Джон Мадокс Робъртс
Конан наемника (12)

Дванадесета глава
Кръв върху снега

Конан седеше замислен над чашата с бира, докато кралицата на камбрийците и прогоненият наследник на тунгианците се съвещаваха. Колкото и да не му се щеше да признае, момчето говореше умно и решително, макар и не по вкуса му предпазливо. Конан забеляза, че хората на Елкуина се отнасят към тунгианеца с уважение — нещо, което не бе очаквал от толкова силно привързани към народа си хора като камбрийците. Разбира се, към кралските особи навсякъде се отнасяха по-различно, отколкото към по-низшите класи. Кралете и кралиците всъщност трябваше да се женят за чужденци, за да не се развали царската им кръв.

— Елкуина, ние ще се изправим пред два врага — обясняваше Леовигилд. — Първо, тунгианците, водени от моя чичо. Второ, и далеч по-опасно, Тотила и торманците. Тотила е убиец и с възрастта малко е пощурял и не позволява на хората си да станат по-човечни като спрат да воюват. Камбрийците не са многобройни. Вие бихте могли да задържите един от враговете си тук, зад стената, но двамата?

— Трябва ли да се стигне дотам? — попита Зигеър. — Може би торманците и тунгианците ще се бият помежду си, вместо да нападнат нас.

— И двамата крале искат да имат кралица — каза Елкуина. — Искат мен. Те скоро ще научат, че съм се завърнала, и ще побързат да пристигнат. Спорът помежду си ще уреждат след като се справят с нас.

— Така е — съгласи се Леовигилд. — Мисля, че зная как ще стане това: Тотила ще предложи на Одок временен съюз. Тогава двете армии ще те атакуват, и щом победят, ще се сблъскат за теб, за земите и народа ти. Моят чичо е толкова глупав, че вероятно ще се съгласи на първоначалния съюз. Но Тотила не е глупав — иначе нямаше да може да изгради кралство от нищо. В някой момент по време на боя той ще убие Одок. После тунгианците, останали без крал — нали аз съм в изгнание или дори мъртъв, ще бъдат принудени да се обърнат към единствения военачалник: Тотила.

Последваха кимания и възхищение от това логично разсъждение.

— Говориш много мъдро за толкова млад човек — каза Рерин. — Сега трябва да изготвим плановете си. Как можем да предотвратим това бедствие?

— Да избързаме и да нападнем Одок — предложи Зигеър. — С него и с тунгианците му ще се справим по-лесно, отколкото с торманците. Ще ги победим и след това ще се приберем зад стените, за да срещнем торманците.

— Дори и да победим тунгианците — каза Елкуина, — ще бъдем много изтощени. Освен това Тотила може да нападне крепостта преди бойците ни да са се върнали.

Конан се усмихна. Никой дори не предложи решението, което за една кралица от Юга би било съвсем очевидно: да се омъжи за по-слабия от двамата, който след това може спокойно да бъде убит по време на сън. На север обаче една кралица би могла да извърши такова нещо единствено като крайно средство за отмъщение. Тъй като Елкуина нямаше нищо лично против когото и да е от двамата крале, тя дори не би помислила за това.

— Не съм достатъчно опитен да давам съвети по въпросите на тактиката — каза Леовигилд. — Освен това, макар и в изгнание, не мога да вдигна оръжие срещу моя народ, въпреки че ще съм повече от щастлив да се бия с торманците. Един от нас обаче не изслушахме. Кимериецът е не само голям боец, но е служил и в много армии в далечни страни. Предполагам, че може да вижда някои възможности, за които ние не се сещаме. Конан, ще ни кажеш ли мнението си?

Конан избърса уста с опакото на ръката си. На север един изтъкнат боец се цени както за силната си ръка, така и за умните си съвети. Още едно различие между северните войски и южните армии.

— В открит бой шансът ни срещу която и да е от двете армии е много малък, а срещу двете никакъв. По това всички сме единодушни. Аз знам начин, по който можем сериозно да отслабим тези армии преди да се стигне до бой или обсада. Той изисква умение и дързост. Най-напред трябва да повикате всичките си гончии.

— Моите гончии? — зачуди се Елкуина. — Защо?

— Защото те познават тази земя много по-добре от който и да е боец. Одок и Тотила ще дойдат с големи армии, движещи се без ред и уморени поради снега. Ние ще разположим гончиите близко до горските пътища, за да ни съобщават за тяхното придвижване. Вместо да излезем накуп, ние ще се разделим на голям брой малки групи, всичките на коне. Трябва да ги изненадаме и да ги ударим още по време на придвижването, да убием колкото можем, другите да накараме да побягнат, за да ги ударим след това на друго място. В минутата, в която се съберат, за да направят стена от щитове, ще се върнем в лагера си, за да ударим единия или другия враг на следващия ден. Дори и да не убием много, те ще бъдат наполовина или дори повече победени още преди да пристигнат тук. И най-смелите бойци губят предимството си, когато се сблъскат с непозната тактика.

