Джон Мадокс Робъртс
Конан наемника (6)

Шеста глава
Преместващата се страна

Конан скочи през портата и пропадна в нищото. За момент, който не може да се измери във време, се чувстваше като че ли пада в зейнала бездна, носеше се безкрайно в някакво празно пространство между два свята. Единствената му мисъл беше да не изпуска сабята си и Рерин.

Изведнъж преходът свърши и той стъпи върху твърда земя и залитна. Пусна дрехата на стареца, завъртя се и вдигна сабята си, готов да се нахвърли върху враговете. Вече не му се виеше свят. Никой не ги нападаше.

— Елкуина! — извика той, но не последва никакъв отговор.

Обхванат от ярост, Конан се спусна напред, търсейки някаква следа от демоните, които я бяха отвлекли. От тях обаче нямаше и помен. Конан се надяваше, че магьосникът може да има някакви отговори на нещата, които го объркваха. Рерин седеше зашеметен на земята и кимериецът, след като огледа наоколо, отиде при него.

Вместо черната снежна нощ, която бяха оставили зад гърба си, тук беше странен сумрачен ден. Конан помогна на стареца да се изправи и каза с непривично за него колебание:

— Съжалявам, че бях груб с теб, старче. Смятах, че сме длъжни веднага да спасим кралицата.

— Напълно разбираемо — отговори Рерин, почиствайки с ръка мантията си. — Предполагам, че никой не е тръгнал с нас.

Конан погледна към „портата“. Трилитът беше същият, но вместо да се издига в северната равнина, се намираше на малка планинска поляна. Отвъд него не се виждаше нищо различно — все същата поляна.

— Никой — съобщи Конан. — И не съм изненадан. Хората проявиха достатъчна смелост, като дойдоха до мястото, откъдето преминахме. За тях е по-лесно да си намерят нов владетел, отколкото да влязат в Страната на демоните.

— Но ти дойде — каза Рерин.

— Аз искам да я спасим — отвърна Конан.

— Значи си по-смел от другите.

— Може би — съгласи се Конан. — Но и аз бях изплашен не по-малко от тях.

— Един герой трябва да може да пренебрегне страха си в служба на своя господар. Елкуина направи добре, като те нае.

— Значи е време да си заслужа парите — озъби се Конан. Беше му писнало от приказки. — Когато минахме през портата, демоните бяха само на няколко крачки пред нас. Сега защо ги няма?

— Страната на духовете не се подчинява на законите, които са в сила за нашия свят. Те може да не са излезли на същото място като нас. Истинско щастие е, че двамата се оказахме на едно и също място.

— Е, чак щастие — каза Конан и се огледа. — Що за страна е тази?

За обиталище на духове мястото изглеждаше доста обикновено. Намираха се на горска поляна, заобиколена от хълмове. Светлината на синьото небе беше малко по-различна, отколкото трябваше да бъде, синьото бе по-дълбоко и куполът на небето изглеждаше малко по-близко, а около тях беше замъглено, сякаш се намираха под вода. Неясни неща плуваха в мъглата, но засега като че ли никое от тях не ги застрашаваше.

— Прилича на море — каза Конан. — Все едно гледаш през стъклата на маска като тези, дето носят гмуркачите, които вадят черни перли в Куш.

— Имали сме късмет, ако мога да кажа това — отбеляза Рерин. — Мисля, че сме в Преместващата се страна. Светът на духовете всъщност се състои от много страни, както е в света на хората. Аз съм бил в някои по време на транс, но никога в нормално състояние. В някои от тези страни моментално ще полудееш. Тази е от най-поносимите. Ние влязохме през порта в северната част на света на хората и това място тук съответства на онази част на света. Ако бяхме влезли през Куш, може би щяхме да попаднем в ужасна джунгла… но в света на духовете има места по-ужасни дори и от нея.

— Има ли някакъв начин да намерим Елкуина? — попита Конан, прекъсвайки подхванатата тема.

— Може би има, но ще трябва време. И много магически неща, главно растения и минерали. Да се надяваме, че ги има в това дяволско място.

— Изглежда, че имаме достатъчно време. Ако тези вещества ги има тук, ще ги намерим. Можеш ли да ни върнеш в реалния свят?

