Джон Мадокс Робъртс
Конан наемника (7)

Седма глава
Адският скорпион

— Как можеш да си сигурен за посоката в това проклето място? — попита Конан. Вече трети ден двамата със стария магьосник вървяха из Преместващата се страна и непрестанните промени в терена объркаха напълно кимериеца.

— Първият урок на това място — обясни Рерин — е да не се доверяваш на сетивата си. Гласовете на дърветата и животните ми казват къде се намираме и накъде трябва да вървим.

— Никога не бих се доверил на тези дървета, ако чуя да произнасят името ми, дори да разбирах техния език! — Той небрежно отсече със сабята си едно клонче от близкото дърво. — На дървета, които ядат хора, не трябва да се вярва.

Рерин се засмя: нещо съвсем рядко за него.

— Толкова ли е странно, че тези дървета ядат хора? В края на краищата ние изхождаме от идеята, че хората трябва да ядат растения. Защо растителният свят тук да не се радва на обратното?

— Не е естествено — продължи Конан. — С животни, които ядат хора, мога да се справя. Бих могъл да изляза дори срещу канибали, но растенията трябва да си стоят добре вкоренени в почвата, а не да се разхождат и да търсят плячка. — Те бяха прекарали две безсънни нощи заради застрашителната флора на Преместващата се страна.

— Животните тук могат да бъдат още по-лоши — каза Рерин. — Изненадан съм, че досега срещнахме толкова малко.

Стомахът на Конан изкъркори.

— Бих желал скоро да срещнем някое от тях. Нямам ни копие, ни лък, но съм толкова гладен, че мога да преследвам някоя сърна само със сабя.

Поради мекия климат Конан беше свалил всичките си дрехи с изключение на туниката от вълча кожа и гамашите. Останалата част и ризницата бяха завити в наметката и вързани здраво на гърба му. Сабята и камата беше закачил на колана си.

Вървяха към залеза, независимо какво можеше да означава това тук. Пресичаха дълбока планинска клисура. Потокът на дъното й течеше нагоре — както и някои други, които бяха срещнали. Имаше и такива, които течаха надолу, а бяха срещнали един, който от едната страна на хълма течеше нагоре, а от другата — надолу. През живота си Конан беше странствал из много необичайни места, но това беше най-необикновено от всички.

— Не мърдай! — изсъска Рерин.

Конан замря, наостри уши и чу грохот като от пълзене, а после забеляза нещо да се движи върху хребета, който току-що бяха пресекли. Стори му се, че вижда същество с люспест гръб да преваля билото. По-голямата му част беше оттатък билото, но от онова, което видя, изглеждаше, като че ли е дълго половин левга.

— Всемогъщи Кром! — извика Конан, когато съществото се изгуби от погледа му. — Какво беше това? Приличаше на дядото на всички змии по света.

Рерин поклати глава.

— Не знам, но едва ли е местно същество. А какво го е извикало да дойде тук, не смея дори да си помисля.

— Когато се появи, току-що бяхме влезли в клисурата — каза Конан. — Ако докато минавахме хребета се бяхме забавили съвсем малко, може би щеше да ни види. Стига да има очи, разбира се. Ако наоколо има повечко такива влечуги, ще берем ядове.

— Може би има — отвърна Рерин. — Откакто напуснахме света на хората, непрекъснато сме в смъртна опасност.

Чу се леко шумолене и от храсталаците се появи животно. Приличаше на прасе с дълга зурла и малки крака с копита. За момент животното спря и ги загледа с късогледи очи, ноздрите му потръпваха от необичайната миризма на хора. За миг, с едно-единствено движение, Конан сграбчи един ръбест камък и го хвърли към животното толкова бързо, че то не можа да го види. Камъкът го удари между очите. Чу се хрущене и животното падна на една страна, убито от камъка.

Конан се усмихна.

— Ето го обяда ни! — Той измъкна нож и тръгна към мъртвото животно.

— Ти си служиш толкова умело с камък, колкото и със сабя — отбеляза Рерин.

Конан започна да реже трупа.

