Пол Дохърти
Дверите на ада (16)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Те успели да убият Ефиалт и много други и най-сетне принудили останалите да побягнат към града.“

Диодор Сикул, „Историческа библиотека“, Книга 7, Глава 27

„Архитектът Питий до Филип Македонски. Поздравявам те, царю и ти желая отлично здраве. Благодаря ти за писмата, които си ми пратил с нашия тайнопис. Прочетох ги и ги унищожих. Препоръчвам и на теб да направиш същото, за да запазиш личните ми интереси. Сега Пиксадор царува в Халикарнас и прогони царица Ада. Не ми плати за работата, измами ме по подъл и недостоен начин…“

Теламон спря да чете и вдигна поглед. Навън беше паднал мрак. Царската шатра беше обкръжена от елитния отряд пехотинци. Само Александър беше тук, седнал в подобен на трон стол, плячкосан от персийския лагер след завземането на Милет. Беше облечен в полуброня, златистата му ризница беше подпряна на стола, а украсеният му боен шлем с червено-черни пера стоеше до него. Овалният щит с изображението на македонския лъв, застанал на задните си крака, лежеше на земята между царя и Теламон.

— Бил е много огорчен — каза лекарят.

— Продължавай да четеш! — нареди Александър.

„Ти ме питаше за укрепленията на Халикарнас.“ Теламон се изкашля, за да прочисти гърлото си. „Външните стени са силни и укрепени с кули, а страничните врати и Тройната порта могат лесно да бъдат подсилени. В случай на засада около града ще бъде построен широк ров във формата на полумесец, който да попречи обсадните машини и тараните да бъдат придвижени достатъчно близо, както и за подкопаването на основите. Къщите, които се намират близо до стените, могат да бъдат съборени и да освободят място за военния лагер на защитниците, а цитаделите от двете страни на пристанището ще бъдат укрепени и защитавани от персийската флота. Полята отвъд носа на Халикарнас са тучни и плодородни, с много дървета, храни и цветя. Те ще осигурят добра паша за конете. Множество малки потоци се вливат в морето, има и няколко кладенци; тази плодородна земя ще бъде в помощ на армията от нападатели. Пристанищата на Халикарнас и Минд са заети от персийската флота, но бойните триреми могат да акостират в заливчето на Хера, на няколко мили на юг. Моето жилище, Вилата на Кибела, се намира на пътя, който води за него. От нея ти пиша сега. Ще остана още един ден, после ще се присъединя към двора на царица Ада в крепостта в Алинде. Зарових тук богатството си, за да не го оставя в града.“

Теламон отново спря.

— Казах ти, господарю, какво мисля за Вилата на Кибела и убийствата, които станаха там.

За няколко секунди гневът разкриви лицето на Александър — той се приведе напред с издадена долна устна, а обутият му в сандал крак тропна по стола, сякаш искаше да го срита.

— Моля те, господарю…

— За теб съм Александър, Теламоне. Пак свърши добра работа.

— Трябва да изпратим веднага отряд копиеносци във вилата — настоя лекарят.

— Не мога да си го позволя. — Царят размаха ръка. — Не искам тази вечер в лагера да има безредие. Персите може да имат шпиони по пътищата, тази работа ще трябва да почака. Ти започна лова, Теламоне, ти ще го довършиш. Сега искам да разбера за Питий. Продължавай.

— „Истинската слабост на Халикарнас“ — Теламон взе писмото, — „не е в стените, укрепленията или портите му, а в тесния проход, който се намира при скалите на Ниса — пустинна местност на запад от брега, обитавана само от чакали, змии и влечуги. Ако съм прав, по време на обсада през него може да се влезе в града. Ако хората от Халикарнас го открият, ще го запушат. Намерих го случайно, докато търсех място за кариера и го използвах, за да избягам от града, далеч от войниците на Пиксадор.“

— Чакай! — Александър почеса брадичката си. — Писмото на Питий пристигна през пролетта, когато баща ми беше убит. — Царят се облегна на стола. — Представям си татко, с корем пълен с вино, разгорещен като стар пръч. — Той погледна изпод вежди Теламон. — Обичаше да вилнее в спалнята си като младо момче. Там е разказал на втората си жена Евридика за скалите на Ниса. Филип сигурно е мечтал да бъде най-великият военачалник на света, който ще плячкоса Халикарнас. Толкова потаен, точно като метода „скютале“. — Той прехапа устни. — Бях чел и за него, но съм забравил. Парче пергамент, което се увива около прът. Колко любопитно, колко хитро!

