Пол Дохърти
Дверите на ада (15)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Пиксадор, цар на Кария, предложил една от дъщерите си за жена на Аридей.“

Квинт Курций Руф, „История на Александър Велики“, Книга 1, глава 9

— Защо уби жена си?

Генций се опита да скочи на крака, но Теламон, който седеше на стол пред него, го принуди да остане на мястото си. Актьорът отваряше и затваряше уста, пръстите му трепереха, очите му нервно примигваха. Той преглътна с мъка.

— Не разбирам за какво говориш — изрече той с мъка. Теламон погледна Касандра, която се беше облегнала на вратата на стаята. Потисна прозявката си и потърка лице. Беше спал много малко, но реши, че е най-добре да действа без отлагане и да се изправи срещу убиеца.

— Ти си убил жена си — повтори Теламон. — Взел си връв и си удушил Демерата.

— Не съм.

— Тогава кой го е направил?

Главата на Генций трепна. Теламон забеляза как високо на бузата му заигра мускул.

— Не си много добър лъжец — тихо добави той. — Щом ти не си убил жена си, кой го е направил?

— Някой от останалите. Може да си бил дори ти!

— И защо ми е да убивам жена ти? Едва я познавах. Същото важи за Солан, Бес или Сарпедон. Генций, ти си убиец. Изпълнен си със съжаления и угризения. Отишъл си да търсиш жена си и си я намерил в стаята на Памен да жали за мъртвия си любим. Търпението ти се е изчерпало. Не си можел да понасяш повече. Носел си връв, преметнал си я около гърлото й и си я стегнал със силните си ръце. Умряла е бързо.

Генций се опита да каже нещо, но гласът му изневери. — А после си започнал представлението, впрочем не много успешно — престорил си се, че търсиш жена си. Повикал си войника горе, минали сте от стая на стая. Той не е знаел, че ти вече си убил жена си и си скрил тялото й под леглото или зад вратата в стаята на Памен. Надникнали сте там, но било празно. После си насочил търсенето на други места. Докато войникът е претърсвал стаите, ти си се промъкнал обратно и си сложил тялото на леглото. Пазачът заел мястото си горе на стълбището, а ти си продължил да се правиш, че я търсиш. После си го помолил да те придружи и виж ти, трупът на жена ти лежал в стаята на Памен с примка около шията. Войникът бил свидетел колко отчаяно си я търсил. Вече сте били влизали в стаята на Памен, но там нямало никого. Значи убийството трябва да е станало, докато сте били някъде другаде. Разбира се, това са глупости, прилича на пиеса с нескопосан сюжет.

— Какво искаш да кажеш? — дрезгаво попита Генций.

— Никой не се е качвал горе да говори с Демерата — отвърна му Теламон. — Нямаше следи от борба. Макар и слабичка, Демерата би се борила с всекиго, който я приближи толкова, освен ако не го познава добре. Не. — Теламон замълча. — Има и друго доказателство. Измъчват те угризения. Докато преглеждах тялото, ти изглеждаше потънал в скръб, почти не на себе си. Но след като войникът разказа какво се е случило, ти отговаряше логично. Явно беше чул всичко, което е казал.

Лицето на Генций се отпусна, раменете му увиснаха.

— Защо я уби? — тихо попита Касандра.

— Защото я обичах. Демерата беше моята публика, моето вдъхновение. Всеки има своя муза, тя беше моята. — Очитена Генций се изпълниха със сълзи. — Запознахме се на празника на цветята в Атина преди 16 години. Беше дъщеря на търговец на вино. Идваше да гледа вечерните ми представления. Влюбих се в нея от пръв поглед. Нямахме деца, но тя ме придружаваше, когато пътувах от град на град, събирайки аплодисментите на знатните и на обикновените хора. — По бузите му се стичаха сълзи. — Жените ме преследваха, но аз не им обръщах внимание. Демерата също имаше обожатели. Отначало ги търпях. Смятах, че в това няма нищо лошо, но после усетих, че нещо не е наред. Млади войници, млади поети. Скоро започна да ми слага рога, но това само ме накара да я обикна още повече. Прощавах й. Тя винаги се кълнеше, че това е за последен път, че ще ми бъде вярна, че обича само мен. Смятах се за велик актьор, лекарю, но като си помисля — горчиво се изсмя Генций — Демерата ме превъзхождаше. Колко се разстройваше, когато нарушеше думата си. Бях тъжен, защото тя разби сърцето ми. Но Памен… — Той въздъхна. — Когато разбрахме, че Македонецът е спечелил битката при Граник, решихме, че ще е по-добре да оставим пътищата на настъпващите войски и да се подслоним за известно време в двора на царица Ада в крепостта Алинде. Беше хладно място, далеч от жегата и прахта, а старата царица ни посрещна с отворени обятия.