— Да, през порти като тази. Но трябва времето да е подходящо и…

— Добре — прекъсна го Конан. Не искаше да слуша несъществени подробности. — Тук има ли хора? — Той се взря в нещо, което летеше във въздуха на люспести крила. То, изглежда, не ги беше забелязало.

— Как да ти кажа… Виждал съм ги в спиритически транс. Обаче не са истински хора като теб и мен. Те…

— Колко време ще ти е необходимо, докато научиш къде трябва да търсим Елкуина? — запита троснато Конан.

Старецът се огледа.

— Тук виждам някои растения, които ще ми свършат работа. Несъмнено наблизо ще намерим и другите. След това ще трябва да наклада огън, да направя някои заклинания и…

— Събуди ме, щом научиш нещо. — Конан свали шлема си, разкопча ризницата, легна на земята и почти веднага заспа.

Рерин поклати глава. Не вярваше на очите си. Дори и насън ръката на кимериеца лежеше върху дръжката на сабята.

 

 

Конан се събуди, когато старецът го докосна до рамото, и скочи като на пружина със сабя в ръка. Рерин се дръпна уплашено и извика:

— Аз съм, Конан. Намерих посоката, в която трябва да търсим Елкуина. Не е определено място, но поне няма да се лутаме като изгубени.

— Добре — рече Конан, пъхна сабята в ножницата и започна да закопчава ризницата си. — Е, поне не е много студено.

Наистина беше като мек пролетен ден на север, студено колкото да се знае, че зимата още не си е отишла. Конан сгъна наметалото си и го метна на рамо. През живота си беше попадал на много странни места, тъй като беше любител на приключенията. Това тук беше просто още едно странно място и във всеки случай поне знаеха накъде да вървят.

— Хайде да тръгваме да я търсим — каза кимериецът.

 

 

Известно време Елкуина мислеше, че е полудяла. Беше седяла в стаята си и спокойно бе разговаряла със стария Рерин, когато изведнъж стената от дебели трупи започна да се топи и да тече, сред взрив от светлина нахлуха призрачни демони и я хванаха с отвратителните си ръце. Елкуина мислеше, че е извикала на хората си със заповеднически глас и едва по-късно разбра, че просто е пищяла. Когато я изнесоха навън, тя чу някой да крещи. Беше сигурна, че е Конан. Последваха разпокъсани впечатления — звуци и гледки, така объркани, че сега тя вече не разбираше нищо.

Какво бе това място? За момент тя спря да диша: въздухът изглеждаше плътен, сякаш се беше превърнал във вода. Отстъпвайки пред необходимостта, тя пое дълбоко дъх, после потръпна с облекчение. Най-обикновен въздух. Може би нещо не беше наред със зрението й. Не, нещата наоколо бяха съвършено ясни. Дощя й се да не е така, защото изведнъж видя ясно своите похитители.

Преди техните очертания бяха непостоянни, но сега тя видя, че това са мършави същества, далечно подобие на хора, но оформени в някакви отвратителни пародии на човешкия род. Нямаше две еднакви. Лица с птичи човки я дразнеха и й се подиграваха. Човките, оградени с пипала, се люлееха и се смееха с отвратителен смях. Очите им бяха огромни, изпъкнали и без клепки, всяко с по два ириса и две зеници. Ръцете им, които я стискаха, бяха с много пръсти, а кожата сива, груба и сякаш покрита със ситни камъчета, я дращеше. Миризмата, ако това изобщо беше възможно, беше по-лоша и от външния им вид. Те я сложиха на земята и, изглежда, започнаха да се съвещават. Отнасяха се внимателно към нея и точно сега като че ли не я застрашаваха.

Елкуина седеше изправена и проучваше околността. Тревата под нея създаваше непривично усещане. Беше синьо-зелена, много ниска и пружинираща. Елкуина никога не беше виждала такава трева. Някои от близките дървета й изглеждаха познати, други имаха листа като на палми и дънери, които звънтяха. Във въздуха летяха изплашени пъстри птици, преследвани от някакво същество, приличащо на влечуго с ципести крила. Каквото и да беше това място, то не беше познатият й север. Въздухът беше студен, но не хапещо студен, както в света, от който беше отвлечена.