— Кимерийските момчета още щом проходят са длъжни сами да се грижат за храната си. Прекарах безброй дни и нощи на една студена планина като пастир на говедата на рода, без храна. За нещастие на зайците и планинските кози, които имаха неблагоразумието през тези гладни дни да се приближат достатъчно, за да мога да хвърля до тях. Още по-добър съм с прашка, но и обикновен камък върши работа.

— Да, видях. Ще наклада огън, макар че се страхувам да не привлечем нечие внимание.

— Предпочитам да умра в бой, отколкото от глад — каза Конан. — Във всеки случай бих желал да говоря с обитателите на тази страна, така че няма да е лошо да дойдат.

Скоро едрите мръвки от „прасето“ зацвърчаха на шишове над огъня. Още преди месото да се беше опекло, Конан отряза няколко големи парчета и ги напъха в устата си, набучвайки на шишовете други. Рерин яде по-малко, но успя да скъта доста за по-късно. От време на време Конан вземаше сабята си и отсичаше някой космат корен, който пълзеше към тях откъм близката гора.

— Може да е от този демонски свят — каза Конан, хванал в ръка едно ребро, — но е вкусно като глиганите, които съм ял в света на хората.

— Моли се и другите неща да са също така приятни — отвърна мрачно Рерин.

— Горе главата, магьоснико. Живи сме, свободни сме и сме тръгнали да търсим кралицата, на която и двамата дължим вярност. Има много по-лоши неща от това. — Конан вдигна един голям камък от купчината, която бяха струпали, и го хвърли по един малък храст, който не му харесваше. — А можехме да бъдем мъртви или оковани във вериги.

— Завиждам на способността ти да бъдеш спокоен пред неизвестността, младежо.

Конан вдигна рамене.

— Никога не съм обичал да се тревожа за нещо, преди да се е случило. Когато нещо ме нападне, мога да се бия с него или да избягам, но преди това нищо не мога да направя. Нима това не е разумно?

Рерин въздъхна и каза:

— В известен смисъл. — После се загледа в пламъците и лицето му стана безизразно. Конан разбра, че старецът е изпаднал в един от своите трансове, затова продължи да яде, докато Рерин излезе от него.

След няколко минути магьосникът премигна и отново дойде на себе си.

— Е? — попита нетърпеливо Конан. — Научи ли нещо за Елкуина?

— Тя е в опасност, но над нея не тегне смъртна заплаха в смисъл да бъде убита или нещо подобно.

— Какво искаш да кажеш? Тя или е в опасност, или не е.

— Не беше много ясно. От видяното можах да науча, че се е освободила от похитителите си и те я търсят. Обаче е попаднала на други хора и това за нея означава не по-малка беда.

— За този свят никак не е учудващо — отвърна Конан. — Знаеш ли къде се намира?

— Между мен и мястото, където се намира, имаше воал. Страхувам се, че е в ръцете на големи магьосници. Преди обаче връзката да прекъсне, видях голям замък. Мисля, че Елкуина е там.

— Замък — размишляваше Конан. — И по-рано съм имал работа със замъци и погранични укрепления, крепости, съкровища в храмове и други подобни. Във всяко укрепено място, построено от хора, може да се проникне и богатствата му да бъдат ограбени.

— Говориш като човек с богат опит — отбеляза Рерин. — Страхувам се обаче, че това място може и да не е построено от хора.

— Това е лошо, защото ти имаш предвид магьосници. Но можем поне да опитаме. — Конан хвърли един кокал през рамо в тъмното зад себе си и двамата чуха как нещо връхлетя върху кокала и го загриза. Конан легна на земята, сложи глава върху ризницата и се зави с наметалото от вълча кожа. — Ти ще бодърстваш пръв. Не допускай растенията да се приближават. — Той сложи ръка върху дръжката на сабята си и скоро спокойно захърка.

Рерин затвори очи и вдигна молитвено ръце.

— Отче Имир, от името на цялото човечество ти благодаря, че не си сътворил много като него, но от името на Елкуина и от мое име ти благодаря, че ни го изпрати.

