Джон Мадокс Робъртс
Конан наемника (5)

Пета глава
Магьосническо изкуство

— Илма — извика Тотила заплашително. — Ти пак се провали.

Магьосникът вдигна рамене под еленовите кожи.

— Не аз се провалих, Тотила, а мъртъвците.

— Аз не очаквам мъртъвците да ми свършат работа, магьоснико — отвърна кралят почти вбесен. — От своя магьосник очаквам резултати, а не извинения. Най-напред ти ни докара неестествен студ, с който освен дето изгубих много добитък и роби, не постигна нищо, след това твоята армия от мъртъвци не можа да изпълни задачата си. — Двамата мъже седяха в двореца и спореха, докато всички останали весело празнуваха разтурянето на магията за ужасния студ.

Илма се изправи надменно.

— Ако не се нуждаеш повече от моите услуги, може би някой друг крал ще ме наеме.

Кралят омекна.

— О, седни, Илма. Говоря прибързано. Ясно е, че трябва да съставим по-добър план. Не трябва обаче да е нещо, което ще засегне цялата природа. Харесва ли му, или не, всеки крал живее толкова от мирния труд на народа си, колкото и от войната. Като бях обикновен вожд на дузина мъже, това не ми е минавало през ума, но загубата на добитък може да отслаби един крал така силно, както и загубата на бойци. Дори робите имат своята цена. — Той прокара украсените си с пръстени пръсти по красивата си червено-златна брада. — Кажи сега как можем да решим най-добре този въпрос?

— Господарю — отвърна Илма, — нека да помисля. Има тайни, за които съм осведомен, и те ще ни дадат нужния отговор. Аз общувам с някои големи сили. Нека ги повикам и се посъветвам с тях. Сега ще разрешиш ли да се оттегля в моята духовна обител?

— Върви — каза Тотила снизходително.

Мъжете притихнаха, докато магьосникът прекосяваше залата, а после отново подновиха играта на зарове и борбата. Крал Тотила седеше самичък, потънал в размисъл, и от време на време поглаждаше с пръсти скалповете на убитите главатари и военачалници.

По същото това време Елкуина се съветваше с бойците си и със своя магьосник.

— Какво можем да направим срещу тази заплаха от страна на Тотила? — попита тя. — Ясно е, че ако не направим нищо, той ще ни унищожи.

— Колко бойци има крал Одок? — попита Конан.

— Няколко стотици, ако свика всичките — отговори кралицата. — Повече от моите. Защо питаш?

— Защо не се съюзите с него? С общи сили ще можете да унищожите Тотила. От това ще спечелите и двамата. — Той пресуши половницата си и я подаде за още. След преминаването на необикновения студ Елкуина беше увеличила дажбите.

— Зная добре каква е цената на такъв съюз! — възрази тя разгорещено. — Не бих легнала в леглото на такава свиня дори и за повече от едно царство!

— Тогава тази възможност отпада — промърмори Конан.

— Страхувам се — каза Рерин, — че следващата атака също ще бъде магическа. В края на краищата защо Тотила да рискува хората си, щом като проклетият Илма може да му свърши работата?

— Има ли начин да убием този магьосник? — попита Зигеър.

— Да, аз също съм за това — подкрепи го Конан. — Само ми кажете къде да го намеря и аз ще се погрижа за него. Той трябва понякога и да спи. Обикновено не убивам хора, които нямат възможност да се защитават, но такъв, който вдига мъртъвци да се бият с живи хора, не може да претендира за никаква милост или справедливост.

Елкуина се обърна към своя магьосник.

— Какво ще кажеш по въпроса, Рерин? Би ли могъл Конан да се промъкне до Илма и да го убие? Това е заповед за убийство, която не бих се поколебала да издам.

Старецът поклати глава.

— Никой магьосник, който прави такива заклинания като Илма, не пропуска да се погрижи за личната си безопасност. Той се е оградил с капани и магии. А и неговите свраки-помощнички… Дори в този момент те може би са под стрехите на двореца и ни наблюдават. — Мнозина вдигнаха глави и с широко отворени от страх очи заоглеждаха околните сенки. — Не, те или някой друг негов помощник ще го предупредят за приближаването на убиец дори човекът да е много предпазлив и хитър.

