Джон Мадокс Робъртс
Конан наемника (8)

Осма глава
Замъкът

На петия ден в Страната на демоните срещнаха първите преследвачи. Конан вдигна ръка и Рерин спря. Старият магьосник не чу нищо подозрително, но вече знаеше колко свръхестествено чувствителни са ушите на варварина.

— Някакви същества се опитват да се промъкнат до нас — каза Конан, — но не знаят как да го сторят.

— Хора ли са? — попита Рерин.

— Ходят на два крака, но не мога да кажа какво означава това тук. Много са.

— Прекалено много ли?

— Това ще научим, когато проверя куража им. — Конан попипа дръжката на сабята си.

Избра една малка горска полянка като добро място да срещне враговете. През последните два дни пътуваха през гори, в които дърветата и шубраците предпочитаха да държат корените си в земята. Това поне им бе позволило да прекарват нощите спокойно.

В края на гората се появиха странни фигури. Бяха с човешка форма, но не бяха хора. Пръстите им имаха много стави, ушите им бяха дълги и заострени, телата — мършави, движенията — предпазливи. Когато дойдоха по-близко, сабята на Конан прошумоля и изскочи от ножницата.

— Сега сте достатъчно близко — предупреди ги той. — Кажете какво търсите.

— Искаме жената — изсъска един. Езикът му не беше пригоден да произнася човешка реч, но се разбираше. — Жената от света на хората. Нашият господар я иска. Ако е при вас, дайте ни я или ще умрете!

Конан мрачно се усмихна.

— Ние също я искаме. Нали вие я отвлякохте. Как можахте да я изгубите?

Демонът само изсъска от ярост. Конан чу зад себе си Рерин да шепне заклинания. Бяха една дузина същества, но не бяха големи и не изглеждаха силни. Изглежда и не бяха въоръжени. Изведнъж говорителят направи някакъв сложен жест и засъска нещо, което Конан взе за заклинание.

Той вече се готвеше да разцепи черепа му, когато Рерин излезе напред, държейки жезъла си хоризонтално на височината на рамото. Той също правеше заклинание и демонът падна назад, закривайки лице с ръцете си, сякаш да се предпази от ослепителна светлина.

— Ако го беше убил по време на неговото заклинание — обясни спокойно Рерин, — то щеше да се стовари върху теб с пълна сила. И както си стоеше, щеше да се скапеш.

Предводителят изръмжа някаква заповед, демоните се обърнаха и избягаха в храстите.

Преди да изчезнат, първият се обърна и каза:

— Все пак ние ще хванем и теб, и жената. Идва преследвач!

— Това не звучи никак добре — призна Конан, докато пъхаше сабята в ножницата. — Кой е техният господар?

— Не се съмнявам, че е една от най-големите сили в Света на демоните — отвърна унило Рерин. — Страхувам се, че ако такова същество прояви интерес към нас, моите жалки магии няма да ни бъдат много от полза.

— Досега с твоите магии и моята сабя се справихме доста добре — отбеляза Конан. — Двамата ще можем да преодолеем всякакви препятствия и да намерим пътя, по който да се върнем в реалния свят. Винаги съм имал вяра в собствените си сили и умения; съветвам те и ти да имаш вяра в твоите магии.

— О, благословена младежка увереност! — въздъхна старецът.

Вечерта видяха замъка. Издигаше се на планинския склон като дракон. Конан изучаваше назъбените му стени и кулички с очите на човек, свикнал да открива слабостите на такива твърдини.

— Ще трябва да отидем по-близко — промълви най-сетне той. — Въздухът е много плътен и не се виждат никакви подробности. В място като това именно подробностите са важни. Сигурен ли си, че Елкуина е там?

— Сигурен съм. Ти не можеш да го усетиш, но от този замък се излъчва аура на престъпност и магьосничество. Усещам я с костите си.

— Що за хора живеят тук? — попита Конан. — Замъкът има вид на построен от великани.

— Напълно е възможно. Много хора живеят в Страната на демоните и още повече са живели в миналото. Някои от тях са били великани, а този дворец напомня на домовете на древните, на великаните. Аз обаче мисля, че сегашните му обитатели приличат на нас, най-малкото външно. Вътрешно те са толкова нечовешки същества, колкото и онези демони, които видяхме.

— Смъртни ли са? — продължи Конан. — Могат ли да бъдат убити със сабя?