 

 

Във високата кула на големия дворец, в стая, изпълнена със странни инструменти, звуци, миризми и животни, Хаста стоеше приведен над един мангал и вдишваше изпаренията от листенцата, които почерняваха и се свиваха върху въглените. Сребърните му очи не изразяваха нищо, но тялото му се извиваше в спазми, а огледалото, пред което стоеше, показваше не неговото изображение, а някакво дишащо кълбо от многоцветни пушеци. От устните му се лееше поток от нечовешко мърморене.

Вратата зад него тихо се отвори и влезе Сариса. Сега тя носеше пелерина от най-фина материя, която прилепваше плътно до гърдите, ханша и бедрата й, без да прикрива нищо и подчертавайки всичко. Тя зачака тихо, страхувайки се да безпокои брат си по време на транса.

Новата й играчка, която сега ридаеше изтощена, й беше омръзнала. Сариса обаче бе усетила, че в замъка се прави някаква важна магия. Както земните същества моментално разпознават гласа на любимия човек, така и Сариса разпозна вибрациите от заклинанията, правени от брат й, и реши да разбере какво става. Постоянното бреме на нейния народ беше скуката и всички прекарваха времето си в търсене на нови развлечения. Сариса знаеше, че магията, която прави брат й, е нещо различно, и се надяваше, че ще се окаже забавна.

Хаста трепна, излезе от състоянието на транс и усети присъствието на Сариса. Тя го прегърна и сложи глава на рамото му.

— Какво научи, братко?

— Нашата нова робиня е обект на усилено издирване, сестро. Изглежда, някакъв глупав магьосник от света на хората е предприел действия, които могат да бъдат опасни и в двата свята.

— Колко възхитително! За моето ново малко любимо животинче? Наистина ли е кралица, както твърди?

— Кралица е. Най-малкото според определенията в света на хората. Красива и много малка кралица дори по стандартите на онзи свят, но все пак истинска кралица. Интересна ли е?

— Очарователна. И е много по-горделива, отколкото би допуснал, макар че е подчинена на моята воля. Сигурно ще бъде по-трудно да я прекърша, отколкото да обяздя буен кон. Това вече се оказа… забавно.

— Трябва и аз да я пробвам — каза Хаста, за момент отвлечен от магьосническите си занимания.

— Но кой я търси? Бихме могли да изпратим ловци и да направим една вълнуваща засада! — Перспективата за насилие винаги се посрещаше със задоволство от хората в замъка.

Хаста посочи с ръка към огледалото и там се появиха образи.

— Тези любимци на владетеля на Страната на демоните я бяха пленили, а после я изгубиха. — Те видяха полуживотински същества да търсят из гората, да се навеждат към земята и да душат, сякаш се мъчат да открият следите по миризмата.

— Само тези? — Сариса беше разочарована. — Тези същества са прекалено глупави, за да бъдат интересни. Нищо чудно, че им се е изплъзнала.

— Аз мисля, че Страната на демоните може да изпрати преследвачи — каза Хаста. — Това ще бъде по-интересно. А, ето и други. — Картината се смени и те видяха двама мъже, един млад и един стар, да стъпват тежко по полето. — Старият е магьосник от света на хората. Подобно на кралицата той е дребна фигура дори и в онзи свят.

— Ами другият? — Сега тя беше заинтригувана. — Такова същество като него рядко се изпречва на пътя ни.

— От всички проверки, които можах да направя от разстояние — отвърна брат й, — това е истински герой. Защо я търси мога само да предполагам. Може да е поради някакви чувства, които са непознати в нашия свят.

— Каква чудесна двойка ще са двамата! — възкликна Сариса. — Кралица и герой! В цялата ни колекция това ще е единствената такава комбинация.

— Може би — отвърна скептично Хаста. — Но все още не знаем всичко. Налага се да направим проверка.

— О, на всяка цена — съгласи се Сариса. — Какво ще изпратим?

— Точно това обмислях. Да изпратим ли адския скорпион?

— Ще бъде чудесно — одобри тя ентусиазирано. — Ако този мъж оцелее, значи наистина е герой.

— Тогава ми помогни да подготвим ритуала.