— Кром да го порази! — прокле Конан и удари чашата си. — Все пак тези магьосници са смъртни хора. Трябва да има някакъв начин и на тях да им се види сметката.

Никой от присъстващите обаче не можа да му посочи такъв начин.

 

 

Магьосникът Илма вървеше с широка крачка през гори и хълмове. Над него летяха свраките и проучваха пътя му: зорките им, широко отворени очи оглеждаха за врагове. Илма не обръщаше никакво внимание на студа или снега, след като отново се бе върнала обичайната зима. В торбичката на кръста си имаше малко храна — единственото, от което се нуждаеше. За един магьосник нуждите на тялото бяха последна грижа.

Преди десет години Илма беше дошъл в тези странни земи, прогонен от хиперборейците и от ревниви съперници. Той можеше да отиде и на юг, в някое от богатите кралства, за които бе чувал. Но магията му, в която нямаше равен на себе си, беше магия на снеговете и горите. Това беше магия на Севера, Страната на ледените гиганти, на духовете, живеещи в камък, дърво и вода. На юг магията беше на други богове, също толкова древни, но в нея преобладаваше култът на змея Сет. Там неговата сила може би нямаше да е толкова голяма, а той беше вече много стар, за да усвоява тепърва ново магьосническо изкуство.

Така Илма беше дошъл в тази земя на враждуващи помежду си владетели и беше избрал един от тях, когото да подчини на своята воля. Тотила беше силен и жесток, но беше и хитър, и разбра, че не е необходимо да жертва хора и богатства за постигане на своите цели, щом магията може да свърши същата работа. Той беше идеален инструмент за плановете на Илма. Магьосникът щеше да направи Тотила най-великия крал на Севера, а Илма на свой ред щеше да се превърне в най-големия магьосник. По-малките магьосници, като Рерин, не представляваха никаква пречка за него, тъй като се страхуваха да общуват с истински големите сили.

На третия ден от пътуването си Илма стигна до мъртва степ. Там всичко беше престанало да расте, беше изсъхнало и приело странни, неприятни за окото форми. Два или три пъти в годината той идваше на това място за билки и треви, които не растяха никъде другаде на север. Почти всичко, което растеше тук, имаше сили и свойства, ценни за него. Този път обаче той не търсеше магически растения.

Колкото по-навътре навлизаше Илма, толкова по-малко бяха растенията, докато накрая не остана нито едно. Тук земята беше замръзнала и напукана като дъно на езеро при голяма суша. В центъра на тази пустиня се издигаше странно несиметрична могила с каменна стена на върха. Приличаше на тази, върху която Елкуина беше построила своя дворец. Подпирайки се на тоягата си, Илма уморено се заизкачва към върха на могилата.

Спря и огледа околността. Видя равнината, която беше пресякъл, но в далечината не се виждаха ни хълмове, ни гори, а само трептяща мараня. Законите на обикновения свят не бяха винаги в сила в това място, населявано от демони.

В стената имаше тесен проход и магьосникът влезе през него. Върхът на могилата беше празен с изключение на една колиба, прилична на пчелен кошер, направена от грубо струпани камъни. Илма заповяда на помощничките си да пазят и се мушна през ниския вход в колибата. Вътре беше тъмно и миришеше на влага. Магьосникът бързо запали огън със снопа съчки, които беше събрал по пътя. Светлината на разгорелия се огън разкри празна конусообразна стая със стени от неодялан камък и под от утъпкана пръст.

Илма хвърли в огъня малки предмети от торбичката си: кости, пера, изсушени съсиреци кръв и някакви растения, събрани от изсушената степ. Помещението бързо се изпълни с гъст многоцветен пушек, защото на върха нямаше никакъв отдушник. Илма вдиша дълбоко пушека, залюля се напред-назад и започна да напява и от време на време да разбърква огъня с тоягата си, като разтърсваше в монотонен ритъм кратунена дрънкулка. Колибата и пушекът изчезнаха и той влезе в света на духовете.

