Джон Мадокс Робъртс
Конан наемника (3)

Трета глава
Дворецът на Тотила

Крал Тотила седеше умислен на високия си трон. Не намираше никаква радост в обсипаната със скъпоценни камъни чаша пред себе си, нито в пеенето на арфиста, седнал край огнището. Беше сложил лакът на голямата инкрустирана странична облегалка и подпрял глава на огромния си юмрук. Пръстите му блестяха от злато и скъпоценни камъни. Тотила беше най-богатият от северните крале, крал на силната Тормания, но мислеше за онова, което не можеше да има: кралица Елкуина от Камбрез.

Копнееше да повали красивата Елкуина в леглото си, но още повече желаеше да присъедини нейните земи към своите. Осигурил се по този начин от изток, Тотила щеше да бъде в състояние да погълне Одок и неговите тунгианци от юг. Така щеше да стане най-великият крал на Севера и с такова начало би могъл да създаде такава северна империя, каквато не бе виждана от последната велика миграция на северните народи преди много поколения.

В такива мечти преминаваха дните на Тотила, макар той да не беше мекушав мечтател. Беше започнал като главатар на разбойническа банда със съвсем скромни претенции за кралска кръв. И с желязната си воля и безмилостна жестокост бе създал малкото си, но силно кралство. Имаше много бойци, а онова, което не можеше да постигне със сила, го постигаше човекът, който седеше от дясната му страна: магьосникът Илма.

Преди години този човек беше дошъл при Тотила, твърдейки, че е от Хиперборея, както и че съдбата на краля е обвързана с неговата. Тотила трябвало да му осигурява защита, а Илма щял да поразява онези врагове, които сабята на Тотила не можела да достигне. Магьосникът наистина си знаеше работата и двамата заедно увеличиха силата и богатствата си. Тотила никога не оставаше задълго доволен, а след всяка победа, след всеки покорен владетел заедно със силата нарастваше и апетитът му.

— Искам да зная какво става с Елкуина, магьоснико — каза кралят. Под него, на пейките пред дългите маси, бойците ядяха и пиеха потиснати, виждайки лошото настроение на своя крал.

— Както заповядаш, господарю — отвърна Илма. — Отивам да приготвя басейна. Моите вестители ми съобщиха… — той махна с ръка към две големи свраки, кацнали на облегалката на стола му — че след обиколка на земите си днес тя се завръща в своя дворец.

Белобрадият мъж стана. Беше облечен в кожа от северен елен, а рогата на животното украсяваха шапката му. Кости и черепи на малки животни тракаха на върви, окачени по него, пера, нокти и човки от много птици украсяваха грубото му облекло. Той взе жезъла си от мястото му до трона и тръгна към изхода на залата. Свраките заподскачаха подир него. Разговорите стихнаха. Всички се страхуваха от магьосника почти толкова, колкото и от самия крал.

Тотила разговаря известно време по различни въпроси със съветниците си, но умът му беше другаде. Не след дълго той взе шлема си от облегалката на трона. Това беше най-красивият шлем в царството му и Тотила го носеше дори когато не предстоеше никаква битка, вместо корона. Беше от бронз, покрит със злато и сребро, с две извити като човки сребърни вежди. Дълги набузници ограждаха лицето, ленти от посребрен бронз, направени във формата на пера, защитаваха врата му. Над тях върху плочи от сребро бяха изобразени бойци, заобиколили корона, а над всичко това се издигаше свиреп сребърен орел: очите му бяха изпълнени със смъртна омраза, а човката бе зейнала за плячка.

Тотила си сложи шлема и се загърна с наметалото си. То покриваше огромните му рамене и стигаше до земята: цветовете му бяха необичайно пъстри. Беше направено от скалповете на мъжете, които Тотила бе убил със собствената си ръка, и нито един от тях не беше по-нисък по ранг от вожд или военачалник. Тотила взе голямата си сабя и прекоси залата. Короната и скиптърът не означаваха нищо на север. Шлемът, наметалото и сабята бяха единствените символи на кралска власт, които жестоките северняци можеха да разберат.

Дворецът на Тотила не беше ограден със защитна стена. Кралят се хвалеше, че не се бои от никого и че няма нужда да издига такива заграждения, защото бойците му са достатъчно надеждна стена.

Тотила тръгна покрай изораните ниви, където робите му превиваха гръб, за да добият зърното за хляба и бирата на свободните хора. Тук, на север, се отглеждаше само пшеница и ечемик. Останалата храна хората получаваха от добитъка си, от дивите животни в гората и рибите в реките. Като раса, която се храни главно с месо, северняците презираха хората от юга, които кусваха месо само веднъж или два пъти през годината.

Тотила пое по една рядко използувана горска пътека и скоро стигна до малка горичка, в която беше топло въпреки околния студ — магьосникът Илма имаше голяма власт над природните сили. В средата на горичката се намираше малко езеро, захранвано от невидим извор, от което не изтичаше никаква вода. Езерцето никога не замръзваше независимо колко силен беше студът извън горичката. Илма стоеше на брега, свраките бяха кацнали на раменете му. Тотила застана до магьосника.

— Това е станалото рано днес — каза магьосникът и докосна повърхността на езерцето с жезъла си. Върху нея се появиха разширяващи се вълнички.