През следващите няколко часа те се подготвяха и изпълниха обреда за извикване на едно същество от дълбоките недра на своя свят. По време на обреда извършиха няколко акта, които биха изглеждали отвратителни, ако бяха извършени между човешки същества, но между техните хора те се смятаха за правилни и подходящи като източник на сила.

 

 

Рерин и Конан вървяха към далечните планини, когато ги обхвана зашеметяващо усещане — нещо средно между продължително падане и разтърсване от земетресение. Когато то премина, те си бяха на същото място, на което ги завари, а близките дървета дори и не помръдваха. Такова усещане изпитваха не за първи път, тъй като то беше обичайно за Преместващата се страна.

— Сега какво се промени? — попита раздразнено Конан. — Нещо по нашия път ли?

— Страхувам се, че е така. — Рерин посочи една дълбока пукнатина на хълма пред тях, в която се виждаше вход към голяма пещера. Имаше вид на неразривно свързана с пейзажа, сякаш бе съществувала открай време, и все пак само преди минути я нямаше.

— Не ми харесва това — призна Конан, развърза вързопа и измъкна доспехите си. Облече ги, закопча подбрадника и каза: — Хайде да заобиколим тази пещера отдалече. Прилича на свърталище на демони.

— Съгласен съм — отвърна Рерин. — Тя се появи в много важен момент и затова се страхувам, че някоя зла сила се интересува от нас.

Заобиколиха зловещото устие на пещерата, без да я изпускат от очи, и тъкмо я бяха отминали и се бяха поуспокоили, когато оттам се появи някакво кошмарно същество. С нечленоразделен вик Рерин сграбчи Конан за рамото.

— Кром! — възкликна Конан с глух глас.

Съществото беше с размери на слон, изправено на безброй крака. Беше покрито с рогова черупка и имаше две яки ръце, завършващи с огромни щипки. В задния му край се подаваше нещо, приличащо на кичур змии, извили се като дъги високо над гърба. Между „ръцете“, завършващи с щипки, имаше малка глава с две антени, които се размахваха като че ли отделно от тялото.

Двамата мъже стояха абсолютно неподвижни, знаейки, че и най-малкото помръдване или звук може да разкрие тяхното местонахождение. Каквито и неземни сетива да притежаваше чудовището, обикновеното зрение, изглежда, не беше между тях. Няколко мига положението се запази непроменено, после антените преустановиха безразборното си движение и се насочиха право към тях. Съществото бавно започна да се приближава.

— Според мен — започна Рерин със съвсем не магьоснически, потиснат глас — е време да се спасяваме. — Той се спусна да бяга и всеки магьосник би се изненадал, ако видеше как мършавите му старчески крака го носеха пред бързоногия кимериец.

Конан тичаше с всички сили, но ужасните звуци се чуваха все по-близко зад гърба му. Не, тромавото същество не можеше да тича така бързо, като един кимерийски планинец. Той погледна през рамо и за свой ужас видя, че животното препуска зад него на многобройните си крака по-бързо от който и да било мъж.

С моментално решение, което беше характерно за него, Конан спря, обърна се и измъкна сабята. Не смяташе, че има кой знае какъв шанс срещу страхотното същество, но и най-малкият шанс, който съществуваше, не можеше да бъде използван, ако бягаше. Конан чуваше отдалечаващите се стъпки на стареца, но нямаше намерение да отклонява вниманието си от непосредствената заплаха.

Чудовището връхлетя върху него. Беше огромно. Както винаги частта от ума на Конан, която контролираше боя, заработи със светкавична бързина, отбелязвайки силните и слабите страни на противника.

И както винаги слабите страни бяха отчайващо малко. Бронираното тяло изглеждаше неуязвимо като стените на здрава крепост. Можеше да атакува миниатюрната глава с мърдащите антени, но тя се намираше между две силни ръце и да я атакува означаваше да попадне в обхвата на щипките. Възможностите на приличащите на змии опашки засега бяха все още неизвестни. Всичко това мина през ума му в краткия миг между хващането на сабята и измъкването й от ножницата. Оставаха краката, които бяха относително тънки и дълги. Направил всички преценки, които можеха да му помогнат, Конан нападна.

