Джон Мадокс Робъртс
Конан наемника (13)

Тринадесета глава
Птиците-демони

Една част от голямата зала беше преградена със завеса като лечебница за тежко ранените в последната битка. Със стоицизма на Севера те приемаха спокойно раните си, макар мнозина от тях да знаеха, че няма да доживеят да видят приближаващата пролет. Леовигилд изпитваше толкова силни болки, че дори му беше трудно да диша, но се чувстваше щастлив, че е сред такива силни мъже, и правеше всичко, за да покаже, че не страда.

Тъкмо играеше на ашици с един мъж, загубил окото си и два пръста, когато тежкият гоблен с избродирани подвизи на боец, умрял преди двеста години, се отмести и влязоха Елкуина, Рерин и Конан, заедно с няколко бойци.

— Надявам се, че се подобряваш, Леовигилд — каза Елкуина.

— Рядко съм се чувствал по-добре и се надявам в скоро време да вдигна сабя за защита на народа ти — отвърна той храбро, но не можа да заблуди никого.

Елкуина се усмихна. Беше толкова хубава, че Аталия изчезна от паметта му. Фантастичният ден и нощта, които беше прекарал в малката долина, сега изглеждаха несъществени и избледнели, както сънят избледнява след събуждане.

— Няма да потърся помощта на твоята сабя, докато не оздравееш напълно — каза Елкуина. — Но смятам, че можеш да участваш в обсъждането на един много дързък план.

— За мен е чест, че толкова цениш съветите ми, Елкуина — отговори той и успя да се усмихне леко на Конан. — И съм сигурен, че ако се подготвя смел план, в дъното му стои чернокосият скитник.

Конан безцеремонно стъпи на края на постелята на Леовигилд, наведе се и опря ръце на коляното си.

— До гуша ни дойде от магьосника на Тотила. Рерин обаче смята, че знае начин да го премахнем.

— Това е чудесно — каза Леовигилд. — Но как може един обикновен боец да се справи с човек, който използува тъмни сили?

— Рерин — каза Елкуина. — Разкажи на Леовигилд и на тези бойци онова, което сподели с мен тази вечер.

Старият магьосник приглади сивата си брада.

— Вече научих много за Илма, много повече, отколкото някога съм желал. Неговите магии са много, много по-различни от моите. Аз се стремя да използувам свойствата на растенията, камъните и животните в нашата страна, за да помогна на моята кралица, за доброто на всички нас. Използувам заклинанията си, за да получа помощта на боговете и духовете на гората и потоците. Ако им се оказва нужното уважение, тези свръхестествени същества не са враждебни към хората и чрез моите магии мога да ги придумам да ни помогнат като смекчат студа и снеговете на зимата, като направят горите да бъдат пълни с дивеч за ловците и реките да гъмжат от риба за мрежите на рибарите. С тяхна помощ говедата, овцете, свинете и конете са здрави и плодовити. Други благосклонни духове ми помагат да спирам болестите и да лекувам ранени, като тези герои, които лежат тук. — Той махна с ръка към окървавените превързани мъже, налягали по сламениците на пода.

— Хипербореецът Илма е друг вид магьосник. — Изражението му стана тържествено и зло. — Той не се стреми да помага на хората да оцеляват сред опасностите на природата. Той търси власт за самия себе си, обаче разбира, че знанието и умението не могат да му дадат такова нещо. Истинската власт хората спечелват с оръжията на бойците и точно поради тази причина той се е прилепил към крал Тотила — добър военачалник, който трябва да признае заслугите на Илма за своя възход. Малките богове и духове не могат да дадат на Илма такава сила, каквато желае. Преди време, много отдавна, Илма е подписал ужасен договор. Той общува с големи сили от светове отвъд нашия. До неотдавна бях зървал тези светове единствено по време на транс. Съществата от тези светове могат да дадат на смъртния човек голяма сила, но срещу ужасна цена — срещу неговия ум и неговата душа. Когато се подпише такава сделка, се извършва размяна: магьосникът от този свят дава част от самия себе си, най-важната част, и душата му остава прокълната завинаги. В замяна получава за помощници един или повече духове, които могат много да увеличат неговите възможности и да действат като посредници при отношенията му с другите светове.