— Някой чувал ли е за такъв начин на воюване? — изрази съмнение Зигеър.

— Сигурно е, че Одок и Тотила никога не са чували — каза Леовигилд. — Мисля, че Конан ни посочи единствената възможност за успех.

— Тази тактика можем да използуваме много пъти срещу Одок — предупреди Конан, — но само веднъж или може би два пъти срещу Тотила.

— Защо? — попита Елкуина.

— Заради онези проклети свраки! — изръмжа Конан. — Тотила бързо ще разбере какво става, а Илма ще изпрати птиците да ни търсят. Кой може да се скрие от летящи разузнавачи?

— Можем да се крием в най-гъстите храсти до настъпване на времето за атака — предложи Леовигилд.

— Ще открият следите ни по снега — каза Конан.

— Мисля, че мога да помогна — обади се Рерин.

— Говори — подкани го Елкуина. — Необходима ни е всяка помощ, която можем да получим.

— Никога не съм могъл да се боря с Илма или неговите свраки-помощнички — призна старецът. — Неговата магьосническа мощ е по-голяма от моята. Аз обаче знам една магия, с която мога да причиня краткотраен, но силен снеговалеж. След като заемем позиция и се приготвим да чакаме настъпващите торманци, снеговалежът ще ни скрие от погледа на птиците.

Конан се усмихна и отпи дълга глътка от бирата си.

— Старче — каза той, — ти може би ще ни помогнеш да спечелим тази война.

 

 

Повечето гончии на кралицата бяха ниски, набити мъже, облечени в кожа и груби домашно тъкани дрехи. Бяха мургави, за разлика от камбрийците, и Конан разбра, че те живеят по тези места от много време преди идването на русокосите хора. Столетия те се бяха изхранвали с дивеч от горите, а сега насочваха най-добрите животни към ловците-аристократи и заради това се радваха на много по-големи привилегии от обикновените граждани и можеше да се очаква да бъдат лоялни към своята кралица.

— Някои от вас — започна Конан — ще водят групи, които да подготвят места за лагеруване. Други ще следят двете армии, тръгнали към нас. — В студения въздух дъхът му се превръщаше на пара. — Трети ще водят робите, които ще носят фураж за конете. Когато се движите, пазете се да не ви видят, но се дръжте близко до билата и хребетите. По този начин армиите няма да могат да открият следите ви. Те ще се придържат към пътищата в низините, където се ходи по-лесно. Вие ще действате на малки групи като някои непрекъснато ще следят врага, а други ще се връщат да докладват за него. Ако ви подгонят, бягайте. Не се опитвайте да се биете — това е работа на бойците. Сега идете при Зигеър. Той ще определи задачата на всеки.

Гончиите се оттеглиха, а Конан се зае с далеч по-трудна задача: разполагаше с не повече от един ден, най-много два, да научи бойците да се бият на кон и беше благодарен, че трябва да ги научи единствено как да удрят и да бягат. Ако трябваше да научат и нещо по-сложно, щяха да са му необходими месеци. Сабите им бяха много къси, за да могат да си служат с тях ефективно от гърба на коня, затова ги учеше да използуват дългите си копия. Онези, които бяха с щитове, ги скъсяваха, за да могат да ги ползуват по-удобно върху гърба на коня.

Сложиха сламени чучела на колове извън крепостта и мъжете препускаха в кръг и се упражняваха да забиват копията си в тях. Всички шумно се смееха, когато някой сбъркаше, мушкаше с всичка сила с копието покрай чучелото и се катурваше от коня.

— Това не е игра! — викаше Конан раздразнено. — Това е война! Престанете да мушкате толкова силно! Единственият резултат от това е загубване на равновесие. Не е необходимо да заковете противника за земята; просто вкарайте три пръста стомана в тялото му. Забийте я по-дълбоко и ще останете без копие. Седете свободно на седлото и се стягайте само при мушкане. Тези коне не са военни и не трябва да ги обърквате. — Отново един боец падна от седлото и отново избухна несдържан смях. Конан въздъхна възмутено.

Вечерта, когато хора и коне се върнаха изтощени зад стените, Елкуина отведе Конан настрана и го попита направо:

— Ще ги бъде ли?

— Подобряват се — отговори той безпристрастно, — а и врагът никога не се е бил с конници. Това е голямо предимство. С тази тактика целим да отслабим врага, не да го победим.

— Е, това е единственото, на което мога да се надявам. Може би с теб, Рерин и Леовигилд ще успеем да се справим.

— Ще имаме ли голяма полза от момчето? — попита Конан, раздразнен от нейния подчертан интерес към младежа.

Тя го погледна хладно.

— Разбира се. Когато Одок умре, тунгианците ще приемат да му служат предано, без да смятат това за унижение. Тогава ще можем да се съюзим с тях срещу торманците.

— И ще приемат една кралска сватба, последвана от обединението на двата народа? — допълни Конан.