Илма никога не беше сигурен в кое място на този свят ще попадне. Светът на духовете не беше като света на хората, където нещата бяха постоянни. Той беше влизал много пъти в света на духовете през същата тази врата и никога не беше попадал два пъти на едно и също място. Този път се намери седнал по средата на безкрайна равнина, в полумрак, а на небето вече се показваха звезди, различни от онези, които се виждаха от света на хората. В далечината съзря очертанията на големи планини, които като че ли едва забележимо, но застрашително се движеха. Илма продължи да дрънка и да напява. Пламъците на огъня бяха още пред него, но от съчките и от пушека нямаше и следа.

От време на време край него минаваха странни същества със съсухрени отвратителни тела. Големи светещи очи и дълги зъби блестяха в оскъдната светлина, протягаха се ръце с дълги пръсти с много стави, завършващи с остри нокти. В очите на съществата гореше жажда за кръв, но никое от тях не смееше да прекрачи кръга от светлината, хвърляна от пламъците. После се появи едно по-голямо същество и останалите се махнаха.

Съществото, приближило до магьосника Илма сред тъмнеещата равнина в света на духовете, беше ужасно, с подпухнало тяло и злобно лице като на крастава жаба, ако лицето на краставата жаба може да има някакво изражение и злоба. Израстъци като брадавици покриваха прокажена кожа, увиснала надиплена около отвратителното му тяло. То клекна пред магьосника и зачака с изражение, изпълнено с надежда.

— Какво искаш? — запита то със съскащ глас. Езикът, който говореше, можеха да разбират единствено магьосникът и демоните.

— Имам враг — отговори Илма. — И освен това моят крал желае да има една жена. Искам да се справиш с врага ми и да ми осигуриш тази жена, за да я поднеса като дар на моя крал.

— Жената кралица ли е? — изсъска съществото.

— Да, но ти не трябва да я имаш. Трябва да ми я доставиш жива и непокътната. Сключеното между нас преди много години споразумение ми дава право да искам това.

Съществото го погледна със задоволство, сетне каза:

— Аз спазвам споразумението. Сега ми покажи целта.

Пламъците от огъня на Илма се снишиха и се разположиха в широко венче, също като басейна в гората. Сетне започнаха да се появяват картини: най-напред на крепостта на Елкуина, гледана от птичи полет. Дворецът изглеждаше съвсем мъничък сред равнината, осеяна с каменни камари и кръгове.

— Там живеят те — каза Илма. — От средата на лятото кралицата живее между камъните на мъртвите.

— Постъпила е глупаво, като е построила жилището си на това място — отбеляза демонът. — От много години усещаме, че там става нещо странно.

Пламъците се завъртяха и в кръга се появи образът на Елкуина. Кралицата на Камбрез седеше в стаята си, робата й, заметната само около бедрата, разкриваше съблазнителното съвършенство на гърдите й. Една прислужница решеше прекрасната й коса. Червено-златистите коси покриваха като ветрило красивите бели рамене. Кралицата изглеждаше замислена, но какви мисли лежаха зад нейните тънки вежди оставаше тайна. Елкуина говореше, но те не чуваха никакъв звук.

— Кралицата е красива, а мъжете ценят това — каза Илма. После в пламъците се появи магьосникът Рерин — стоеше на дъсчената настилка покрай стената. — Това е моят враг. Той е магьосник, но умението му е малко в сравнение с моето и няма никакво споразумение с теб.

— Проста работа — отвърна демонът отегчено. После до магьосника се появи друг човек — висок, силен, с буйна черна коса. — Този кой е?

— Новият наемник на Елкуина — поясни Илма. — Най-обикновен разбойник, от него не зависи нищо.

Демонът го погледна с такава ужасна усмивка, че за момент дори жестокият магьосник се изплаши, после посочи кимериеца с острия си пръст.

— Виждам около него аурата на съдбата.