— Свраките! — възкликна Леовигилд.

— Точно така — потвърди тържествено Рерин. — Разбира се, те не са истински свраки. Те са демони от друг свят, но в този свят демоните не могат да имат истинската си форма, нито пък биха искали това, защото една от задачите на тези помощници е да дебнат и да донасят наученото на своя господар и за тях е най-добре да не бият на очи. От онова, което проучих, разбрах, че най-предпочитаните форми, които приемат тези помощници, са на птици или прилепи. Това им дава големи възможности, тъй като те могат да летят по цялото небе и да съобщават на господаря си всичко, което той иска да знае. От всички птици най-любими са птиците, които се хранят с мърша — свраки, врани и гарвани, защото никой не им обръща внимание. Соколът или орелът винаги привличат вниманието. Чучулига или лястовица ще възбудят подозрение през зимата, а бухалите не се появяват през деня. Но птиците, които се хранят с мърша, се срещат навсякъде.

Конан прекъсна дългите обяснения на Рерин.

— Тази вечер отивам на лов за свраки.

— Ако Илма бъде лишен от свраките-помощнички — обясни Рерин, — ще загуби много от силата си.

— Конан трябва да вземе със себе си бойци — каза Елкуина. — Срещата с тези свраки крие голяма опасност. Не бива да отиде сам.

— Ами да отидем — обади се Зигеър, но в гласа му прозвуча колебание. Очевидно лично той нямаше голямо желание да участва в такова рисковано начинание.

— Не — каза Конан. — Ако беше бой с хора, колкото повече, толкова по-добре, но аз отивам срещу две птици и един магьосник. В такава борба броят на хората не е предимство. Освен това всичко ще се извърши през нощта, а никой тук освен мен няма опит в нощен бой.

— Нали се бихме срещу мъртъвците през нощта — каза Зигеър. — Вярно, че накладохме огньове, за да виждаме къде да насочваме оръжията си. Кои са тези хора, които биха могли да се бият през нощта, ако не могат да различат приятели от врагове и никой не може да види делата на храбреците?

— Пиктите^[1] — каза Конан и се усмихна тъжно.

— Пиктите? — повтори Леовигилд. — Тези пък кои са?

— Народ, който обича да се бие по всяко време на денонощието — отговори кимериецът. — Те притежават рядкото умение да се бият през нощта. Има и други, които също се бият добре на тъмно… афгалийците, химелианските планинци, пигмеите от южен Куш… но пиктите са най-добри. Бил съм се с тях и съм живял сред тях.

— Истинските мъже не се бият така — подхвърли високомерно Зигеър.

— Глупости — отвърна тихо Елкуина. — Нали все някой трябва да свърши тази работа. Конан може да го направи. А и това е чест за него.

— Желая ти успех, Конан — каза Леовигилд. — Ако някой може да убие помощничките на магьосника, това си ти.

 

 

Сребристият сърп на луната се беше издигнал над хълмовете на изток. Конан стоеше на стената. Край него се бе събрала малка група, учудена от странния му вид. Кимериецът беше облечен в черни вълчи кожи, лицето и ръцете му бяха почернени със смес от восък и сажди. Катарамите и халките на колана му бяха увити в черен плат, за да не се виждат и да се приглуши всеки звук. Една кожена лента на челото придържаше дългата му коса.

— Време е — каза Конан.

— Отче Имир, бди над него — промълви Рерин.

Конан се усмихна нерадостно.

— Кром е моят Бог. Казват, че той и Имир не са в добри отношения. Когато влизам в бой обаче, се уповавам на дясната си ръка.

— Според гончиите торманците са близо — каза Елкуина. — Но както предположи ти, се движат бавно. Успех, кимериецо, и бъди внимателен. Това е само атака за отслабване на Илма. Истинската битка тепърва предстои и тогава ще имам нужда от сабята ти.

— Не се страхувай, Елкуина — отвърна Конан. — Няма да те лиша от услугите си преждевременно. — После стъпи на ръба на стената, приклекна и скочи навън, пренебрегвайки въжето, провесено от един стълб. Имаше опасност Тотила да е изпратил разузнавачи да следят портата, затова бяха решили Конан да тръгне от противоположната стена.