— И Демерата срещна Памен?

— Точно така. Този път беше по-различно, не беше краткотрайна връзка. — Генций с мъка сподави риданието си. — Демерата много го хареса. По това време дворът вече беше изпълнен със слухове, че Александър се придвижва на юг, че се кани да обсади Халикарнас. Че градът имал слабости в отбраната. Ръкописът на Питий се превърна в най-важното нещо за царица Ада. Солан, Бес… — Генций махна с ръка. — Тогава се запознах с всички тях.

— А Демерата и Памен станаха любовници?

— Да, така беше. Дотогава бях отстъпчивият съпруг. Бях ужасен от мисълта, че Демерата може да ме напусне. Реших да се направя, че не виждам нищо. Най-накрая напуснах Алинде. Демерата беше съсипана, но какво ме интересуваше болката й? Бях спечелил благоволението на Александър. — Той разпери ръце. — Останалото го знаете.

— Разговарял ли си с Демерата за Памен?

— Тя се закле, че ще ми бъде вярна и ще го избягва, но той беше красавец, с тези влажни тъмни очи и загадъчно лице. Знаех, че тя ме лъже — добави той горчиво. — Върна се при него като куче при господаря си.

— И през нощта, когато Памен умря, ти си ходил да търсиш Демерата?

— Да, търсих я и я намерих късно през нощта в стаята на Памен. И двамата седяха на леглото. Не съм ги хванал на местопрестъплението, но тези неща се усещат. Имам дарбата да различавам кое е истина и кое роля. Седяха там със зачервени лица, разбъркани дрехи, а на пода се търкаляше чаша вино.

— Скарахте ли се?

— Само ги погледнах, затворих вратата и тихо се оттеглих. Когато Демерата се върна, се престорих на заспал. Реших да се правя, че нищо не се е случило, репетирах ролята си, а тя се държеше като идеалната съпруга и ми суфлираше. — Актьорът леко се усмихна. — Биеше цимбалите при излизането ми. — Той изтри бузите с опакото на ръката си. — Когато откриха Памен мъртъв, си изиграх ролята. Придадох си мрачно изражение и се направих на загрижен.

— Ти ли го уби? — попита Касандра, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Теламон.

— Не съм се приближавал до стаята на прелюбодееца — отвърна актьорът. — Не съм го убил, но бях доволен, че е мъртъв. Отидох да се разходя в градината и бях толкова щастлив, че танцувах като вакханка.

— Заподозря ли някого? — попита Теламон. Генций избухна в смях и се обърна.

— Наблюдавах те, лекарю. Ти изучаваш симптомите, нали? Винаги търсиш, винаги наблюдаваш. Не знам! Солан, Бес, Сарпедон и Памен бяха като четирите ъгъла на една стая. Бяха близки и потайни.

— Ами Херол?

— Той се присъедини към тях доста по-късно. Не му вярвам особено. С тази негова любов към змиите и онзи странен култ. Вярваш ли в боговете, Теламоне? Аз не вярвам. Херол наистина е жрец и вероятно шпионира останалите за царица Ада. — Актьорът поклати глава. — Не знам. Не ме интересува.

— Ами вчера? — попита лекарят.

— Всичко започна добре. Александър каза, че когато завземе Халикарнас…

— Моля? — прекъсна го Теламон.

— Така ми каза. Че ще го превземе, както Агамемнон Троя, но нищо друго не ми обясни. Както и да е — Генций потри ръце, — когато Халикарнас падне, ще играя в големия театър там. Бях много развълнуван. Ако Александър Македонски стане мой покровител…

— Но Демерата развали всичко.

— Да, тя изчезна. Войникът долу спеше, другите бяха в градината, видях Сарпедон в кухнята. Открих Демерата в стаята на Памен. Беше коленичила на пода, плачеше и рецитираше любовни стихове. Не ме чу да влизам. Стоях зад нея. Точно стиховете ми разкъсаха сърцето. Памен беше мъртъв, но тя все още обичаше сянката му и му шепнеше любовни слова. В кесията си имах връв, от онази, която нанизват в туниките. Бързо я увих около шията й и я стегнах. Тя почти не се съпротивляваше — като птичка, която пърха в ръката ти. И после издъхна. Скрих тялото зад вратата. — Той направи гримаса. — Беше дребничка. След това се направих, че я търся — май не е било много убедително.