Илма се взря, но не можа да види нищо и вдигна рамене.

— Мнозина родени с този знак умират преди да имат възможност да го изпълнят.

В образа, който плуваше пред очите им, Рерин вдигна глава, сякаш гледаше право в тях, посочи го с пръст и чернокосият грабна едно копие и го хвърли. Оръжието сякаш се издигаше право срещу Илма, после зрителният ъгъл се измести и картината с двамата мъже се изгуби.

Илма се усмихна студено.

— Глупавият Рерин се научи да следи моите помощнички.

— Ще ги хванем — увери го демонът. — И кралицата, и магьосника, и боеца.

— Магьосника трябва да убиеш — каза Илма. — Боецът… — той махна пренебрежително с ръка, — с него можеш да правиш каквото искаш. Но кралицата е за мен. Умът й, разбира се, може леко да бъде увреден от онова, което ще преживее, но моят крал се интересува главно от нейното тяло, от нейното родословие, от способността й да ражда здрави наследници.

— Никое от тези неща няма да бъде увредено — обеща демонът. — Но ще трябва доста време. Щом я уловя, ще се свържа с теб чрез спиритически транс, а ти ще дойдеш пак тук и ще извършиш същите тези неща, които направи днес. Тогава ще ти я предам съгласно споразумението помежду ни.

— Тъй да бъде — съгласи се Илма и махна с ръка. Пламъците изгаснаха и магьосникът отново се намери в каменната колиба, взрян в студената пепел на изгасналия огън. Отвън грачеха двете свраки.

 

 

Конан стоеше на пост и оглеждаше осеяната с камъни равнина. Това място не му харесваше. Той харесваше другарите си, не можеше да се оплаче от Елкуина като работодател, но древните каменни редици и кръгове го потискаха. Беше сигурен, че масивните стълбове и плочите върху тях не са дело на хора. Бяха прекалено големи, за да бъдат повдигнати с каквито и да било средства, които можеше да си представи. Бяха неестествено тихи и той беше сигурен, че ги обитават духовете на древните строители. Старият Рерин беше съгласен с него, но Елкуина настояваше, че докато са толкова слаби и заобиколени от толкова много врагове, имат нужда от стената.

Валеше сняг. Конан бе застанал над портата, под малкия сламен навес за часовите.

Чу, че някой се изкачва по стълбата, и се обърна. Кой ли от приятелите му, страдащ от безсъние през тази нощ, идваше при него, за да убие един час в разказване на спомени? Изненада се, когато видя, че е Елкуина.

— Добър вечер — поздрави той, докато пъхаше сабята си в ножницата.

— Доста си нервен, щом вадиш сабя дори когато някой идва откъм крепостта — подхвърли тя.

— Не бих доживял до днес, ако смятах всеки за приятел, само защото идва от мястото, което пазя. Да ти кажа, един офицер много пъти ме наказва затова, че когато съм на пост, не го спирах, макар добре да виждах, че това е собственият ми командир. Много трудно научих този урок, но може би единствено той има смисъл от всичко онова, което се практикува в южните армии.

— Когато правя толкова късно проверки на часовите, рядко намирам някой буден. Какво правят офицерите на юг със спящите часови?

— Зависи. Някои ги бесят. Други се задоволяват да ги накажат с бой с пръчки. Аз обаче не бих ти препоръчал да прибягваш към такива средства. Войниците на Севера не са като южняците.

— Не мога да спя тази нощ — оплака се Елкуина, наведе се над дървената ограда и се загледа в далечината, която толкова смущаваше кимериеца. — Отидох при Рерин, но той си беше легнал. Ти си единственият освен мен, който все още е буден.

— Какво смущава съня ти? — попита Конан не без лека злоба. — Пиршеството беше добро, видях, че си изпи бирата, хърканията вътре не са по-силни от обикновено, добитъкът е върнат отново в оборите и никакви мъртъвци не ни нападат…

— Не ми се подигравай! — отвърна Елкуина. — Просто тази вечер съм неспокойна. — Тя отново погледна към равнината. — Чувствам, че там става нещо. Вече знам, че това място не е добро за нас. Трябваше да се задоволя с дървена защитна стена, такава, каквато винаги сме използували.

