Ганчо Ценов
Кроватова България (3)

1. Методът на В. Златарски

Посочените дотук факти Златарски не е взел под внимание, а казва измислици, че стара България се намирала в Азия. Понеже неговата цел не беше да установи истината, а да защити тезата, че българите са късни пришълци в днешното си отечество, над което те нямат историческо право, то за защита на тази теза той или не съобщаваше данните, които я опровергаваха, или пък, ако ги съобщаваше, предаваше ги в изопачена форма. Да кажем, че Златарски не е бил разбрал изложеното от нас за Стара България, защото за това се иска малко повечко напрягане на ума, но има очевидни факти, които той е знаел, и понеже не е могъл да ги опровергае, той просто ги е премълчал. Тук нека посочим само няколко такива:

1. Златарски е знаел, че според Никифор Грегорас, както посочихме, българите преди шести век са владеели не само двете Мизии, но и Македония и останалата Илирия, но той е премълчал този факт.

2. Златарски е знаел, че в хрониката на Манасий се казва, че по времето на император Анаетасий (491–518) българите завзели долната Охридска земя и цяла Македония, но го е премълчал.

3. Златарски е знаел за картата на св. Йероним (IV в.), в която Мизия е наречена България: mesia hec et vulgaria, но не го е споменал.

4. Златарски е знаел, че в хрониката на владиката Йоан от Никиу, Мизия е наречена „провинция България“. Там се казва, че роденият в Залдаба, днес Шумен, Виталиан се е бил надигнал (516 г.) против император Анастасий. Срещу него император Анастасий е изпратил по море към Варна военачалника Кирил. Сражението станало между Шумен и Варна, след което Кирил се оттеглил във Варна и спрял там, а Виталиан останал в провинцията България.^[1]

Ако ставаше дума само за българи, би могло да се помисли, че българите по това време са дошли отнякъде си в Мизия. Но понеже самата Мизия в четвърти и пети век се е казвала България и провинция България, явно е, че старите мизийци са наричани българи и че България преди Аспарух е била провинция на Източноримската империя, което потвърждава казаното от Теофан, че Стара България е опирала до Босфора. Тези „дребни“ факти Златарски благоволил да премълчи.

5. Златарски е знаел, че Йордан (VI в.) пише, че българите са живели покрай Черно море, и то на юг от Дунав, защото оттук те веднъж се съюзили със склавените и антите, които са живели на север от Дунав, а друг път — с гепидите и херулите, които живели в Горна Панония. Той е знаел, че както пише Равенският козмограф (IV в.), според Йордан, „в Долна Мизия, Тракия или Македония само българи живеят“^[2].

И тази „дреболия“, която опровергава тезата му, че българите са били доведени в Долна Мизия от Аспарух, а Тракия и Македония никога не са били български, той премълчава.

6. Златарски е знаел за списъка на българските князе, в който Ирник — най-младият Атилов син, се споменава като български княз, който след 460 г. е князувал на юг от Дунав, в днешна Добруджа; че княжеството на князувалия преди Аспарух, Безмер се е простирало от двете страни на Дунав; че българската династия произлизала от племето „доуло“, стар крайдунавски скитски народ, а не от самоеди, туркотатари и пр. диваци. На всичко това Златарски не е обърнал внимание и пише измислици, че Аспарух за пръв път бил довел турски българи в Мизия и пр.

7. Златарски е познавал много добре трудовете на Константин Порфирогенет, който пише, че император Константин Велики (306 до 337) поради партизанските нападки на скитите (хуните) и на самите българи направил от Тракия особена тема (за защита на Цариград), от което се разбира, че българите по времето на Константин Велики са живели в Мизия, пък и в Тракия.^[3]

На друго място, описвайки появяването на сърбите в историята, станало по времето на император Хераклий (610–641), когато те отнякъде си дошли при императора, Порфирогенет пише:

„Когато България се намираше под римска власт, умря князът на сърбите, който бе избягал при императора“.

Понеже тези свидетелства потвърждават Теофан за това, че Стара България е обемала и Тракия до Босфора, и Дарданелите, и понеже от тях и слепите виждат, че преди Аспарух България е съществувала на юг от Дунав и че тя е съставлявала част от Римската империя, Златарски, за да защити мисълта, че българите са диви „самоеди“, не ги споменава. Разбира се, че щом всичко това се премълчи, тогава българите са всичко друго, но не и онова, което са.

Но наука ли е това и с право ли се искат пари от българския народ за тази наука?

