Джон Мадокс Робъртс
Конан наемника (10)

Десета глава
Ухажванията на северните крале

Тунгианският крал Одок, увил кръглото си туловище в дебели кожи, си духаше на ръцете. Зад него стояха подбрани бойци, а до него в снега беше забито ловно копие. Чакаха големия елен, който гончиите трябваше да прекарат покрай тях. Отдясно се чу звук от мачкане на храсти.

— Еленът идва! — извика племенникът на краля.

— И сам чувам, глупако — отвърна Одок.

Той вдигна тежкото си копие и се приготви. Според старинния обичай кралят пръв трябваше да хвърли копие, а подир него всеки според ранга си.

С облак изригващ мръсен сняг изпод копитата чудесното животно изскочи от храстите. То въртеше очи, изплезило език от умора и страх. Зад него гончиите викаха и тракаха, насочвайки го към чакащите благородници.

Когато тежко стъпващото животно мина покрай тях, кралят пристъпи напред и с всичка сила хвърли копието си. Хвърлянето беше мощно, но несполучливо — острието се отплесна от клонестите рога на елена и животното спря, разтревожено от непривичния удар.

Докато Одок проклинаше, изпаднал в безсилен гняв, еленът се обърна към ловците и с ниско наведена глава се спусна право към тях. Сега животното представляваше много трудна цел. Племенникът на краля, младият Леовигилд, пристъпи напред, направи три крачки, замахна и хвърли копието си. То се насочи безпогрешно към елена, мина покрай рогата и главата и се заби в гърдите под врата. С прерязана шийна артерия и пронизано сърце голямото животно се строполи и зарита безпомощно.

Младият мъж стоеше усмихнат, а околните заръкопляскаха, възхитени от прекрасния удар. Внезапно всички млъкнаха, защото кралят отиде при племенника си с изкривено от ярост лице и със силен удар го повали на покритата със сняг земя.

— Нахално малко паленце! Аз щях да го пронижа, ако ти не ми беше бутнал ръката! Мислиш ли, че не забелязах твоето нахалство! Ти ми отне елена, както искаш да ми отнемеш и трона!

Бойците притихнаха при това несправедливо избухване. Всички знаеха, че никой не стоеше близко до краля и че той не беше улучил целта поради собствената си несръчност, но никой не се осмели да го изобличи. Тези яростни избухвания на Одок ставаха все по-чести с отслабването на силата му поради старост и прекомерно чревоугодничество.

— Несправедлив си, кралю — каза Леовигилд. Лицето на младежа беше бледо от нанесената обида, но той не помръдна от мястото си. — Аз хвърлих копието си, защото беше мой ред. А и всички знаят колко вярно съм ти служил.

— Погрижи се да ми служиш също така и занапред, паленце — каза Одок с възмутително презрение. — Ще мине още много време преди Имир да ме прибере в своите селения и ти да седнеш на моя трон.

Кралят се обърна и високомерно се отдалечи. Той би желал да убие своя племенник, както беше убил всички други съперници за трона, включително и собствените си синове. Но обичаят изискваше да определи наследник, а Леовигилд, единственият син на убития му брат, беше последният останал мъж от кралския род. Ако убиеше момчето, царедворците щяха да се почувстват свободни да се отърват от Одок и да изберат на мястото му някой измежду тях. Докато беше дете и юноша, момчето не беше заплаха за него, но сега вече беше мъж и Одок трябваше да направи нещо с него.

Някои от бойците понечиха да помогнат на Леовигилд да стане, но той отмахна ръцете им.

— Не трябваше да допускам такъв удар дори и от краля — каза младежът. Чувстваше се унизен пред бойците.

— Какво можеш да направиш, освен да споделиш съдбата на мъжете от твоя род? — рече един прошарен царедворец. — Трябва да изчакаш благоприятния момент, дете. Той няма да се забави много.

 

 

Вечерта, след пиршеството, Одок отпрати от залата всички освен най-близките си бойци. С рогове пълни с вино те очакваха да чуят думите на своя господар. Дебелото му тяло изпълваше големия трон, малките му свински очички бяха потънали в тлъстина. Очите му за момент се спряха върху Леовигилд. Младият човек отвърна смело на погледа му. Леовигилд беше красив русокос мъж, къса мека руса брада обграждаше волевата му челюст. Очите му бяха ясни и сини, за разлика от помътнелите, кръвясали очни ябълки на краля. Одок завиждаше на младостта, силата и красотата на младежа толкова, колкото се страхуваше от неговата амбиция и начина, по който бойците все по-често се обръщаха към Леовигилд за съвет и одобрение.

— Бойци мои — започна кралят, — време е да изготвим планове за бъдещето на кралството. Вече години наред ни заплашват два неприятелски народа: камбрийците на кралица Елкуина и торманците на Тотила. — Той почти изсъска последните думи, опитвайки се да прикрие страха си от Тотила с маска на презрение. Завиждаше на начина, по който Тотила, обикновен главатар на разбойници, беше успял да превърне своята банда в силно кралство, докато той самият, наследил кралство от баща си, едва успяваше да го поддържа с убийства и коварства. — Разбира се, аз отдавна щях да унищожа и двамата, ако не бяха техните проклети магьосници, Рерин и Илма. Нека турим край на приказките, че съм неразумен човек. Аз предложих на кралица Елкуина почтен брак. С нейните земи и хора присъединени към моите, никой от двама ни нямаше да се страхува от никакъв враг. Но прие ли моето предложение тази неразумна жена, както сториха това първите ми три жени? — Той огледа царедворците си и удари с юмрук по страничната облегалка на трона. — Не, не го прие! Тя се държи така, сякаш аз, Одок, крал на тунгианците, съм някой нещастен роб, а не могъщ крал, чийто род може да се проследи до самия бог Имир! — Кралят с усилие се успокои, после продължи: — Аз понесох това унижение и високомерие с търпение, каквото никой друг мъж не би проявил. Сега обаче вече настъпи време да се действа. Преди няколко седмици научих, че Елкуина е изчезнала при неестествени обстоятелства. — При тази новина царедворците зашушукаха. — Не се съмнявам, че това е дело на любимия магьосник на Тотила, Илма. Хората на Елкуина са се затворили зад оградата си от колове и са без водач. Между тях няма човек с кралска кръв, затова те чакат да се върне кралицата. Мисля, че ще има дълго да чакат. Сега е моментът да ги нападнем и завладеем, преди това да стори Тотила.