Първоначално се насочи право към чудовището и то се пресегна към него с ужасните си щипки. С точно преценено време, с каквото малко хора можеха да се похвалят, Конан отскочи настрана, когато щипките почти докосваха ризницата му, направи предно кълбо и се отърколи отстрани на чудовището, замахвайки със сабята, която държеше с две ръце. Най-близкият крак се подви, но не беше лесно да се отсече. Краката изглеждаха тънки в сравнение с огромното туловище на чудовището, но всъщност всеки от тях беше дебел като ръката на силен мъж и брониран с рогов хитин.

Удряйки по ставите, Конан можа да осакати два крака преди да се хвърли настрани и да направи ново предно кълбо. Знаеше, че ако се задържи на едно място за повече от миг, ще загине. Този път успя да отсече един крак преди някакъв инстинкт да го накара да вдигне глава навреме, за да види как една от змиите-опашки се спуска към него. В момента, в който я зърна, Конан видя издутия й край със стърчащ прозрачен, подобен на игла шип, от който капеше зеленикава отрова. Той се хвърли настрана и се претърколи точно когато опашката мина над мястото, където стоеше. От изпръсканата с отровната течност трева избухна облак зловонен пушек.

Конан побягна и чудовището се спусна подир него. Той забеляза със задоволство, че макар все още пъргаво, сега то се движи малко по-бавно. Това му даде време да се отдалечи с няколко крачки и да се приготви за следващата си атака. Знаеше, че ще му е необходимо много време, за да може да осакати достатъчно крака и да спре чудовището, но не виждаше никаква друга възможност. Повтори одевешната си тактика, осакатявайки още два крака и избягвайки опашките, но този път чудовището насочи към него три и той се спаси от тях повече случайно, отколкото с бързина. Съществото този път очакваше действията му. Очевидно притежаваше някакъв разум. Първоначалната му тактика даде добър резултат, но той не се реши да я използува отново.

Стиснал сабята с две ръце, Конан отново нападна. Сега чудовището беше разтворило щипките си, очаквайки го да се втурне или от едната, или от другата страна. Вместо това той се хвърли право между тях и удари мъничката глава. Усети как сабята му се разтресе, после се мушна под съществото, сечейки краката му на същата страна, от която беше започнал. По този начин щеше да бъде достатъчно да осакати два пъти по-малко крака, отколкото ако сечеше от двете страни. Чудовището изпрати целия кичур опашки подир него, но той успя да се измъкне преди земята да експлодира от действието на киселинната отрова и да се обвие в пушек и пара.

Този път, когато съществото се обърна и го нападна, то беше значително по-бавно и дори малко наклонено на една страна. Това беше добре, но какво друго можеше да направи Конан? Ако съществото имаше разум, сигурно вече знаеше как да реагира на триковете, които беше използувал досега, и да противодейства. Трудна задача, и той трябваше да я реши за ужасно кратко време.

Съществуваше един-единствен начин, по който не беше атакувал. Конан не виждаше в него голяма възможност за успех, но може би щеше да си осигури малко време. Когато чудовището наближи, Конан изчака щипките да се насочат към него, стъпи на едната и се метна върху гърба на звяра. Опита един удар по плочките и се увери, че са непробиваеми като стоманена ризница. Мястото, на което беше седнал, беше много опасно. Опашките не можеха да отидат толкова напред, за да го достигнат, но той не се решаваше да пристъпи към тях, така че скочи на земята с намерение да посече няколко крака, преди отново да побегне.

Спъна се в някакъв камък и се просна по гръб. Преди да успее да стане, една от опашките се спусна надолу като метеор, удари бронята му и ноздрите му се изпълниха с острата миризма на разтварящ се бронз. Друга опашка едва не заби шипа си в лицето му. Дори мигновеният му рефлекс не беше достатъчно бърз, за да го спаси, но нещо отхвърли издутата жлеза и отровния шип настрана и отровата само изпръска лицето му с лека мъгла, която пареше жестоко, но не беше достатъчно силна, за да го умъртви. Конан мигновено скочи на крака и побягна, и изведнъж видя до себе си стария Рерин.