— Вярвам, че са смъртни. Никои от жителите на този свят не са истински безсмъртни. Много от тях трудно могат да бъдат убити, което показа и убитият от теб скорпион.

Конан се огледа неспокойно.

— С какво се хранят тези хора? Не виждам никакви посеви, никакъв признак на земеделие или занаяти. Дори край крепостите на вождовете на крадци трябва да има селища на земеделци, които да осигуряват храната.

— Животът тук не е като в нашия свят — отвърна Рерин. — Независимо какви грижи имат хората в този дворец, осигуряването на ежедневната прехрана вероятно не е между тях. Телесните им потребности могат да бъдат удовлетворени с черна магия. Те могат да бъдат дори вампири, пиещи кръв от човешки жертви.

— Въпреки това — каза Конан, — щом се крият зад каменни стени, сигурно се страхуват от нещо. А щом се страхуват, значи са уязвими. Ние обаче няма да научим нищо, докато не отидем по-близко. Хайде! — Той тръгна с широка крачка и старият човек заподтичва подир него.

Малко след полунощ стигнаха до издигнатите от великаните стени. Странни многоцветни звезди светеха над тях, зелената луна хвърляше предателска светлина през плътния, гъст като вода въздух. Конан прокара пръсти по стената, за да потърси между блоковете фуги и пукнатини, който да му осигурят надеждна опора за катерене.

— Кром — промърмори той. — Гладка е като стъкло! Няма никакви фуги.

— Тази стена е построена с магия, не от човешки ръце — каза Рерин. — Аз знам магия, която ще ни издигне до върха на стената, но онези вътре сигурно ще усетят присъствието на чужд магьосник.

— Не ми е нужна никаква магия, за да се изкача по някаква си стена — възпротиви се Конан. — Ако този камък е наистина камък, мога да се изкача.

Рерин опипа стената и поклати глава със съмнение.

— Може би някой, който е наполовина маймуна и наполовина планинска коза, ще може да се изкачи, но се страхувам, че аз няма да мога. Ако имахме въже, ти щеше да се изкачиш и да ме изтеглиш. Сега обаче трябва да те изчакам долу, докато намериш въже.

— Най-добре е ти изобщо да не влизаш в двореца. Остани тук. Скрий се някъде в гората, докато се върна с кралицата. На това място, пълно, както ти сам каза, с магьосници, няма да можеш много да ми помогнеш, пък и няма смисъл и двамата да загинем, ако не успеем. Не се ли върна до разсъмване, можеш да надзърнеш, ако смяташ, че твоите хитрини ще успеят там, където моята сабя не е успяла.

— Нека Имир ти помогне в трудната задача, кимериецо — пожела искрено старият магьосник. — Отново ще кажа: кралицата постъпи добре, като те нае в своята охрана.

Конан се почеса по брадата.

— Не съм сигурен дали твоят Имир харесва това място. Сигурен съм обаче, че Кром не го харесва, защото той се интересува само от Кимерия, а дори и там не от всичко. — Той плесна Рерин по рамото. — Тръгвай, старче. Намери си безопасно място и бъди готов да ми помогнеш, когато сляза, защото не се съмнявам, че ще ни преследват.

Конан се обърна към стената, протегна ръце и заопипва, докато пръстите му попаднаха на малка вдлъбнатина; след това бавно се издърпа нагоре. Притискайки крака към стената, Конан намери една мъничка опора за палците, после се пресегна нагоре с една ръка и лека-полека, стъпка по стъпка, се заизкачва по стената.

Изкачването вървеше с бавно, но постоянно темпо. Малко хора биха могли да се изкачват така, без да се изтощят и крайниците им да не се разтреперят от изтощение, но Конан стигна до върха на стената без никакви външни признаци на умора. На върха на назъбената стена нямаше жива душа. Конан не откри входове за вътрешността, затова тръгна по стената и започна да се оглежда.

Отвъд стената нямаше двор. Целият замък изглеждаше като монолитна постройка със странни кули и други архитектурни детайли, извисяващи се ту на едно, ту на друго място. През равни интервали бяха поставени скулптури на същества със странен и отблъскващ вид, някои издигнати по назъбения парапет на стената, други сякаш излизащи от стражевите пътеки. Всичко изглеждаше като дело на някой напълно обезумял скулптор.