2. Гръцки и латински автори за старинността на българите

Най-важните свидетелства Златарски не съобщи, а онези, които той спомена, ги спомена в изопачена форма. Тъй например, Теофан, който нарича българи живеещите в Тракия и Илирия Прокопови хуни, отбелязвайки събитията в Източната Римска империя под година 494, пише: „В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек.“^[4]

Теофан, като нарича българите „тъй наричаните сега българи“, иска да каже, че тракийците и илирийците сега били наричани българи. Ако става въпрос за народ, който отначало е носил името българи, той би бил наречен „българи“, а не „тъй наричаните българи“. Теофан говори и за араби, арменци и пр., обаче не ги нарича „тъй наричаните араби, арменци“ и пр. Като казва „тъй наричаните българи“, той иска да каже, че името на този народ досега е било друго, а сега е българи.

В. Златарски споменава приведеното тук в своята История (I.46) тъй: „Теофан пък, като говори за това нашествие (на кутригурите, за които Теофан тук нищо не говори — б.а.), споменава, че българите нахълтали и в Илирия, преди да се узнае за тях!“ Българите значи се били вдигнали от Азия и без да ги забележи някой, преминали реките Волга, Дон, Днепър, Днестър и Дунав, прекосили Стара планина и Родопите и „нахълтали в Илирия, т.е. Македония и Албания, без да ги забележи някой“. Дяволи българи! Когато от Теофан се разбира, че недоволните от римското владичество българи са водили в Илирия и Тракия партизанска война против римляните.

Теофан е живял в края на VIII и началото на IX век, а Комес Марцелин, който е илириец и съвременник на тези събития, отбелязва в своята хроника под година 499 следното: „Арист, военачалникът на илирийските войски, с петнадесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши, било като бягаха, било като падаха от брега в реката“.

Тук като българи са обозначени Прокоповите хуни, защото те обитавали прохода Цурта. Понеже пратената против българите римска войска била окончателно разбита, кой остана тогава господар на Тракия? Българите. Българите, след като разбили римската армия в Тракия, нахлули тогава в Илирия или Македония. Тези събития са станали по времето на император Анастасий, а в Манасиевата хроника се казва, че тогава българите били заели долната Охридска земя и цяла Илирия. Всичко това Златарски не е бил видял или пък не е бил разбрал. Сега нека обясним един факт, с който много пъти се злоупотребява.

Двамата Теодориховци: Теодорих, Триаровият син, и Теодорих, Теодомировият син, заплашвали съществуването на Византийската империя. Теодорих, Триаровият син, заплашвал от Одринско Цариград, а другият Теодорих — Илирия, и бе завзел даже Епидамнус (Дурацо). Тогава император Зенон се видял принуден да се свърже в съюз с тъй наречените българи, обаче Теодорих, Триаровият син, отблъснал хуните и се отправил за Цариград.^[5]

Като българи Йоан Антиохийски тук е означил хуните, защото Триаровият син отблъснал хуни, за да продължи пътя си, а трябваше да отблъсне българи.

В. Златарски предава това събитие по следния начин:

„Към 80-те години на V век у съвременните писатели изпъква името не на хуните(?), а на българите. Така Йоан Антиохийски ни съобщава, че през 482 г., когато остготите нападнали придунавските провинции, император Зенон (474–491) се видял принуден да повика на помощ «за пръв път тъй наричаните българи»“.^[6]

Зенон не „повика“, а се свърза в съюз с живеещите между Цариград и Адриатическото крайбрежие българи главно против остроготския Теодорих, който не се намираше на Дунав, а в Дурацо, на Адриатическия бряг, и се готвеше да навлезе в Тесалия. За да защити тезата, че българите са късни монголски пришълци, Златарски си служи с неистини, като казва, че това събитие е станало на Дунав, докато то е станало на адриатическия бряг. Според Златарски „Зенон бил повикал от Централна Азия българите против остготите, които заплашвали дунавските провинции“, без да знае, разбира се, че остроготите слязоха от Панония на юг и завзеха най-напред Македония; че бащата на Теодорих Теодомиров умря в Прилепско; че Теодорих Теодомиров тук наследи баща си и оттук заплашваше Цариград и пр.

Но да кажем, че Зенон е довел българите от Азия на Балканския полуостров. Добре. Тези българи отсега не изчезнаха оттук. Те, както по-горе посочихме, разбиха в 499 г. римската армия при Чорлу и останаха господари на Тракия, като завзеха и Македония. Но Златарски, който си е поставил за цел да докаже, че Тракия и Македония, които са нужни на други народи, никога не са били български, пише, че събитията, които са ставали в Илирия, били ставали на Дунав! Младенов би казал, че той волно, умишлено, заблуждава читателите си.