Спряха на известно разстояние от чудовището. То се обръщаше, очевидно отново затруднено от нанесените му рани.

— Добре е човек да види, че твоят жезъл може да послужи и за нещо друго освен за подпиране, старче — каза Конан.

— Сваляй бързо ризницата — посъветва го Рерин. — Отровата ще я прояде и ще стигне до теб!

Без да губи време да откопчава катарамите, Конан започна да реже ремъците на ризницата с камата си. Хубавият допреди няколко мига бронз падна на земята и запуши, разяждан от отровата. Конан се бореше със силното желание да разтрие мястото, изпръскано от отровата. Болката беше поносима и щеше да остави само няколко малки белега между многото други, които вече имаше. Съществото отново се спусна към тях.

— Ако имаше очи — промърмори Конан, — през тях можех да го промуша в мозъка.

— То може да няма мозък такъв, какъвто го знаем ние — отвърна Рерин. — Но антените му служат за очи и уши. Ако успееш да ги повредиш, може би ще можеш да го убиеш.

Чудовището беше почти връз тях.

— Нямаш ли някоя магия, с която да ми помогнеш, старче? — попита Конан.

— Не.

— Е, добре — отвърна Конан.

За да може да повреди антените, трябваше да стигне до главата, но чудовището сигурно беше готово за такъв ход. Освен това в защита на антените малката глава имаше в долния си край странични усти, с които ядеше. Конан реши, че ако не може да стигне до главата със собствени сили, може би ще успее да прелъже съществото да го пренесе.

Този път чудовището не връхлетя направо, а се спря и протегна към него щипките си. Конан се мяташе бързо ту на една, ту на друга страна, а то обръщаше задницата си, заплашвайки го със смъртоносните, подобни на камшик опашки. Когато щипките минаха покрай него, Конан скочи върху едната, възсядайки „китката“ зад щипката. Той се страхуваше, че съществото може да го повдигне в обхвата на опашките, но за негово щастие, то го свали към челюстите. В момента, в който беше достатъчно близко, той удари със сабята си в основата на по-близката антена. Чудовището потрепери. Той отново удари и антената падна отсечена. Съществото изпадна в паралитичен тремор. Конан скочи от щипката, другата направи бавно, несигурно движение да го защипе, но той лесно я избегна, стъпи здраво на двата си крака и с един удар отсече и другата антена.

Щом тя падна, Конан побягна. Звярът зад него тракаше и съскаше, но Конан тичаше към магьосника. Обърна се точно навреме, за да види как конвулсивните потрепвалия на чудовището престанаха и то се строполи мъртво на моравата. От него се издигна пушек и туловището му започна да се разпада също като ризницата на Конан, разядена от киселината. Скоро от ужасното същество остана само димяща купчина.

— Присъствието му тук не беше естествено — каза Рерин. — Когато жизнената му част беше унищожена, не остана нищо, което да държи конструкцията цяла, и то се превърна в етер.

Старият човек дишаше тежко. Конан също беше задъхан.

— Ти прояви истинска смелост, магьоснико. Ако не беше отбил с жезъла си онова жило, вече щях да съм мъртъв. Благодаря ти. В твоето съсухрено тяло тупти сърце на боец.

— Приемам комплимента — отвърна Рерин — в смисъла, който ти безсъмнено влагаш в него.

Конан внимателно огледа сабята за следи от разяждащата отрова, които биха я повредили. За негова голяма радост нямаше. Той я пъхна в ножницата на кръста си и отиде да търси другите си вещи.

 

 

Сариса се откъсна възбудена от огледалото.

— Не беше ли чудесно? Този мъж е точно такъв, какъвто очаквах! Истински герой. Как можем да го пленим?

— Съществуват много начини, сестро — отговори Хаста с усмивка. — Но защо да се главоболим? Тъй като те търсят нашата пленница-кралица, ще трябва да дойдат тук. Нека ги оставим да дойдат при нас. Любопитен съм да видя как ще се опитат да я отведат.

Сариса също се усмихна пред очертаващата се перспектива.