Беше необичайно тихо. Конан спираше от време на време да се ослуша, но до него не достигаше никакъв звук. Ноздрите му бяха широко отворени, но във въздуха дори не намирисваше на пушек от дърва. Той се зачуди как ли живеещите в замъка готвят и се отопляват без огън. Скоро достигна до голяма кула с коничен покрив. Една врата, с две скулптури на стражи, зееше отворена. Зад нея бе тъмно.

Бавно и предпазливо, извадил сабята от ножницата, Конан влезе. Заопипва стената, краката му полека се плъзгаха напред в мрака. След две-три крачки се натъкна на дупка в пода — начало на спускаща се стълба. Отдолу повя топъл въздух и Конан долови мелодията на буйна, странна музика, наситена със звуци на цимбал и барабани. Надуши и миризма на пушек във въздуха, но тя беше от тамян, не от дърва или от огън за готвене.

Спусна се най-малко сто стъпала, преди да зърне светлина, и тихо като призрак се отправи към вратата, от която идваше светлината. Пред погледа му се откри богато мебелирана стая с много възглавници и килими, в които, изглежда, имаше втъкано злато. Кръглите пламъци на свещи, поставени в ниши, озаряваха тайнственото помещение.

Една жена лежеше върху купчина златни завивки и екзотични кожи. Беше съвсем гола, само с изящни украшения по тялото. От чувствената красота на голата бяла плът дъхът му спря — жената бе с едри закръглени гърди и пищни заоблени бедра. Лицето й беше обърнато настрана — жената може би спеше или бе опѝта с билки. Конан безшумно влезе в стаята. Готов за отбрана, той отиде до жената и я потупа по брадичката с плоската страна на сабята.

— Събуди се, жено. Искам да ми отговориш на няколко въпроса. — Жената уморено извърна глава и го погледна. Конан опули очи от изненада.

— Елкуина!

На Елкуина й бяха необходими няколко секунди да фокусира зрението си. Конан видя на врата й широк нашийник, вързан с къса верига към една халка на пода.

— Конан — промълви най-после тя. — Наистина ли си дошъл за мен, или това е поредният сън, който тези адски изчадия ми изпращат със своите вълшебства и магии? Ако е така, това е най-ужасното мъчение от всички, на които бях подложена досега.

— Наистина съм аз, макар че не зная как да го докажа. — Той сграбчи веригата с две ръце и се опита да я измъкне от пода. — Най-напред нека те освободя, а чак след това ще мислим за някакъв начин, по който да ти докажа, че съм истински.

Той опъна веригата така силно, че вените на челото му се издуха, но въпреки голямата си сила не можа да скъса веригата, нито да изтръгне халката. Конан изруга, а Елкуина, вече съвсем будна, изведнъж осъзна пълната си голота.

— Един васал не трябва да вижда кралицата си гола — смъмри го тя, прикривайки смущението си, но не направи никакъв опит да се прикрие; беше безполезно — имаше толкова много гола плът, че само с две ръце не можеше да прикрие кой знае колко.

Конан вдигна рамене.

— На юг не са толкова дребнави по отношение на дрехите. Понякога дори кралиците не са облечени много повече от теб, както си сега. — Той я огледа с искрено възхищение. — Не се притеснявай, нямаш нищо в повече от другите жени. Е, може би трябва да те огледам по-отблизо, за да съм съвсем сигурен.

— Има по-важни неща, с които да се заемем — каза тя нетърпеливо. — Не можеш ли да ме освободиш от тази верига?

— Ще видим. Надявах се да го направя тихо, но… — Той замахна и с всичка сила стовари сабята си върху веригата. Чу се силен трясък, изскочиха искри, но единственият резултат беше, че острието се нащърби. — Адски твърда стомана правят тук — промърмори Конан, оглеждайки раздразнено сабята си.

Дълбокото поемане на въздух от Елкуина беше единственото предупреждение, но то му бе достатъчно. С едно-единствено движение Конан се наведе и се завъртя, замахна хоризонтално и разполови нападателя през кръста. Човекът падна и кръвта плисна в лицето му. Конан видя, че в стаята влизат още хора — през врата, за която беше сигурен, че не съществуваше допреди миг.

Бяха с еднакви бели копринени набедрени препаски и железни нашийници, като този на Елкуина, и въоръжени с разнообразни саби и копия. Някои носеха и малки щитове. Един мъж мушна с копието си към корема му, но Конан хвана копието, дръпна го и с дръжката на сабята смаза лицето му.