3. Сабиниановци

За да се бори с готите, които от една страна, застрашаваха Цариград, а от друга — Епир и Тесалия, Зенон се обърна за помощ към живеещите между Тракия и Адриатическо море българи и назначи Едеския (Воденския) войвода Сабиниан за военачалник срещу Теодорих Теодомиров. Сабиниан съумя с разни маневрирания да накара Теодорих да напусне Адриатическото крайбрежие и Македония, но без да го унищожи. Понеже Зенон не бе доволен от този начин на действие, той изпрати убийци да унищожат Сабиниан, когото историците наричат Велики Теодорих Кривогледият, или Триаров, падна от кон и умря, а Теодорих, Теодомировият син, се примири със Зенон и се оттегли в Мизия, която той напусна през 488 г., за да замине за Италия и да я завладее за Зенон. Отивайки за Италия, той минал през Сирмиум, където с измама покорил и убил Трапстил, княз на гепидите. В същото време той тук (в Долна Панония) повалил на полесражението в една голяма битка и Буса, княз на българите.^[7]

От приведеното се вижда, че българите по онова време (488 г.) са населявали не само Македония, но и Долна Панония. Не българи завариха в Панония готи, а напротив — готи завариха българи там.

След смъртта на Сабиниан Велики илирийски или македонски войвода станал синът му пак на име Сабиниан, когото Теодориховият възхвалител, Тицинският епископ Енодий, нарича български войвода.

След като Теодорих станал италиански крал, той поискал да присъедини и Сирменската област към Италия, защото тази област е спадала по-рано към Западната Римска империя. В Сирмиум князувал тогава гепидският княз Тразерик, синът на Трапстил, когото Теодорих е убил при заминаването си за Италия. При Тразерик живеел и братовчед му Мундо. Тразерик постоянно уверявал Теодорих в своята преданост, но той не му вярвал, и изпратил своите благородници Пиций (Пеца) и Хардуик с непосвещавана дотогава в бой младеж, за да завземат Сирмиум. Пиций успял да завземе града без бой и управлявал областта хуманно като собствена, а не я ограбвал като завладяна. Гърция обаче използвала това положение на събитията, за да предизвика война с българите. Опряна на готската помощ, тя искала да сведе българите под свое опекунство. За тази цел тя спечелила гепида Мундо на своя страна, който тероризирал българите с плячкосване. Йордан ни говори за тези събития, както следва:

„Теодорих изпроводи своя граф Пеца, който заемаше първо място между първенците му, да вземе Сирмиум. Пеца пропъди тамошния княз Тразерик и завзе града. След това потегли против Савиниан, военачалника на Илирикум, който се биеше тогава с Мундо при Маргоплан (днес Кюприя на р. Морава) и разби илирийската войска“.

„Този Мундо, прочее, който е от рода на Атила, бе избягал от гепидите^[8] и се скиташе отвъд Дунав в необработени и необитавани места. С помощта на отвсякъде събрани крадци, разбойници и убийци той завзе една кула (един кастел) на брега на Дунав, която се казваше Херта, и остана тук, където той живееше от ограбване на околността, крал на своите крадци. Нему впрочем, който се намираше в отчаяно положение и мислеше да се предаде, дойде на помощ Пеца и го спаси от ръцете на Салиниан, след което той от благодарност се подчини на крал Теодорих“.^[9] Понеже българите в Долна Панония и Горна Мизия били омаломощавани от Мундо, Теодорих използвал този случай, за да завземе Сирмиум, столицата на Долна Панония.

В хрониката на Комес Марцелин под година 505 между другото, четем за това сражение:

„Сабиниан, синът на Великия Сабиниан (който изпъди Теодорих от Епир) и войводата на войските, бе изпратен против гета Мундо… Сражението стана при Хореа-Марга (Кюприя на река Морава — б.а.). Много от неговите войници се изгубиха в това сражение и погинаха в реката. Той изгуби при това и обоза си, тъй че с малцина свои едва може да се спаси в кастела Нато“.

Пиций или готите и Мундо са се сражавали впрочем на Морава с илирийци. Тези илирийци се наричат от Енодий, който е свидетел на сраженията, българи.

