Джон Мадокс Робъртс
Конан наемника (9)

Девета глава
Игрите на господарите

Конан хъркаше на студения каменен под в тъмницата. Събуди го някакъв звук. Кимериецът се изправи, ослуша се и изведнъж усети, че нашийникът вече не е на врата му. Заедно с веригите той лежеше на пода. Беше отворен. Конан го взе и внимателно го разгледа, но не можа да види следи от закопчалка.

— Отново магия — промърмори той и го захвърли. Несъмнено го беше събудил звукът от падането на нашийника на пода.

Конан се изправи и започна да ходи бясно из килията, раздвижвайки схванатите си мускули. Беше освободен от веригите поради някаква причина и искаше да е готов за всякакви изненади.

Със силен грохот вратата се вдигна.

Конан се наведе и зачака да посрещне онзи, който щеше да влезе. Не беше въоръжен, но имаше ръце и крака, и зъби и беше готов да ги използува. Мина известно време и никой не се приближи. Предпазлив като дебнещ вълк, Конан отиде до вратата, после изскочи през нея. Огледа се. Беше в малък коридор, в който не се виждаха никакви врагове. В едната посока имаше няколко кръгли врати, а след тях — гола стена. В другата коридорът беше забулен в мрак.

Със силен металически звук вратата на неотдавнашната му килия се затвори.

— Мислите ли, че бих се върнал? — извика той. Знаеше, че го наблюдават и го чуват.

Тръгна към тъмната част на коридора. На няколко крачки от вратата намери сабята си, оставена върху каменния под. Грабна я и студеното желязо веднага повиши духа му. Единственото, от което имаше нужда сега, беше някой, когото да убие с нея. За предпочитане някой със сребърни очи.

— Няма да е зле да ми върнете и туниката — извика той. Не последва никаква реакция. — Е, нищо — промърмори Конан. — По-добре гол със сабя, отколкото с всичките си доспехи без оръжие.

Продължи да проучва коридора. Фактът, че му беше върната сабята, означаваше, че скоро ще му потрябва.

Стигна до стълби, водещи нагоре, и се заизкачва. Макар че никъде не се виждаше източник на светлина, въздухът беше обагрен със слабо сумрачно лъчение, достатъчно, за да вижда къде стъпва. На върха на стълбите Конан намери друга кръгла врата. По някакъв начин беше уверен, че тя не води в друга тъмница. Вратата бавно започна да се вдига.

Конан не изчака напълно да се отвори, а щом пролуката стана достатъчно голяма, за да провре тялото си, се хвърли на пода и се изтърколи под нея, скачайки на крака в мига, в който се озова от другата страна.

В кръглата стая отвъд вратата стояха двама напълно въоръжени мъже, които трепнаха при неочакваната му поява. Конан веднага атакува. Той нямаше приятели в този замък; всеки, когото срещнеше тук, с изключение на Елкуина, беше негов враг. Избра мъжа вдясно като по-удобен за нападение и нанесе удар, хванал сабята с две ръце. Острието се заби между бронята и защитната яка. Конан мигновено измъкна сабята и се завъртя, за да посрещне втория мъж. Първият, макар и мъртъв, пристъпи една крачка напред и се сгромоляса, кръвта бликна от раната му.

Вторият се приближи предпазливо. Бе защитен с най-съвършена ризница, изработена от безброй малки плочи, майсторски съединени, за да позволяват свободно движение. Малко бяха слабите места по тези ризници, а този човек не беше оставил съединението между нагръдника и шлема открито, както другия. Конан го заобиколи, държейки сабята максимално изнесена напред, острието застрашително насочено към отворите за очите. Той предпочиташе да сече, но знаеше, че върхът е по-ефективен срещу такъв вид ризници. Освен това по този начин можеше да държи мъжа на по-голямо разстояние, докато търсеше слабото му място.

Мъжът в ризницата държеше с две ръце дълга извита сабя. Изглеждаше доста остра. Както беше гол, Конан нямаше никакво желание да провери това. Зад него вратата се затвори.