В стаята започнаха да влизат друг вид хора, със сребърни очи и богато пъстро облекло. Те не взеха участие в битката, а просто стояха и се наслаждаваха на зрелището. Конан рязко се отпусна на коляно, една сабя изсвистя над главата му, той удари нагоре и изкорми противника си.

— Бягай, Конан — извика Елкуина. — Много са, не можеш да се справиш с всички.

Конан беше оголил зъби, очите му бяха кръвясали; в момента не осъзнаваше нищо.

— В името на Кром, ще остана тук с теб или ще умра! Ако трябва, цял ден ще храня със стомана тези кучета.

Богато украсените зрители, изглежда, бяха много доволни от тези думи, но Конан намаляваше броя на слугите им с тревожна бързина и един от тях започна да напява и да жестикулира. Някъде отгоре върху кимериеца се спусна здрава мрежа и той беше омотан бързо в нейните примки. Конан яростно се бореше и се мъчеше да я разреже със сабята си, но здравите върви бяха неподвластни на стоманата. Мрежата все по-плътно го обхващаше, докато накрая напълно го обездвижи. Сега Конан можеше единствено да проклина — и той го правеше с голямо настървение.

Един от зрителите, жена, дойде по-близко и се наведе над него. От обърнатата й нагоре длан се издигна малко облаче и Конан нямаше никаква друга възможност, освен да го вдиша. Последната му мисъл преди да изпадне в несвяст беше, че тази жена е поразяващо красива.

 

 

Конан дойде на себе си и откри, че лежи на студения под в някаква тъмница. Това не беше ново изживяване за него, но този път мерките изглеждаха изключителни — беше съблечен гол и около врата му бе закован тежък железен нашийник. Четири дебели вериги водеха от нашийника до халки в четирите ъгъла на стаята. Конан си помисли, че толкова много железария не е необходима, след като не беше можал да разкъса много по-тънката верига, с която беше окована Елкуина.

Поради липса на друго занимание той опъна веригите. Бяха обезкуражаващо тежки и едва успя да ги помръдне; не бяха и достатъчно отпуснати, за да ги използува като оръжие, ако някой от неговите тъмничари дойдеше достатъчно близко.

Като се изключеха няколкото ожулвания, Конан се чувстваше доста добре. Магията, която го беше довела в несвяст, изглежда, не оставяше никакви последствия и той се чувстваше съвсем бодър. И гладен.

— Нахранете ме, Ерлик да погуби душите ви! — изрева той с всичка сила. Не последва никакъв отговор. Той опита отново. — Нима смятате да ме уморите от глад, след като не можахте да ме убиете със стомана?

Не получи отговор. Огледа се. Стаята представляваше неправилен куб, изсечен сякаш направо в скалата на замъка. Малко прозорче високо на една от стените пропускаше слаба светлина; имаше и една кръгла врата, направена от тежки трупи. Конан никога не бе виждал кръгла врата и се чудеше как ли се отваря, тъй като нямаше и никакви панти.

Легна по корем, хвана едната верига и започна да я трие в пода. Не беше най-умното нещо, но все пак, ако разполагаше с достатъчно време, може би щеше да протрие някоя халка и да я отслаби. Във всеки случай в момента не разполагаше с нищо друго освен с време.

След около час монотонна работа той разгледа халката. Страната, която беше трил, беше само малко по-лъскава, но изобщо не беше протрита. Очевидно задачата щеше да му отнеме много време. Той продължи да търка, но работата му внезапно беше прекъсната, защото кръглата врата се вдигна нагоре към трегера. Поне тази загадка беше разрешена.

Конан чу приближаващи се стъпки и в килията влезе жена с поднос. Беше очаквал робиня с нашийник, но тази беше една от зрителките на боя. Ако не грешеше, беше същата, която бе протегнала ръката си под носа му и той бе изпаднал в безсъзнание. Не можеше да е сигурен, тъй като всички среброоки жени, които беше видял, много си приличаха.

— Ела тук, среброока уличнице — каза любезно Конан. — Бих желал да извия хубавото ти вратле.

За негова изненада жената му отговори на език, който той разбираше.

— О, но тогава не би могъл да изядеш чудесната вечеря, която ти нося.