— Разбира се — отговори Елкуина. — Между кралски семейства тези неща така се уреждат. Ако убием Тотила, торманците също могат да решат да се съюзят с нас. Той също няма наследник.

— Значи така! — възкликна Конан, обърна се на пети и гордо се отдалечи.

— Конан — извика Елкуина.

Конан се обърна. Елкуина стоеше до тежката каменна стена — малка, но величествена. Той се приготви да изтърпи още едно кралско мъмрене, но този път тя заговори любезно:

— Една кралица не може да чертае бъдещето си като жена, следваща копнежите на сърцето си, а като владетел, който върши всичко за доброто на народа си. Бих желала това да не е така. — Без да каже нито дума повече, тя се обърна и се прибра в двореца. Конан остана да гледа подир нея.

Тази нощ в двореца имаше голямо пиршество, но без много бира. Преди зазоряване щяха да извършат първия набег срещу врага. Конан се беше надявал да използува утрешния ден за по-нататъшно обучение, преди да се разделят на групи, но може би нямаше да има време. От друга страна, се радваше, че предстои битка. Това отвличаше ума му от Елкуина.

По-младите мъже разговаряха нервно за предстоящото сражение. Спечелена или загубена, тази битка щеше да се помни, па макар и само заради необичайността си. По-старите бяха по-малко приказливи. Мнозина от тях силно се съмняваха в чуждоземната тактика. Как могат хората да се бият както трябва, ако не чувстват земята под краката си? Никой от тях обаче не изглеждаше унил или тъжен. Северняците винаги очакваха битките с радостно настървение.

Конан отхапа парче месо. Бойците не бяха тренирана и обучена армия, но той не харесваше особено истинските армии. Беше водил в бой значително по-лошо подготвени хора. Тези бяха смели и предани, колкото и примитивен да беше начинът им на воюване. Той почувства докосване до рамото си, вдигна глава и видя до него да стои Леовигилд.

— Конан — започна младият мъж, — мисля, че ти си спасител на нашите хора. Твоите услуги няма да останат невъзнаградени. Щом това свърши, ти би могъл да станеш голям земевладелец с много земи, със селяни и роби, които да ги обработват. А когато седна на кралския трон, няма да допусна да ме смяташ за неблагодарен крал.

Конан хвана ръката на Леовигилд, придърпа го да седне на пейката, наведе се над ухото му и заговори бавно и спокойно:

— Три неща ще ти кажа, момче… — Конан вдигна мазния си от месото пръст. — Първо, аз служа на Елкуина, не на теб. Тя е тази, която трябва да ме награди. Второ… — той изправи втори пръст до първия, — никога не поздравявай един човек за победа, която още не е постигнал. Боговете не харесват това и наказват такава дързост. Трето… — трети пръст се присъедини към първите два, — с настъпването на пролетта ще отплувам на юг. На кораб е трудно да се вземе много земя, затова предпочитам да получа наградата си в злато, ако Кром и Имир ни дарят с победа.

За изненада на Конан Леовигилд широко се усмихна при тези негови думи.

— Наистина кимерийците са така неумолими и мрачни, както се говори в легендата. Благодаря ти за мъдрите слова. За наградата ще говорим по-късно. Засега ти си най-големият боец на Севера, а аз съм най-безпаричният изгнаник, който има щастието да се бие редом с теб. Нека победата да бъде там, където желаят боговете.

Конан леко се усмихна. Въпреки всичко момчето му се нравеше.

— Според мен — каза той, — скоро върху снега ще има кръв.

 

 

Конан огледа малката си армия. Бяха получили един допълнителен ценен ден да се упражняват в лагера и това беше много полезно, защото им позволи да усвоят умението да останат скрити между дърветата, а след това по даден сигнал да нападнат. Хората бяха разделени на шест ескадрона, по три за всяка вражеска армия. На Конан му отне цял ден да ги научи да съгласуват действията си — искаше да е сигурен, че ще ударят едновременно началото, центъра и края на вражеските армии. Не беше много сигурен обаче, че всички ще напуснат боя при подаване на сигнал. Но нямаше никакъв избор. Най-добрият момент за една по-малка армия да нападне по-голяма беше да стори това, когато по-голямата е в походен строй.

Докато слизаха от конете край лагерните огньове, за да се приготвят за нощувка, Конан си помисли, че хората вече са така обучени, както би искал. И в същия миг видя откъм края на гората да идва група гончии. Те дотичаха до него и един от тях, разрошен младеж, стиснал копие за лов на мечки, докладва:

— Намерихме торманците, кимериецо. Когато тръгнахме, бяха на осем часа път оттук. Сега трябва да се стягат за нощуване и при техния бавен ход са може би на шест часа от нас.

— Имат ли разузнавачи? — попита Конан.

Младежът поклати глава.

— Не. Всичките са заедно и само неколцина са на коне. Видяхме крал Тотила. Познахме го по наметалото от човешки скалпове.

— Добре — каза Конан. — Утре преди зори ти ще заведеш едната от нашите групи на подходящо за атака място.