Теламон го наблюдаваше.

— Знаеш ли какво пише след това Питий? Александър кимна.

— Подозирам. Продължавай.

— „Според мен…“ — Теламон разкваси устните и гърлото си с чаша вино. — „Според мен“, продължи той, следвайки мислите на мъртвия Питий, „укрепленията на Халикарнас могат да бъдат превзети само отвътре — ако не са скалите на Ниса, обсадата му може да трае толкова, колкото и тази на Троя. Градът може да се снабдява от морето, има и множество кладенци. Макар гърците да са по-голяма част от населението, повечето са приели персийското управление и се смятат за поданици на Великия цар. Колкото до другите неща, — Теламон нервно се изкашля, — може би си спомняш, че искаше да свържеш македонския царски род с този на Пиксадор, царят на Халикарнас. Ти предложи сина си Аридей за съпруг на една от роднините му. Без да знаеш за това, Пиксадор получи предложение за тази женитба и от другия ти син Александър, синът на Олимпиада. Съобщавам ти тези новини, макар да знам, че самата Олимпиада ти ги е съобщила“

— Какво?!

Александър скочи на крака и изрита стола. Тръгна към лекаря и посегна към дръжката на египетската кама, която висеше на колана му.

— Александре, аз не съм Олимпиада, а Теламон. Александър вдигна свития си юмрук, ръката му трепереше, високо на бузата му потрепваше мускул. Той не гледаше към лекаря, а в някаква точка над главата си; устните му мърдаха беззвучно, сякаш се молеше или проклинаше.

— Значи така е разбрал татко! — Царят се върна на стола си. — Винаги съм се чудил как е стигнало до него. — Беше в едно от най-опасните си настроения, обзет от студен безмълвен гняв, който напомняше за този на Олимпиада.

— Филип се беше развел с Олимпиада — обясни Александър. — Пренебрегна ме и се надяваше да ожени горкия слабоумен Аридей за принцеса от Халикарнас. — Царят хвърли камата си на пода. — Мислех, че дните ни в Македония са приключили. Изпратих един от най-добрите си хора, актьор на име Тесалий, да преговаря с Пиксадор.

— Защо? — попита Теламон.

— Мислех, че трябва да бягам от Македония — каза Александър. — Ако исках да завоювам моя собствена империя, кое място би било по-удобно от Халикарнас? Но татко разбра за тайната мисия. Тесалий избяга в Коринт. Птолемей, Хефестион и останалите бяха прогонени в изгнание, а с мен проведе студен, жесток разговор, в който ме заплаши, че ако отново му се противопоставя, ще ме изпрати на място, където никога вече няма да му преча. Разказах всичко на майка.

— И няколко седмици по-късно Филип беше убит?

Александър го погледна в очите.

— Не бива да обвиняваш Олимпиада — опита се да го успокои Теламон.

— Защо?

— Не разбираш ли? — каза лекарят. — Тя е имала собствени планове за Филип. Не е искала да станеш някакъв дребен сановник в гръцки град в Персия. Твоята сила е Македония и е трябвало да останеш там. Олимпиада е имала свои планове за Филип, Евридика и малкия им син. — Той почука по писмото. — Както казваш, Филип не е имал време да прочете цялото писмо, преди Олимпиада да го унищожи.

— Да — отвърна Александър, сякаш говореше на себе си. — Майка ми нападна бързо и яростно като змия. Накара да убият Евридика и сина й и да изгорят телата им. Всеки ден смесваше малко от прахта им във виното си: Нищо чудно няма в любимото й твърдение — че ако стоиш достатъчно дълго край реката, ще видиш да носи труповете на враговете ти. В нейните очи отмъщението е най-сладко, когато е продължително, пълно и трайно. — Той махна ядно с ръка. — А останалата част от писмото?

— „Тези изненадващи разкрития“ — продължи Теламон, — „бяха обсъждани от Пиксадор и неговия съвет. Беше поставен следния въпрос: дали Филип не е предложил сина си Александър заради слуховете, че той не му е законен син.“

Лекарят чу как царят рязко си пое дъх.

— „Твоят пратеник им отвърна, че Александър е твой законен син и син на бог.“ Това те интересуваше, нали? Когато Филип се разведе с майка ти, когато вече не те смятаха за законен претендент на трона, когато си взе друга жена и му се роди друг син, Филип още те е признавал за свое дете.

— Но какво значи „и син на бог“?

Теламон знаеше колко опасна насока е взел разговорът, затова замълча.