Теламон поклати глава отрицателно.

— Знаех, че е въпрос на време да бъда разкрит — замислено каза Генций, — но смятах, че ще си зает сдруги дела. Смъртта на Демерата щеше да бъде още едно от загадъчните убийства, извършени тук. — Той погледна лекаря в очите. — По-умен си, отколкото те мислех. От теб би излязъл добър актьор, лекарю. Бих ти дал ролята на Креон от „Антигона“ или на самия Едип.

— Това беше другата ти грешка — леко се усмихнаТеламон. — На погребението рецитира стихове от „Антигона“. Ако добре си спомням, ти каза: „Затуй ме дебнат зорко отмъстителки“. Но това не е точният цитат. В пиесата Тирезий говори с цар Креон и би трябвало да казва: „Затуй те дебнат зорко отмъстителки“. Всъщност, ти си призна, че си виновен.

— Така ли? — Генций побутна стола си назад. — Нима съм направил подобна грешка? — Той потри лицето си с ръце. — И каква ще бъде съдбата ми, лекарю?

— Не аз ще я решавам. Ще те задържим, докато царят реши какво да прави с теб. — Сърцето на Теламон се смекчи, когато видя мъката в очите на Генций. — Ако говориш истината, бил си предизвикан. Изпаднал си в лудост, каквато боговете често ни изпращат.

— Или демоните от Хадес! — отвърна актьорът.

— Ще те задържим тук — каза Теламон, — но има начин да смекчиш сърцето на царя.

Генций присви очи.

— Помниш ли вечерта, когато отиде в стаята на Памен? Беше ли тъмно?

Актьорът кимна.

— Но вътре горяха лампи.

— Да, бяха запалени три или четири, ако добре си спомням.

— Помисли си какво друго видя. Освен Памен иДемерата. Мисли, Генций.

Актьорът скръсти ръце и замря със сведена глава. Теламон чу тропот на копита от двора, викове и крясъци, но не им обърна внимание.

— Как изглеждаше стаята на Памен, Генций? Ти си актьор, имаш отлична памет. Представи си, че стоиш на вратата: тъмнината, светлината от лампите.

— Беше много подредено — отвърна Генций. — Да, точно това си помислих. Писалището беше празно, а не отрупано с ръкописи.

— Сигурен ли си?

— Да, имаше и още нещо.

Теламон овладя нетърпението си — не искаше да му подсказва.

— Дисагите на Памен бяха изправени до стената. Бяха пълни с дрехи.

— Имаше ли чувството, че той се кани да замине?

Генций рязко вдигна глава:

— Защо питаш?

— Просто предполагам. Защо Демерата — настоя Теламон — го е посетила точно онази нощ? Каза ли ти нещо?

— По-късно, когато скърбеше за него, се скарахме. Тя ми каза, че смъртта на Памен нямала значение. Дори да бил жив, никога вече нямало да го види.

— Значи е заминавал…

Теламон млъкна, дочул стъпки в коридора. На вратата се почука и Хефестион, облечен за езда, нахлу в стаята. В едната си ръка носеше боен шлем, а в другата — къс камшик.

— Привет на новия Патрокъл — изсъска Касандра, — изпратен набързо от любимия си Ахил.

Хефестион, който беше свикнал с подмятанията й, й намигна. Погледна Теламон, после Генций.

— Проблеми ли има, лекарю?

— Да — отвърна Теламон. — И сигурно са повече, щом ти си тук.

— Господарят ни вика — промърмори Касандра.

— Изпратиха ме да те заведа. Царят има нужда отсъвета ти. Иска да си близо до него.

Теламон се изправи и извика:

— Стража!

Войникът, който пазеше отвън, се появи на вратата. Теламон посочи актьора.

— Този човек ще стои затворен в стаята си — носете му там вода и храна. Придружавайте го навсякъде.

Войникът се изправи и посегна към дръжката на меча си.

— А ако се опита да избяга?

— Няма да избягам — уморено заяви Генций и се изправи на крака. — Няма къде да избягам от онова, което сторих.

Хефестион объркано погледна Теламон, който в отговор поклати глава.

— Спомняш ли си нещо друго? — попита лекарят. Генций се обърна.