След един час пристигнала други гончии и докладваха, че са видели тунгианци. Ако всичко вървеше добре, двете армии на Елкуина щяха да нападнат от засада около пладне на следващия ден.

Споразумяха се Конан да води армията, която ще атакува тунгианците, Леовигилд да предвожда другата армия, срещу торманците. Това смути Конан, който знаеше, че Тотила и неговите торманци са по-опасни, и затова искаше да предвожда нападението срещу него. Бойците обаче настояха армията, която не се води от кимериеца, да се командва от човек с кралска кръв, а Леовигилд не можеше да се бие срещу своя народ, тунгианците. Въпреки репутацията на Конан бойците в армията на Леовигилд се смятаха за щастливци, защото щяха да имат възможност да покажат силата и предаността си пред човека, който вероятно не след дълго щеше да им стане крал.

Зимното слънце още не се беше показало, когато станаха. Преди да се разделят Конан отведе настрана Зигеър, който трябваше да язди до Леовигилд като негов заместник, отговорен за даване на сигнал за атака.

— Зигеър, не допускай Леовигилд да влезе в единоборство с Тотила. От онова, което съм чувал за този човек, един двубой ще означава смърт за неопитното момче.

Зигеър замълча за момент.

— Ще направя всичко, каквото мога, и ще го съветвам, но може ли някой да възпре един сърцат млад мъж да спечели слава, когато му се удаде такъв случай? Той ще иска да покаже на Елкуина, че е толкова смел, колкото и умен.

Конан го удари по рамото.

— Просто направи каквото можеш. В края на краищата Леовигилд ще трябва да се сблъска със същите опасности, както и всеки от нас. — После се обърна към дружината си и извика: — На конете! Потегляме! — И преди да пришпори дребния си северен жребец, погледна Леовигилд и вдигна ръка за поздрав. — Успешна гонитба, принце!

Леовигилд отвърна на поздрава и викна:

— Пак ще се срещнем, кимериецо. В двореца на Елкуина или на Имир.

Чу се кратък тропот на копита, вдигна се вихрушка от разровен сняг и двете армии се разделиха. Едната пое на запад, другата — на юг.

 

 

Конан стоеше до коня си и затискаше муцуната му, за да не изцвили. Той и хората му се бяха скрили сред дърветата, но имаха добър обзор върху пътя долу. Тунгианците вече бяха минали покрай първите два ескадрона. Командваната от Конан група щеше да удари челото на колоната. Кимериецът хвана сабята, която висеше на кръста му.

Беше преровил целия арсенал на Елкуина, за да намери достатъчно дълга сабя, с която да може да се бие от седлото на коня, и най-после беше намерил една, на вид аквилонийска, най-вероятно подарък от един владетел на друг. Изглежда, никога не беше използвана, тъй като не отговаряше на местния начин на воюване.

Конан прецени, че тунгианците са достатъчно близко, и тихо изкомандва.

— На конете!

Мъжете махнаха кърпите от главите и копитата на конете и се заусмихваха доволни. Наведоха копията си, а Конан измъкна сабята от ножницата и кимна на Хагбард, който стоеше до него. Хагбард вдигна до устата си ловджийски рог. Прозвуча продължителен сигнал. Със силен рев бойците пришпориха конете надолу по дългия склон.

Тунгианците гледаха учудено малцината конници, който се носеха срещу тях. Това не можеше да е нападение. И защо тези хора бяха на коне? Защо не слезеха от конете, за да се бият? Къде бяха обичайните самохвалства и подигравки, които винаги предшестваха битките? Сетне конниците връхлетяха и не им остана никакво време за размисъл.

Конан се наведе напред и удари със сабята над края на един щит. Човекът не беше очаквал такъв удар и не успя да вдигне щита достатъчно високо. Стоманената сабя разсече бронзовия шлем, човекът падна и изпод разцепения метал шурна кръв. Конан се огледа и видя, че неговите хора се справят добре — мушкаха с копията си над щитовете. Неколцина се бяха поддали на изкушението да хвърлят копията си по врага, което той изрично бе забранил, и сега нямаха с какво друго да се бият, освен със саби.

Един мъж понечи да го прободе с копието си и той го отби, а после удари нападателя със сабята си по рамото. Човекът падна и запроклина. Конан забеляза голяма група, заобиколила дебел сивобрад мъж с фини доспехи. Това трябваше да е Одок и неговата охрана. Кимериецът се опита да си пробие път до него, но конят му не беше свикнал на шумотевицата на боя и не искаше да се подчини.

— Хагбард! — извика Конан. — Свири!

Хагбард вдигна рога. Повечето мъже напуснаха битката и препуснаха към дърветата, но Конан изчака малко да види как се подчиняват на сигнала. Както и беше предполагал, неколцина продължиха да се бият с необуздана ярост и много скоро бяха надвити и убити. Той дори видя как един от неговите хора скочи от коня си върху един вражески боец и се бори с него на земята, докато не го съсякоха буквално на парчета.