— Много е късно да се безпокоиш за това — каза Конан раздразнен. Не му харесваше този разговор за същества, които се движат навън в тъмнината. Битката с мъртъвците беше достатъчно лоша. Сега, когато тя вече беше минало, Конан се надяваше да няма повече никакви свръхестествени събития. Той искаше Тотила да ги нападне открито. Не се плашеше от честна битка с реални хора и реални оръжия, независимо колко малки можеше да са шансовете за успех. — Ще трябва да останем тук до пролетта. Позволи ми да отида с няколко души в хълмовете и ще намеря добра отбранителна позиция.

— До пролетта може да е много късно. — Елкуина потрепери, но не от студ. — Може би, в края на краищата, ще бъда принудена да вляза в съюз с Одок.

На Конан му мина през ума, че безсънието й може би се дължи на липсата на подходяща мъжка компания. Е, тя сигурно не би излязла посред нощ, за да разговаря със Зигеър или някой от другите мъже, които, поне според Конан, не бяха кой знае колко привлекателни за една жена. Той тъкмо се канеше да провери тази си мисъл, когато го прекъсна пристигането на Рерин. Старецът дойде пухтейки по стълбата точно когато Конан се премести по-близо до кралицата.

— Мислех, че спиш — каза Елкуина, като бързо се отмести от Конан.

— И аз мислех така — присъедини се намусено Конан.

— Събудих се от лош сън — отвърна Рерин. — Не се съмнявам, че Илма е замислил нещо лошо срещу нас. Дойдох да проверя дали часовият е доловил нещо. Не очаквах да те намеря тук, господарке.

— Стражевата кула се превърна в обичайно място за срещи — каза Конан. — Но от много дни не сме виждали онези проклети свраки, така че защо мислиш, че Илма готви нещо точно тази нощ?

— Защото — отвърна нетърпеливо Рерин — наистина не сме виждали неговите свраки от много време, младежо. Това не ти ли се струва подозрително?

Конан поклати глава и обясни многозначително:

— Колкото по-малко виждам магьосници, толкова по-щастлив се чувствам. Същото се отнася и за техните помощници. Виждал съм и по-лоши същества от свраките да се въртят около магьосници, но и тези птици са достатъчно лоши.

— И аз го почувствах, Рерин — сподели Елкуина, без да обръща внимание на Конан. — В съня ми се появиха странни образи.

— Като говорим за сън — намеси се Конан, — питам се, къде е моята смяна? Със или без странни образи, имам нужда да поспя няколко часа.

— Ела, Рерин — възкликна Елкуина възмутена, — ела да отидем в моята стая, където можем да се съвещаваме, без да дразним този велик боец. — Двамата се спуснаха по стълбата и оставиха Конан скръстил ръце и изпаднал в лошо настроение.

„В края на краищата — рече си той, — наоколо има достатъчно много други жени.“ Поради нарасналата напоследък смъртност имаше много тъгуващи вдовици, които му бяха дали да разбере, че имат голяма нужда някой да ги утеши, без да поставят каквито и да било неприемливи условия. Той беше отстъпил пред някои от техните примамки, но Елкуина беше тази, от която се интересуваше.

Колкото и да беше малко кралството й, тя го управляваше умело и се грижеше за добруването на народа си. Конан рядко беше срещал такова нещо. Макар че не беше военачалник, бойците й бяха верни, а това се срещаше още по-рядко. Но най-важното бе, че той я намираше за хубава и беше разочарован от нейното очевидно безразличие към него. Сигурно една кралица не би могла да има трайни връзки с един безпаричен любител на приключения като него, но също така сигурно бе, че от време на време вероятно си позволява по малко приятен флирт. А с кого би могла да флиртува по-добре, ако не с него? Това силно засегна гордостта му.