Противникът се спусна напред невероятно бързо за човек в такава тежка ризница и поряза хълбока на Конан. Кимериецът кръстоса китки и извъртя сабята, за да блокира втория удар. Стомана се удари в стомана. Конан вдигна сабята си нагоре, описа широк кръг и я стовари върху рамото на мъжа, който се олюля, но ризницата му беше достатъчно здрава и издържа удара. Двамата мъже повторно заеха отбранителни стойки.

Човекът с ризницата повторно нападна, уверен в надеждната си защита. Този път Конан не контрира със сабя, нито се отдръпна, а пусна оръжието си и хвана с две ръце изнесената напред китка на противника си, после извъртя ръката му, докато тя изпусна сабята, и я изви надолу и назад.

Мъжът безуспешно се мъчеше да се освободи. Кимериецът мина зад него и изви ръката му още по-силно. Чу се силно изщракване и Конан разбра, че рамото е излязло от ставата. Беше безполезно да удря със сабя човек в такава ризница, но същият този човек можеше да бъде преборен така лесно, както и без подобна изкуствена защита. Конан пусна ръката му, хвана шлема с две ръце и завъртя главата, докато тя се обърна към гърба. Този път не можа да чуе нищо през стоманата, но освен ако вратът на мъжа не беше гъвкав като на кукумявка, той беше мъртъв. Конан пусна безжизнения труп и той изтрака на пода.

Вече можеше да огледа обстановката. Кръглата стая беше може би с диаметър десет крачки, с високи стени, над които имаше галерия. В момента покрай парапета й се бяха струпали хора в пъстроцветни облекла. Сребърните им очи светеха от задоволство от току-що видяното зрелище.

— Браво, герою — каза някой и Конан разпозна гласа на Сариса. — Сега по-добро ли беше от боя с необучени роби? Това бяха елитни телохранители на господаря на Преместващата се страна.

Един мъж, облечен в златни дрехи, й каза:

— Позволи ми да пусна трима души. Той положително няма да може да се справи едновременно с трима от моите хора!

— Не — отговори Сариса. — Следващия път трябва да опитаме нещо различно. Какво да бъде?

Между зрителите настъпи врява. Конан видя, че посред тях е коленичила Елкуина, все още покрита само с украшения. Конан побесня, защото видя по нежното й тяло червени белези от удари с пръчка. Китките й бяха вързани за парапета с неизменните вериги. Гневът, изписан на лицето й, беше не по-малък от неговия.

— Не можете ли поне да му дадете някакви дрехи? — извика тя.

— За какво? — каза предизвикателно Конан. — Аз имам повече с какво да се гордея, отколкото всеки мъж тук.

— Колко очарователно примитивен — отбеляза един от среброоките мъже. — Може ли да върши нещо друго освен да се бие?

Конан го викна с ръка.

— Слез долу, глупако, и ще ти покажа как изкормвам риба.

Избухна весел смях. Конан огледа парапета. Беше високо, за да скочи направо над него, но можеше да се хване с ръка и да се прехвърли. После щеше да избие лесно тази тълпа изроди и да освободи Елкуина. След това единствената им грижа щеше да бъде да намерят начин за измъкване от това място.

Планът беше много привлекателен, особено в частта си да изколи тези среброоки злодеи, които не се задоволяваха просто да убият жертвата си, а трябваше и да я унижат. Той реши да убие най-напред онзи със златните дрехи. В началото беше решил да започне със Сариса, но някаква вродена придирчивост винаги му пречеше да убива жени, колкото и лоши да бяха.

Без предупреждение Конан се затича с бързината на тигър право към стената и също като тигър скочи нагоре и се хвана за парапета. Сабята му беше много тежка, за да я държи със зъби, така че само едната му ръка беше свободна, а с нея едва ли щеше да се хване достатъчно здраво за парапета, за да се издърпа нагоре. Чу как всички горе ахнаха и в момента, в който сграбчи парапета, мушна със сабята си напред, но тя не достигна до изненадания мъж. Внезапно от ръката през цялото му тяло премина силен удар и той отскочи назад, далеч от парапета. Такова нещо не беше изпитвал никога. Конан се стовари в безсъзнание върху студения, окървавен каменен под.