Сред присъстващите бойци се чу силно одобрително ръмжене. Каквито и да бяха техните съмнения относно странното поведение и отслабващата сила на краля, те бяха уверени в неговата алчност и хищническите му инстинкти. А тези качества те всички одобряваха. През младежките си години Одок беше добър военачалник и може би в този негов план имаше нещо от някогашната му мощ. В края на краищата кралете живеят като ограбват съперничещите им крале и по-добре тунгианците да погълнат камбрийците, отколкото това да сторят омразните торманци.

— Не съм съвсем сигурен, че това е най-добрият ход, чичо — каза Леовигилд. Старият крал го погледна с неприкрита омраза, но младежът продължи безстрашно: — Според мен е подло да нападнем народа на кралица Елкуина, докато нейната съдба е неизвестна. Великите народи не трябва да се отнасят по такъв начин един към друг.

— Така ли? — отвърна Одок със застрашително благ глас. — И все пак точно това е начинът, по който винаги сме се отнасяли помежду си тук, на Север, и ние благородниците, и обикновените хора. Слабите биват поглъщани от силните. Така стоят нещата, както аз съм ги научил от моя баща и той от неговия, и така е било винаги от времето на войните между боговете и великаните.

При тези думи мнозина кимнаха, защото като се изключеше силата, традицията беше единственият закон. Въпреки това имаше и други, които искаха да чуят какво има да каже Леовигилд.

— Аз мисля, че това е неразумно. Съгласен съм, че е добре да сме силни и жестоки, защото иначе как може един народ да оцелее? Но според мен е добре да бъдем и разумни и да проявяваме по-голяма прозорливост. Ето моя съвет: ако сега отворим война на камбрийците, и двата народа ще загубят бойци и ще бъдат по-слаби, когато избухне неизбежната война с Тотила. Вместо това защо не проводим пратеници при камбрийците и да им предложим съюз срещу Тотила до завръщането на Елкуина? Това може да доведе до два еднакво добри за нас резултата: ако Елкуина не се върне, след време камбрийците ще трябва да те признаят за свой крал, тъй като няма да имат крал, и ще се бият на наша страна. Ако ли пък Елкуина се завърне, как ще може отново да отхвърли молбата ти, след като си бил спасител на нейния народ? Всъщност именно нейният народ ще поиска и тя ще трябва да те вземе за съпруг.

Тези мъдри думи, изречени от един толкова млад човек, бяха посрещнати с голямо одобрение.

Ако не беше това бурно одобрение и ако момчето беше споделило насаме с Одок този план, той може би щеше да го приеме и да го представи като свой. Но сега това само увеличи гнева му.

— Женски думи, думи на слабак! Ще приемат ли свирепите тунгианци думите на такъв глупак? Такъв страхливец не може да принадлежи на кралския род… и аз ще те премахна от него! — Одок скочи и понечи да измъкне сабята си, но царедворците се спуснаха, спряха го и го върнаха насила на трона.

— Най-добре е да се махнеш оттук, момче — каза един старец на Леовигилд. — Няма да позволим на краля да те нарани, но не можеш да останеш тук повече.

С посивяло лице Леовигилд излезе от залата. След малко Одок се успокои и царедворците го пуснаха.

— Това момче ме изкарва от кожата ми — промълви най-после кралят. — Най-добре е да го изгоним. Той е толкова коварен, колкото и страхлив. Благодаря ви, че ме спряхте — добави той лицемерно. — Не бих искал да пролея кралска кръв, па макар и на един толкова непочтен човек.

Бойците посрещнаха думите му с красноречиво мълчание.

— Но какво ще правим с традицията, кралю? — попита един начумерен мъж. — Сега нямаш наследник. Народът иска да има наследник за трона, иначе може да възникнат безредици.

Одок притеснено се размърда на трона.

— Нима мислиш, че съм толкова стар, за да не мога да реша този въпрос както трябва? Щом решим проблема с камбрийците, ще си взема нова жена — било Елкуина, било някоя друга. И до една година ще имате наследник, кълна се.

— Това ни радва, кралю — каза същият мъж. Одок не беше сигурен дали в гласа му няма подигравка. — Обаче какво ще правим с онзи чернокос боец на Елкуина, за когото чухме? Дали този човек няма да ни създаде неприятности?

Щастлив, че е избягал от темата за наследник, Одок отговори:

— Разговарях с търговеца Дооз за този човек. Той е просто обикновен наемен войник, авантюрист, далеч от своята родина, без приятели и роднини тук. Изглежда, притежава някакви умения да борави с оръжия и с малко късмет е успял да съсече Аджилулф. Чух също, че е изчезнал през същата нощ, през която са изчезнали Елкуина и магьосникът Рерин. Това е още едно основание да нападнем сега. Камбрийците са изгубили своята кралица, най-добрия си боец и магьосника си. Кога отново ще ни се удаде такава възможност? — Той погледна наоколо и видя единствено лица, жадуващи за бой. — Погрижете се да наточите оръжията си. — После се обърна към най-доверения си васал, Уедга: — Иди по всички отдалечени имения и събери бойците. Вече много години как не сме водили война през зимата, затова им напомни всеки да си носи сушена храна най-малко за две седмици. След това ще пируваме със запасите на камбрийците!