— Какво е искал да каже баща ми? — Александър се изправи на стола; разноцветните му очи разкриваха смесени чувства — удоволствие, гордост, облекчение, задоволство и любопитство.

— Подозираше ли всичко това? — попита лекарят.

— Пратеникът на Филип умря в кървавата баня, последвала убийството на баща ми. Олимпиада се погрижи за това. Не знаех какво да мисля.

— Този ръкопис — Теламон вдигна писмото на Питий — е предизвикал кошмарите ти. Очаквал си, че когато бъде разгадай, целият свят ще разбере, че Александър не е бил истински син на Филип.

— Прочети и останалото — рязко каза царят.

— „Възнамерявам да ти изпратя това писмо“, продължи Теламон, „и да избягам в двора на царица Ада. Вилата на Кибела ще остане празна. Вече освободих прислужниците си. Споровете ми с Пиксадор вече са обществено достояние. Не искам да бъда задържан принудително в Халикарнас. Засега всичко е спокойно. Имам повече доверие във Филип Македонски, отколкото в онези, на които служих вярно. Поздравявам те и ти желая отлично здраве. Сбогом.“

Лекарят остави ръкописа.

— Всичко останало — каза той — са измислици. Фантазии, разпространявани от Питий, че в това писмо пише коя част от укрепленията на Халикарнас е по-слаба, когато всъщност то съдържа далеч по-важни сведения. Очевидно той е направил копие и го е занесъл в двора на царица Ада. Памен го е открил и разгадал за своите господари.

Александър му направи знак да замълчи.

— Филип е мъртъв! Питий е мъртъв! — промърмори царят. — А Халикарнас е бил предаден. Довечера или утре вечер Мемнон ще направи своя ход. Ефиалт ще го принуди, защото е луда глава и действа прибързано. Всъщност те нямат избор — трябва да излязат и да се бият. — Той тръгна с протегната ръка към Теламон. — Добре се справи, лекарю.

— Ще отдам почит на сянката на Памен.

— Да. — Александър махна с ръка. — А аз ще превзема Халикарнас и ще кажа на майка си какво съм разбрал. Най-добре иди да поспиш, но не твърде дълбоко.

Лекарят едва се беше върнал в палатката си, когато чу сигнала на бойните рогове, обявена беше тревога, лагерът закипя от викове и шум от тичащи стъпки. Теламон взе въоръжението си — очукан шлем, ризница, щит и меч. Преметна колана през рамото си, без да обръща внимание на приглушените молби на Касандра да внимава. Знаеше, че няма друг избор освен да отиде. Беше член на царската свита и когато царят тръгнеше нанякъде, особено ако беше опасно, трябваше да го следва.

Александър вече се обличаше. Хефестион и Селевк — също. Другите военачалници прииждаха, повечето бяха готови, защото Александър беше издал тайна заповед лагерът да бъде на бойна нога. Командирите се трупаха наоколо. Бяха запалени още факли. Конете цвилеха и се вдигаха на задни крака, усещайки възбудата на ездачите си. Бойни рогове и тръби отекваха в нощта. Целият лагер беше на крак.

Теламон се качи на коня си и се приближи до царските телохранители, които бяха излезли от заграждението. Македонските отряди от щитоносци, фалангисти, стрелци, леко въоръжени копиеносци и наемниците под ръководството на командирите си излизаха от лагера, събаряйки палисадата и използваха части от нея, за да прекосят рова. После се насочиха като голяма стрела към мястото, където кипеше битката. Александър и неговата свита, зад които оставаше широка отъпкана следа, прекосиха поляните и поеха по каменистия полуостров. Нощният въздух беше изпълнен с грохота на сражението, със звука на тромпетите и дрънченето на оръжие. Пламъци озаряваха нощното небе, задушливият дим проникваше навсякъде. Пред тях се появиха стените на Халикарнас с осветените си укрепления; боят се водеше около Тройната порта. Обсадни машини и катапулти ярко горяха и превръщаха нощта в ден.

Александър спря. Сега персите имаха предимство. Конница и пехота бяха излезли от една странична порта и се опитваха да притиснат македонците до рова и да ги избият. Вече ги бяха отблъснали, подпалвайки машините, а нови части, гръцки и персийски, прииждаха от другата страна, за да обкръжат врага.

— Колко души имаме тук? — изкрещя Александър.

— Около три хиляди! — извика в отговор един офицер. Персите бяха толкова съсредоточени върху унищожението на притиснатите македонски части, че не бяха забелязали пристигането на царя. Александър беше рискувал и сега беше заложник на Тюхе, богинята на съдбата.