 

 

Когато се свести, все още беше в кръглата стая, но зрителите си бяха отишли. Знаеше, че болката му не се дължи на падането, че е последица от някакъв ужасен, невидим удар, дошъл от парапета в момента, в който го беше докоснал. Усети вкус на кръв в устата си и се изплю на пода.

Двамата убити от него мъже бяха отнесени. На пода имаше куп предмети и той отиде да ги разгледа. С изненада установи, че са неговите дрехи и принадлежности.

Конан бързо се облече и привърза ремъците на личното си снаряжение. Бяха върнати дори украшенията му, включително масивната гривна, подарена му от Елкуина. Въпреки по-раншното си самохвалство, облечен Конан се почувства значително по-добре. Пъхна сабята в ножницата и наложи шлема върху разчорлените си черни къдрици. Вече всичко, с което беше дошъл в замъка, беше на него. Тежкото му наметало и зимните дрехи бяха някъде в гората с Рерин. Сега трябваше да намери изход от тази арена.

Очевидно те не възнамеряваха да го държат в тази стая, защото как щяха да се забавляват с него? Никоя от няколкото врати на арената не беше отворена. Той огледа коварния парапет. През цялото време ли беше опасен? Много от зрителите се бяха облегнали на него, а Елкуина дори беше вързана за парапета. Може би магията, заложена в него, бе задействала само когато той се хвана? Имаше един-единствен начин да разбере.

Конан изтича до стената и скочи към парапета. Този път сабята му беше в ножницата и можеше да се хване с две ръце. Конан се изтегли над парапета с едно-единствено движение, без да почувства никакъв парализиращ шок. Озова се на кръгов балкон близко до една врата. Без да се колебае, размахвайки сабята си, Конан мина през нея. Този ход беше толкова добър, колкото и всеки друг. Той не възнамеряваше да напуска замъка без Елкуина, дори ако трябваше да претърси всички стаи.

Както и преди, Конан изпитваше натрапчивото чувство, че е наблюдаван. Зачуди се какви ли развлечения си намират среброоките, когато нямат пленници за измъчване. От друга страна, те бяха цивилизовани. От трета, не притежаваха качества на бойци, но пък се възхищаваха, когато ги откриваха у други. Е, преди да го убият щеше да им покаже нещо, на което наистина щяха да се възхитят.

— Какво ще бъде следващото ви развлечение? — извика Конан. — Убих адския ви скорпион, убих бойците ви. Какво друго искате да видите как умира, страхливи евнуси?

Продължи по избрания коридор покрай много врати, всичките отворени. Не видя нищо интересно в стаите и залите. По друго време може би щеше да ги разгледа по-отблизо, защото те бяха пълни с богатства, но за първи път през живота си Конан не се интересуваше от плячка. Той търсеше Елкуина, искаше да я измъкне от това място и да я върне в реалния свят.

Търсенето му го отведе до една голяма зала, от която тръгваха много коридори. В центъра на залата лежеше Елкуина, гола. Украшенията бяха свалени от нея, китките и глезените й бяха завързани. Тя не помръдваше.

Конан спря на прага на залата. Умееше безпогрешно да открива клопките. Не се съмняваше, че ще бъде нападнат или при влизане, или при излизане. Сега, изглежда, разполагаше с много малко време и трябваше бързо да обмисли следващия си ход. Жената беше в несвяст. Не личеше да е вързана, просто лежеше върху куп коприни, приютили нейната собствена копринена голота. Каква беше хитростта на среброоките този път?

Конан се усмихна. Със сигурност никое от неговите хладни оръжия нямаше да може да пререже въжетата, с които беше завързана кралицата. Значи трябваше да я носи. Но това означаваше, че ще се лиши от едната си ръка и в значителна степен от подвижността си. Е, ако те си мислят, че това ще го спре, значи малко познават кимерийците изобщо и него самия в частност.

Конан влезе в стаята и отиде до мястото, където лежеше кралицата, като човек, който от нищо не се бои. Хвана я, метна я на лявото си рамо и я плесна леко по красивия задник.

— Не се страхувай, Елкуина, скоро ще те измъкна оттук.