Конан подуши предлаганата храна и устата му се напълни със слюнка.

— Добре — измърмори той, — съгласен съм. Дай ми храната и няма да те убивам.

— Най-напред една малка предпазна мярка.

Чу се грохот и Конан погледна надолу, онемял от изненада. От пода на килията израснаха две скоби и се сключиха здраво около глезените му. После нещо се изви над ръцете му и те бяха дръпнати и здраво привързани към тялото. Беше завързан като вол в кланица.

Жената седна точно пред него и постави подноса между тях. Носеше прозрачна роба, която не скриваше нищо от женските й прелести. Разкошните извивки на тялото й бяха почти толкова съблазнителни, колкото и храната. Тя набоде на шиш малко парче печено месо и го пъхна внимателно в устата му.

— Казвам се Сариса — съобщи тя. — Можеш да се обръщаш към мен с „господарке“.

— Малко вероятно — увери я Конан. — Какво ще кажеш за глътка от онова вино?

— Неподчинението тук може да бъде много болезнено — заплаши го тя, но въпреки това му даде да пие от една кристална чаша.

— Свикнал съм на болка. По този начин не ще можеш да ме склониш.

Тя продължи да го храни.

— Ти никога не си изпитвал такава болка, каквато мога да ти причиня. Аз съм разработила някои наистина изискани методи. — Мелодичният й глас беше и нежен, и смразяващ. — Ти си интересен мъж и нямам никакво желание да те унищожавам. Ти ще бъдеш венецът на моята колекция.

— За каква колекция става дума? — изръмжа Конан.

— О, за моята колекция от човешки образци. — Тя пъхна поредното парче месо в устата му и той смутено вдъхна възхитителната миризма, излъчваща се от нея. — Никога не съм имала истински герой, с когото да проведа опит. Ти ще ни доставиш безкрайни развлечения. Ти се би като див звяр и имаш такова превъзходно тяло. — Тя прокара ръка по тялото му, изпитвайки видимо възхищение от твърдите му мускули и силните му крайници. Конан понесе опипването със стоическо мълчание.

— Какви развлечения очакваш от мен? — попита той, макар вече да се досещаше.

— Такива, които ще подложат на изпитание твоята издръжливост като герой. Толкова рядко имаме възможност да наблюдаваме вълнуващи спектакли на сила и кураж. — Тя разтри масивната мускулатура на раменете и врата му.

— Вярвам ти. Нали видях как вашите мъже стоят далеч от мен, докато робите се биеха вместо тях.

— Беше великолепен — каза тя и леко го удари, за да провери еластичността на коремните му мускули. Беше като удар в дънер. — Не можех да повярвам, че сам човек е в състояние да извърши такова клане. Достави ми истинско удоволствие.

— Нетренираните роби не са никакъв проблем за мен, колкото и голямо да е желанието им да се бият — изръмжа Конан. — Ако това е представата ти за развлечение, много повече ще ти хареса една скотобойна, отколкото истинска битка.

— Тогава трябва да намерим някакво предизвикателство по-достойно за теб. — Тя внимателно разгледа яките му бедра и явно остана удовлетворена.

— Защо просто не ме пуснеш да си отида? Също и Елкуина. Нямаш право да ни държиш тук.

— Право ли? Ние те хванахме и ти си наш — това е единственото право. Моята малка робиня-кралица също е много забавна. Защо толкова желаеш да я освободиш? Аз съм много по-красива от нея.

— Позволи ми да не се съглася. Аз съм се заклел да й служа и дойдох тук, за да я освободя от онези отвратителни същества, които я отвлякоха.

— Не разбирам глупавата ти преданост. Тук живеем заради удоволствията и заради други неща, които ти не разбираш. Ти си ни в ръцете и трябва да се подчиняваш на нашите нареждания. Подчини се и животът ти ще стане много интересен.

Речникът на Конан никога не беше съдържал такава дума като „подчинение“ и той по категоричен начин й даде да разбере това. Сариса се усмихна при неговата ругатня и след една последна милувка стана. На вратата на тъмницата се спря и каза:

— Твоята гибел ще ни достави голямо удоволствие. — И излезе от стаята, а кръглата врата се плъзна на мястото си.

— Тук всички са луди — промърмори Конан. Крайниците му бяха освободени и той отново се зае да трие веригата в твърдия камък.