Вражеските части притискаха от двете страни, опитвайки се да затворят обръча. Александър седеше като статуя, наблюдавайки клането на хората му и унищожението на обсадните му машини. В тъмнината Теламон само чуваше как останалата част от македонската войски влиза в битката. Погледна през рамо — войниците приличаха на призраци, които се разпръскваха в обичайната формация с вид на полумесец — конница, лека пехота, наемници и щитоносци по двата фланга, а в центъра прочутите македонски фаланги с малките си щитове и шестметрови сариси. Звучаха бойни рогове, но персите, унесени в битката, сякаш не забелязваха войската, която се събираше в мрака зад тях. Никой не се беше измъкнал от стоманения им обръч, никой не бе успял да предупреди македонския лагер какво става.

— Ако не бяхме очаквали нападението — каза Александър на Хефестион — щяха да избият всички тук и да нападнат лагера. — Той извади меча си и го размаха — Напред за Македония! Бойният вик отекна по каменистия полуостров под възгласи и тръбен зов. Блъскан от хората около себе си, Теламон почувства страх. Персите още не разбираха какво става.

Бойният възглас прозвуча отново. Тръбачите на Александър дадоха сигнал за всеобщо настъпление — дълги и смразяващи звуци, които се извисиха над шума от битката. Нощта внезапно се промени — обсипаното със звезди небе и хладният ветрец, луната, която се полюляваше като закотвен кораб, сякаш изчезнаха, заменени от труповете, обсипали каменистата земя, огромните пожари, поглъщащи страховитите бойни машини, телата, притиснати едно в друго, писъците на ранените. Теламон очакваше персийският строй да се обърне, за да посрещне новата заплаха или да побегне, но Тройната порта рязко се отвори с пронизителен звук и македонците спряха. Ескадрон след ескадрон персийска конница препускаха навън, за да попречат на новодошлите да се намесят в кървавата битка под стените. Зад тях, тичайки, се изсипа огромна маса пехотинци, между които ясно се отличаваха гръцките наемници на Мемнон с кръглите си щитове и шлемовете, украсени с пера. При появата на тази нова заплаха Александър нямаше друг избор, освен да спре. Персийската конница се раздели на две, отваряйки място и центъра за пехотата.

Атаката беше добре обмислена. Сега щяха да се водят две битки. За да победи, Александър трябваше да премине през тези нови подкрепления. Командирите му мърмореха недоволно, че се е забавил толкова, но Теламон знаеше причината. Черния Клит многократно им я беше повтарял. Дори Филип беше дошъл в горичките на Миеза, за да обясни колко сложни и коварни са тези битки. Александър трябваше да бъде сигурен, че никой повече няма да излиза иззад градските стени.

Маневрата на Мемнон още не беше завършила, когато царят вдигна меч и се спусна към бойното поле. Тръбачите засвириха продължителния сигнал за атака. Македонският строй тръгна напред. Разстоянието до войските на Мемнон беше твърде малко за пълен галоп, но водени от Александър, македонците удариха в средата. Царят, Хефестион и Черния Клит започнаха кървава сеч. Теламон имаше чувството, че препуска в кошмар. Ехтяха викове и писъци, хора и коне рухваха на земята. Копия летяха във въздуха. Тук-там някой конник беше улучен, ранени коне се вдигаха на задни крака и хвърляха ездачите си.

Лекарят не знаеше как върви битката по фланговете. Чуваше само рева и грохота на боя, дрънченето на оръжия и брони. Александър и свитата му се врязваха все по-дълбоко в редиците на врага и той нямаше друг избор, освен да ги следва. Беше го преживявал и преди и както беше споделил с Касандра, почти не беше участвал в боя. Ако кръгът от телохранители се разкъсаше, това щеше да бъде краят на легендата за Александър.

Македонската войска се движеше напред. Пред Теламон проблясваше желязо, мечове се удряха в щитове, всяка частица енергия беше вложена в кървавия ръкопашен бой. Сега Александър и групата около него атакуваха елитните отряди на Мемнон, гърци се биеха срещу гърци не само заради пари и слава, но и подтиквани от стари вражди и разпри. Внезапно кръгът около царя се разкъса. Четирима гръцки хоплити с окървавени брони проникнаха през него, но веднага бяха обкръжени и повалени от телохранителите.