— Ще повярвам, когато го направиш — каза тя с глас, приглушен от вълчите кожи, покриващи гърба на Конан. — Но на един прост боец не се разрешава да докосва кралицата си по такъв неприличен начин.

— Дойде на себе си, а? И езикът ти също. Кълна се във всемогъщия Кром, ти си най-докачливата мома, която е докосвала ръката ми, свикнала да държи сабя. Аз те последвах в Страната на демоните, убих чудовища и хора заради теб, а ти, вместо да си благодарна, се оплакваш от едно малко пошляпване по кралския си задник. След боя с пръчки то сигурно изглежда като милувка.

— Пусни ме, нескопосна маймуно! — Тя започна да се върти върху рамото му.

— Ако го направя, как ще мога да те изнеса оттук?

— Тогава поне ме носи така, че да мога да виждам и да дишам, вместо да мириша отвратителната ти вълча кожа.

— Няма да ми е удобно за носене. — И така я шляпна по задника, че тя изпищя. — Сега стой мирно и ме остави да те спася. — Елкуина се задърпа и той я стисна по-здраво.

— Да ме спасиш! Ти, идиот такъв, ти влезе в клопка, която всяко дете би видяло!

— Знам — каза Конан с непривично за него търпение. — През живота си съм влизал в много клопки и от всички съм успявал да изляза. Или най-малкото да изпълзя. Сега ми кажи къде се събират тези хора, за да правят магиите си?

— Къде се събират ли? Не искаш ли да се махнем оттук?

— Стига си приказвала. Те искат да направя опит да те спася. Който и път да избера, ще бъде изпълнен с опасности. Във всеки случай мразя да оставям зад гърба си живи врагове. Казвай къде мога да ги намеря?

Тя шумно въздъхна.

— Ти си смел човек и голям глупак. Имир да ме прокълне, ако някога отново наема боец като тебе. Трябва да се изкачиш в голямата централна кула. Това е всичко, което знам за този замък. Там Сариса и нейните приятели измъчват с камшици и други инструменти нещастните си роби. Според мен пак там изпълняват и отвратителните си ритуали. Пълно е със странни магьоснически неща, а на стената има някакъв голям предмет, приличен на огледало. В него виждат всичко, което става в замъка.

— Аха, точно това ни трябва. Да тръгваме! — С Елкуина на рамо Конан огледа вратите, през които се излизаше от стаята. Великолепното му чувство за ориентация му подсказа коя от тях води към центъра на замъка и той бързо изскочи от залата.

 

 

— Къде изчезнаха? — попита нетърпеливо една от жените.

— Скоро ще се появят — увери Сариса събралите се.

Всички гледаха съсредоточено в голямото огледало, което за по няколко секунди им показваше коридорите на замъка. Варваринът беше излязъл неочаквано от стаята, където Сариса беше оставила Елкуина. Без съмнение доскорошният им пленник трудно би могъл да се ориентира в замъка. Откакто беше напуснал стаята, не го бяха виждали.

Всеки един от присъстващите в залата отговаряше за определен възможен път за бягство извън замъка. Всеки беше приложил много творчество за охрана и залагане на капани по пътя, който пазеше. Имаше много облози за това кой от тях ще хване кимериеца, колко далече ще успее да отиде той и колко време ще мине, докато умре.

Разбира се, бяха определени и някои основни правила. Не трябваше да се използуват отровни газове, нито магии, срещу които обикновен човек като него беше безпомощен. Пленникът трябваше да има някакъв макар и илюзорен шанс да си пробие път с бой, тъй като това умееше да върши най-добре и с това най-много ги развличаше. Ако успееше да преодолее всички прегради, да оцелее и да си пробие път, Сариса щеше да има привилегията да го убие по начин, който си избереше. Но нямаше да му позволят да избяга нито с Елкуина, нито без нея. Това щеше да развали играта.

— Защо не се появява? — каза един мъж, прикривайки с ръка прозявката си. — Цялото това чакане започва да ми омръзва. — В огледалото се появи коридор, блокиран от отвратително изгладняло същество с пипала, очакващо жертва.