— Да, последните хрипове на жена ми. — Той вдигна ръце към ушите си. — Където и да отида, непрекъснато ги чувам. — После войникът го отведе.

— Не, не ме питай какво става. — Теламон се протегна, за да разкърши гърба си. — Веднага ли трябва да тръгнем?

— Доведох коне — отвърна Хефестион. — Царят иска да знае разгадан ли е ръкописът на Питий.

Теламон го погледна учудено.

— Най-добре да тръгваме веднага — покани го Хефестион. — Царят има нужда от всички войници. Трябва да оставя тук само двама пазачи и да събера онези мързеливи негодници, които се припичат на полето.

— Какво е станало? — попита Теламон.

— Ще ти разкажа по пътя.

Малко по-късно, след като приготвиха багажа си, Теламон и Касандра, заобиколени от отряда на Хефестион, напуснаха Вилата на Кибела. Двама командири останаха да организират останалите войници. Отначало Касандра трябваше да се примири с подмятанията на спътниците си. Един приближи коня си и я дръпна за косата. В отговор тя го наруга. Хефестион изръмжа през рамо и войниците я оставиха на мира.

— Какво беше това? — попита военачалникът.

— Ще ти обясня, след като кажа на царя.

— Ами ръкописът на Питий?

— Първо ще говоря с царя — усмихна се Теламон, — а той ще ти каже.

Хефестион сложи шлема си и погледна към небето.

— Снощи имаше големи вълнения — каза той. — В града става нещо. Александър най-после видя огнените стрели.

— Огнени стрели ли? — попита Теламон.

— Да, пет или шест на фона на нощното небе. Само боговете знаят какво означава това. Александър беше полудял от радост.

Продължиха в лек галоп. Пътят стана по-оживен. Каруци караха провизии, отряди войници и разузнавачи се придвижваха към главния лагер. Изкачиха хълма и пред очите им се откри македонският лагер. Гледката беше поразяваща. Хълмистата равина беше изчезнала под море от палатки и шатри, стада коне, окопи и постове; черни стълбове дим се издигаха към обляното в слънце безоблачно небе. Уханието на зеленина беше изместено от остър мирис на дим, печено месо, конски фъшкии, кожа, пот, восък и на десетки хиляди мъже, които чакаха да се впуснат в кървава битка.

Хефестион преведе отряда си през главния вход на лагера по широката алея, която беше умишлено оставена при издигането на палатките. Теламон се огледа.

— Целият свят — промърмори той — следва тази войска. Местните селяни се бяха струпали с каруци със стока: твърд хляб, презрели плодове, кожени кофи с вода. Въздухът миришеше на подправки, зехтин и смокини. Пътуващи актьори забавляваха войниците. Група сирийски танцьорки с изрисувани лица и черни коси до раменете, с тела, блестящи от маслата, с които се бяха намазали, се виеха сладострастно сред звън на гривни, под сърцераздирателни звуци от лютня и барабани. Те танцуваха сред море от ярки цветове и пляскаха с ръце, а войниците ги гледаха и аплодираха. Гледачка твърдеше, че има дарбата да предвижда кой ще умре в битката и кой не.

— Обзалагам се на една сребърна монета — каза Хефестион, — че на никого не казва, че ще умре.

Бръснари и лечители бяха подредили импровизирани сергии. Търговци предлагаха евтини гривни и пръстени. Магьосници продаваха амулети и талисмани, които да пазят от зло. От време на време Теламон виждаше познати лица и вдигаше ръка за поздрав.

— Палатките за ранените са в другия край, където има малко сянка — обясни Хефестион. — Но едва лиАлександър те вика заради тях.

Стигнаха царското заграждение, пазено от отряд щитоносци. Коняри отведоха конете им. Хефестион поведе Теламон покрай големия олтар, заобиколен от трофеи. Касандра трябваше да почака. Въведоха лекаря в палатката на царя и той изненадан спря на входа: мислеше, че Александър ще е вътре, заобиколен от командирите си, наведен над купчини карти, но палатката беше тъмна и лампите не бяха запалени. Купчината дрехи на леглото помръдна. Александър се изправи и потърка лицето си, натежало от сън. Стана и пристъпи напред. Косата му беше подстригана, лицето — гладко избръснато, туниката му — чиста. Миришеше на благоуханни масла.

— Заспал съм.

— Сънува ли нещо? — Царят разтърка очи.

— Не, вече нямам кошмари. Онзи лекар от Коринт, Никий, ми даде приспивателно.