Теламон разбираше тактиката на Александър. Той трябваше да премине през линията на противника, за да отблъсне онези, които избиваха хората му край рова. Стените на Халикарнас приближаваха. Изпод ръба на шлема си лекарят виждаше малките фигури на укрепленията, очертани от заревото на пожарите. Силен трясък отдясно привлече вниманието му. Там вече нямаше македонци, а наемници на Мемнон. Част от войската на Александър беше отстъпила пред устрема им. Самият цар беше принуден да отстъпи, за да не бъде обкръжен. Той беше без шлем, златисточервената му коса беше сплъстена от пот, ръцете и краката оплискани в кръв. Изкрещя нещо на Хефестион, който се измъкна от боя. За кратко време македонската войска трябваше да отстъпва, бавно притискана от противниците. Теламон изгуби представа за реалността. Все едно голяма вълна го носеше напред-назад. От време на време поглеждаше надолу и съзираше изцъклените очи на някой труп или отсечена ръка, все още стискаща меч. Мъже, гърчещи се в агония, бяха прегазвани от отстъпващата конница на Александър. Грохотът на битката звучеше като барабанен ритъм, навсякъде се виждаха разкривени лица и изпълнени с решимост очи. Мъже, обладани от демоните на разрушението и кръвопролитието. Върхът на македонската стрела беше изтласкан обратно. Тук-там някой персиец или група от наемниците на Мемнон пробиваха бойната линия. Навсякъде мушкаха и сечаха, мечове пронизваха и разкъсваха плътта. Теламон с всички сили се мъчеше да се задържи на седлото; за щастие конят му беше добре обучен и не се поддаде на страха. Натискът беше толкова голям, че на някои места войниците не можеха да си помръднат ръцете. Прозвучаха тръби. Понесе се див рев. — Александър за Македония!

Няколко секунди цялото бойно поле сякаш замръзна във времето — мъжете застинаха като изображение на битка върху стената на храм. После ревът отново екна. Натискът започна да намалява като при река, пробила бента. Врагът отстъпваше. Александър поведе атаката. Теламон имаше чувството, че се е срутила някаква огромна стена. Понесоха се напред, после спряха и се разделиха надясно и наляво. Сърцето на Теламон замря при вида на окървавените мъже, които се изправиха срещу тях, но те не бяха врагове, а остатъците от обсадната армия на Александър, притиснати от персите. Бяха успели да пробият! Персите и гърците на Мемнон бяха разбити и отчаяно се опитваха да достигнат до портите и да се приютят зад градските стени.

Лекарят погледна надясно и затаи дъх при вида на македонската фаланга с насочени копия като бодли на таралеж. Разпозна цветовете и броните им. Това бяха ветераните от Старата гвардия, сърцето на войската на Александър, войници, служили още при Филип, които винаги се сражаваха последни. Видели настъпилата суматоха, те се бяха придвижили напред, избутвайки встрани собствените си хора. Теламон не можеше да спре да трепери. Имаше чувство, че ще повърне. Виждаше пред себе си високите стени на Халикарнас; пожарите, които все още ярко пламтяха; чуваше пукота на дървото и усещаше горещината от пламъците; задушаваше се от дима, който се просмукваше навсякъде като мъгла и притъпяваше металния мирис на кръвта.

Сега македонците преследваха противника и водеха яростен ръкопашен бой пред Тройната порта. Наемниците на Мемнон се защитаваха смело, но останалата част от персийската войска се стичаше към импровизирания мост, за да се върне в града. Теламон дръпна юздите и в този миг стрела бръсна лицето му. Отправи се назад, там, където първоначално беше стояла македонската войска.

Погледна оранжевите отблясъци на фона на нощното небе — и зад стените бушуваше пожар. Навсякъде около него се носеше грохотът на битката. Отдясно персите бяха успели да си пробият път до страничната порта и да я затворят след себе си, но положението при Тройната порта беше по-сложно. Ариергардът на Мемнон в момента беше на моста. Теламон с ужас наблюдаваше как огромните порти, черни на фона на нощното небе, се сближаваха все повече. После се чу гръмовен трясък. Портите се затвориха, изоставяйки останалите вън на произвола на съдбата и в същия миг мостът се срути под тежестта на биещите се. Теламон затвори очи. Наемниците на Мемнон паднаха в рова като вълци в яма.