При тези думи се чу бурен рев и нещастният Леовигилд за момент беше забравен. Одок се облегна на трона и се усмихна доволно. Малко бяха проблемите, които не можеха да се решат с война и перспектива за плячка.

 

 

Леовигилд язди много часове, без да знае накъде се е запътил. Никой от двореца не го преследваше, никой не го беше безпокоил, докато товареше малкото неща, които притежаваше. Бързата смърт от ръката на хората на Одок може би беше за предпочитане. Той беше изгнаник, прогонен от родното огнище и от двореца, лишен от защитата на племето. На Север човек без род или семейство фактически беше осъден на смърт.

Малкият му рунтав кон търпеливо газеше снега, от ноздрите му излизаха две струи пара. Гривата и опашката метяха снега, когато животното нагазваше в големите преспи; копитата му хрущяха по твърдата кора, образувала се през големия студ.

Къде можеше да отиде? Имаше два коня, сабя, добре изработени от бронз шлем и ризница. На товарния кон бяха ловджийските и официалните му дрехи, две дълги копия за промушване, едно късо копие за хвърляне и боядисаният дървен щит, украсен с пера. Това, заедно с дрехите на гърба му, беше цялото му имущество. Нито за миг не му мина мисълта да потърси защитата на някой земевладелец и да се наеме като работник. Гладуването беше за предпочитане. Един въоръжен боец с кралска кръв винаги би могъл да се присъедини към бандата на някой главатар. Това поне щеше да бъде достойно, но трябваше да стане далеч оттук, а сам човек едва ли можеше да оцелее през едно дълго зимно пътуване. Освен това той бе законен наследник на краля на тунгианците и нямаше никакво намерение да се отказва от това си право.

Мрачните му мисли се насочиха към Елкуина от Камбрез. Според съобщенията тя сега беше също беше в някаква форма на изгнание. Ако причина за това бе отвратителният Илма, положението на Елкуина беше много по-ужасно от неговото. Леовигилд никога не я беше виждал, но беше чувал да казват, че била много красива. Мисълта за женитбата на такава хубавица с неговия чичо беше отблъскваща, макар че почитта и лоялността му забраняваха да изрази тази си мисъл, докато беше в двора на Одок.

Леовигилд не искаше да среща нито торманците, нито камбрийците. Времената бяха по-несигурни от обикновено и нямаше никакъв закон, който да защитава самотните странници. Ако го хванеха в плен, сигурно щяха да искат да се позабавляват с него преди да го убият, а пък страхливите в боя често са адски изобретателни при измъчване на пленници…

Леовигилд си спомни за една малка долина сред хълмовете на север. Беше я открил преди години, когато ловуваше самичък. Беше необработена и се простираше покрай лошо определената граница между земите на камбрийците и тези на торманците. Ако можеше да се промъкне покрай двата народа, без да го открият, би могъл да намери място да се скрие и може би да се наеме при някой малък главатар, докато дойде време да се върне, за да потърси наследствените си права. Одок сигурно нямаше да живее още много.

Тази нощ той спа на земята близко до долината. Мястото беше диво, посещавано единствено от ловци или пастири, които търсеха изгубен добитък. С кремъка и огнивото, скътани в торбичката на колана, накладе огън. Малка беше вероятността да бъде видян от някого на това диво място.

Тъкмо се канеше да си легне в топлите наметала, когато съгледа между дърветата край долината да трепкат призрачни светлини. Ръката му инстинктивно легна върху защитния амулет, окачен на врата му, и той бързо произнесе заклинание, което да го предпази от злото. Светлината не се приближи и не изглеждаше по-опасна от огъня пред него, който се беше превърнал в малка купчина въглени.

— Имир! — промърмори Леовигилд шепнешком. — Нима съм дете, криещо главата си от страх да не му отрежат къдриците?

С кратък, пресилен смях Леовигилд се уви в наметалото си и скоро заспа. Нищо не го безпокоеше, но сънят му беше на пресекулки, нарушаван от неясни, тревожни видения.

Следващата сутрин, възседнал отново коня си, Леовигилд се взираше в потъналата в растителност долина. Там снегът беше малко, поради плътния покров от дървета. Въпреки това мястото изглеждаше лошо. Трябваше да положи доста усилия, за да накара конете да влязат в тази обрасла долина. Когато по-рано беше идвал тук, не беше на кон, а и беше посред лято, но дори и тогава тъмнината на клисурата го потискаше. Преди години, като юноша, беше прекарал цяла сутрин в преследване на един ранен елен, а после, когато следите на елена свършиха в кръв и смачкани храсти, бързо се беше върнал. Някакъв ужасен хищник живееше в долината, но сега Леовигилд беше вече зрял мъж и по-добре въоръжен.

Въздухът беше неподвижен и по-топъл, отколкото извън долината. Растителността също беше различна. Тук вместо бор и ела преобладаваше широколистният дъб. Дърветата бяха още млади, но много нагъсто. Навътре младата гора проредя и язденето стана по-леко. Дъното на долината беше неравно, в средата, по песъчливо дъно, течеше малък поток. Гъстата растителност от млади дървета и лози, големите, покрити с мъх скали — всичко това придаваше на долината някаква неподправена красота, помрачавана от тъжния полумрак.

Леовигилд се оглеждаше за дивеч, за да попълни оскъдните си запаси в дисагите, но не видя много следи от големи животни, а дребните спяха зимен сън. Въпреки това Леовигилд държеше лъка си опънат, хванал увитата с кожа ръкохватка от тисово дърво.