— Внимавай с тези отвари — предупреди го Теламон. — Можеш да заспиш и никога вече да не се събудиш.

— „Сънят е брат на смъртта“ — произнесе Александър известния стих. Взе наметката си от куката, забита в един от коловете, подпря се на Теламон и двамата отидоха до платнището. — Ръкописът на Питий — промърмори царят.

— Ти знаеше ли, че всъщност това е писмо от архитекта Питий до баща ти?

— Подозирах. — Лицето на Александър не издаваше нищо. — Пристигна в Пела пет дни преди смъртта му. Познаваш татко, той отделяше много време на всичките си гости. Затова не успя да го разчете докрай. А сега не ме притеснявай — вдигна ръка той, — почакай да ти покажа нещо. Хефестионе! Доведи отряд щитоносци. Ще покажа на Теламон каква работа сме свършили.

Прислужниците хукнаха да донесат бронята на царя. Той сложи бойния си шлем и ги разпъди. Качиха се на доведените коне и Александър ги поведе вън от заграждението, през канавката. Миризмата беше ужасна — на човешки изпражнения, на долнокачествена мазнина, която войниците използваха за готвене и на задушливия дим от погребалната клада до лагера. Напуснаха ливадите и стигнаха до носа, където белите скали излъчваха горещината и блясъка на слънцето.

Александър се беше върнал в първоначалната точка на атака и тараните блъскаха по стените близо до Тройната порта. Теламон не беше виждал подобни разрушения. Сега стените на Халикарнас изглеждаха като останки от огромен пожар, почернели и напукани от основата до кулите. Зейналият ров бавно се запълваше с пръст или още заслони, имаше дори мост, който водеше до главната порта. Големите лъкове, катапултите и останалите обсадни машини се бяха доближили до стените, защитени от големи дървени щитове, обвити в кожи, за да не се запалят. Бойното поле между обсадните машини и рова беше зарито с трупове.

Александър проследи погледа на Теламон.

— Изпратих вестители — прошепна той, — да поискат разрешение да приберем мъртъвците си.

— И Мемнон се съгласи?

— Налагаше се — мрачно отвърна Александър. — Той е грък. Някой ден може да поиска същото от мен.

Теламон погледна към укрепленията: дупките по парапета бяха запълнени с дървени щитове, но зад тях проблясваше оръжие. От време на време някой от щитовете рязко се отместваше и група войници пращаше облак стрели, а после се прибираше преди критяните, които се промъкваха като вълци в подножието на крепостта, да могат да им отговарят.

— Стените нямат никакво слабо място, нали? — попита Теламон, загледан в почернелите следи от масло, които покриваха цялата стена под една от градските кули.

— Защо мислиш така, разчете ли ръкописа докрай?

— Не, още съм в началото.

— Няма слабости — прошепна Александър. — Обзалагам се, че тази стена е също толкова здрава, колкото която и да е друга.

Той млъкна, когато прозвуча рог. Започна зареждане на катапултите и големите лъкове сред скърцане и стонове. Скрипците се плъзгаха, мъже крещяха. Отново се чу сигнал, който отекна във въздуха.

— Стреляй! — чу се заповед.

Сред скърцане и свистене смъртоносните стрели, камъни и запалени съдове полетяха към стените или прехвърлиха укрепленията, създавайки хаос. Тараните по стената приеха това като знак да подновят блъскането, което отекваше като ритъм на безброй барабани. Редици критски стрелци в червени бойни фустанели пристъпиха напред със заредени стрели. Щитовете по укрепленията бяха отдръпнати, съдове с пламтящо масло и камъни заваляха върху дебелите кожени покривки на покривите, предпазващи тараните. Хората на Александър отвърнаха на огъня. Един пламтящ съд удари група вражески стрелци, скупчени между зъберите на парапета. Те мигновено пламнаха като факли. Едно обхванато от пламъци тяло бавно падна от стената и се удари в заслоните, преди да цамбурне в рова.

— Така е непрекъснато — промърмори Александър. — Всеки ден едно и също, макар че са ми обещали изненада. Царят подкара коня си напред, без да обръща внимание на предупрежденията на Хефестион. Теламон усети, че нещо витае във въздуха. Видя как близо до стените избухнаха пламъци — там, където удряше един от тараните. Внезапно хората в кулата изскочиха от нея и хукнаха да се прикрият зад стрелците. Лекарят удивено ги наблюдаваше.