Македонските копиеносци се изтеглиха. Редиците на критските стрелци се спуснаха напред. Те коленичиха на ръба на рова и започнаха да изстрелват облаци стрели. Писъците на умиращите заглушиха всичко останало. Някои от по-решителните защитници застанаха по кулите и стените от двете страни на Тройната порта, но стотиците мъже в рова бяха кървавата цена за неуспеха на плана на Мемнон. Стрелците продължаваха да прииждат. Към тях се присъединиха и копиеносци. Теламон огледа бойното поле. Мъртвите лежаха на купчини върху каменистата земя пред стените. Тук-там стенеха ранени. Обезумели от ужас коне се опитваха да се изправят, ритаха и въртяха глави като чудовища, които се мъчат да излязат изпод земята. Македонските редици отстъпваха, мъжете спираха само, за да прережат гърлото на някой агонизиращ другар или ранен противник. Лечители с носилки тичаха напред. Теламон бързо слезе от коня и запристъпва, олюлявайки се, по бойното поле, хлъзгайки се в локвите кръв. Една ръка хвана глезена му. Беше персиец с уголемени от болка очи и тръпнещо тяло. Лекарят се наведе и се освободи от хватката му, точно когато мъжът потръпна за последен път и се отпусна с невиждащ поглед. И другите ранени крещяха. Теламон спря до млад критски стрелец, който беше застанал на четири крака и се мъчеше да се изправи. Помогна му и го заведе до носилките. Спомни си думите на баща си: „Не забравяй, Теламоне, за ранените няма значение дали битката е спечелена или загубена.“

След като предаде ранения, за да се погрижат за него, лекарят се върна обратно и заоглежда камарите трупове, с надеждата, че ще забележи признак на живот. Виковете го оглушаваха. Какофония от викове на различни езици се носеше над останките от битката — шлемове и щитове, ръкавици, нащърбени щитове и ками, лъкове и копия. Тук-там се появиха светлинки от факли. Македонците търсеха другарите си или плячка. Понякога нечий писък се извисяваше над общия хор от стенания, когато някой нещастник намираше смъртта си. Теламон откри двама перси, които напразно се мъчеха да се измъкнат изпод конски труп. Помогна им и ги побутна към македонските редици, показвайки им с жест как да обяснят, че се предават. Те едва бяха направили няколко крачки, когато бяха покосени от стрели. Преди да паднат на земята, критските стрелци изскочиха от тъмнината като глутница вълци и ги заопипваха, търсейки плячка, Лекарят не можеше да издържи повече. Седна на земята и скри лице в ръцете си.

— Как си, Теламоне? Мекушав както винаги? Лекарят отдръпна ръце и погледна Черния Клит, който се беше приближил на бойния си кон, заедно с Александър.

— Е, дано си се наситил, кръвопиецо! — извика той в отговор.

Клит се разсмя, изхрачи се и плю към него. Александър смушка коня си. Бронята му беше нащърбена и изцапана с кал и кръв, а лицето ожулено и почерняло от дима.

— Ела, Теламоне. Какво правиш тук? Стани! Лекарят пое протегнатата ръка на царя и се изправи, Александър хвана юздите с една ръка и придържайки Теламон с другата, поведе свитата си извън бойното поле към кръга от факли, където се бяха събрали всички командири. Там слезе от коня и поиска вино. Дотичаха прислужници с глинени чаши и мехове с вино. Теламон усети, че още му се вие свят и отново седна на земята, Александър го остави, за да изслуша докладите на военачалниците Селевк, Аминт и Хефестион. Дори Птолемей се появи със загоряло като орех лице, весел, с блеснал поглед. Той нежно сложи ръка на тила на Теламон.

— Спечелихме битката и завладяхме града, лекарю. Теламон изруга, че портите са все още затворени, но Птолемей му отвърна, че още нищо не е видял, Отведоха конете и Александър, сложил ръка на рамото на един прислужник, отправи алчен поглед към Тройната порта.

— Искам тук най-добрите разузнавачи — нареди той. — Нека наблюдават укрепленията.

— Защо? — попита Клит.

— Защото след малко ще бъдат изоставени. Александър отпи от виното си. Канеше се да продължи, когато се чу вик и се появи група пехотинци, която носеше кървав вързоп. Оставиха го в краката на Александър и го разгърнаха. Царят и приятелите му се събраха наоколо. Трупът беше обезобразен — меч беше отсякъл част от лицето му — зъби, устни, челюст.

— Ефиалт! — възкликна Александър. Той коленичи и докосна сплъстената от кръв коса. — Къде го открихте?

— Близо до моста.

— Той умря като воин — прошепна Александър и се изправи. — Искаше ми се да е на моя страна, но заради Тива между нас съществуваше кръвна вражда на живот и смърт.

Ефиалт беше облечен в туника. Очевидно бяха плячкосали бронята, ръкавиците и фустанелата му заедно с шлема, щита и сандалите.

— Облечете го в броня! — Александър погледна пръстите на омазания в кал труп. — Измийте тялото му, намажете го с благовонни масла и го погребете както подобава на велик воин.