Видя откъм двореца да се приближава малка светла точка. Беше ли размислила Елкуина? После светлината се превърна в горяща главня — носеше я Атаулф, неговата смяна. Мъжът се заизкачва по стълбата, като се прозяваше и чешеше, стигна под малкия навес и хвърли главнята в мъждеещия мангал.

— Има ли навън някакви следи от неприятел? — попита сънливо Атаулф.

— Ако имаше, досега да си разбрал — сряза го Конан. — Защо се забави толкова? Вече беше започнал да ми замръзва…

— Спокойно, Конан. Аз никога не закъснявам, но при нощното дежурство винаги изглежда така. Върви да спиш.

Конан заслиза по стълбата като мърмореше недоволно. Щеше да й даде да се разбере на тази надута кралица. Зачуди се с коя ли от жените, които отправяха към него погледи, изпълнени с желание, да опита най-напред. Не, сега всички спяха и нямаше да имат желание за развлечение. А той имаше нужда от една добра битка. Или не, онова, което наистина му беше нужно, беше малко сън. Конан отиде в залата и се запрепъва в хъркащите тела по пода. И тъкмо си намери мястото и започна да откопчава ризницата си, когато зад завесата в дъното на залата се чуха писъци.

— Всемогъщи Кром, какво трябва да направи човек, за да може малко да поспи тук? — Той измъкна сабята си и се втурна към завесата. Тлеещите въглени в огнището хвърляха неясна светлина. Без никакви формалности, изисквани при официално влизане при кралица, той разряза завесата отгоре до долу със сабята си и скочи вътре.

Ярка свръхестествена светлина изпълваше стаята. Заслепен, Конан можа да види само някакви движещи се фигури. Чу се животинско ръмжене, после пак писък.

— Елкуина! — извика Конан, вдигнал сабята и присвил очи срещу светлината. — Къде си? — Разнесе се силно монотонно пеене. Спящите в залата, изглежда, се разбудиха, но никой не дойде при Конан. — Елкуина!

Отново не последва никакъв отговор.

Постепенно светлината намаля. Писъците и животинското ръмжене заглъхнаха, но пеенето продължи. Най-после Конан можеше да вижда. Стаята на кралицата беше напълно съсипана, мебелите бяха изпочупени, изпонадрани от нокти. Дънерите, от които беше изградена външната стена, приличаха на изгорени. През зеещата дупка се виждаха отпечатъци от стъпки, които водеха навън през падащия сняг.

Той се огледа кой пее и видя Рерин — магьосникът стискаше здраво с две ръце жезъла си и пееше със затворени очи. Сияние от синя светлина ограждаше стареца и пулсираше и трептеше в такт с напева му.

— Стига си вил, старче! — извика Конан. — Къде е Елкуина?

Рерин стреснато отвори очи и млъкна. Сиянието отслабна.

— Демоните дойдоха! Нахълтаха и се опитаха да отвлекат и двама ни. Аз направих защитно заклинание. То ме спаси, но не можах да спася Елкуина. — Стиснатите му ръце трепереха от ярост и унижение.

— Тогава каква е ползата от теб? — сряза го Конан.

Той отиде до зеещата дупка в дънерите и видя, че краищата им бяха почернели. Но не бяха овъглени, а имаха вид като на разтопени. Конан поклати глава.

— Дървото не трябва да се топи. — Говореше спокойно и безцеремонно, както подобава на боец, но вътрешно беше отвратен от неестествената гледка.

— И демоните не трябва да отвличат кралици — допълни Рерин. — Но се случи. Трябва да го приемем.

Ужасени зяпнали лица надничаха през разкъсаната завеса.

— Вземете си оръжията! — заповяда Конан. — Трябва да върнем Елкуина. — Бойците се раздвижиха с по-малко желание, отколкото биха проявили, ако трябваше да се бият с хора, а не с демони. Конан посочи един коняр и викна:

— Ей, ти! Оседлай няколко коня, бързо.

— Не си прави труд — намеси се Рерин. — Животните никога няма да се приближат до тези същества, нито пък ще тръгнат по техните следи. Трябва да ги преследваме пеша, а не разполагаме с много време.