Приземи се леко, със свити колене и запазвайки идеално равновесие. Слабата лунна светлина беше превърнала снежната покривка на полето в наметало от сребърна тъкан. Изправените камъни едва се виждаха в далечината.

Гончиите бяха съобщили, че армията на Тотила настъпва от изток и Конан тръгна в тази посока, налагайки си бързо темпо, което можеше да поддържа цяла нощ. Само след няколко минути беше в гората и затича сред боровете с такава увереност, сякаш беше в равнината. Очите му виждаха в дрезгавината като очи на бухал.

Тича четири часа и дори не се задъха, но продължи по-бавно — знаеше, че хората на Тотила не са много далеч. Миризмата на пушек в неподвижния въздух му подсказа, че е наближил целта, и го отведе към гаснещите огньове на торманците.

Конан преброи огньовете и получи приблизителна представа за силата на врага. Армията беше по-голяма, отколкото бе очаквал. Тотила сигурно бе силен и способен човек, за да може да свика посред зима толкова много хора.

Конан проучи покрайнините на лагера, търсейки да открие охраната и местонахождението на главатарите. Както беше очаквал, нямаше никакви часови. Една закоравяла банда разбойници като тази на Тотила смяташе тези предпазни мерки за признак на слабост и изнеженост. Конан обиколи целия лагер, но не видя нито навес, нито шатра. Очевидно Тотила спеше на земята, увит в наметалото си, както спяха войниците му. Значи ръководеше хората си с личен пример. Още едно нещо, което трябваше да се помни.

Тази нощ обаче целта на Конан не беше Тотила. Някъде наблизо трябваше да е магьосникът Илма и той беше готов да се закълне, че Илма не спи на земята, завит в наметалото си като обикновените бойци. Нямаше вятър, усещаше се само слаб полъх, доловим единствено от изострените сетива на кимериеца. Той вдигна нос и го подуши, после седна със затворени очи, опрял гръб в едно дърво. За всеки случаен наблюдател имаше вид на заспал. Но не спеше, а подреждаше възприеманите впечатления със съсредоточеността и вниманието на опитен заморански разузнавач.

Имаше малко звуци за изследване, но във въздуха се усещаше силна миризма на пушек. По-голямата част от тази миризма идваше от тлеещите въглени на огньовете на бойците и имаше обичайния остър дъх на бор. Скоро обаче Конан долови и друга миризма — на пушек, но не само от бор. В него се долавяха и други миризми, които той не познаваше, може би на билки и дървесна кора. Точно този огън търсеше той.

Конан стана и тръгна по следата на миризмата, която го заведе отвъд лагера до малка падина между ниски хълмове. Сега чу и звуци, странно тракане и грачене. Склонът бе обрасъл с храсти и кимериецът се насочи към тях, легна по корем и премина останалата част от пътя пълзешком под надвисналите им клони. След няколко дълги минути стигна до източника на звуците и на странния пушек.

Видя шатра от кожи на северен елен, пред която седеше мъж, облечен в също такива кожи, с еленови рога на главата. Мъжът напяваше тихо и размахваше дрънкалка над малък огън, който гореше с неестествен многоцветен пламък. Конан се озърна за източника на граченето и шума и скоро го откри.

На няколко крачки от огъня бяха кацнали свраките. Беше ги виждал да летят над крепостта на Елкуина, но тогава те се бяха държали като обикновени птици. Сега действията им предизвикаха у него необичаен ужас. Свраките грачеха и издаваха други, по-трудни за назоваване звуци в синхрон с напяването на Илма, а главите им се полюшваха ритмично. От време на време птиците пристъпваха надясно или наляво, сякаш изпълняваха някакъв примитивен танц. Движеха се съвсем неестествено, в такт, сякаш управлявани от нечия воля.

Какво дяволско заклинание правеше хипербореецът? Сигурно някоя магия, с която да укрепи ръката на Тотила и да подкопае защитата на Елкуина. А може би дори срещу неговия собствен живот. Изкушението да се втурне на поляната и да съсече магьосника по средата на заклинанието беше голямо. Рерин обаче го беше предупредил срещу такъв безразсъден акт. „Илма — беше казал той — е магьосник, който има работа с тъмни сили и положително си е осигурил защита. Магьосниците, ползващи помощта на демоните, не може да не се страхуват от обикновените смъртни хора, срещу които използуват магиите си. Те са най-уязвими по време на правене на заклинание — задача, която изисква пълно съсредоточаване. Също като другите хора те са уязвими и по време на сън. Но уязвими не означава беззащитни.“ Размишленията му престанаха, когато видя над огъня да се появява някакво неясно нематериално тяло. Какво можеше да е то?