Съществата, задълбочени в обсъждането, не й обръщаха никакво внимание. Гласовете им грачеха и тракаха, ръцете с много стави възбудено жестикулираха. Нещо в техния потаен вид й подсказваше, че тази територия е чужда и за тях и че те се стараят да останат незабелязани. Елкуина се зачуди от кого или от какво се плашат. Добре разбираше, че врагът на нейния враг е неин приятел.

Не се съмняваше, че това е някаква игра на Илма по искане на Тотила. Друг беше въпросът до какво щеше да доведе тя. Знаеше, че е сама. Нейните хора не биха могли да я последват тук. И как да могат? Елкуина отхвърли обхваналата я вълна на безнадеждност. Тя бе кралица и не биваше да се държи като страхливо момиченце. Първата й задача бе да избяга от тези невероятни същества.

В далечината над дърветата, през мъглата, тя видя неясните очертания на планини. Стори й се, че съзира и някакъв невероятно огромен дворец. Ако наистина бе така, в него сигурно живееха гиганти като онези, които някога бяха издигнали стената, ограждаща собствения й дворец. Не, не биваше да бяга натам.

Но пък трябваше да избяга и моментът изглеждаше благоприятен. Похитителите й бяха заети със собствените си препирни и очевидно толкова се страхуваха, че нямаше да проявят голямо желание да я преследват. Тя полекичка се размърда, за да намери опора.

Когато препирнята достигна до кресчендо, Елкуина скочи и побягна. Зад нея се чуха силните викове на изненаданите същества, но тя не се обърна, а се втурна към близкия гъсталак. Виковете на преследвачите се чуваха все по-близко, нещо я дръпна за наметката. Елкуина се изхлузи от нея и затича още по-бързо. Чу зад гърба си разочаровани крясъци. Вдигна поръбената си с кожички пола над коленете си, съжалявайки, че няма начин да свали и нея — винаги я обличаше една прислужница, която завързваше дрехите й отзад. Навлезе сред дърветата и продължи да тича към най-гъстата част на гората с надеждата, че ще се изплъзне от демоните. Досега поне те не й се бяха сторили много умни.

Бягаше като подплашена кошута, а демоните зад нея се блъскаха в дърветата и ревяха.

Дърветата бяха тъмни и тайнствени, но Елкуина реши да не се плаши от тях. Звуците от преследването отслабваха, но тя не намали темпото, въпреки че гърдите й горяха от напрежение. Елкуина прескочи един малък поток. Стори й се, че водата тече странно бавно.

Най-после, задъхана, тя се строполи под някакъв храст, отрупан с плътни, месести листа, и пропълзя колкото се може по-навътре под него, стараейки се да не диша много силно. Беше почти сигурна, че е достатъчно пред преследвачите си и те не са видели къде се е скрила. С опънати до скъсване нерви Елкуина наостри уши. Чу топуркане на много крака, след това всичко стихна и не се чуваше нищо освен обичайните горски шумове, вярно, много по-различни от звуците в горите, които тя познаваше.

Някакво същество, което се движеше тежко на големи, меки крака, я изкара от полудрямката й. Елкуина се зачуди колко ли време е била в това състояние. Пред очите й притъмняваше и това много я учуди, защото когато се скри беше съвсем будна. Може би се дължеше на преживения шок. Чувстваше се странно сънлива и замаяна. Няколко цвята на растението, под което беше намерила убежище, висяха пред лицето й и излъчваха тежка миризма. Елкуина небрежно се опита да ги отмести и откри, че не може да си помръдне ръката. С нарастващ ужас установи, че цялото й тяло е привързано здраво от някакви корени, които се спускаха от клоните на храста над нея. Ококорена от страх, Елкуина видя, че земята под храста е покрита с кости на животни.

Опитвайки се да не вдига много шум, тя започна да се бори за живота си и постепенно корените отстъпиха. Десетки фини, подобни на косми малки коренчета бяха проникнали през дрехите й и жилеха, когато ги измъкваше от тялото си. Тя благодари на Имир, че минаващото животно я беше събудило преди проклетото растение да я убие.

