да натиска. Донесоха пейка и всички я засилиха срещу вратата като таран. Горното, а после и долното резе с трясък излязоха от гнездата си и вратата се разтвори.

— Няма никой! — възкликна Теламон.

Огледа се. Вътре имаше писалище и столче. Подът беше затрупан с парчета пергамент, в отсрещния ъгъл имаше малко походно легло, чиито ленени завивки бяха отметнати. На масата стояха чаша и поднос с парче сирене и остатъци от хляб. Големият прозорец на отсрещната стена беше отворен, капаците — също. Теламон отиде до него и погледна навън. Забеляза перваза отдолу, храстите точно под него и след това видя тялото на Памен върху плочите. Кръвта образуваше локва около главата му като тъмно вино от спукана бъчва. Лекарят отстъпи и нещо под сандалите му изхрущя. Той се наведе и вдигна няколко зрънца, с каквито обикновено хранеха птиците.

— Какво има? — попита Солан с разтреперан глас. Теламон изтича покрай него. Сега и другите погледнаха навън и когато видяха трупа, нададоха викове. Следван от Сарпедон и Касандра, лекарят бързо излезе навън, пресече двора и заобиколи къщата. Тук градината беше пълна с буйни храсти, преплетени с плевели и висока трева. Памен беше паднал върху тясната пътека от червени плочи, която обикаляше сградата, за да не се налага във влажно време гостите да вървят през калта. Тялото беше с разперени ръце и свити крака, единият сандал беше полусъбут, устата и очите — отворени. Теламон докосна бузата му. Беше студена. Обърна трупа. Лявата част на главата беше смазана; тъмночервена драскотина стигаше от горната част на ухото до врата, рамото и ръката бяха поели удара върху твърдите каменни плочи. Лекарят опипа счупения череп и внимателно отмести тъмнокестенявата коса.

— Дълбока рана — прошепна той. — Кръв, кости, дори мозък. Ударил се е силно и е мъртъв от доста време.

Теламон погледна към прозореца и реши, че трябва да е на около пет метра височина. Солан още надничаше през него и с отворената си уста повече от всякога приличаше на лешояд. Другите слязоха, струпаха се наоколо и започнаха да задават въпроси. Теламон обърна трупа по гръб.

— Какво е това? — попита Касандра.

Лекарят вдигна дясната ръка на мъртвеца. В студената му длан още имаше зрънца, останалите бяха разпилени около трупа. От дърветата над тях излетя гълъб.

— О, не! — прошепна Бес.

— О, не, какво? — попита Теламон.

— Памен обичаше птиците и животните — отвърна писарят. — Винаги хранеше гълъбите.

Теламон внимателно огледа трупа. Забеляза развързания сандал, туниката, къса до коленете. Повдигна я и откри още охлузвания от лявата страна, но не и други рани. После прегледа задната част на главата: и там нямаше контузии или наранявания. Изправи се и стъпи на тревата, за да избегне кръвта, над която вече бръмчаха мухи.

— Злополука? — попита Касандра.

— Възможно е — отвърна лекарят. — Но искам да се убедя. Моля всички да отстъпят назад.

— Трябва ли да сляза? — При други обстоятелства въпросът на Солан би прозвучал комично.

— Не! — извика му Теламон. — Остани там, където си. Не пипай нищо в стаята. Касандра — нареди той, — върви и се погрижи да изпълни онова, което му казах.

Тя бързо се отправи към вратата. Появиха се Генций и Демерата с група слуги. Актьорът погледна разчувствано трупа. Демерата нададе писък и се пъхна в храстите, за да повърне.

— Отдръпнете се! — предупреди Теламон. — Сарпедоне, помогни ми.

Коленичиха до трупа. Лекарят го върна в първоначалното му положение със свити крака и разперени ръце.

— Искам да запомниш това, спартанецо — заяви Теламон. — Трупът лежи на лявата си страна. Не откривам никаква друга рана или следа от удар върху тялото, освен онези, които могат да се обяснят с падането. Един от сандалите е полусъбут. Виж, връзките му не са добре вързани.