Вече започваше да съжалява за решението си да дойде в тази долина. Хората на Тотила и Елкуина наистина никога не биха го срещнали тук, но имаше вероятност да срещне дракони и гиганти. Въображението му си представяше гъсталаците и пещерите, населени с вещици, а зад покритите с мъх скали му се привиждаха рунтави джуджета, които се криеха да не ги съзре. Леовигилд се опита да се отърси от това несвойствено за него настроение.

— Приказки за сплашване на деца — промърмори той. — От хората трябва да се плаша, а не от таласъмите от древните легенди.

След като се поуспокои, Леовигилд подкара коня напред и скоро стигна до една голяма пряспа — първата, която срещаше, откакто беше влезнал в долината. После отведнъж се случиха много неща. Докато заобикаляше с коня пряспата, снегът избухна, запращайки надалеч бели буци.

Конят на Леовигилд отстъпи назад пръхтейки и хвърли на земята младежа с такава сила, че почти го зашемети. Над него се беше надвесило кошмарно същество: главата с формата на клин се издигаше високо на гъвкав хобот, дебел колкото човешко тяло. Немигащи очи с полегати зеници гледаха враждебно безпомощния Леовигилд и той знаеше, че няма никакви шансове срещу този звяр, съществуващ още от сътворението на света.

— Снежна змия! — ахна стъписаният Леовигилд.

Мнозина пътешественици твърдяха, че са виждали гигантски, покрити с бяла козина змии на север в горския пояс, където слънцето не изгрява половин година, нито пък залязва през другата половина, но той никога не беше чувал да се говори за такива змии в горите на неговия народ.

Товарният кон на Леовигилд побягна, но ездитният трепереше, парализираш от ужас, и докато Леовигилд лежеше неподвижен, примитивният мозък на змията беше привлечен от уплашеното животно. Тя отвори уста, от зъбите й покапа жълта слуз и засъска върху снега. Звярът се стрелна напред и Леовигилд чу как пронизителното цвилене на обреченото животно секна, последвано от ужасния звук от чупене на кости.

С болезнени усилия младежът се повдигна, взрян в гърчещото се, покрито с бяла козина колело, от което се подаваха усуканите крака на неговия кон. Тръпки на ужас пробягаха по гърба му, когато змията отдръпна глава от гърчещата се маса и разтвори уродливите си челюсти. Главата на коня, после част от предницата изчезнаха в зейналата паст и младежът разбра, че чудовището възнамерява да погълне коня цял.

Разбра и че сега може да избяга. Макар и толкова огромно, на чудовището щеше да му е необходимо време, за да погълне цял кон. Той размърда ръце и крака. Нямаше нищо счупено, но всичко го болеше. Не можеше да тича, но можеше да пълзи, макар и мъчително, на ръце и колене.

Повлече се по земята, а змията се обърна, впери в него парализиращия си поглед и тръсна глава, опитвайки се да се освободи от трупа, но извитите назад зъби не го пускаха. Трябваше или да погълне коня, или да умре с трупа му между челюстите. Постепенно змията изгуби интерес към по-малката плячка и продължи да поглъща коня. Леовигилд се хвана за една малка фиданка, изправи се и изохка от облекчение, макар да се чувстваше така, сякаш върху му се беше стоварил дворецът на крал Одок. Докато се придвижваше бавно нагоре по склона на долината, направи равносметка на положението. Ако когато тръгна се чувстваше беден и изоставен, сега беше много по-зле. Имаше единствено дрехите на гърба си, сабята и ножа, и относително здраво тяло. Товарният му кон с останалите вещи беше някъде из гората. С малко повечко щастие би могъл да си ги възвърне. Само мисълта, че можеше да завърши като храна на змията, го възпираше да прокълне лошия си късмет.

Леовигилд се спря да си поеме дъх, с мъка се наведе и докосна земята.

— Всемогъщи Имир, благодаря ти, че се отървах толкова леко — промълви младежът. Подозираше, че Имир не проявява никакъв интерес към неговите дела, но нямаше да му навреди, ако е в добри отношения с боговете.

— Благочестиво чувство за един толкова млад мъж — чу се глас.

Леовигилд се обърна, но не видя никого.

— Покажи се!

— Тук съм, пред теб.

Той се взря в полумрака на гората и съзря на няколко крачки пред себе си обрасъл с мъх камък със странно неправилен вид, подобие на човешко лице под дълги кичури лишеи, които се спускаха от върха на камъка. В дълбоките, потънали в сенки вдлъбнатини просветваха чифт немигащи очи. По друго време сигурно щяха да го побият тръпки от ужас, но толкова скоро след срещата със снежната змия му беше само любопитно.

— Що за същество си ти? — попита той.

— Бих могъл да ти задам същия въпрос, глупако.

Сега Леовигилд можа да види, че върху камъка седи малък, съсухрен, изкривен човек. Тялото му беше толкова усукано и неправилно, че приличаше повече на част от заобикалящата го гора, отколкото на жив човек, и дали беше покрит с парцаливи дрехи, коса или мъх беше също толкова несигурно.

— Аз съм Леовигилд, наследник на господарството на тунгианците. Една голяма бяла змия погълна ездитния ми кон, а товарният побягна и сека го търся.

— И какво те е накарало да дойдеш в това място, избягвано от хората още от времето, когато твоят род за първи път дойде на тези гористи хълмове? — Една несъразмерно голяма възлеста ръка се появи изпод парцалите и почеса кафявата като кора на дърво буза.