Елкуина залази на четири крака възможно по-далеч от растението и коренчетата едно по едно заизлизаха от нея. С последно болезнено издърпване успя да освободи краката си, бързо изпълзя изпод храста и се отпусна задъхана и изтощена на земята.

Тъмнината бързо се сгъсти. Миризмата на растението вече не я замайваше. Залезе и последният слънчев лъч, но остана някаква бисерна светлина. Що за място беше това? Тя се страхуваше от демоните, знаеше, че трябва да се страхува и от животни и хора, но не беше предполагала, че ще се страхува и от растения. Никога не беше била така самотна и в такава безизходица. Потрепери, и то не от студ. Къде би могла да отиде? Беше напълно изтощена и въпреки това не се решаваше да заспи, колкото и да й се искаше.

Разтреперена тя стана и се огледа. Красивата й, поръбена с кожички рокля беше разкъсана и разкриваше много повече, отколкото беше прието за една добре възпитана дама от Севера. Светлата й кожа беше покрита с червени следи от изтръгнатите коренчета. Добре поне, че времето беше меко и не беше студено.

Луната се издигна над дърветата и стана по-светло. Приличаше много на луната, с която Елкуина беше свикнала, но изглеждаше доста по-голяма и някак зеленикава. Елкуина никога не беше пътувала далеч от дома си, но беше съвсем сигурна, че навсякъде луната изглежда по един и същи начин.

Тя не можеше нито да надуши, нито да чуе наблизо демони и всички посоки й изглеждаха еднакви, затова реши да тръгне надолу по хълма. В гората имаше много пътеки. Елкуина избра една, която се спускаше покрай бавно течащ поток. Беше съвсем тихо, като се изключеше случайното пляскане на риба, скочила над водата.

Елкуина вървя известно време покрай потока и чак тогава забеляза нещо странно. Наведе се и втренчи очи във водата. Несигурна в зрението си при оскъдната светлина, тя намери едно светло перо и го хвърли в потока. Беше права. Потокът течеше нагоре по хълма. Никой от пътешествениците, с които беше говорила, не беше споменавал за такова чудо в никоя от далечните страни по света.

Напусна пътеката и като в полусън се лута известно време из гората. Болката от ударите в дънерите я разсъни съвсем. Беше ясно, че трябва да си почине, но къде можеше безопасно да го направи? Излезе на една открита горска поляна, на която нямаше никаква растителност с изключение на ниска пружинираща трева, отиде в центъра, колкото се може по-далече от големи растения, и легна. Беше толкова уморена, че не усещаше нито студения въздух, нито нещо друго. Отпусна се и черните криле на съня я обгърнаха.

Събуди се скована от студ и схваната от болка. Цялото й тяло беше ожулено и изподраскано, беше измръзнала до кости, но си беше отпочинала и с бистър ум. Нощ като тази, която беше прекарала, би убила или най-малкото сериозно изтощила една благородничка от по-цивилизованите части на света, но в ледения Север дори кралиците бяха здрави като стомана.

Тя се събуди и зяпна от изненада, защото видя наблизо до себе си едно средно голямо дърво. Когато си беше легнала, го нямаше, а сега беше само на няколко крачки от нея. То стоеше върху многобройни преплетени корени и Елкуина с изненада откри, че корените се движат почти незабележимо бавно. Дълги, трънливи, подобни на лози стебла висяха от клоните му и тя ни най-малко не се съмняваше в тяхната цел.

Елкуина бързо стана и се отдалечи от застрашаващото я дърво. Сега на дневна светлина видя, че се намира в подножието на планина. Върху склоновете се издигаше голямата постройка, която беше видяла още когато беше в ръцете на демоните. Това й се струваше невъзможно, защото тогава постройката изглеждаше на много левги, а при бягството си тя би могла да измине само малка част от това разстояние. Дали това не бе друг подобен дворец, на друга планина? И все пак Елкуина беше сигурна, че когато избяга, наблизо нямаше никакви планини. Това беше нова загадка, но тя я изхвърли от ума си. Във всеки случай нямаше никакво намерение да отива близко до тази твърдина. Изглеждаше зловеща, а тя нямаше желание да се среща с хората, които живееха в този дворец.