— Може ли да се е подхлъзнал? — попита Сарпедон.

— Възможно е. Ако се е протягал, за да храни птиците, може да е изгубил равновесие, да се е опитал да се задържи, но сандалът да му е попречил и да е паднал. Паднал е на пътеката, което е логично. Загубил е равновесие, преметнал се е през прозореца и е паднал с главата надолу върху камъните. Първо се е ударила тя, после тялото му. Това обяснява счупения череп и охлузванията отляво. На лявото му коляно има прясна рана — вероятно от стената, докато е падал. Смъртта е била мигновена.

— Преди колко време е умрял? — попита Сарпедон. Теламон присви очи срещу слънцето.

— Скоро ще бъде обяд. Бих казал… — Той опипа туниката на мъртвеца; плътта под нея беше студена и лепкава. Притисна пръст към бедрото и почувства колко твърд бе мускулът. — Може би час. Внезапната загуба на кръв и шокът са изстудили тялото.

— Но това е невъзможно. — Бес приклекна до него. — Чух го да се разхожда из стаята, малко преди да се съберем в стаята на тъкачките.

— Сигурен ли си? — попита Теламон.

— Кълна се в името на Аполон! — отвърна Бес. — Не си ли спомняш какво стана, когато ти влезе в стаята?

В бързината Теламон беше забравил как скърцаха дъските.

— Чух го — настоя Бес — да се разхожда напред-назад, сякаш размишляваше.

— Но това е невъзможно — заяви спартанецът. — Чу лекаря. Памен е мъртъв поне от час.

— Влизал ли е някой в стаята му? — Теламон се изправи на крака и погледна към прозореца, където се виждаше червената коса на Касандра.

— Резетата бяха пуснати, трябваше да я разбием — напомни му Сарпедон.

— Не може ли да се влезе от друго място?

— Само през прозореца.

— Някой може да се е покатерил оттук? — реши да се включи Генций.

— Не би могъл. — Широкоплещест и шкембест мъж си проби път. Лицето му беше изцапано със сажди и пепел, около корема си бе превързал изцапана с кръв престилка. Ръцете му лъщяха от мазнина.

— Кой си ти? — попита Теламон.

— Аз съм готвачът.

Той се обърна и придърпа до себе си момиче със слабо лице и тревожни очи, което много приличаше на него. То също беше облечено в дрехи на кухненска прислужница, а във връвта, която пристягаше талията му, беше пъхната лъжица.

— Аз съм готвачът — повтори мъжът. — Отговарям за къщата и готвя.

— Кой те нае?

— Той. — Готвачът посочи към прозореца. — Онзи интригант Солан. Направил съм опис на къщата и градината — продължи той.

— Би ли ми обяснил какво искаш да кажеш? — попита Теламон.

— Виждаш колко е висок прозорецът. Няма стълба, с която може да се стигне до него.

— Сигурен ли си?

— Никой не се е опитвал да обсажда тази вила — заяви готвачът сред смеха на останалите. — Няма да намериш тук толкова висока стълба. Знам го. Слушай! Ако трябва да влезеш там отвън, трябва да минеш по корниза от някой друг прозорец.

Теламон се загледа в широкия корниз, който минаваше под прозореца на втория етаж.

— Бих искал да го разгледам — промърмори той, — но първо нека погледна още веднъж бедния Памен.

Той повдигна туниката и огледа гърдите му, опипвайки лепкавата кожа и тънките ребра. Внимателно разгледа горната част от дрехата, но не откри следи, че е била дърпана.

— Или е била злополука — провлечено каза Херол. — Никой не го посещаваше.

— Напротив, някой беше при него — отвърна Бес.

— Кой?

Бес сви рамене.

— Памен стана рано, слезе в кухнята и после се върна. Чух го да минава. Чух и как някой друг мина покрай вратата ми. Сигурен съм в това, но не знам кой беше.

— Отиваше ли или се връщаше от стаята на Памен? — попита Теламон.

— Не съм сигурен.

Лекарят кимна. Само това ни липсва в този момент, помисли си, злополука. Но потръпна от страх, защото подозираше, че става дума за убийство.