— Моята работа не те засяга. Търся проход нагоре по тази долина и възнамерявам да замина след два дни на север. Поне такова беше намерението ми. Загубата на конете може да ме задържи малко по-дълго.

— Може да ти се наложи да останеш много по-дълго, отколкото възнамеряваш — отвърна грозният малък човек.

Смутен, Леовигилд си спомни за старите легенди, които беше слушал като дете, за места неопознати от човека. Говореше се, че имало могили и хълмове, където непредпазливите пътешественици били привличани от загадъчни светлини или музика да прекарат една-единствена нощ на празненство с мънички хора, а при зазоряване ставало ясно, че са минали двадесет или повече години.

— Ще се опиташ ли да ме омагьосаш? — Ръката му се премести върху дръжката на сабята. След срещата със змията Леовигилд не беше в най-добрата си форма, но не се съмняваше, че би могъл да победи това джудже.

Съществото са засмя и смехът му прозвуча като триене на два камъка един о друг.

— Отсрочката на смъртта е най-дългото забавяне от всички. Вашата човешка раса живее малко. — Съществото говореше спокойно като човек, който никога не се е притеснявал, че времето минава много бързо.

— Трябва да намеря товарния си кон — каза Леовигилд нетърпеливо. — Това е твоя долина и ще ти бъда благодарен, ако ми помогнеш да го потърся. Ако пък не искаш да ми помогнеш, поне не ми пречи. — Болезнено и сковано той се обърна и тръгна.

— Не бързай толкова, младежо.

Леовигилд се обърна и видя джуджето да слиза от камъка. Изправено, то стигаше едва до кръста му. По дългите му ръце се виждаха силни сплетени мускули и младежът вече не беше толкова сигурен, че ще може да го победи.

— Хайде да тръгваме и да намерим твоето животно. Гарантирам ти, че в тази гора няма да можеш да оцелееш сам.

Джуджето вдигна на рамо една тояга — дебела дъбова сопа, завършваща на края с топка и дълга колкото крака на Леовигилд, стара и излъскана от употреба. Държеше я с такава лекота, сякаш беше върбова вейка. Тръгнаха. Набитите крака на джуджето с лекота, придобита от дългия опит, стъпваха уверено върху неравния терен.

— Какъв човек си ти? — попита още веднъж Леовигилд. — Никога не съм срещал хора като теб, въпреки че живееш толкова близко до моята родина.

— Аз изобщо не съм човек. Аз съм нибелунг и моят народ живее по тези северни земи много преди да дойдат хората с дълги крака и кратък живот. Вашата раса рядко ни е срещала, защото ние искаме така. Тази долина има такъв вид, че малцина имат желание да идват насам, а онези, които лагеруват наблизо, биват измъчвани от необичайни сънища. Тези пък, които дръзват да влязат, бързо си отиват, изплашени от странни, необясними страхове.

— И с мен е същото — призна Леовигилд, като кимна. — Аз влязох само защото не посмях да мина през земите на моите врагове. — Думите излязоха от устата му преди да може да ги спре. Той нямаше намерение да разкрива положението си на беглец.

— Може да се окаже — каза малкият човек, — че ние, живеещите в тази долина, ще можем да ти помогнем. Аз се казвам Хюгин. Дръж се близко до мен, младежо Леовигилд. Много неща в тази долина, които ти се струват безобидни, за теб крият опасност.

— Вече се срещнах с една заплаха на това място — отвърна Леовигилд.

— Да. И ако ти не можа да съгледаш такова огромно същество като снежната змия, как ще можеш да видиш други, които са малки, но са също така смъртно опасни? — Рунтавите вежди на джуджето подскачаха нагоре-надолу като крила на прилеп.

— Как е дошло това същество в тази малка долина? — запита Леовигилд. — Това са същества от най-старите наши легенди и за тях се казва, че живеят само в страните на вечния сняг в най-далечния Север. — Те се покатериха върху купчина паднали дънери, свидетелство за някаква силна буря през отминалите години.

— Същества като това са останали по тези земи от древността — съгласи се Хюгин. — Някога те бяха много и широко разпространени. В далечното минало, забулено в тайните на времето, много по-отдавна, отколкото вие, хората, можете да помните, светът беше покрит с вечен сняг и дебели ледове. Тогава на земята господстваха същества като снежната змия и големи космати слонове, и гигантски бели човекоподобни маймуни. Снегът се оттегли на север и с него големите снежни животни. Съвсем рядко обаче някакъв древен инстинкт разбунва мозъка на някое от тези безпощадни същества и те идват на юг. След време пак се връщат на север, неспособни да понасят горещината или да си намират храна, която им харесва. Змията щеше скоро да се върне, но с твоя кон тя добре се е нахранила и сега ще прекара много дни в сън.

На Леовигилд му се струваше невероятно, че на не повече от един час път от двете страни на тази долина растат познатите му от неговата родина борови гори. Това беше отрязък от друго време и място, поставен сред привичната околна среда.

Не всички опасности бяха толкова чуждоземни, както снежната змия. Хюгин тихо му посочи гнездо с усойници в една дупка до малкия поток. Бяха от вид, който Леовигилд никога по-рано не беше виждал. Ако не беше предупреден, може би щеше да стъпи посред тях. От време на време стъпките в калта показваха, че все още са по следите на неговия товарен кон.

По обяд внимателно заобиколиха един гъсталак, от който идваше равномерно сумтене. Леовигилд не можа да се въздържи да не надникне, въпреки че Хюгин мълчаливо го предупреди да не се доближава. За своя изненада видя един спящ глиган, голям колкото бивол. Бивните бяха по-дълги от ръката му. Леовигилд съжали, че копието за глигани не е в него, но добре разбираше, че всичките копия за глигани и всички мрежи в ловните хижи на Одок няма да са достатъчни, за да убият този ужасен звяр. Във всеки случай биха загинали много ловци.