Изгряващото слънце, засега изглеждащо нормално, постепенно я затопли. Беше много гладна, но какво би се осмелила да яде? На такова място, където дърветата ходеха и ядяха живи същества, как би могла да знае кои неща не са отровни? Тя нямаше оръжие да ловува, нито пък умееше да поставя капани, нямаше кукички, нито конец или мрежа за риболов. Вярно, можеше да изтърпи много лишения, но ако днес не хапнеше нещо, щеше да се изтощи, щеше да стане още по-слаба, а с това и по-лека плячка.

Най-после след уморително спускане почти стигна до равнината. И неочаквано чу зад себе си силен шум. Тъкмо пресичаше една поляна и се прокле за небрежността си. Трябваше да заобиколи поляната, придържайки се до края на гората. Дърветата можеше да са опасни, но поне, изглежда, не можеха да хващат движеща се плячка. Елкуина се затича към гората, но изведнъж видя на поляната да излиза някакво изплашено животно. Беше голямо колкото кон и имаше извити като лира рога. Кожата му беше изпъстрена с бяло и кафяво. То тичаше право към нея, но от въртящите се на всички страни очи Елкуина заключи, че животното не я вижда, и разбра, че е преследвано.

Още не беше достигнала дърветата, когато на горската поляна се появиха ловците. Бягството вече беше немислимо. Приличаха на хора, а животните, които яздеха, като че ли бяха коне, но тя не беше съвсем сигурна. Ездачите бяха облечени в чудновати пъстроцветни дрехи от кожа, плат и метал. Лицата им бяха скрити зад причудливи маски. Конете им също бяха завити в ярки чулове, а главите им бяха накичени с еленови рога и странни украшения, очевидно изкуствени, така че се виждаха само копитата, които, като се изключеха ярките цветове, приличаха на истински конски копита.

Един от ездачите опъна късия си лък и стрелата се заби в бягащото животно. То политна няколко крачки и се строполи почти в краката на Елкуина. Непознатите оживено заприказваха. Говорът им звучеше като цвърчене на птици. Един от тях, изглежда, се обърна към нея.

Тя поклати глава.

— Не те разбирам.

Те като че ли се изненадаха. Онзи, който се беше обърнал към нея, свали покритата си с пера ястребова маска. Очите му приличаха на безизразни сребърни топки, а кожата му беше бяла като мляко.

— Ти от света на хората ли си? — попита той. Усмивката му разкри малки равни зъби.

— Какъв друг свят съществува? — отвърна тя.

Всички като че ли намериха това за много забавно и гръмогласно се разсмяха с висок, чуруликащ смях. Останалите също свалиха маските си. Всички толкова си приличаха, че биха могли да минат за братя. Някои, изглежда, бяха жени, но поради тежките им странни костюми полът им трудно можеше да се определи.

Откъм дърветата се появи група джуджета, но ездачите не им обърнаха никакво внимание. Джуджетата, без да проявят никакво любопитство, се заеха с голямо умение да разсичат убитото животно.

— Що за личност си ти? — попита онзи, който беше говорил пръв.

— Аз съм Елкуина, кралица на камбрийците — отговори тя и всички пак се разсмяха.

— Какво представляват камбрийците? — запита друг.

— Това е моят народ, моите поданици. Не знам какво място е това, нито как пристигнах тук, но трябва да се върна у дома. Моля за вашето гостоприемство, докато намеря начин да сторя това. — Тя нямаше представа кои са тези хора, но техните коне и богатото им облекло подсказваха, че са благородници. Доколкото знаеше, традицията на гостоприемство между благородниците се зачиташе навсякъде, така че тя се надяваше и тук да е така.

Странните хора чуруликаха един момент помежду си, след това онзи, който, изглежда, беше техен говорител, каза:

— Много добре, ти ще бъдеш наша гостенка. Ще яздиш с мен.

— Благодаря. — Тя понечи да се качи зад него.

Беше дребен и слаб, но с нечовешка сила. Хвана я под мишниците и с лекота я вдигна пред себе си.

С невероятна бързина джуджетата бяха разчленили мъртвото животно и сега отнасяха големите късове месо. Едно отнесе главата с прилични на лира рога, друго — суровата кожа и на земята останаха само копитата и купчина вътрешности.