— Гледай! — извика Александър. — Ето там! В стената над тарана, вече изоставен от македонците, се беше появила пукнатина. Тя се разширяваше, мазилката се цепеше, сякаш беше парче пергамент, чу се трясък и частта над тараните се срути сред гъсти облаци бял прах. Това беше последвано от срутване от двете й страни. Само горната част от стената, върху която се издигаха укрепленията, остана като мост във въздуха. Нови облаци прах, последвани от падащи тухли и парчета хоросан се сгромолясаха на земята, Преди и тя да се срути с оглушителен трясък. По лицето на Александър вече нямаше и следа от сънливост — той сияеше в усмивка.

Войниците, които обслужваха метателните машини, прекратиха обстрела и мощни възгласи се понесоха из македонския строй.

Известно време цареше объркване. Срутената част лежеше на земята като купчина камъни. Облаците прах все още се носеха във въздуха. От двете страни на укрепленията край нея вече нямаше никого. Когато прахът се разнесе, възгласите на македонците замряха.

— Така си и мислех! — извика Хефестион. — Издигнали са полукръгла стена! — Той показа с пръсти. — Има формата на полумесец — стена зад стената!

Теламон зърна онова, за което говореше Хефестион — стена, която приличаше досущ на онази, която бяха пробили, беше издигната отзад. Каменният полумесец не беше висок колкото външните стени, но все пак беше укрепен. Вражеските войници и стрелци вече бяха заели местата си по нея. Срутилата се стена беше унищожила кулата под нея, но Хефестион обясни, че таранът е бил спасен.

— Сега вече започва забавната част — прошепна той. — Ако атакуваме тази стена, Мемнон ще може да ни обстрелва от всички страни.

Но Александър не изглеждаше обезпокоен и нареди на командирите си да придвижат напред тараните.

— Атакувайте новата стена — каза им той. — Едва ли е толкова здрава, колкото предишната.

И като обърна коня си, той даде знак на Теламон и останалите да се върнат с него в лагера. Напуснаха бойното поле под рева на войниците, скърцането и грохота на катапултите, които подновиха зловещата си атака.

Щом стигнаха до царското ограждение, Александър позволи на Теламон да отиде при Касандра: бяха я отвели в съседната шатра, която щяха да споделят с другите царски лекари. Щом се успокои, че тя се е настанила, Теламон се върна в палатката на царя.

— Искам да довършиш работата си по ръкописа на Питий. — Александър посочи към една маса, на която лампите разпръскваха мрака.

— Защо сега? — попита Теламон. — Толкова ли е спешно?

— Искам да знам какво пише в него. Преди да завзема Халикарнас.

— Защо другите останаха във Вилата на Кибела?

— Защото не им се доверявам. Един от тях е шпионин и убиец. Хефестион ми каза, че Демерата била убита.

— Генций е виновникът — отвърна Теламон. — Убил я е от ревност. Наредих да го пазят.

— Ще го пусна — промърмори Александър и му даде знак да седне на масата.

— Щом не им вярваш — отвърна Теламон, докато вадеше писмените си принадлежности, — защо им повери ръкописа на Питий?

— Трябваше да приема предложението за помощ от царица Ада.

— Имаше нужда от всяка помощ, която ти се предложи — съгласи се Теламон, отваряйки мастилницата. — Опитвал си да го преведеш и преди, нали?

— Разбира се! Аристандър се опита, провали се и побесня. Дадох го на Аристотел, но той заяви, че било под достойнството му. — Царят присви очи. — Не знам дали му се е видял труден или просто не му се е занимавало. Ти си забележителен човек, Теламоне.

— Не, не съм — отвърна лекарят. — Памен, писарят, когото убиха, заслужава тази похвала. Той ми предостави ключа — просто трябваше да го пъхна в ключалката.

И той разказа на Александър какво беше открил Памен. Седнал на ръба на леглото, царят внимателно го изслуша, кимайки от време на време с глава и задавайки въпроси. Щом лекарят приключи с разказа си, Александър легна, сложи ръка на очите си и си замърмори нещо.

Теламон се върна към ръкописа. Прекъсваха го непрестанно — пратеници идваха и си отиваха, командири докладваха шепнешком. Денят течеше бавно. Теламон превеждаше ред след ред. На два пъти излиза, за да подиша чист въздух и да види как е Касандра, но после се връщаше обратно. Отначало вървеше бавно, но постепенно започна да свиква и работата му се улесни; скоро разбра защо Александър толкова бързаше да открие тайната на ръкописа. Преведе още един ред и вдигна поглед.