Тотила наблюдаваше съсредоточено. Вече беше свикнал с тези магически изображения, макар че когато за първи път ги видя, се изплаши. Видя колона от мъже, движещи се през покрита със сняг гора, гледани отгоре като от птичи полет. Пред тях имаше други, по-многобройни, които лежаха в засада. Той присви очи, когато подробностите в картината нараснаха, сякаш наблюдаващата птица беше кацнала на дърво, за да вижда предстоящото сражение отблизо.

— Това са хората на Елкуина — промърмори Тотила — и тя е между тях. Бойците на Одок лежат и чакат. Ако знаех, че Елкуина ще напусне двореца си, моите хора щяха да я хванат. — Той погледна Илма. — Защо не ме осведоми, че ще е толкова лесно уязвима? — Не говореше гневно, макар че беше много ядосан. Не се осмеляваше да се държи грубо с магьосника, въпреки че по негова вина беше пропуснал възможността да хване кралицата. Умееше да прикрива чувствата си много по-добре от повечето северни крале.

— Това пътуване до днес беше скрито от мен, господарю. Предполагам, че магьосникът Рерин, когото виждаш до кралицата, е направил заклинание, за да попречи на моите далеч виждащи летящи очи.

Тотила само изръмжа. Не знаеше как да отвърне на възраженията на магьосника. После изведнъж извика:

— Сега попадат в клопката!

Наблюдаваше възбудено как бойците на Елкуина застават в кръг около своята кралица и се подготвят да продадат живота си на висока цена.

— Няма да могат дълго да я защитават — отбеляза Тотила, когато снегът почервеня от кръв. — Това означава, че ще трябва да я взема от Одок. — Тотила загриза нокът от раздразнение. — Ами ако той й направи дете преди да го убия? Това ще бъде лошо, магьоснико.

— Наблюдавай какво става сега — каза магьосникът. Също така неочаквано, както беше започнал, боят престана. Зрителният ъгъл се промени, сякаш птицата бе обърнала глава. На хълма над бойците стоеше мъж и, изглежда, викаше, макар че те нищо не можеха да чуят.

— Какво става? — зачуди се Тотила. — Кой е този младеж? Не, това е зрял боец, въпреки че няма брада. От коя страна е?

— Ако се съди по вида му — отвърна Илма, — е от Кимерия. Моят народ добре познава кимерийците. Те живеят в една планинска страна на запад от Хиперборея. Богът им се нарича Кром. Кимерийците не владеят магьосническото изкуство, макар че като бойци са ненадминати.

— Моите мъже също са ненадминати бойци — промърмори Тотила, — а аз съм най-добрият от всички. Какво търси тук този кимериец?

— Гледай сега. Това е най-интересното. — Двамата наблюдаваха как един от бойците на Одок отиде да посрещне странника.

— Двубой! — възкликна весело Тотила. — Това е Аджилулф, най-добрият меч на Одок. Добър боец, но много приказва. — Те видяха първата размяна на удари. — И двамата се бият добре — отбеляза критично Тотила. — Сега вече се опознаха. Следващата схватка трябва да доведе до развръзка. — Докато гледаха объркващата вихрушка от удари, Тотила се удряше по бедрата от възторг. — Право каза, магьоснико! Този е много опитен боец.

Останалата част от битката им донесе радост; сетне те видяха как телата на убитите бяха натоварени, как страшникът се качи на един кон и тръгна с охраната на Елкуина. А след това не остана нищо освен вдървените тела на хората на Одок, почервенялата земя и тихо падащия сняг. Картината във водата изчезна.

— Значи Елкуина има нов боец — заключи Тотила и подръпна брадата си. — Ще трябва да се срещна с него. Вече много години не мога да намеря достоен противник. Освен това — той погледна наметалото си — единствено черният цвят липсва на наметалото ми от скалпове на вождове. Такава буйна дълга коса, каквато има този скитник, ще бъде по-добра за яка дори от зимна вълча кожа.

— С този звяр в охраната — каза Илма — ще е доста трудно да хванеш Елкуина. Защо за момент не забравиш за нея и не се насочиш към Одок? Днес той е загубил много мъже и е по-слаб от всякога.

Тотила се замисли за момент.

— Не, ще го направим както съм ти казвал, магьоснико. Когато тръгна на юг, това ще бъде голям поход, и ще стигна чак до границите на Замора и Туран. Ще погълна Одок и неговото племе както рибата налапва насекомо над водата.

Илма знаеше, че тези въжделения надхвърлят възможностите дори на човек като Тотила. Северът просто нямаше достатъчно хора за удържане на такава голяма територия повече от няколко години. И все пак той желаеше да направи Тотила най-великия крал на Севера. И можеше да го направи.

— Ако желаеш, мога да направя някои заклинания, господарю. Магии, с чиято помощ ще използуваме съюзници, които ще изпълняват всички мои нареждания. Мои слуги ще са ледените великани на Севера и мъртъвците под снеговете.

— Не ме интересува какво ще правиш — отвърна Тотила. Не желаеше да слуша повече. — Просто се погрижи всичко да е наред. Ако ми помогнеш да пленя тази жена и да я направя моя кралица, ще те възнаградя богато.

— Бъди спокоен, господарю — увери го Илма. — Върни се в двореца и пирувай с бойците си. Аз ще бъда зает тук до зори, утре през деня и през следващата нощ. А сетне… ще видим.

Тотила го остави и се отправи към двореца. Зад него Илма разбърка водата с жезъла си и започна високо, тайнствено да напява. Извън горичката беше станало още по-студено.