— Мен ли чакате?

Сбраните пред огледалото се обърнаха към главния вход на залата. Там стоеше Конан с голата Елкуина, все още провесена на рамото му. Докато те гледаха стреснати и безмълвни, Конан свали Елкуина и я постави така, че тя да вижда всичко.

— Е, ти наистина ни развали играта — надупи се Сариса.

— Във всеки случай правех всичко, за да играя по вашите правила — отвърна Конан.

— Мога да го убия — намеси се Хаста, вдигна ръка и се накани да направи заклинание.

Но преди да започне, Конан прекоси разстоянието, което го отделяше от него, заби сабята си в черепа му, измъкна я и замахна още два пъти. Двамата мъже от двете страни на Хаста паднаха с писък.

Останалите, изглежда, бяха оглупели, неспособни да разберат, че всъщност са атакувани физически от по-ниско развита форма на живот. Конан уби още трима преди някой да се сети да побегне. Кимериецът убиваше с такава бързина и точност, че по-раншният му бой изглеждаше като упражнение. Онези, които успяха да се измъкнат от стаята, се спасиха. Другите бяха безмилостно избити.

Но един, по-точно една, не избяга. Конан, бършейки сабята си от странната на цвят кръв, отиде в центъра на стаята. Там седеше Сариса и галеше обезобразената глава на брат си.

— Ти го уби — каза тя беззвучно.

— Трябваше — отвърна Конан без състрадание. — Много жалко, че ти беше потънала в скръб. Пропусна чудесно зрелище. — Той посочи към странно натъркаляните тела с обърнати нагоре лица. Сребърните им очи бързо губеха блясъка си.

— Трябва да се погрижа за погребалния ритуал на моя брат — каза Сариса.

— Можеш да го направиш и по-късно — отсече Конан твърдо. — Ако те оставя жива.

Той сграбчи дрехата на Хаста и със силно движение хвърли трупа право в голямото огледало. То се разби с трясък, от който замъкът се разтърси до основи. Конан дръпна Сариса и я изправи.

— Покажи ни най-краткия изход оттук, ако искаш да живееш! — изкрещя Конан.

Онемялата Сариса се запрепъва към изхода на залата. Конан вдигна Елкуина, но този път я държеше така, че да може да вижда къде отива.

— Кажи й да ме развърже — обади се Елкуина, този път без да му се присмива.

— Засега предпочитам да останеш завързана — отвърна Конан.

Сариса ги заведе до една врата и оттам надолу по дълга, виеща се стълба. През цялото време Конан я държеше под око. Знаеше, че тя ще се опита да убие и двамата; единственият въпрос беше кога ще го направи.

За негова изненада тя ги заведе до малък вход, от който излязоха на моравата извън стените на замъка. Конан опря острието на сабята си в гърба на Сариса.

— Сега отиваш в гората, а ние ще вървим подире ти. Следя внимателно ръцете ти, жено. При първия опит да направиш магия с глас или с ръце, ще те заколя, както заклах и брат ти.

С изправен гръб и с ръце, притиснати до тялото, Сариса ги поведе към гората. Дърветата бяха гъсти и преплетени и Сариса забави ход, но Конан я накара да измине още неколкостотин крачки, като я мушкаше в гърба всеки път, щом тя забавяше крачка.

— Вече можеш да спреш — каза Конан, когато реши, че са достатъчно далеч от замъка.

Между дърветата се показа тъмна, закачулена фигура, носеща в ръце с някакъв вързоп.

— Елкуина! — изплака Рерин развълнувано. — Значи той наистина те измъкна жива и здрава!

— Горе-долу — отвърна Елкуина нацупено. Конан я остави на тревата. — Ако в този вързоп имаш нещо, с което да ме покриеш, ще ти бъда благодарна, стари приятелю.

Конан не сваляше очи от Сариса, която от разбиването на огледалото не беше проявила никакъв признак на емоция и не беше продумала ни дума.

— Не зная какво да правя с тази, старче — каза Конан. — Ако я пуснем, с нейните магии тя ще ни скрои някой номер. И все пак не можем да я държим с нас.