Конан се върна в залата и си взе наметалото и шлема. После се върна в стаята на кралицата и хвана за ръка стария магьосник.

— Да тръгваме, магьоснико. Дирята изстива.

Излязоха през разтопената стена и тръгнаха в снежната нощ. Отпечатъците в снега не бяха от човек, но не бяха и от животно.

— Нещо пресича равнината! Насочва се към големия каменен кръг — извика часовоят от кулата.

Влачейки магьосника подире си, Конан продължи по следите към външната стена. През древния камък беше разтопен друг вход. Косата му настръхна, но желанието да спаси Елкуина беше по-силно. Той се обърна към тълпата и извика:

— Трябва да върнем кралицата! Кой ще дойде с мен? — Само Зигеър и няколко други мъже излязоха напред. — Проклети страхливци — викна Конан на останалите. — Хайде! Да тръгваме!

Минаха през отвора. Снегът се сипеше, но можеха да виждат. Зигеър и другарите му държаха високо вдигнати запалени факли и взаимно се окуражаваха.

— Докога ще спасявам тази жена? — промърмори Конан. — Как изглеждат демоните?

— Не се виждаха ясно — отговори старецът. — Тези същества не са създадени за този свят и не могат да имат тук някаква определена форма. Мисля, че бяха големи колкото човек и имаха почти човешка форма. Повече нищо не мога да ти кажа.

— Защо я отвлякоха и защо са искали да отвлекат и теб? — В далечината вече се провиждаше голямата каменна окръжност. Над нея блещукаше някаква необичайна светлина.

— Не знам, мога само да предполагам — каза Рерин.

— Тогава кажи предположенията си — настоя Конан. — Едва ли са искали да те отвлекат заради черните ти очи.

— Трябва да е някакъв план на Илма. Тотила иска Елкуина, а аз съм единствената нейна защита срещу магиите на Илма.

— Адски лоша защита, ако питаш мен — изръмжа Конан. — Искам да срещна този Тотила. За човек, който е много по-силен от враговете си, има много бойци и въпреки това предпочита да използва магия, той е живял прекалено дълго.

Стигнаха каменната окръжност и видяха тълпа странни същества, скупчени близо до приличащ на порта трилит^[1]. Неестествени лъчи, ярки като светкавици, образуваха свод между изправените камъни, подобна на вихрушка светлина изпълваше целия кръг. Вътре група същества държаха Елкуина високо вдигната във въздуха.

— Ето я — извика Конан и посочи със сабята си. — Да отидем и да я освободим!

Мъжете зад него гледаха с широко отворени от ужас очи, но никой не пристъпи напред.

Рерин се отскубна от Конан и вирна брада. Явно искаше да възстанови засегнатото си достойнство. Все пак трепереше.

— Аз ще водя — каза той. — Следвай ме.

Старецът вдигна високо пред себе си жезъла и влезе в кръга. Светлините се завъртяха, но никоя не го докосна. Конан тръгна плътно след него с разтуптяно сърце. Светлините приеха формата на малки злобни същества със змийски зъби и орлови нокти, които налитаха да хапят и дращят и размахваха блестящите си крила. Конан започна да ги сече със сабята си, но тя минаваше през тях, без да ги нарани. Те се въртяха около него и злобно се смееха.

— Не си губи силите — посъветва го старецът. — Това са фантоми, плод на собствения ти ум.

— Тогава ми дай нещо, с което да ги съсека, проклет да си! — изрева Конан.

— Те си отиват! — каза Рерин с разтреперан глас.

Конан присви очи и се взря в светлината. Там нещо се движеше. Съществата с плячката си минаваха през каменната порта.

Старецът се спря и викна:

— Не бива да отиваме по-нататък. Отвъд е Страната на духовете.

— Кълна се в името на Кром, че нито аз, нито ти ще се върнем в двореца без нея! — Сграбчил с една ръка мантията на магьосника и стиснал в другата сабята си, Конан прекрачи през тайнствената порта.