Джон Мадокс Робъртс
Конан наемника (11)

Единадесета глава
Преследвачът

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме, старче? — попита Конан. Вървеше пред спътниците си, взирайки се за физически врагове, докато Рерин беше наострил сетивата си за магическа опасност.

— Дотолкова, доколкото човек изобщо може да бъде сигурен на това място, а това всъщност означава никак. Някъде по пътя пред нас има порта и през нея можем да се върнем в нашия свят близо до мястото, от което влязохме. Друго нищо не знам.

Вървяха през гора с ниски дървета и почти никакви храсти. От време на време се виждаха големи крилати същества, извисяващи се над върховете на дърветата, но съществата на земята бяха в по-голямата си част малки и плашливи и избягваха хора.

— Моля се на Имир по-скоро да пристигнем там — каза Елкуина.

Сега тя носеше туниката и панталоните на Конан, които беше преправила да отговарят на ръста й. Кимериецът запази за себе си наметалото от вълча кожа и гамашите. При относително мекия климат тук тези заместители на облекло бяха достатъчни.

През този ден не бяха яли, а предния ден си бяха поделили месото от малко животно, убито от Конан. Но като северняци те бяха свикнали да прекарват дълго време без храна.

— Кълна се в черния трон на Ерлик, че скоро ще намерим дивеч — каза Конан, а стомахът му шумно изкъркори.

— Почакай — прекъсна го Рерин.

— Какво има? — попита Конан.

— Усещам… не съм много сигурен, но нещо като че ли идва насам и е заредено с магията на този свят.

— Що за същество е? — попита Елкуина.

— Не мога да кажа. Такова нещо съм виждал някога в спиритически транс. Не е като съществата в замъка, нито като демоните, които те довлякоха тук. Повече от това не мога да кажа.

— Надявам се да не е пак някой от онези скорпиони — каза Конан. — Един ни стига.

— Не — отвърна Рерин, — мисля, че не е, но… — Той погледна нагоре, зад Конан. — Вижте!

Конан и Елкуина проследиха показалеца му. Далеч пред тях на висок хребет зад дърветата видяха човек на кон. Когато конникът се обърна и погледна надолу към тях, дългото му наметало се изду от вятъра. Лицето му беше закрито от блестящ сребърен шлем, а от отворите за очите излизаше зловеща червена светлина. За оръжията му не можеха да кажат нищо от такова голямо разстояние, но от вида му личеше, че е боец. Конан си спомни, че демонът, когото беше питал за Елкуина, му беше казал: „Идва преследвач“.

— По-голям е от обикновен човек на кон, ако изобщо е човек — каза Конан. — Според мен това не е добро за нас.

— Мислиш ли, че е човек? — попита Елкуина Рерин.

— Не мисля, че тук има истински човешки същества — отвърна Рерин, — с изключение на нас и може би на робите, докарани от света на хората. Но какво е това същество, не знам.

Без никакво предупреждение съществото обърна коня си, препусна през хребета и миг по-късно се изгуби от погледа им.

— Не ми харесва този ездач — призна Елкуина.

Конан вдигна рамене.

— Нищо не мога да кажа в този проклет плътен въздух. Прилича на великан, но може и да е някакъв мираж, дължащ се на светлината или на въздуха.

Почти беше сигурен, че не е мираж, но не виждаше никакъв смисъл да споделя своите тревоги с другарите си. Ако съществото беше опасно, в което той не се съмняваше, щяха да имат достатъчно време да се тревожат, когато ги нападнеше.

Продължиха да вървят през гората, която постепенно оредя и премина в хълмиста местност с малки долчинки, ливади с оскъдна растителност и ниски дървета. Много приличаше на местността, където двамата с Рерин бяха влезли в Страната на демоните. Тук Конан се чувстваше по-спокоен, а и видимостта беше малко по-добра. Нямаше от какво много да се страхува дори на място като това, щом като се виждаше достатъчно ясно и имаше време да се приготви за отблъскване на атаката на врага.

Нощуваха в едно сечище и пекоха месо на пушлив огън — през деня Конан беше убил едно животно — далечно подобие на сърна, с копие, направено от права фиданка.

— Утре сутрин ще стигнем при портата — каза Рерин. — Сега усещам разстоянието до нея много по-ясно. Не е далеч.

— Какво ще кажеш за ездача, когото видяхме днес? — попита Конан. — Чувстваш ли и сега присъствието му?

Рерин се съсредоточи, после отговори:

— Не мога да кажа със сигурност. Всяка магия има определена аура и тя може да бъде открита от онзи, който е обучен в това изкуство. Някои аури обаче са по-силни, а една по-слаба може да бъде скрита от по-силната така, както светлината от една свещ може да бъде скрита от слънцето. Тук има много магически аури и е трудно да се разграничат една от друга. Сигналът, изпращан от портата, е много силен и непогрешим. Ездачът… — той вдигна рамене — … неговата аура не е толкова силна, макар да е много застрашителна.