Войниците взеха кървавия си товар и го отнесоха в нощта. Царят отново се загледа в укрепленията.

— Вижте — посочи той.

Всички насочиха поглед нататък. Светлините вече изчезваха. Настъпи странна, поглъщаща тишина, пронизвана от време на време от виковете на ранените или цвиленето на някой кон.

— Хефестион! Клит! Стройте войската! — Той се обърна и хвана ръката на Теламон. — Лекарю, върни се в лагера. Пийни малко вино и се наспи добре, а утре вземи колкото хора ти трябват и се върни във Вилата на Кибела, за да направиш необходимото.

Теламон измърмори благодарностите си и се заклатушка сред мрака, докато Александър крещеше заповеди на тръбачите и вестителите си.

 

Мемнон седеше под едно акациево дърво в градините на двореца. До него се търкаляше окървавената му и нащърбена броня. Бавно и внимателно той почистваше с мокра гъба потта и калта от лицето и тялото си. От време по време взимаше чашата, която един от телохранителите му подаваше, отпиваше от нея и му я връщаше. Седналият наблизо Оронтобат вече се беше преоблякъл. Вместо обичайните си разкошни одежди на персийски военачалник, този път се беше примирил с най-обикновени дрехи; щитът, мечът и шапката му лежаха на земята до него. Дворецът на градоначалника беше озарен от светлина, Писарите изгаряха ценните ръкописи, архиви, дневници — всичко, което нямаше да могат да носят.

— Ефиалт е мъртъв. — Мемнон се опитваше да говори спокойно. — Отстъпваше с мен назад към моста, когато беше обкръжен с войниците си от отряд щитоносци.

Той гневно погледна Оронтобат. Персиецът сякаш се беше състарил за часове — гладкото му лице се беше сбръчкало, помръкналите му очи блуждаеха. И той се беше бил смело.

— Всичко е загубено — прошепна персиецът.

— Все още можем да отбраняваме стените — отвърна Мемнон. — И да ги удържим.

Но още докато го казваше, пратеник притича през тревата, коленичи и прошепна нещо на ухото на градоначалника. Оронтобат се изправи със стиснати юмруци и закрачи напред-назад, удряйки се по бедрото. Навсякъде из градините се виждаха войници, които се съвземаха след кървавата битка при Тройната порта.

Някои от тях вече изчезваха в нощта и Мемнон не можеше да ги вини. Ако македонците проникнеха в града, персите можеше да бъдат пощадени, но Александър беше заявил, че всички гърци, които са се били срещу него, не могат да очакват милост.

— Колко хора ни останаха? — обърна се той към един от командирите.

— Няколкостотин.

Мъжът не беше намерил време да се измие от битката и лицето му представляваше маска от спечени кал и кръв. Мемнон почувства угризения и му подаде чашата си.

— Пий — каза той и посочи към кошниците с храна. — Възстанови силите си. Искаш ли да си тръгнеш?

Мъжът поклати глава.

— Ще остана с теб, господарю, каквото и да се случи. Никой от твоите войници няма да напусне Мемнон от Родос. — Той въздъхна уморено. — Рискувахме и загубихме. Но другия път може да спечелим.

Мемнон го потупа по рамото.

— Напълни си стомаха — настоя той. — Кажи на нашите хора да направят същото, да съберат оръжията си и каквато плячка намерят.

Досещаше се какво са съобщили на Оронтобат, който продължаваше да крачи нервно и да мърмори под нос.

— Македонците са в града, нали? — попита Мемнон дрезгаво.

Градоначалникът кимна.

— Има поне един отряд щитоносци.

— Ще ни попречат ли да се измъкнем? — попита гъркът.

— Съмнявам се. Вероятно най-видните демократи ще повлияят на действията им. Ще се опитат да заемат най-важните сгради — съкровищницата, храмовете и всичко, от което македонците ще имат нужда.

Мемнон почувства как у него се надига гняв. — Как? — попита той, изправи се и щракна с пръсти към телохранителите си да му помогнат да се облече, Студеният нощен въздух прониза влажната му кожа. Той облече туниката си, после вдигна ръце, за да му сложат бронята.

— Не знам. — Оронтобат разпери ръце и вдигна очи към небето. — Онзи проклет ръкопис! Очевидно стените на Халикарнас нямат слабости, но съществува някакъв таен проход към града. — Той размаха ръка. — Вероятно някъде на полуострова, сигурно е корито на пресъхнала река.