Изведнъж Леовигилд се сети нещо.

— Хюгин, преди няколко дни кралицата на Камбрез изчезна. Казва се Елкуина и се говори, че е много красива. С нея може би е и един воин, грамаден чернокос чужденец, за когото съм чувал, че е необикновено сръчен със сабята. Да са се мяркали насам?

— Не — отвърна Хюгин. — Ако бяха дошли в тази долина, щях да чуя.

— Това е лошо — каза Леовигилд и на челото му се изписа разочарование.

Рунтавите вежди още веднъж се вдигнаха нагоре.

— За теб като че ли е много важно къде е тази красива кралица.

— Истината е, че бих дал много да науча къде е, ако все още е жива. Това е важно за моя народ.

— Както и за теб — отвърна Хюгин и се засмя дрезгаво. — Ще те заведа при един човек, който може би ще може да ти каже нещо не само за твоята изгубена кралица, но и за много други важни неща. Само последвай стария Хюгин.

— При кого ме водиш? — запита Леовигилд. Хюгин обаче не каза нищо повече.

Докато вървяха на север, долината стана по-широка, а дърветата — по-високи. Стигнаха до една просека и Леовигилд видя товарния си кон да стои до един голям дъб и кротко да пасе сухата, пожълтяла трева. После откри, че животното е завързано за една фиданка.

— Кой е хванал коня ми и го е завързал? — попита той.

— Скоро ще разбереш. — Малкият човек се заклати към дънера на дървото, където лежеше един прашен вързоп. Леовигилд го разгледа внимателно и установи, че в него са всичките му вещи, които носеше товарният кон. Сега поне не беше съвсем без нищо.

— Кого ми водиш, Хюгин? — Леовигилд се огледа да види чий е този глас. Не обичаше безплътни гласове. — Качете се горе — покани ги гласът. Беше женски и идваше от дървото над тях. Леовигилд вдигна глава, за да огледа клоните над главата си.

В по-ниските гъсти клони върху малка платформа имаше колиба. От огнище, което не можеше да види, се издигаше тънка струйка пушек. Говорещият обаче не се виждаше.

— Покажи се! — извика Леовигилд.

— Ела в къщата ми, ако искаш да ме видиш, младежо.

Стори му се, че гласът прозвуча леко развеселен. Това беше добре, защото иначе щеше да подозира, че в тази покана се крие някаква хитрост. Сред неговия народ, когато един човек отиваше в дома на друг, заставаше на открито и, ако намеренията му бяха честни, съобщаваше за себе си високо. После домакинът излизаше от дома си невъоръжен или най-малкото с ръце далеч от оръжията си и поздравяваше посетителя. Обитателите на тази долина имаха странни обичаи, или поне на него така му се струваше. Успокояваше го само фактът, че гласът беше женски, но това беше резултат на неговата младост и липса на опит.

От дънера на дървото стърчаха отсечени клони, разположени така, че бяха удобни за качване. Въпреки дългата сабя на кръста Леовигилд се изкачи чевръсто до малкото жилище — който ходи на лов за глигани и мечки в горите на Севера, трябва да може да се катери бързо по дървета. Когато обаче видя жената, кръстосала крака на входа на колибата, едва не падна от малката платформа. Само ловкостта му го спаси от лошо падане и, което е още по-лошо, от загубване на достойнство.

Леовигилд беше очаквал женско копие на съсухрения и изкривен, грозен малък Хюгин. Вместо това видя млада, много красива жена. Тя не само че не беше облечена в грубите дрехи на нибелунгите, но въобще нямаше никакви дрехи. Младежът се притесни и обърка.

— Ела и седни при мен — каза жената. Гласът й бе по-развеселен отпреди малко.

Леовигилд се подчини, неспособен да откъсне очи от нея. Освен дето беше гола, тя беше и такава жена, каквато не беше виждал дотогава. Косата й беше гарвановочерна, голяма рядкост за Севера, а кожата й толкова светла, че изглеждаше прозрачна. Лицето й беше триъгълно, с широки скули и големи полегати очи с цвят на смарагд. Тялото й беше малко и стройно, но гърдите й бяха едри и твърди, а бедрата — добре закръглени под тънкия кръст.

Леовигилд преглътна няколко пъти преди да може да овладее гласа си.

— Аз… благодаря за любезната покана… госпожо.

Никога през живота си не се бе чувствал толкова глупаво. Учуди се как ли тази жена не замръзва. Вярно, че долината беше малко по-топла от горите отвъд, но въпреки това беше студено дори за един кален северняк като него.

— Изглеждаш ми неспокоен, младежо — каза тя.

— Така е, госпожо. В моята родина човек не среща често голи жени. Пък е и доста студено.

— О, разбирам. Не се бой, ние не се страхуваме от студа като вас.

Леовигилд много искаше да променят темата.

— Хюгин ми каза, че ти може би ще можеш да ми помогнеш по някои въпроси, които ме тревожат. Не желая да се натрапвам, но ще ти бъда много благодарен за всяка помощ.

— И каква форма може да приеме тази благодарност? — Зелените й очи бяха непроницаеми. Той не знаеше дали тя му се подиграва, или трябва да приеме думите й на сериозно. Вярно, изражението й беше сериозно, но спокойно можеше да крие и подигравка.

— Сама виждаш, аз притежавам много малко неща — отвърна той, — но съм готов да ти дам каквото ти хареса.

— Не се бой — отговори тя. — Няма да ти поискам нещо, което не ти се дава.

Жената извади от една кошница, изплетена от върбови клонки, няколко късчета кора и ги хвърли върху въглените, които тлееха в малкото каменно огнище пред нея. Вдигна се облак ароматен пушек. Жената вдъхна дълбоко.