В гората конниците се подредиха. Конан набързо ги преброи и установи, че са загубили десет души. Беше очаквал загубите да са по-големи. В бъдеще щяха да бъдат по-малки, защото невъздържаните и глупаците вече бяха мъртви.

— Ще опитаме ли още един път, Конан? — извика един мъж, изпод чийто шлем течеше струйка кръв.

— Днес не — отвърна Конан. — Късно е за друга атака, а и конете ни са много възбудени. Ще си намерим добър лагер и ще ги ударим утре рано, после още един или два пъти преди смрачаване.

Тази нощ мъжете седяха около лагерните огньове и весело разговаряха, сякаш бяха постигнали голяма победа, а не бяха извършили само малко нападение, при което убитите и ранени врагове бяха не повече от двайсет души. Конан тъжно се усмихна. Следващата нощ нямаше да бъдат толкова весели. Тогава вече щяха да са научили, че този вид бой е продължителна, трудна и опасна работа, носеща малко слава.

— Какво мислиш, Конан? — попита Хагбард. — Добре ли се бихме днес?

— Да — отговори Конан. — Почти всички се бихте по-добре, отколкото очаквах.

Хагбард се усмихна.

— Тунгианците се скупчиха като овце. Не можаха да ни спрат.

— Днес бяха изненадани. Утре сутрин ще бъдат по-малко изненадани. А след това ще бъде само въпрос на време, кога ще намерят начин как да се бият срещу нас и да разберат колко лесно е скрити зад стена от щитове да се справят с ездачи, особено ако те не са на специално обучени коне.

— Наистина ли е толкова лесно? — попита Хагбард унило.

Конан кимна отсечено.

— По навик днес тунгианците удряха по ездачите. Но съвсем скоро ще се досетят, че е много по-лесно да убиват конете. Когато копиеносците започнат да нанасят удари по конете, а другите да се бият с останалите без коне ездачи, ще трябва да се връщаме в крепостта.

 

 

Тотила проклинаше силния снеговалеж. Конниците го бяха нападали два пъти предния ден и веднъж през днешния. Свраките прелетяха над главата му и кацнаха на раменете на Илма.

— Видели ли са нещо? — попита Тотила.

— Нищо, кралю — отвърна Илма. — Снежната завеса е много плътна. — Той се поколеба. — В този снеговалеж виждам някаква магия. Произходът му не е естествен.

Тотила се замисли. След първото нападение предния ден конниците бяха атакували само посред снеговалежи като този.

— Всички да се съберат! — заповяда той. — Направете стена от щитове! Конниците скоро отново ще нападнат.

Бойците бързо се наредиха в кръг и опряха щитовете си един до друг. Бяха мрачни, но очакваха с нетърпение боя. Досега конниците атакуваха и след това бягаха, без да им дадат възможност да излеят гнева си, но този път кралят ги подготвяше за бой преди да са видели или чули омразните конници. Торманците стиснаха оръжията си и зачакаха.

 

 

Леовигилд също чакаше нервно в края на гората. Минаващите долу мъже се чуваха, но не можеха да се видят. Когато старият магьосник му предложи плана си, той не се беше сетил за това. Снегът заслепяваше не само птиците на Илма, но и конниците. Леовигилд се обърна към Рерин и каза:

— Не ми харесва това. Ние имаме предимство, когато можем да виждаме врага. Идеята ти може би не е чак толкова добра.

— Това беше единствената ни надежда — отговори магьосникът. — И тя ни даде възможност да извършим две засади, без да ни открият. — Рерин погледна падащия сняг. — Най-добре е да тръгвате. Снегът скоро ще спре.

— Колоната спря — каза Зигеър, който седеше на коня си до Леовигилд.

Леовигилд помисли един момент.

— Тотила не е глупак. Ние го нападнахме два пъти в сняг. Сега, щом започне да вали, той ще очаква да го атакуваме. — Младежът достигна бързо до решение. — Зигеър, иди и доведи другите два ескадрона. Ако торманците вече не са в походен строй, ще е безполезно да ги нападаме с три малки групи. По-добре да изберем едно място в стената от щитове и там да насочим всичките си сили.

— Конан каза да не влизаме в голяма битка — отбеляза Рерин колебливо.

— Конан не е тук — отвърна Леовигилд. — Сега аз командвам.

— Гледай си магиите, Рерин, и остави битката на бойците — посъветва го Зигеър, обърна коня си и замина. Многобройните вдлъбнатини и резки от удари по ризницата на Леовигилд свидетелстваха за неговото желание да участва в най-лютите схватки. За камбрийците това беше достатъчно, за да се доверят на неговото решение.

— Не се тревожи, Рерин — успокои го Леовигилд усмихнат. — Мисля, че ако Конан беше тук, би ни посъветвал да се придържаме точно към такава тактика.

Преди снеговалежът да започне да отслабва трите ескадрона се събраха около Леовигилд.