— Ръкописът на Питий! — възкликна Мемнон. — Нашият Троянски кон! Бяхме заблудени! Нарочно ни подведоха.!

Той погледна двореца и си спомни за трупа на Певеца от Ефес и тялото на Евнуха, увиснало в килията му. Е, добре, щом Македонецът иска този град, нека си го вземе!

— Ще искаш ли милост? — Оронтобат се приближи и умолително протегна ръце. — Мемнон, ще остана с теб до края. Какво ще правим?

— Опожари града! — нареди гъркът. — Щом го отстъпваме, нека изгори. Част от твоите хора могат да го подпалят. Нека се облекат като обикновени граждани. Да унищожат всичко, което могат. — Той почеса наболата си брада.

— Вече има пожари — каза Оронтобат. — Македонците са ги подпалили.

— Тогава да довършим започнатото от тях. — Мемнон повика вестителите си. Прозвучаха тръби. Цялата градина оживя — мъжете събираха оръжието и търсеха командирите си, отрядите се строяваха. Оронтобат нареди на конницата да им разчиства път.

— Отстъпваме към пристанището! — извика той. — Ще се укрепим в двете крепости и ако боговете са с нас, ще се задържим, докато Великият цар ни изпрати подкрепление.

Думите му прозвучаха фалшиво. Той стреснато се извърна, когато Мемнон извади меча от ножницата си.

— Какво има?

Гъркът посочи към двореца.

— Трябва да свърша нещо.

Той прекоси моравата, следван от войниците си и хукна по коридора. Прислужниците вече бягаха, заграбили кой каквото може. Оронтобат ги последва, придружен от телохранителите си. Мемнон бързо крачеше по коридорите, обзет от ярост, че ще трябва да остави на враговете си целия този разкош.

— Изгорете го! — извика той. — Не позволявайте на македонците да спят в нашите постели!

Спътниците му се подчиниха: събаряха лампи и хвърляха факлите от коридорите в стаите. В края на коридора Мемнон се спря и тъжно погледна леопарда на градоначалника, който лежеше с прерязано гърло в локва кръв.

— Кой направи това? — Оронтобат си проби път напред. — В името на бога на светлината! — Градоначалникът коленичи и нежно погали лапата на любимеца си. — Нищо лошо не е направил. Взели са дори веригата му.

Продължиха бързо напред. Мемнон стигна стълбите, които водеха към тъмниците и хукна надолу. Пазачи нямаше, вратите на килиите бяха отворени, коридорът празен, но тъмничарят Цербер и четирима от подчинените му седяха на столовете в залата за изтезания. Бяха пияни и дори не си дадоха труд да станат, когато Мемнон влезе.

— Господарю — Цербер се подпря на стената, — разбрах, че ни е сполетяло голямо нещастие.

Мемнон кипна при наглия вид на дебелото му отпуснато лице. Зад него войниците спряха, недоумяващи защо ги е завел там.

— Погледни какво има на врата си — прошепна Оронтобат. — Веригата на моя леопард!

Мемнон забеляза тежкия накит, скрит отчасти от лекьосаната туника на тъмничаря. Цербер проследи погледа му.

— Аз открих леопарда — провлече той. — Беше мъртъв, затова я взех.

— Певецът от Ефес — Мемнон пристъпи напред — можеше да ни каже много неща. Ти го уби, за да не признае всичко. Всъщност, той беше мъртъв, преди още Митра да пристигне. Македонските привърженици в града са те подкупили, нали?

Цербер се изправи, олюлявайки се, лицето му беше разкривено от страх. Един от другарите му посегна за меча, който лежеше на пода до него.

— Купили са те — повтори Мемнон. — Ти запали лятната къща на градоначалника и докато всички се занимаваха с пожара, с другарите ти обесихте Евнуха и изгорихте бележките му.

— Не е вярно!

— Напротив.

Мемнон пристъпи, Цербер посегна към меча си, а другарите му скочиха на крака. Единият замахна към гърка с кама. Мемнон го удари с юмрук, пресегна се през масата и заби меча си в гърдите на Цербер. Тъмничарят се задави и стисна острието с разширени очи и уста, разкривена от болка и страх. Гъркът заби острието докрай и го извади. Цербер политна напред и падна. Останалите тъмничари замръзнаха от ужас. Мемнон щракна с пръсти.

— Убийте ги! — нареди той.

После се завъртя на пета и излезе от помещението. Зад себе си чуваше писъците и стенанията на тъмничарите, докато войниците му ги убиваха. Не изпита жал. Беше изгубил поредната битка, но предстояха още.