Леовигилд почувства боцкаше в ноздрите от пушека, след това непривично зашеметяване. От очите му потекоха сълзи, той примига и видя жената с нова острота и яснота, сякаш светлината беше станала някак си по-силна.

— Как се казваш? — попита безцеремонно младежът.

Тя беше затворила очи, но сега клепачите й се вдигнаха и смарагдовите очи го погледна студено.

— Истинското ми име не трябва да знаеш, защото това ще ти даде власт над мен. Можеш да ме наричаш Аталия. Произхождам от раса, древна като тази на Хюгин. Неговите хора са на земята и във водата, моите са във въздуха и огъня. На нас са ни известни тайните на миналото и на бъдещето. Сега казвай какво искаш да научиш.

Леовигилд беше слушал за магьосници и пророчици, които предсказват бъдещето и правят магии, но винаги беше смятал, че повечето от тях са фантазьори, шарлатани или малоумни. Тази жена беше различна. Макар лицето и тялото й да бяха невероятно красиви, тя му беше толкова чужда, колкото и джуджето Хюгин. Може би тя наистина притежаваше дарбата да предсказва, но легендите и поемите на неговия народ бяха пълни с герои и крале, полагали неимоверни усилия да избегнат предсказаното им нещастие. Обаче действията, които бяха предприемали, за да избегнат предсказанието, само бяха спомагали за неговото осъществяване.

Това според него означаваше, че боговете не искат смъртните хора да знаят много за бъдещето. А миналото не го интересуваше. В настоящето обаче имаше много неща, които го смущаваха. Може би бог Имир и по-малките богове нямаше да се разсърдят, ако той научи повече за онова, което става извън тази малка долина.

— Къде е Елкуина, кралицата на камбрийците? — попита Леовигилд.

Клепките на Аталия са затвориха, тя вдъхна дълбоко от пушека и след дълго мълчание заговори бавно, с глух глас.

— Тя е на място, което не е нито в тази долина, нито в света, който познаваш.

Леовигилд се разочарова. Жената говореше със загадки, също като драконите в старите легенди.

— Да не би да искаш да кажеш, че е мъртва?

— Не. Има… други места. Някои от тях са достъпни единствено за магьосници, в други смъртни изобщо не могат да влизат. Тя е отвлечена от тъмни сили на едно от тези места.

— От Илма — прошепна той. — Самичка ли е?

— Погледът ми не може да проникне в други светове, но тя е следвана от двама мъже, които са преминали оттатък малко след нея. Единият е магьосник. Другият е едър човек с коса черна като моята. Той не е обикновен мъж, знакът на съдбата му е странен. Той е временно тук, защото късметът му не е в тези северни гори.

— Това трябва да са нейният магьосник Рерин и чуждоземният й наемник, чието име не зная. В такъв случай може би положението й не е толкова отчайващо. А какво става с нейния народ, камбрийците?

След още една пауза Аталия каза:

— Те са без водач и са паднали духом. Ако сега бъдат нападнати, ще станат лесна плячка, защото мъжеството ги е напуснало.

Леовигилд избра следващите си думи много внимателно.

— Не питам какво трябва да направя, нито дали ще умра утре или подир много години. Но на коя страна е най-добре да се бия?

Аталия се усмихна.

— Много си предпазлив, младежо. Това е добро, защото предпазливите мъже често живеят много по-дълго от безразсъдните. Затова ще ти дам един съвет, не предсказание. Иди при камбрийците и тяхната кралица. За добро или за лошо съдбата ти е свързана с тях, а никой човек не постъпва добре, като се мъчи да избяга от съдбата си.

— Тогава ще отида в Камбрез.

От гърба му сякаш падна огромен товар. Беше взел решение и повече нямаше да има нужда да обременява ума си. Когато си тръгнеше оттук, щеше да излезе от долината и да се отправи към владенията на Елкуина сред равнината с големите камъни. Дори това неестествено място му изглеждаше привлекателно след този странен ден, прекаран в долината.

— Остава въпросът за моето възнаграждение — каза Аталия. Зелените й очи светеха.

— И какво може да бъде то? — попита Леовигилд.

Аталия стана от мястото си и сякаш доплува в ръцете му. Дори през дрехите си младежът почувства топлината на голото й тяло, по-топло, отколкото беше естествено за която и да било обикновена жена.

— Обещах ти — каза задъхано тя, — че не ще съжаляваш за таксата, която трябва да ми платиш. — И бавно го притегли в колибата си.

 

 

Беше мразовита сутрин и Зигеър беше на пост. Както беше правил често през последните няколко седмици, той следеше особено внимателно каменния кръг в равнината с напразната надежда, че ще види Елкуина да се връща от мястото, където така тайнствено беше изчезнала. Зигеър се беше опитал да убеди другарите си да предприемат поход срещу Тотила, да убият краля и да хванат магьосника му Илма. Както повечето от тях Зигеър беше сигурен, че изчезването на Елкуина е дело на магьосника, и вярваше, че Илма може да бъде склонен да им върне кралицата. Неколцина изявиха желание да участват в такъв поход, но повечето се страхуваха както от Тотила, така и от Илма и усилията на Зигеър останаха безрезултатни.

Той наблюдаваше с интерес една самотна фигура на малък кон да се приближава от запад. През този сезон малко хора пътуваха. Дали беше пратеник, или пък странстващ бард, дошъл да пее срещу храна и подслон? Когато мъжът дойде по-близко, Зигеър видя, че е красив младеж, облечен в скъпи дрехи.

— Кой си ти? — извика Зигеър.

Младият мъж вдигна глава и му се усмихна.