— Конан — обади се Елкуина, — мислиш ли, че можеш да победиш този свръхестествен ездач?

— Ако е смъртен, мога да го убия. А той сигурно не е безсмъртен.

— Откъде можеш да си сигурен в това? — попита тя.

— От шлема, който носи — отговори невъзмутимо Конан. — Безсмъртните не се нуждаят от доспехи. Той носи шлем, защото не иска черепът му да бъде разсечен.

— Надявам се да си прав — каза Рерин. — Усещам, че във всеки случай утре ще разберем.

На следващия ден поеха през висока равнина с големи каменни струпвания и разпръснати ниски дървета. Въздухът все още беше плътен и през него се виждаше като през вода, всички форми и сенки леко трептяха. Веднъж отдалеч, като че ли чуха тропот на големи копита. Вървяха внимателно, защото врагът можеше да ги нападне преди да успеят да стигнат до портата.

— Натам! — извика Рерин, когато се изкачиха на малко хълмче. В далечината пред тях, в една вдлъбнатина се виждаше каменна порта като онази, през която бяха дошли. Тръгнаха натам бързо, но предпазливо, готови за всякакви изненади.

— Колко време ще ти трябва? — попита Конан, когато стигнаха до каменната порта.

— Един час, може би два, не повече — отвърна Рерин и извади от торбичката си билки, които беше събрал по пътя, парчета камък, кости от животни и други такива неща. — Елкуина, помогни ми да събера дърва и да наклада огън. Трябва да работя бързо, но не искам да рискувам и да претупам заклинанието. Ако пропусна дори една-единствена дума или жест, трябва да го започна отначало.

— Има ли нещо, което мога да направя, за да ти помогна? — попита Конан. Не обичаше да участва в правенето на магии, но се налагаше да преодолее отвращението си, за да си спасят кожите.

— Нищо друго, освен да пазиш. Ако преследвачът пристигне, не трябва да му позволиш да ме прекъсне.

— Ще се опитам да го държа далеч от теб — увери го Конан и се усмихна кисело. — Хайде, хващай се за работа, а аз ще отида на билото на онази могила отсреща да бдя.

Конан се изкачи на могилата. От върха не можеше да види нищо освен околността. Кой беше ездачът и колко силен можеше да е? Конан съжаляваше за изгубената ризница. Макар рядко да разчиташе на ризница, знаеше, че при близък бой допълнителната защита често е решаваща. Имаше сабя и шлем, но нямаше щит. От друга страна, беше се сражавал и много по-зле въоръжен, и все още беше жив. Той седна и зачака.

На мястото, където седяха Рерин и Елкуина, се издигна пушек, чу се монотонно напяване. С всеки момент цветовете на пушека се променяха и изгледът отвъд портата се преместваше и трептеше. Веднъж гласът на стария магьосник достигаше до ушите на кимериеца като писклив вой, друг път — като дълбок тътен. Това дразнеше Конан и той почти изпита облекчение, когато чу тропота на големи конски подкови.

Както беше седнал с кръстосани крака, Конан се изправи и извади сабята си. Докато чакаше пристигането на ездача, опипа с палец острието.

Откъм гората се появи приличащо на човек същество, възседнало нещо, подобно на кон. Когато дойдоха по-близко, Конан видя, че и ездачът, и другото същество не са нито човек, нито кон. Изглеждаха покрити с блестящи доспехи, макар че голяма част от съществото с човешка форма беше скрито под широк плащ. Приличащото на кон същество вървеше бавно, но вървежът му не беше съвсем като на животно. Очите му изпускаха червена светлина, както и очите на ездача, надничащи през отворите на гладкия безлик шлем.

— Спри! — извика Конан. — Кажи какво има! И не се опитвай да попречиш на онези хора. — Той кимна към другарите си, без да сваля поглед от ездача.

— Аз съм преследвач. — Гласът звучеше глухо. — Дойдох да ви върна при моя господар.

— И кой е този твой господар, ако ми позволиш да попитам? — попита Конан. Всъщност той не се интересуваше от отговора, но всяка секунда, през която щеше да държи съществото заангажирано, беше време, спечелено за Рерин, за да може да завърши магията си.

— Аз служа на властелина на Страната на демоните. Дошъл съм да ви заведа при него.

— Ако желаехме да посетим твоя господар — отвърна Конан, — сега нямаше да сме тук. Нито пък ти щеше да си по дирите ни. И ако ти е мил животът, не се опитвай да ни пречиш.