— Не се страхувай — промълви Сариса с мъртвешки глас. — Когато счупи голямото огледало, ти уби мен и моите хора. Душата на цялата моя раса живееше в този древен артефакт. А ти поради своето варварско невежество го разби.

— Ха, невежество! — изръмжа Конан. — Ако знаех, че това е начинът да убия всички ви, щях да го счупя още при първа възможност. Това можеше и да не се случи, жено. Ако ти се беше отнесла с доброта към Елкуина, ако всички вие не бяхте се опитали да ме използувате за свое развлечение, ние щяхме да поемем към дома си, твоят брат щеше да е жив и ти щеше да си имаш твоя замък и твоите проклети развлечения. — Конан не беше човек, който да проявява ненужно съжаление към онези, които сами са виновни за собствените си нещастия.

— Тя казва истината — потвърди Рерин. — Магическата й аура е изчезнала.

— Позволи ми да се върна в замъка, за да умра заедно с моите хора — каза Сариса.

— Добре — съгласи се Конан и пъхна сабята си в ножницата. — И без това вече не си ми нужна. — Той повече не й обърна никакво внимание, а тя се обърна и бавно тръгна към замъка.

Когато Сариса си отиде, Елкуина се обърна към Рерин:

— А сега, стари приятелю, имаш ли някаква магия, с която да развържеш тези връзки?

Рерин се наведе, разгледа връзките, с които бяха завързани китките и глезените на Елкуина, и попита:

— Опитахте ли с нож?

— И през ум не ми мина — призна Конан, извади камата си, разряза връзките и те паднаха на земята.

— Не си помисли за това? — изкрещя Елкуина. Плътна червенина покри лицето й и се спусна към гърдите. В своя гняв тя, изглежда, за момент беше забравила голотата си. — Значи нарочно ме остави завързана, за да можеш да се държиш с мен както си искаш!?

— Може да си кралица — заяви Конан, — но когато става дума за битки, ще си траеш.

— Глупак такъв! Какво щеше да стане, ако те бяха убили, докато бях завързана! Това мина ли ти през ума?

— Сигурен съм, че щеше да се оправиш по най-кралски начин, както и преди да те намеря.

— Гледайте! — извика Рерин, за да спре препирнята, която застрашаваше да се превърне в гражданска война между кралица и боец.

Те погледнаха натам, накъдето им сочеше магьосникът. Огромният замък беше започнал да се топи, или по-скоро да се разпада, очертанията му бяха размазани, сякаш всичко беше омекнало, смаляваше се и изчезваше.

— Прилича на медуза, изхвърлена на брега — каза Конан и се почеса по брадясалата буза.

— Сигурно тяхната магия го е поддържала — каза Рерин, после се втренчи в брадата и мустаците на Конан. — Колко време прекарахте вътре?

— Може би три или четири дни — отговори Конан озадачен.

— Не — възрази Елкуина. — Най-малко девет или десет.

— А пък аз, откакто Конан се изкачи по стената, прекарах тук само една нощ. В Страната на демоните дори времето тече необичайно.

— Трябва бързо да намерим пътя за вкъщи — настоя Елкуина. — Това място ме ужасява, пък и се безпокоя за хората си. Какво ли може да им се е случило?

— Аз пък съм гладен — каза Конан. — Рерин, наклади огън. Скоро ще се върна с дивеч. — И той се шмугна в храстите.

Когато огънят се разгоря, Рерин седна до Елкуина, която се бе загърната с неговото наметало, и попита:

— Какво ще кажеш сега за наемника си?

— Той е като герой от легендите, но е толкова буен, и независим, че се чудя дали служи на мен, или задоволява някаква своя собствена прищявка.

— И все пак е човек с възможности. Ти имаш нужда до теб в двореца да седи крал, а никой от съседните ни крале не ти подхожда. Всеки от тях ще бъде по-лош от този кимериец. Той не притежава кралство, което да погълне нашето, а застане ли начело на твоето войнство, няма да се страхуваш от никакви врагове.

— Може би ще го търпя известно време — отвърна Елкуина, — но някоя нощ, докато спи, вероятно ще го убия.