Малката група ловци потегли по една широка пътека, водеща зад хълма. Елкуина седеше на коня изправена и се стараеше да запази достойнството си сред тези обезкуражителни промени в нейния живот. Срамуваше се от парцаливото си облекло, с което всъщност беше почти гола, но не се опита да се прикрие. Знаеше, че това ще я направи да изглежда още по-безпомощна.

— Кои сте вие? — попита тя мъжа, с когото яздеше. — Що за хора сте?

— Аз съм Хаста. Ние сме гетайци, господари на това тук, на Преместващата се страна.

Елкуина си помисли, че това име е доста странно.

— Как така говорите моя език?

— Мнозина от нас говорят езика на хората. Онези, които практикуват големи изкуства, се нуждаят от умението да общуват. — Сякаш да потвърди казаното, към тях се присъедини друг ездач. Лицето му приличаше на това на Хаста, но гласът му, макар и дрезгав, беше женски.

— Ти като че ли си изпаднала в голяма беда, скъпа. Когато пристигнем в двореца, ще ти намеря подходяща премяна.

— Елкуина — каза Хаста, — това е сестра ми, Сариса. Тя владее много изкуства.

Двамата се усмихнаха. На Елкуина не й хареса начинът, по който го направиха, но тя никога не бе виждала такива същества, затова не знаеше как да разбира техните изражения.

— А това — обясни Хаста и важно посочи напред — е нашият дом.

Елкуина погледна нагоре по планинската пътека и за свой ужас видя големия дворец, който беше съзряла по-рано и който искаше да избегне. Беше изграден от зеленикавочерен камък без никакви фуги. Сякаш цялата постройка беше издялана от един огромен каменен блок. Вратата и прозорците бяха странно неправилни, с трепкащи и неясни очертания. Приличаше повече на нещо израснало тук от само себе си, отколкото на сътворено от човешка ръка.

Минаха през големия вход. В камъка бяха издялани странни, смущаващи фигури. Елкуина най-напред се загледа в тях, после бързо погледна настрани. Появиха се много джуджета, които отведоха конете.

Тя беше очаквала отвъд портата да има двор, но вместо в двор влязоха в огромна зала, осветена само от тесни прозорци високо на стените. Цялата й крепост можеше да се помести в тази зала.

Сариса я поведе по стълбите към една широка врата. От двете страни на вратата стояха скулптурите на две наведени фигури, които крепяха трегера на измъчените си гърбове. Огромната мрачна сграда беше потискаща.

Сариса я хвана за ръка и я поведе през декорирани с мозайка зали и разкошно обзаведени стаи, докато стигнаха до врата, цялата покрита с дърворезба, която се отвори без помощта на човек или джудже.

Сариса влезе и започна да сваля пъстроцветното си кожено облекло.

— Ела, скъпа, банята е насам.

Тя заведе Елкуина в стая, изпълнена с ароматна пара и с басейн в средата. Стаята, както и целият замък, беше топла, без някъде да се виждат огньове.

Сариса свали горното си облекло и Елкуина видя, че макар в лицето да приличаше на брат си и на другите мъже, Сариса наистина беше жена. Определено беше жена. Сега носеше само нещо прилично на хамут, състоящо се от каиши, катарами и халки, към които се прикрепваше горното й облекло и които не прикриваха нищо, а просто ограждаха и подчертаваха нейните женски прелести. Тялото й беше толкова пищно, че пред нея Елкуина се почувства като девойка.

— Свали тези парцали, скъпа — каза Сариса и започна да смъква окъсаните дрехи от треперещото тяло на Елкуина. — Ще се чувстваш много по-добре след една баня.

Елкуина колебливо се подчини. Басейнът не й харесваше. В нейния дворец банята имаше парилня с нагорещени камъни, ведра с вода и метличка. Къпането с друга жена не я смущаваше, тъй като всички свободни жени се къпеха заедно, но потапянето в басейн беше определено чуждоземска идея.