Докато Илма напяваше, а птиците грачеха, фигурата видимо се втвърди, макар да продължаваше да виси над многоцветните пламъци, сякаш нямаше тегло. Приличаше на човек. Лицето не можеше да се различи, но явно беше млад мъж с дълга руса коса. „Прилича на Леовигилд“ — помисли си Конан. Нима магьосникът шпионираше младежа? Не можеше да е така, защото фантомът не беше превързан и беше облечен в дрехи, каквито се носеха при лов или бой.

Изведнъж Илма прекъсна напяването и махна с ръка. Духът избледня, огънят изгуби неестествените си цветове, а Илма каза нещо на птиците. Конан не можа да разпознае езика, но долови в думите нотки на триумф. Досети се, че магьосникът изпробва някаква магия, която ще използува по-късно, и че е постигнал желания резултат. Свраките поклатиха глави, като че ли в знак на потвърждение.

Кръвта на Конан замръзна, когато една от птиците се обърна: очите й светеха по-ярко от въглените в огъня. Погледът й беше насочен право към него. Един миг двете птици гледаха към него, сякаш очите им проникваха през храстите и мрака.

— Кой се осмелява да ме следи? — изсъска магьосникът.

Без да се колебае, Конан се изправи, закрачи към полянката пред колибата и с мълниеносно движение измъкна сабята си от ножницата. Магьосникът побягна назад и размаха ръце в тайнствен жест.

Но сабята на Конан не беше насочена към хиперборееца. Тя проблесна в светлината от огъня като неясно петно и вместо него удари една от свраките. Кимериецът очакваше птицата моментално да се превърне в маса от кръв и пера и се смая от твърдия удар, който премина като вълна от китката до рамото му. Сякаш беше ударил камък.

Дръпна сабята и се завъртя да удари другата птица, но тя се беше отместила и се беше превърнала в някакво странно, неземно същество. Конан наблюдаваше ужасен как Илма започна бързо да напява и покритите с пера крила станаха огромни. После перата се превърнаха в блестящи люспи. Краката също се удължиха, заприличаха на човешки крайници, но запазиха птичите пръсти с бронзови нокти, извити като куки.

Конан разбра, че вижда истинското тяло на съществото — отвратителна комбинация от човек, птица и влечуго, една глава по-високо от самия него, със зейнала, пълна с остри зъби човка, от която изскочи черен змийски език. Езикът се поклащаше и гърчеше, сякаш имаше свой собствен живот. Единствено горящите, изпълнени с омраза очи бяха същите като преди малко и смразяваха Конан с вкаменяващия си поглед. Съществото се пресегна към него с ноктестите си лапи.

Това извади Конан от обхваналата го парализа и той нападна. Хвърли се между протегнатите нокти и удари със сабята раменната става на лявото криво. Рерин беше казал, че когато живеят в света на хората, тези същества се подчиняват на някои закони на този свят. А това означаваше, че могат да бъдат ранени и убити. Чу се хрущене като при разсичане на месо и неприятно миришеща течност изпръска Конан. Той измъкна острието и нанесе светкавичен удар върху другото рамо, после, точно когато сабята му се плъзна по неестествено твърдата плът, усети силен удар през лицето. Залитна назад замаян, без да разбира откъде е дошъл ударът, после видя дебелия език, който се мяташе ту на една, ту на друга страна, изцапан със собствената му кръв.

Илма продължаваше подлудяващото напяване, а птицата-демон, макар крилете й да бяха увиснали на наранените рамене, виеше непрекъснато и то така силно, че писъкът пронизваше ушите му. Изведнъж съществото скочи срещу Конан и протегна острите си нокти, като сокол, спускащ се върху жертвата си. Конан вдигна сабята срещу корема на съществото и почувства как острието потъва в него точно когато ноктите се впиха в гърдите му и птицата го събори на земята. Конан натисна, завъртя сабята и тя потъна дълбоко в тялото на демона.