— Долу торманците са изградили стена от щитове — каза той. — Този път не трябва да се разделяме, а да ударим като едно цяло в една част на стената. Онези, които не одобряват това, могат да не вършат нищо, а само да наблюдават. Не се опитвайте да търсите враг, с когото да влизате в двубой, а помагайте на другарите си да разкъсат стената. Само по този начин можем да им нанесем някакви щети. Щом дам заповед и чуете рога, прекратявайте боя и се връщайте в гората.

— Къде да ги ударим? — попита Зигеър.

— Там, където е Тотила — отговори Леовигилд. — Вече всички сте го виждали. Когато го открия, ще препусна към него. Ако можем да убием Тотила, ще спечелим войната с един удар. Напред!

Със свиреп рев всички тръгнаха след Леовигилд. Само Рерин остана да чака разтревожен.

 

 

— Идват! — извика Тотила, усмихна се кръвожадно и извади сабята си. — Сега да видим как ще се бият срещу хора, които са се подготвили! — Бойците му извикаха в знак на одобрение.

Конниците стигнаха на един хвърлей копие от стената от щитове, завиха под прав ъгъл и продължиха покрай нея. Тотила знаеше, че търсят него, но не направи никакъв опит да се скрие. Шлемът и наметалото му бяха известни из целия Север, а и той гореше от нетърпение да премери сили с най-добрите им хора.

В предните редици на атакуващите Тотила видя един красив русокос млад мъж, когото беше забелязал по-рано поради неговата храброст. Не се съмняваше, че това е младият Леовигилд, прогоненият от Одок принц. Чудеше се къде ли може да е чернокосият наемник, с когото желаеше да премери сили. От друга страна, убийството на наследника на Одок щеше да е чудесен политически ход.

Леовигилд видя Тотила в предната редица. Да, кралят на торманците не беше човек, който да се крие сред телохранителите си като Одок. Стоеше гордо и безстрашно и Леовигилд изведнъж забрави съветите на Конан, Рерин и Зигеър, насочи копието си срещу него и препусна напред. И точно преди да се сблъска със стената от щитове, чу Тотила да вика на хората си: „Останете по местата си и удряйте конете! Без тях те са безпомощни!“

Леовигилд стигна на едно копие разстояние от човека с великолепния шлем и наметало от човешка коса и удари силно, но Тотила изби копието от ръцете му с унизителна лекота. Ако спазваше съветите на Конан, Леовигилд трябваше да се оттегли, за да даде възможност на друг боец да атакува Тотила, но вместо това той извади сабята си и замахна към богато украсения шлем на краля на торманците. Тотила повдигна щита си и с лекота блокира удара, а Леовигилд ядосан скочи на земята и нападна Тотила в близък бой. Тотила го посрещна с ужасна усмивка. Ударите му се сипеха така бързо, че Леовигилд почти нямаше време да ги отблъсва, камо ли пък сам той да удари.

Отчаян, Леовигилд замахна ниско към коленете на Тотила. С учудваща подвижност за такъв едър мъж Тотила прескочи сабята, а Леовигилд политна напред с ниско свален щит. Първият удар на Тотила беше върху шлема на младия човек. Вторият разцепи твърдия бронз на ризницата му.

Тотила тъкмо беше вдигнал сабя да нанесе смъртоносния удар, когато пристигна група камбрийски конници и с копията си го изтика назад. Най-едрият от камбрийците се наведе от седлото, хвана младежа за ризницата и го метна на седлото си, после вдигна до устата си ловджийски рог и го наду. Конницата на камбрийците се оттегли, оставяйки зад себе си снежна вихрушка.

Тотила прие похвалата на хората си за боя с младия Леовигилд, после огледа убитите врагове. Бяха най-малко дузина.

— Колко загубихме ние? — попита той.

— Десетина — отговори един прошарен боец, който превързваше ранената си ръка.

— Този път спечелихме — каза Тотила доволно. — Значи, когато времето е ясно, птиците на Илма ще ни предупреждават за тяхното идване. Има ли силен снеговалеж и птиците не могат да летят, ще знаем, че трябва да ги очакваме! Вече няма причина да се страхуваме от тях, така че да тръгваме към крепостта на Елкуина и да приключим с тази война!

С радостни викове торманците последваха своя крал.

 

 

Конан и хората му бяха на лагер по пътя за дома, когато ги настигнаха останалите камбрийци. Един гончия дотича до огъня, за да му предаде новините, и кимериецът стана да го посрещне. После видя отпуснатото тяло върху седлото на Зигеър и разбра, че новините не са добри. Помогна да свалят младежа и видя раните на главата и гърдите. Набитото му око позна, че са получени в пеши бой от по-едър мъж.

Конан погледна Зигеър и Рерин и попита:

— Тотила, нали?

Зигеър кимна и заразказва на Конан за случилото се през деня, а Рерин извади билките си и започна да се грижи за раните на младия мъж. Когато камбриецът свърши, Конан поклати глава.