Пиций е успял да завземе без бой град Сирмиум, защото българите са били заети в бой с Мундо. И понеже считал завзетата земя за върната, а не за заробена, затова не я оплячкосал, а й служил с равномерно разпределение на тежестите. След това Енодий пише:

„По времето на тези усмирители Гърция чрез посегателството на съюзника (готски) Мундо прояви несъгласие с тамошното (българското) ръкополагане, като свеждала своите българи (от които тя била застрашена) под опека, понеже по време на боевете си служила с кастела (който Мундо зае). Тогава (заплашеният) Мундо, мислейки, че за да се защити, е достатъчно, ако твоите (Теодориховите) кохорти биха узнали как би изпатил той, с бързи пратеници съобщи за опасността си“.^[10]

Дошлият на помощ Пиций, като видял отдалеч необузданата българска младеж, настроил с една пламенна реч своите хора за бой против българите.

Йордановите и Марцелиновите илирийци Енодий нарича българи. Най-важното обаче, което научаваме от взелия участие в тези събития Енодий, е, че Гърция, или Византия, е била инсценирала тази война, за да подчини българите, които тя наричала свои българи; считали ги за хора на Византийската империя. Досега Византия употребяваше ту тоя, ту оня Теодорих против българите. Сега, когато Теодорих Теодомиров с настаняването си в Италия стана силен, тя реши да си послужи с тази сила против непокорните си българи. Привлякла на своя страна бандита Мундо и чрез него тиранизирала населението в Мизия покрай Дунав. Наричайки мизийците българи, Енодий потвърждава по-стария Йероним, който нарича Мизия България.

Българите излезли против споменатото от Йордан ограбване начело с илирийския и македонския военачалник Сабиниан, когото Енодий обозначава като български войвода. Това сражение между подпомогнатия от готите Мундо и Сабиниан се сочи като най-кръвопролитното сражение, което по онова време е ставало.

Енодий казва: „Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си, и че в човешкия род гот се осмелява да противостои на българин, и българин — на гот. Най-сетне готите победили.

След това двете римски империи се повърнали на старата си граница“.^[11]

Българите значи досега са пречили на цариградската и римската държава да граничат една с друга, от което също така се разбира, че българите са били стари тракоилирийци. Излагайки поражението на Сабиниан, Енодий казва на Теодорих: „Виждам пред себе си проснат българския войвода, на когото твоята десница ограничи свободата.“ А след това, радвайки се на бягството на този български войвода, Енодий казва: „Има ли защо още веднъж да разправям за поражението на войската и за срамното бягство на войводата Сабиниан?“^[12]

Енодий обозначава илирийския войвода Сабиниан като български войвода. Църквата на илирийеките българи Гърция е искала да постави под своя опека.

За тези българи Енодий казва още, че преди Теодорих те са били народ, на който всичко, каквото е поискал, е принадлежало. „Те преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде: сега обаче считат, че само онази част на империята им е затворена (недостъпна), която ти защитаваш. Набързо ще премина много неща, да не би ти, поради губене на време с писане, късно да пристигнеш и свещта на курията (сената), която дълго време бе принудена да свети в сянка, по-късно да светне“.^[13]

И оттук приведеното се вижда какъв народ са били българите и каква роля са играли в Римската империя.

След отслабването на императорската власт, особено в Рим, те били фактически господари на Тракия, Илирия и Македония и поставили в сянка римската курия, т.е. тази курия загубила всякакво влияние. Чак след победата на Теодорих над българите тя започнала отново да просветва под неговата защита и двете римски държави (или Византия и Италия) започнали отново да граничат една с друга.

Йордан и Марцелин обозначават Сабиниан като илирийски войвода. Онези, които не са проучвали основно тези въпроси, мислят, че Сабиниан като илирийски войвода е бил всъщност византийски войвода. Това не е така. В старо време не е имало обща наборна система в днешния смисъл, а отделните племена са воювали начело със своите племенни водители или войвода. Сабиниан е бил илирийски войвода, стоял е значи начело на илирийци, които не са били безусловно подчинени на Цариград. Източните българи са имали също свой племенен началник или войвода. Когато Атила е преминал Искър и е нахлул в Източна България, насреща му са излезли източнобългарските войводи, като Аспар, Арнегискъл, Аеробинд и др. Тези войводи са обслужвали и Византийската империя. Когато илирийците са ставали непокорни на византийската власт, против тях са се изпращали тракийци, и обратно. Против Теодорих Теодомиров и наследника на Аспар, Теодорих Триаров, Зенон е повикал илирийските българи, войвода на които тогава е бил Сабиниан Велики. Сега пък против илирийските българи е повикан Теодорих Теодомиров и т.н. Тъй българските племена се биеха помежду си за благото на трети.