Птицата-демон се надвеси над него, човката й се разтвори широко, змийският език изскочи. Конан почувства как рамото му се вцепени, чу съскане и усети отвратителна смрад, като от горяща коса. Езикът се отдръпна назад и спря над лицето му. От кръглата уста, обримчена с малки, неравни зъби, се процеждаше мръсна течност. Конан знаеше, че го спасяват само дебелите кожи, с които е облечен. Защото докосването на тази уста до плът означаваше смърт.

Той измъкна отчаяно сабята от корема на съществото. Не можеше да замахне достатъчно силно, но когато зейналата човка дойде по-близко, натика острието между челюстите и го обърна вертикално. Птицата-демон инстинктивно захапа и острието отряза смъртоносния език, който падна на земята и започна да се гърчи.

Птицата-демон запищя в предсмъртни мъки и хватката й се отпусна. Кимериецът се освободи и изпълзя по-далеч от съществото, което се гърчеше на земята, а „кръвта“ излизаше на тласъци от срязаната уста. Постепенно силите на съществото го напуснаха, то започна да губи формата си и се разтопи в сива слуз, която се втечни и попи в земята.

Изведнъж нещо връхлетя върху Конан изотзад. Той се хвърли на земята и се претърколи, после скочи и се обърна, готов да посрещне новата опасност.

Другата птица-демон! В отчаяната си битка я беше забравил. Птицата беше сериозно ранена, а й преобразуването й бе незавършено. Дясната й страна бе съсечена и провисналото крило още беше с лъскава перушина като на земна птица. Съществото изсъска и се впусна в атака.

Конан бе изтощен и задъхан от току-що проведения бой и не искаше да влиза в двубой е яките нокти и смъртоносния змийски език на съществото. Докато отстъпваше, чу продължаващото напяване на хиперборееца. Държейки с върха на сабята си съществото на разстояние, Конан рискува и за миг погледна към магьосника. Илма стоеше на няколко крачки зад него, затворил очи, съсредоточен. Довършваше заклинанието си.

Конан продължи да отстъпва, стъпките му го отвеждаха към Илма. Когато прецени, че разстоянието е подходящо, той светкавично се завъртя и замахна към магьосника, описвайки пълен кръг, така че отново да застане с лице към птицата-демон. Движението му беше толкова бързо, че съществото не можа да се възползва от моментното му обръщане с гръб към него.

Неочакваният удар не нарани сериозно магьосника. Разстоянието беше прекалено голямо, така че само върхът на сабята направи плитък разрез по бузата му. Но съсредоточаването му беше нарушено. Напяването спря, очите на магьосника се разшириха от учудване, ръката му се вдигна до срязаната буза.

Неподдържана от заклинанието, птицата-демон се отпусна изнемощяла. Точно това беше предимството, от което се нуждаеше Конан. Той моментално се спусна напред, атакувайки съществото с бързи, силни удари, които то сега не можеше да избегне, тъй като беше много слабо. Удряше по врата, раменете, краката, а съществото пищеше и губеше сили. Когато падна напред, Конан се метна настрана, а след това отново скочи на крака и започна да сече гърба му, докато то не се превърна в трепереща нетелесна маса, която започна да променя цвета си.

Кимериецът отстъпи назад и се огледа за Илма. Гърдите му се повдигаха като ковашко духало от усилието на жестоката битка. Щеше да бъде добре, ако можеше да довърши започнатото и да убие и хиперборееца. Без птиците магьосникът беше изгубил телесната си защита. Но Илма не се виждаше никъде. Конан огледа снега за следи, но не ги откри, изруга, почисти измърсената си сабя и я пъхна в ножницата.

Искаше да бъде далеч оттук преди изгрев слънце, така че тръгна към крепостта. Сега магьосникът беше отслабен — беше изгубил далеч виждащите си очи. Рерин беше казал, че Илма трябва да отиде до някакво проклето място и да извърши продължителни ритуали, преди да може да получи нови помощници. Но най-доброто от всичко беше, че магьосникът се бе оказал уязвим за сабите и копията на хората.