— Вилата на Кибела — каза той. — Знаеш ли, че някога е принадлежала на самия Питий?

Александър, който се беше отпуснал на един стол с карта в скута, рязко вдигна глава.

— Сигурен ли си? — Той внимателно се вгледа в лицето на Теламон. — Явно си сигурен. — Царят се усмихна. — Какво друго пише?

— Питий не е заровил съкровището си в града, а във вилата.

Лекарят изруга и притвори очи. Различни сцени се появяваха в съзнанието му. Солан и Бес, които работят в градината, а не вътре. Сарпедон, който се грижи за растенията и копае земята, сякаш е негова. Памен, проснат през прозореца, с глава насред тъмночервен ореол от кръв. Строгите нареждания на Солан прислугата да не влиза в къщата.

— Какво има? — Александър го наблюдаваше с любопитство.

— исля, че знам кой е шпионинът и как е бил убит амен. Подведоха ни.

— Както винаги — отвърна царят.

— Ти знаеше ли?

Александър поклати глава.

— Знам само три неща, Теламоне. Първо, Питий изпрати това писмо на баща ми с копие до царица Ада. Някой от шпионите в двора й го е превел и го е дал на персите. Второ, когато чул за смъртта на баща ми и за да си отмъсти на управниците на Халикарнас, архитектът разпространил слуха, че ръкописът съдържа тайни за слабостта на стените му — каза Александър. — И преди да избяга от града, е заровил съкровището си там. Не знаех, че Вилата на Кибела е била негова.

— А третата тайна?

Царят нави картата, остави я на масата и отиде до входа на палатката. Нареди на стражите да се отдалечат, взе стол и седна до Теламон.

— Да ти кажа ли третата тайна, Теламоне? Питий изпратил вестоносец с ръкописа до баща ми. Той му съобщил нещо изключително — че слабостта на Халикарнас се крие в скалите на Ниса.

— Ниса! — възкликна Теламон.

— Да, скалистата местност на изток от града, която е лабиринт от пещери. Според Питий, в една от тях има таен проход от древни времена, който минава под полуострова и стига до града. Той пратил вест на баща ми, че е минавал през този тунел — на места бил едва метър в диаметър, другаде затрупан, но един истински войник би могъл да мине през него. Знаеш, че баща ми имаше амбицията да завладее Персия. Халикарнас е най-голямото пристанище на Егейско море. Рано или късно е трябвало да го завземе. Филип изпратил шпиони в града и те претърсили Ниса. Много от тях не се завърнали, но един успял — пратеникът на Питий, хитър мъж, който се наричаше Певецът от Ефес.

— Певецът от Ефес! — възкликна Теламон.

— Той притежаваше зорки очи и остър ум. Открил и входа, и прохода към града. Изпратих го обратно да шпионира, но не се върна — навярно е бил заловен и екзекутиран. Той ми остави груба карта. Когато пристигнах пред Халикарнас, Птолемей избра най-изявените щитоносци под командата на верни командири…

— Значи там изпрати Птолемей?

— Той имаше сериозна задача — обясни Александър. — Като шивач, който вдява игла, Птолемей изпращаше хора по прохода в града. Те трябваше да се присъединят към онези, които аз бях изпратил преди това. От това, което знам, те са влезли в града през пресъхнал кладенец в квартала на грънчарите. Членовете на анти-персийската партия в града ги приютили. Сега имаме достатъчно хора в града, за да представляват сериозна заплаха за Мемнон.

— По какъв начин?

— Накарах ги да ми дадат сигнал, когато сметнат, че имат достатъчно хора в Халикарнас, за да предизвикат размирици или да вдигнат бунт. Снощи го видях — пет запалени стрели в нощното небе. Птолемей има строги заповеди. Щом в града се съберат достатъчно хора, те ще се облекат и въоръжат като македонци и ще се постараят шпионите на Мемнон да ги забележат.

Лекарят се разсмя.

— Какво има? — попита Александър.

— Казал си, че ще превземеш Халикарнас както Агамемнон Троя. Птолемей е твоят Троянски кон.

— Точно така!

— Мемнон сигурно е ужасен!

— Би трябвало. Ако заподозре, че зад гърба му има противникови войници или по-лошо, че в града може да избухне бунт и да го отреже от войските в пристанището и персийската флота, хубавичко ще си помисли. — Александър се обърна и погледна към входа на палатката. — Вече притъмнява — прошепна той.

— Защо не си казал на никого за това?