Няма по-необоримо свидетелство, че българите са стари тракоилирийци, от това на Енодий.

Същото се разбира и от Касиодор, министъра на Теодорих Велики.

Той предава едно писмо от 527 г. На крал Атанарик до патриция Киприян, в което, като изтъква неговите войнствени добродетели, казва:

„Виждал те е до сега праотечественият^[14] Дунав да воюваш: не те плашеше Морава, за да може Италия да завземе Сирмиум“.^[15]

Сирмиум (или Долна Панония), както и Мизия и Илирия преди тази победа са били български. Когато Теодорих, отивайки за Италия мина оттук, той удари върху българите. Не българите като малка ордица са се били качили на аероплани, за да дойдат в Панония и да нападат готи и византийци, а те бяха нападнати от последните: не те заеха чужда земя, а чужденци заеха тяхната.

Касиодор и Енодий потвърдиха по един блестящ начин тезата, че българите са стари тракоилирийци. От тях ние разбрахме защо Мизия в IV век се е наричала провинция България: защото старите автори са считали българите за стари мизийци и стари илирийци.

Какво прави обаче В. Златарски?

Той просто премълчава тези факти. А които от срам не е могъл да премълчи, той ги изопачава. За да представи българите като късни пришълци, той пише за Мундо следното: „И Марцелин и Енодий, и Йордан ни разправят, че един варварски войвода Мундо, който водил потеклото си от рода на Атила, помогнал със своите българи през 505 г. на остготите в едно сражение против императорските войски“.^[16]

Очевидна неистина, защото казаните автори пишат тъкмо обратното. А именно, че Мундо, готите и Византия са воювали против българите, а не, че Мундо предвождал българи против Византия. Непознаващ историята, Златарски обозначава предвожданите от Сабиниан илирийски българи като „императорска войска“! Как може да се каже, че българите са воювали на страната на готите, когато Теодориховият министър Касиодор пише, че Теодорих завзел Сирмиум, след като разбил българите? А върху Енодий Златарски пише само следното: „Енодий, епископ на гр. Павия, който е живял между 473 и 524 г., в панегирика си към Теодорих Остготски казва, че той още от млади години се прославил с победите си над непобедимите дотогава българи. Същият Енодий споменава и за друго едно сражение на готите с българите, което е станало пак в Теодорихово време, но в което сам Теодорих не взел участие поради напредналите си години“.^[17]

Казаното тук е от началото до края измислено, защото в посочения от Златарски източник няма казано подобно нещо. Първото предположение от тук приведеното не е казано от Енодий в похвалната му реч към Теодорих, а е казано от Атанарик относно войводата Толуин. И второто предположение не се намира в посоченото от Златарски място. От това трябва да се извади заключение, че Златарски не е чел Енодий и Касиодор — най-важните автори за старата българска история, и споменава имената им само за украшение, да покаже, че е „учен“ човек. Понеже свидетелствата на Енодий и Касиодор опровергават неговата теза за късното идване на българите, то той ги е смотолевил по горния начин. Наука ли е това?

След гореказаното за Енодий, Йордан и Марцелин, Златарски вади следното заключение:

„Приведените тук известия ясно свидетелстват, че към средата на втората половина на V в. българите започват от черноморските си живелища да играят първенстваща роля в областта на средния и долния Дунав, и дотолкова се засилили, че съвременниците ги смятали за непобедими, а византийският император, както и близките му съседи ги викали на помощ против германските си врагове, като са разчитали както на тяхната сила, тъй и на старата им вражда с остготите“.^[18]

Това е измислица от началото до края, защото посочените автори не говорят за българи покрай Черно море и Дунав, а за такива в Тракия, Илирия и Панония. Сражението не става заради черноморските брегове, а за Сирмиум. Както и да е, от Енодий, Йордан и Царцелин, Златарски бил извадил заключение, че българите са били многоброен народ и че в V в. Играели водеща роля покрай Черно море и долния и средния Дунав. Това добре, но какво стана с тезата на Златарски, че българите до VII век са били живели в Азия и че едва към края на VII век Аспарух бил довел в устието на Дунав една малка ордица от стотина души, както и че едва „хановете“ Крум и Омуртаг били разширили българската държава и към средния Дунав? Коя теза е права? Как стигна Златарски до убеждението, че българите още в V век са живели като голям народ покрай Дунав и Черно море? Преди работите на Ценов или след тях?