— Да събере цялата армия, за да атакувате стената от щитове, е било умен ход — каза Конан. — Но да слезе от коня, за да се бие сам… особено срещу човек като Тотила… е било глупаво.

— Какво би направил ти, ако беше с кралска кръв? — попита Зигеър. — Леовигилд видя Тотила застанал пред хората си като истински крал. Щеше ли той да запази кралската си чест, ако не се беше бил с Тотила при равни условия?

Бойците около тях закимаха одобрително. Те желаеха да имат за крал боец и ако Леовигилд беше готов да рискува живота си, за да се издигне до техния идеал, не можеха да не го уважават за тази му постъпка.

Конан се усмихна криво.

— Северняци. Какви твърдоглави глупаци сте всички вие. Е, аз също съм северняк. — Конан погледна проснатото тяло на Леовигилд. — Той ще ви бъде добър крал, ако оживее.

— Раните му са тежки — каза Рерин, — но аз мога да го излекувам, ако успеем да го пренесем до крепостта. В колибата си ще мога да направя за него много повече, отколкото тук.

Конан събра една група гончии и им нареди да направят носилка, после каза на Рерин:

— Те ще го пренесат на ръце през тези гори много по-бързо, отколкото с носилка, теглена от кон. Ние ще продължим на коне и ще ви охраняваме в тил.

— А вие какво постигнахте срещу Одок? — попита Зигеър.

— Убихме много — отвърна Конан. — Ударихме ги пет пъти, преди да се сетят да направят стена от щитове и да атакуват конете с копия. Но Одок стоеше ограден от охраната си и нямахме възможност да го убием.

— Лошо — каза Зигеър. — Все пак може би сме понамалили доста силите им и когато се стигне до обсада, ще успеем да ги победим.

Конан кимна, но не каза нищо.

 

 

Елкуина видя, че носят ранен, и сърцето й се сви. Откакто мъжете бяха отишли на война, тя прекарваше почти по цял ден на стената над портата, очаквайки новини за онова, което става в гората. Най-големите й страхове бяха да не докарат Конан или Леовигилд мъртви. Знаеше, че са й нужни и двамата, за да оцелее народът й, а беше сигурна, че раненият е единият от тях. Ако бе така, кой би предпочела да е? Елкуина отхвърли този въпрос от главата си, нареди да отворят портата и отиде да посрещне групата.

Когато видя, че от превръзките се подава бледото лице на Леовигилд, от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. Елкуина и сама не знаеше на какво се радва повече — дали защото това не бе Конан, или защото Леовигилд бе останал жив.

— Трябва да го занесем в моята колиба — обади се Рерин от седлото.

Елкуина заповяда на робите да вдигнат Леовигилд, а старият магьосник непохватно слезе от коня.

Докато се грижеше за раните на Леовигилд, Рерин докладваше на Елкуина.

— Имахме успех — каза той в заключение. — Но не смятам, че сме ги отслабили така много, както се надяваше Конан.

— И сега бедният Леовигилд е извън строя — каза тя.

— Неговите достойнства не са на боец — отвърна Рерин, — а на предводител. С това той се справи добре. Дори онези, които се съмняваха в момчето, се увериха в това; като го видяха как се би с торманците и прие предизвикателството на Тотила за единоборство. Сега те ще се бият за него така самоотвержено, както биха се били, ако той е на предната линия заедно с тях.

— Мислиш ли, че ще бъде добър крал?

— Превъзходен — увери я Рерин.

— Тогава ще стане крал — кимна Елкуина.

Конан и останалите пристигнаха по залез слънце, слязоха уморени от конете и ги предадоха на робите. Ранените отидоха при магьосника. Елкуина излезе от двореца, пресече двора и попита Конан:

— Колко загубихме?

— Двайсет убити и още толкова ранени, но малцина от тях тежко. Загубите на врага са три пъти по-големи. Повечето жертви дадохме в първото нападение. Във второто и третото хората ни знаеха по-добре какво вършат. След това врагът се научи как да се отбранява.

— Имаше ли полза?

— Може би. Скоро ще разберем. Във всеки случай сега сме в по-добро положение, отколкото преди два дни. Как е момчето?

— Говори с по-голямо уважение към бъдещия крал на камбрийците! Рерин каза, че скоро ще се възстанови, макар че ще трябва да минат много седмици преди да бъде напълно във форма.

— Радвам се да чуя, че ще се оправи, и че езикът ти все още е така остър.

За първи път тя му се усмихна.

— Не е добре да се позволява на един наемник да става толкова фамилиарен със своята кралица, макар да е чернокос чуждоземец, който мечтае да се отправи на юг към горещите страни и сладкото вино. Ела, Леовигилд каза да отидеш при него веднага щом пристигнеш.

— Вече придобива кралски навици, а? — Конан си даде вид, че негодува, но всъщност се радваше да научи, че момчето ще остане живо.