— Заклех Птолемей да пази тайна. Никой освен мен не знаеше. Никой от мъжете, които отидоха в Ниса, няма да се върне преди да завземем града.

— А Аристандър знае ли? Александър поклати глава.

— Теламоне, ти си лекар, а не войник, но се опитай да се поставиш на мястото на Мемнон. Хората ти са по укрепленията край Тройната порта. Обсадните ми машини няма да престанат да рушат стените.

— Но щом Мемнон се бои от въстание — прекъсна го Теламон, — той ще бъде нащрек. Може да се справи със заплахата в града.

Александър поклати глава.

— Прекалено опасно е. Рискува да надцени силите си и сам да стане причина за онова, от което се опасява. Помисли, Теламоне.

— Ще организира атака — отвърна лекарят. — Ще се опита да отвлече вниманието с обща атака на обсадните ти машини, може би дори на лагера ти.

Александър леко го потупа по бузата, имитирайки любимия жест на Аристотел, когато говореше с ученик.

Много добре, мъдри лекарю. Мемнон не е и сънувал, че ще трябва да излезе извън градските стени, за да ме нападне. Ефиалт също, но няма да имат избор. На тяхно място и аз бих постъпил така. Ще нападна с всички сили, ще избивам стрелци, ще изгоря обсадните машини, ще атакувам лагера, а после ще се върна в града, за да се справя с бунта.

— Птолемей в града ли е? Александър поклати отрицателно глава.

— Не, животът му е прекалено ценен. Има строги заповеди да остане при скалите в Ниса и да изпрати хората си вътре. — Царят направи гримаса. — Както се досещаш, не бих могъл да кажа и дума за това на когото и да е. Трябваше да открия дали проходът може да бъде използван, дали мога да вкарам достатъчно хора в града. Представяш ли си какво би станало, ако Мемнон беше разбрал за това? Щеше да претърси града из основи. Питий е бил единственият, който е знаел за тунела. Открил го, докато надзиравал строежа на градските стени.

— Ами Певецът от Ефес?

— Семейството му е в Македония. Майка ми се грижи за него. — Александър леко се усмихна. — Възнаградихме го богато.

— Но ако персите са го заловили? Царят вдигна рамене.

— Било е твърде късно. Не би ме предал, защото персите нямаше да го помилват. — Той побутна назад стола си. — Освен това имам приятели в Халикарнас, които са се погрижили за него. Не се тревожи за Певеца от Ефес.

Теламон се взря в лицето на царя.

— Сега ти ще бъдеш обсипан с почести, нали, господарю? — попита той тихо. — Великият Халикарнас пада като зряла ябълка в ръцете на гениалния македонски пълководец, майсторът на обсадите, пред който никоя порта не остава затворена. Звездата ти ще се издигне още по-високо в небосклона. „Може ли някой град да устои на този мъж?“, ще се питат хората. „Очевидно той е избран от боговете и те го обсипват с благоволението си.“

— Новините ще се разпространят в цяла Персия и Гърция. — Александър разпери ръце. — Победа, голяма като тази при Граник.

— Баща ти каза ли ти за Ниса?

— Не, но казал на новата си жена Евридика. Когато убиха татко, майка, разбира се, залови Евридика и заплаши да убие нея и новородения й син, ако не й каже всичко, което знае от Филип. Горкото момиче й повярва и призна всичко: кои са любовниците на Филип, какви са тайните му. Как пиян след сватбата се похвалил, че може да превземе непристъпния Халикарнас.

— И Олимпиада ти каза?

— Разбира се. — Царят се изправи. — Точно след като уби Евридика и сина й. — Той се заигра с пръстените по ръцете си. — Аз нямам пръст в това, но познаваш майка ми. Не може да понася съперници. Тя ми разказа за скалите на Ниса. Не беше разбрала всичко, но аз се досетих. Познавах мисленето на баща си. Когато обсади Византион, Филип изпратил съобщение на гражданите му, че бил склонен да превземе града по мирен начин, но техните архонти му поискали твърде много пари, за да го стори.

— И какво стана?

Александър се разсмя.

— Повярвали му, избили архонтите и онези, които подкрепяли татко, му отворили портите.

— И ти ще превземеш Халикарнас?

— Ако боговете са на моя страна, Мемнон ще нападне довечера, но аз ще го очаквам. — Александър отново седна.

— Утре по това време може би ще пируваме в двореца на градоначалника. А сега, Теламоне, продължавай с работата си, но преди това ми разкажи какво друго стана във Вилата на Кибела.