4. Виталиан. Гръцки автори за старинността на българите

Енодий каза, че войната против българите била започнала, защото Гърция не била съгласна с българското ръкополагане. Поражението на българите се използва от император Анаетасий. Той веднага след това заточи илирийските владици, или владиците на онези българи, които под водителството на Сабиниан отстояваха своята свобода на р. Морава в Мизия. А именно владиката на Ниш, Сердика (София), Пауталия (Кюстендил), Охрид и Никопол (на залива Арта). Обаче североизточните братя на илирийците не останаха хладнокръвни към тази неправда спрямо техните илирийски братя. Православните на Скития и Мизия и другите области поканили родения в Залдаба (Шумен) Виталиан (сина на Патрикиол, водителя на федератите) да се вдигне за това против безбожния Анастасий.^[19]

Заради илирийските владици против Анастасий се били вдигнали скитите и мизите, т.е. североизточните българи.

Йоан Малала, който е почти съвременник на тези събития, пък пише:

„Във времето на неговото (Анастасиевото) царуване се вдигна тракиецът Виталиан поради заточените владици, както се казва, и завзе Тракия, Скития и Мизия до Одеса (Варна) и Анхиало, предвождащ голямо множество хуни и българи.“

Тук скитите са наречени хуни, а мизите — българи.

Важно е това свидетелство и за това, защото тук хуните и българите са отбелязани като две отделни племена. Хуните са скити, които са живели предимно на север от Дунав — в Дакия, а българите — мизи, които са живели на юг от Дунав.

Водител на поетата сега борба е бил мизиецът Виталиан. Тук нека кажем за него, той ще ни интересува и по-нататък, че е бил по онова време и главнокомандващ византийската армия. А това значи, че Византия тогава се е опирала на военната мощ на източните българи. Теофан казва, че Виталиан е бил син на комита (управител) на федератите (съюзниците), от което се разбира, че Мизия по онова време е била във федеративни отношения към Цариград. Тази федерация даде на мизийците император Константин Велики, защото му помогнаха да основе самодържавието си и да съгради Цариград. Това трябва да се знае, за да може да се разбере по-нататъшният ход на българската история. Понеже мизийските българи са се ползвали с известна автономия, то ние не намираме никакъв стремеж на Цариград за властване над тези българи; това, разбира се, се отнася до по-старо време. Сега Цариград или Византия се е стремила предимно да запази властта си над илирийските българи, които тя е считала за пряко подчинени. Затова ние четем, че император Анастасий заточил илирийските, а не и мизийските и тракийските владици.

Понеже мизийските българи изповядваха същата християнска вяра, както илирийските, те не можеха да търпят своеволията на Анастасий, надигнаха се и завзеха Тракия почти до Цариград. За да не падне и Цариград в техни ръце, император Анастасий съгради дългата стена от Черно море до Силимврия на Мраморно море „против нахлуванията на мизите или българите и скитите“.^[20]

Дългата стена е била съградена против мизийците (или българите) и скитите (или хуните), които се бяха вдигнали против цариградското владичество.

Всички тези отдавна известни факти не се използват от В. Златарски.

5. Юстин и Юстиниан

Българите се усмириха едва след смъртта на Анастасий, когато цариградският престол се зае от сенатора Юстин, който бе подпомаган от своя млад, но даровит братовчед Юстиниан. И двамата бяха македонци, или илирийци. Делото на българите се подобри. Сваленият от Анастасий Виталиан бе отново назначен за консул и главнокомандващ. Обаче работите не се развиха тъй, както се предполагаше. Виталиан беше най-популярната личност във Византийската империя. Народът го искаше за император. Заради това Юстиниан, който сам се готвеше да заеме мястото на стария си чичо, изпрати убийци да го унищожат. Той стана, след това консул, а след смъртта на Юстиниан в 527 г. — император.

След убийството на Виталиан, българската революция отново започна.

През 526 г. умря италианският крал Теодорих Велики. Тогава съюзникът му Мундо напусна готите и се постави в услуга на император Юстиниан (527–565 г.) против българите. Юстиниан го назначи за илирийски военачалник. Но когато Мундо отишъл в Илирия, т.е. Македония, защото шлемът му е намерен в Охридското езеро, върху него се нахвърлили хуни заедно с голямо количество разни други варвари, пише Малала.^[21]

А Теофан, който обикновено нарича Прокоповите и Малаловите хуни българи, предава горното тъй:

„Като пристигнал в Илирия (Охридско), излезли българите, едно голямо множество, но той се нахвърлил върху тях и ги погубил всички“.^[22]

Отнася се до същите българи, които през 505 г. се сражаваха с Мундо под водителството на македонския войвода Сабиниан при Кюприя на Морава. Понеже Мундо бил техен неприятел, те са го посрещнали с оръжие в ръка и го принудили да си хвърли шлема в Охридското езеро.