— Аз съм Леовигилд, някога принц на тунгианците, сега изгнаник. Кой командва сега тук при отсъствието на кралица Елкуина? Имам някои новини, които може би ще представляват интерес за нейния народ.

 

 

Крал Тотила беше отегчен. Животът през зимата представляваше уморителен низ от ядене, спане и игри — все усилия да се изтърпят дългите тъмни часове до завръщането на пролетта. Тогава отново ще настъпят вълнуващите времена на битки, на ловуване и яздене, които са по-подходящи развлечения за човек с благородна кръв. Редките ловни излети помагаха, но сега големият празник от средата на зимата беше минал и дивечът беше оредял. Ако неговите гончии не изкараха случайно някой непредпазлив елен или глиган, трябваше да се задоволят с пушено месо и сушена риба, докато пролетта върне дивеча от зимните му бърлоги.

Можеше да бъде и по-лошо. Тотила беше преживявал зими, през които той и бойците му трябваше да поминуват само със сирене и овесена каша, също като робите. От тази мисъл потрепери. Една достойна смърт в бой беше по-добра от такъв живот. Беше слушал за големите крале на Юга, където царяла вечна пролет, където винаги имало искрящо вино вместо кисела бира, престояла прекалено дълго в бъчвата. Такъв живот трябва да води един крал и той възнамеряваше така да живее след като уреди отношенията си със съседите. Тогава щеше да премести границите на кралството си на юг и да изгради столица близко до заморанската граница.

Това обаче щеше да стане в бъдеще. А проблемът сега бе как да завладее земите на тези съседи. От известно време Тотила беше започнал да се допитва до магьосника Илма. Не беше сигурен, че това е добро, но какво друго можеше да стори? Един крал се нуждае от съветник, защото истинското призвание на краля е да бъде военачалник.

Сякаш като по сигнал Илма притича в залата. Няколко бойци вдигнаха глави от таблите и погледнаха с безразличие минаващия магьосник. Неговата физиономия се появяваше много често, а през зимата мъжете развиваха способността да обмислят ходовете си в играта със страхотна съсредоточеност и търпение.

— Донесох ти новини, господарю — каза Илма.

— Мога малко да се отклоня от играта — отвърна Тотила. — Вярвам, че се отнася за Елкуина. Да не си дошъл да ми кажеш, че прехвалените ти съюзници в света на духовете са ми я довели?

— Не, кралю. Както ти казах, времето в света на духовете не е същото като тук. Докато при нас са минали много дълги седмици, там е минал може би само един ден.

Магьосникът се смути от този разпит. Казаното от него по принцип беше вярно, но Илма знаеше, че в света на духовете нещата много се бяха объркали. Не знаеше обаче поради каква причина плановете му се бяха провалили и не беше сигурен още колко дълго ще може да накара Тотила да чака. Сега обаче имаше с какво да пооправи нещата.

— Новините се отнасят за нашите съседи, тунгианците и камбрийците.

— Разказвай! — Интересът на Тотила нарасна. Той разсеяно взе шлема си и го запремята в ръце, възхищавайки се на майсторската украса. Подобно на всички северни бойци Тотила обичаше фината метална изработка.

— Научих, че крал Одок е прогонил наследника си, младия Леовигилд. Той е напуснал кралския дворец преди няколко дни и никой не знае къде е отишъл.

Тотила се засмя. Краткият смях прозвуча като кучешки лай.

— Това, означава, че се е отървал от целия си род. Тази глупава свиня Одок ускорява собствената си гибел. Без наследник с кралска кръв, когато го убия, тунгианците с още по-голяма готовност ще ме признаят за свой крал.

— Ти също нямаш наследник, кралю — отбеляза тихо магьосникът.

Тотила го погледна изпод свъсените си вежди.

— Ще имам веднага щом ми доведеш Елкуина. Освен това аз съм по-млад от Одок и никой мъж не се съмнява в моята способност да създам наследник. Пък съм и всепризнат военачалник. И съм с кралска кръв. Така че народите на Елкуина и на Одок не могат да имат никакви възражения да бъда техен върховен господар. След като се оженя за Елкуина, която произхожда от древен род, нашият син ще удовлетворява изискванията на всички заинтересовани. Не е ли така, магьоснико?

— Така е, кралю. Аз нося новини също и за камбрийците. След като моите съюзници отвлякоха Елкуина, те са се затворили в крепостта си в равнината на гигантските камъни. Научих, че Одок планира да се възползува от липсата на водач и до няколко дни да ги атакува.

— Зимно сражение! — извика възторжено Тотила. — Кой би помислил, че старият Одок ще прояви такава смелост? На него повече му прилича да дреме през зимата в пиянски унес. — Тотила се отдаде на размишления върху различните възможности, които предлагаха тези смайващи новини. — Но, да, разбирам замислите на Одок. Той е изгонил своя наследник. Сега трябва бързо да докаже колко добър военачалник е, за да не го убият собствените му хора и да повикат Леовигилд да се върне и да им стане крал. Мен не смее да нападне, но камбрийците са съблазнителна хапка.

Илма кимна одобрително. За пореден път се увери, че изборът му да направи Тотила могъщ крал е правилен. Този човек имаше бърз ум, здрава ръка и силна воля.

— Всъщност и двете кралства са толкова съблазнителни, че ще отида да ги завладея — каза Тотила. — Ще покоря наведнъж и двата народа. Не трябва да изпускам такава възможност. Бойци! — Той изрева последната дума толкова силно, че мертеците по тавана се разлюляха. — Вземайте си нещата и отивайте да свикате всички! Пригответе се за зимно сражение!

Силен одобрителен възглас посрещна тези думи. Още един северен народ се заприготвя за война.