Влязоха в залата, където беше приготвена обилна вечеря за завърналите се бойци. Зад завесата намериха Леовигилд на легло от меки кожи. Главата и гърдите му бяха увити с големи превръзки, а лицето му беше бледо, но щом видя Конан, той успя да се усмихне.

— Страхувам се, че не се справих добре, кимериецо. Надявам се твоите успехи са по-големи.

— Ти си кръгъл глупак, щом си влязъл в двубой с Тотила — каза Конан и си спечели един смразяващ поглед от Елкуина. — Като се изключи това, добре си се справил. Хората ти няма да съжаляват, че си ги повел в боя. Ще имаш и няколко големи белези, които да свидетелстват за това.

— Мислиш ли, че хората ме смятат за по-малко мъжествен, задето не можах да убия Тотила?

— Ако някой каже такова нещо — изсъска Елкуина, — ще го одера жив и…

— Не — прекъсна я Конан, — само глупак би очаквал един млад мъж още в първата си битка да убие човек като Тотила, независимо колко благородна е кръвта му. Ти си се бил добре, Леовигилд, щом скалпът ти не украсява неговото наметало.

Влезе Рерин да провери състоянието на пациента си.

— Не трябва да го изморявате. Той има нужда от почивка.

Конан се усмихна хитро.

— Лечителите навсякъде са едни и същи. Утре ще говорим повече, Леовигилд. Бих се радвал да си до мен във всяка битка. — Той понечи да излезе, но спря, защото Леовигилд възкликна:

— Конан, ти можеш да убиеш Тотила. Ти си единственият човек, който може да направи това. — Очите на младежа горяха. — Беше като бой с планина.

Лицето на Конан стана зловещо.

— Вярвай ми, Тотила няма да украси наметката си със скалпа ми.

След угощението, по време на което всеки мъж имаше възможност да се хвали с подвизите си в последната битка, Конан седна да наточи сабята си. До него дойде Рерин.

— Как е, старче? — вдигна глава Конан.

Рерин седна на пейката до кимериеца и поклати глава.

— Много съм загрижен. Ще трябва да спечелим три битки.

Конан вдигна сабята си и погледна ръба от едната страна.

— Защо три?

— Ще има битка на армии, битка на крале и битка на магьосници. За да оцелеем, трябва да спечелим всичките.

Конан обърна сабята и прекара бруса по другата страна на острието.

— Мислиш ли, че няма да можем?

— Най-големите ми страхове са за магьосническия двубой. Владея професията си, както ти владееш твоята, в което можа лично да се убедиш, но Илма общува със сили, с които не смея да се свързвам. Накрая те сигурно ще го унищожат, но преди да бъде смазан от пагубните последици на своите стремежи, той може да си послужи със сили много по-големи от онези, които използвам аз.

Конан пъхна сабята в ножницата и я закачи на куката.

— Няма нищо по-лошо за една армия от приказките за поражение преди започване на битката. По този начин ти предварително си победен. Ако вече си загубил вяра в собствените си сили, на Илма не му трябва нищо повече.

— Това може да е вярно за бойците, но аз мога лесно да направя оценка както на моята сила, така и на неговата, без да проявявам нито излишен оптимизъм, нито неоправдано отчаяние. Точно сега предимството е на негова страна.

— Добре, стига по този въпрос. Боят ще започне утре или може би вдругиден. През това време как можем да подредим нещата в наша полза?

Рерин леко се усмихна.

— Личи си, че не си обикновен боец.

Конан вдигна рога си и отпи голяма глътка бира.

— Когато се стигне до бой, предпочитам да срещна врага очи в очи и сабя срещу сабя. Магията е друго нещо. Не я обичам и ако трябва да я изтърпя, искам да получа всички предимства, които може да ми даде. А сега кажи какво е твоето предложение? Не си дошъл тук да водим празни приказки, нали!

— Така е. Мислиш ли, че можеш да победиш Тотила?

Конан вдигна рамене.

— Още не съм срещал човек, който да ми се опре. Това обаче не означава нищо. По общо мнение Тотила е голям боец. Когато се срещнем, ще разберем кой от двама ни е по-силен.

— Одок не влиза в сметките — каза Рерин. — На чия страна ще се бият тунгианците зависи от това кой ще убие Одок, ние или Тотила. Те вероятно ще се присъединят към неговия убиец, тъй като ще останат без крал. Решаващият фактор ще бъде Илма, а точно сега той е в лоши отношения с Тотила.

— Как така? — попита Конан.

— Въпреки цялата си мощ Илма не успя на няколко пъти. Неговите ходещи мъртъвци не можаха да ни победят; демоните-похитители не успяха да заведат Елкуина при Тотила; дори моите жалки снеговалежи попречиха на свраките му да им помогнат по време на похода. Но сега той ще направи всичко, за да възстанови добрите си отношения с Тотила. В тези му отчаяни усилия може би ще открием неговото фатално слабо място.

— Продължавай — подкани го Конан.

Магьосникът и кимериецът продължиха да разговарят до късно през нощта.