Как предава този факт В. Златарски? Предава го така: „Към това голямо нашествие на хунокутригурите се отнася и известието на Малала за резултата му в Илирия, именно, когато новоназначеният комендант на Илирия, Мундо, родом гепид, се научил, че хуните (Теофан ги нарича българи) с голямо количество разни варвари нападнали Илирийската страна, той ги ударил и съвсем ги разбил“.^[23]

Очевидно изопачение на факта, защото не хуните или българите се били качили в Централна Азия на аероплани, за да дойдат в Македония и да нападнат Мундо, а напротив — той дошъл при тях и те му излезли насреща, защото е бил техен смъртен неприятел. А къде остана тогава твърдението на Златарски, че Мундо е българин и предвождал българи против императорските войски?

Комес Марцелин, който е работил в канцеларията на Юстиниан I, отбелязва в своята хроника, че през 499 г. Арист се сблъскал с българите на р. Тцурта в Тракия, където претърпял голямо поражение, а под година 530 той отбелязва, че Мундо се обърнал и към българите в Тракия и ги разбил.

От 494-та и 499-а до 530 г. ние постоянно намираме българи в Тракия и Илирия, когато Златарски представя работата тъй, като че ли тук не е имало българи, и че българите сега са нахлули отнякъде по тези места да ги ограбят и пак да избягат в Централна Азия.

6. Тракийските хуни

Сега нека се спрем при близките до Цариград провинции. Прокоп и Калиник наричаха тракийците предимно хуни. Според Прокоп покрай Босфора и на Галиполи от памтивека са живели хуни. Юстиниан, който с отстраняването на Виталиан бе изгубил симпатиите на тези хуни, се мъчеше сега да ги привлече някак си на своя страна и успя да направи това с князуващия около Босфора хунски княз Горда, или Грода (528 г.). Съотечествениците му обаче не останаха доволни от подчинението му на Юстиниан и го убиха, а за княз избраха брат му Мугела. Понеже тези хуни се опасявали, че Юстиниан ще ги накаже за това, те, за да осуетят наказанието, избили императорската стража, която пазела Цариград, заедно с началника и трибуна Далматий. Тогава Юстиниан назначил за комендант на босфорската стража бившия консул Йоан, син на Йоан, който е убил Сабиниан Велики, и му заповядал да постави квартирата си в Хиеро (на устието на Златния рог).^[24] След това Юстиниан изпратил по море една експедиция към Варна срещу хуните или българите в Мизия. Според Малала на нея се противопоставили два хунски, а според Теофан, който точно преписва Малала, двама български князе. Теофан пише: „В тази година (531 г.) се раздвижиха в Скития и Мизия двама български княза с много българи и други (съюзници)“.

Най-напред българите разбили византийците, но те получили подкрепление и разбили българите: двамата български князе паднали в сражението. Зарадвани от успеха си, византийците потеглили през Тракия за Цариград, обаче в Тракия ги посрещнали други българи, които им нанесли съсипващо поражение, та само малцина могли да избягат живи. „Отсега-нататък настана мир в Тракия“, пише Малала.

Тракия по онова време (531 г.) е била поселявана от българи и идващите откъм Мизия византийци тук са попаднали в българска земя. Това не е някакво случайно явление, защото по-старият Комес Марцелин е писал, че в 499 г. българите съсипващо разбили римската войска при Чорлу, а още по-старият Калиник е писал, че хуните дотолкова се засилили, че завзели повече от 100 града в Тракия. Трябвало е впрочем тракийските българи да разбият византийците и да ги пропъдят от Тракия, за да настане мир там. Кой бе тогава, в 531 г., господар на Тракия? Явно българите.

Българите не се задоволиха само с разбиването на византийците в Тракия. Те продължиха освобождаването на своите сънародници чак до Йонийско море. В моето изследване: „Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven“ (S. 252, 278), аз съм посочил, че пелопонесците не са били гърци, а са спадали към тракийската или българската раса. Като се има това предвид, разбира се казаното от Прокоп, че хуните навлезли в Тесалия и след като унищожили всички елини, с изключение на пелопонесците, се върнали.^[25]

Унищожавани са впрочем само елините, а не и пелопонесците. Правела се е разлика между елини и пелопонесци. Хуните са считали пелопонесците за свои сънародници, та са искали да ги отърват от елините.