Сариса откопча няколко катарами и хамутът й падна на пода до дрехите на Елкуина. За момент тя остана съвсем гола, изпълнена с толкова гордост и предизвикателство от своята женственост, че Елкуина изпита желание да се изправи до нея, но я обзе някаква странна стеснителност. За своя изненада тя усети, че по детски протяга треперещата си ръка към Сариса. С жестока усмивка Сариса пое предложената й ръка и със собственическо чувство поведе Елкуина по малките стъпала към водата. Топлата вода се издигна нагоре по краката й и премахна болката от многобройните малки наранявания. Отмалялост и чувство на блаженство изместиха неприятните усещания. Елкуина никога не беше изпитвала нещо толкова приятно. Сариса я сложи да седне на един каменен перваз, така че водата да достига точно до брадичката й.

Тя плесна с ръце, а Елкуина беше в такова състояние на лениво доволство, че не се разтревожи, когато влязоха няколко мъже и жени, облечени само в копринени набедрени препаски, носещи златни и сребърни подноси. Когато един от мъжете се наведе до нея, за да й подаде чаша червено вино, тя забеляза, че на врата си има широк нашийник от обикновено желязо, такъв, какъвто хората на север слагаха на робите.

— Това да не би да са роби? — попита Елкуина сънливо.

— Роби са — потвърди Сариса. — Играчки, съществуващи за наше удобство и удоволствие.

Елкуина видя една красива девойка, чийто гръб беше покрит със следи от неотдавнашен бой с пръчки, и я посочи.

— Често ли се бунтува?

Сариса вдигна рамене.

— Може би. А може и някой просто да е искал да си достави удоволствие, като я набие с пръчки. — Тя отпи от виното си. — Може и аз да съм го сторила, макар че не си спомням.

В друго време Елкуина може би щеше да се ужаси от това откровение, но точно сега беше странно неспособна да почувства друго освен безучастен интерес. Тя вдигна белия си красив крак, без да забелязва, че другата жена се усмихва, гледа, оценява. Раничките от месоядното растение се бяха превърнали в малки розови белези. Скоро щяха да изчезнат напълно. Елкуина яде от поднесените сладкиши, докато гладът й се уталожи, и скоро целият свят й се виждаше облян в спокойна розова светлина.

Двете жени излязоха от банята и робините ги избърсаха с дебели меки хавлии. Елкуина никога не бе мечтала за такъв разкош. Изглежда, една кралица трябваше да живее точно така. Тя се чудеше как е могла да живее толкова дълго без всичко това. Все още голи, двете жени се върнаха във външната стая, която всъщност беше спалнята на Сариса. Леглото в нея беше много по-голямо от онова, на което Елкуина спеше заедно с домашните си прислужнички.

— Сега трябва да те наконтим с подходяща премяна — каза Сариса.

Тя нареди нещо, което Елкуина не можа да разбере, и робите започнаха да отварят сандъци и да изваждат шалове, скъпоценности и мазила.

Под ръководството на Сариса Елкуина беше украсена и изрисувана, ноктите й намазани с лак, устните й начервени. На врата й сложиха огърлици, на ръцете и краката — гривни, на кръста златни синджирчета със скъпоценни камъни, много по-изящни и фини от масивните северни скъпоценности, с които беше свикнала.

— Сега се погледни, скъпа. — Сариса, все още гола, я заведе до едно голямо огледало.

Елкуина се опули от промяната във външния си вид. Тя беше богато накичена със скъпоценни метали и камъни, лицето й беше изкусно гримирано, за да изпъкне красотата й. Нещо обаче сякаш липсваше. Малко разсеяно Елкуина разбра, че с изключение на герданчетата на кръста и големия червен скъпоценен камък на пъпа тялото й е съвсем голо. Всяко едно от бижутата изглеждаше изработено и поставено така, че да огражда едрите й гърди и закръглените хълбоци, да разкрива извивката на бедрата и на ханша. Тя изглеждаше по-гола, отколкото ако бе напълно съблечена; всичко беше безсрамно подчертано.

— Може би — каза Елкуина колебливо — да облека и някаква дреха?

— Не е необходимо — отвърна Сариса. — Остава само още едно нещо.

Тя взе нещо от една робиня и го щракна около врата на Елкуина. Реакцията на кралицата беше толкова бавна, че трябваше да мине известно време, преди очите й да се разширят от ужас от широкия железен нашийник, който Сариса бе сложила на тънкия й бял врат.

— Новата ми играчка — измърка Сариса.