А в своите анекдоти Прокоп пише:

„В Илирия и цяла Тракия, т.е. от Йонический залив (Арта) до предградията на Византия, там, където селището се населяваше от елини и херсонити, хуните, склавените и антите извършваха почти всяка година, откак Юстиниан стана император (527 г.), непоправими злини над хората (елините и херсонитите). Аз мисля, че при всяко нападение повече от двеста хиляди от живеещите тук ромеи (гърци) биваха отвеждани или заробвани, тъй че цялата тая земя най-сетне действително се съедини със скитската пустиня“.^[26]

Йордан пише тук българи вместо хуни. Той казва в своята Romana, Momsen: (Р. 52) „Такива са работите в Римската република, освен това всекидневните настоявания (за правдини) на българите, антите и склавените“. Българите, значи били присъединили земята от Йонийския залив до Цариград към останала Скития. Касаело се е за земята на заточените от Анастасий илирийски владици.

Най-важното, обаче, което научаваме от Прокоп, е, че българите са водили в случая национална борба: те са искали да очистят българската земя от гръцкия елемент; преследвани са според Прокоп само гърците. Какви са били другите поселници на казаните земи, се разбира от живелия по това време Малала, който нарича мирмидоните, тесалийски народ, българи. Той пише, че Ахил, прочутият войвода на елините против троянците, е имал своя (не елинска) армия, състояща се от тъй наричаните тогава мирмидони, които сега (в VI в.) се наричат българи.^[27]

Мирмидоните не са били елини, а българи. Тези тесалийски българи са освобождавали северните българи от гърците. И както Анастасий библиотекар пише, мизийските българи в случая са се били съединили с тези в цяла Тесалия, двата Епира (от Арта на север), Дардания и пр., въз основа на родовото право.^[28]

Тъй българите принудиха Юстиниан да създаде в Илирия за освободените от гръцкото духовно и политическо робство българи, отделна архиепископия, което той през 535 г. направи, като постави седалището й в родния си град Охрид. Но за това ще кажем няколко думи по-нататък.

В. Златарски предава гореприведените факти със следните думи: „… а за първите години от Юстиниановото царуване същият автор (Прокоп) казва, че не се минала година, откак Юстиниан взел властта над ромеите, да не нападат хуни, склавини и анти в Илирия, Тракия, Елада и Херсонес: те опустошавали цялата страна от Йонийско море чак до предградията на Цариград и я обръщали в «скитска пустиня»“.

Понеже познанията на Златарски по гръцки бяха слаби, той съвсем не е разбрал горния текст. Според него хуните нахлули от Азия в Елада за грабеж, а Прокоп пише, че хуните очистили Илирия, или земята между Йонийския залив и Цариград, от гърци, и я съединили окончателно с останала Скития, или че окончателно я освободили от гърците, което се документира и с това, че за тази именно земя император Юстиниан създаде самостоятелна архиепископия.

Но преди да преминем към основаването на модерната българска държава, което всъщност е нашата цел, нека скицираме накратко казаното дотук.

Най-старите автори, които са споменали името българи, казват, че българите са скити: Стара България не е нищо друго, освен най-старото селище на скитите, което опирало до Босфора; самият Босфор е лежал в скитска земя; българите са живели покрай Тракийския провлак, преди той да получи името Босфор, т.е. преди Троянската война.

Старите автори казват, че Мизия е България или че българите са мизи, а мизите са не само стар тракийски, но и троянски народ.

Старите автори казват също, че българите са мирмидони, а мирмидоните са живели в Тесалия преди и по време на Троянската война.

От тези мирмидони-българи Ахил бе събрал наемници, за да се бие против северните им братя. С една дума, старите автори са единодушни в това, че българите са стари тракоилирийци; че са по-стари поселници на своето отечество, отколкото гърците на своето, защото гърците се разпространиха или увеличиха за сметка на българите, а не българите за сметка на гърците. Тракоилирийците пък принадлежаха към расата, която днес се казва славянска раса.

Противната страна не е могла досега да посочи нито един стар автор, който да казва, че българите са били фини, чуваши, самоеди, австралийски диваци, турци и пр. Нейната теза не почива на научни основи.