Без никакво предупреждение преследвачът връхлетя. Конан едва не падна. Обикновеният кон преди да скочи леко се изтегля назад, забивайки копитата на задните си крака в земята. Конят на ездача не направи такова нещо. И четирите му копита се забиха като едно и животното скочи с шеметна бързина. Ездачът не направи никакво движение да извади оръжие, но изведнъж в дясната му ръка се появи сабя и дългото тясно острие се насочи към Конан преди стреснатият кимериец да може да реагира.

Конан отстъпи настрана от свистящото острие и то само отсече парче вълча кожа от ръкава на туниката му. Кимериецът инстинктивно замахна наляво, за да отсече крака на ездача. Острието издрънча на кухо в доспехите и Конан отхвръкна няколко крачки настрана. Не само че не бе успял да осакати ездача, но под сабята му не се оказа нищо, което дори да почувства като крак.

Силно озадачен Конан изчака следващия ход на съществото. Той рядко се биеше отбранително, но знаеше, че е неразумно да атакува неприятеля, докато не научи поне малко за неговите силни и слаби страни.

Съществото отново нападна. Ездачът бе полегнал върху шията на коня и бе насочил сабята напред да набоде Конан като пиле на шиш. Този път Конан беше готов за мълниеносната му атака и отскочи вляво, за да нанесе силен удар от лявата страна на врага, но още преди да вдигне сабята си, в лявата ръка на ездача се появи още една сабя, насочена право към очите му. С последни сили Конан замахна и я отклони, но нападателят все пак успя да го закачи по лявото рамо.

— Кром! — извика Конан. — Отде дойде тази сабя? — И викна към Рерин и Елкуина, които, изглежда, бяха свършили с обредите. — Докато ще се бавите?

— Няколко секунди — отвърна Рерин. — Магията е направена, но за да почне да действа, трябва малко време.

— Опитай се да стане по-бързо — подкани го Конан. — Това същество е най-страшният противник, който съм срещал.

Съществото отново нападаше и Конан се обърна да го посрещне. Знаеше, че не е човешко същество и че може би е по-разумно да бяга, вместо да се бие, но беше длъжен, докато диша и в жилите му тече кръв, да държи този преследвач далеч от кралицата.

Съществото нападна с широко разперени ръце, стиснали блестящи саби, готови да секат. Конан спря, вдигнал сабята над дясното си рамо. Ако не можеше да отскочи, щеше да опита да разсече главата на коня. Никога не беше виждал броня, която да не може да разсече при удар с всичка сила.

Когато ездачът беше на не повече от десет крачки, от челото на животното изскочи дълъг рог и започна да се върти с такава бързина, че назъбената като трион стомана се виждаше като сребърна мъгла. Конан вдигна един голям камък и го хвърли срещу ездача. Улучи отворите за очите и за момент конят спря и сабите трепнаха. Конан се хвърли напред, преметна се презглава, точно когато въртящият се „рог“ беше на една педя от гърдите му, извъртя се и намушка ездача в раменната става. Съществото леко трепна, макар че острието не можа да пробие стоманената броня.

Конан хвана плаща му и го дръпна назад, надявайки се да смъкне врага си от седлото. Плащът се откъсна от закопчалките и Конан едва сега видя с какво се бие. Гладкият шлем покриваше низ от гъвкави пръстени около врата, също такива пръстени покриваха раменете и ръцете. Низ от по-широки, свързани помежду си пръстени защитаваше гърдите и корема, а сложна връзка закриваше мястото, където човешкият торс се съединяваше с тялото на „коня“. По същия начин беше направен и „конят“ — от стоманени ленти и плочи. Това не бяха човек и животно, това бе едно цяло същество. Дотук неговите оръжия бяха успели единствено да оставят драскотини върху него.

Докато съществото се готвеше за поредната си атака, Конан търсеше да открие някакво слабо място по него. Съединенията на бронята му изглеждаха толкова плътни, че през тях не можеше да се провре дори игла, но все трябваше да има някакъв достъп до вътрешностите му. Единствената възможност, която можа да измисли, бяха отворите за гледане. Зад тях може и да нямаше очи, но Конан беше готов да се обзаложи, че те ще са по-малко непроницаеми от стоманата, покриваща преследвача.

Когато съществото тръгна към Конан, той се беше подготвил. Сега вече предугаждаше действията на нападателя и когато рогът изсвистя, отстъпи настрана и отби дясната сабя. После сграбчи съгледвача за кръста, скочи зад него и в същото време пусна сабята и измъкна камата.

И тъкмо понечи да стисне съществото по-здраво и да забие върха на камата си в отворите за очите, от гърба на металния получовек изскочиха остри като бръснач остриета. Конан моментално се хлъзна към задницата на коня, но само след секунда и оттам изникнаха остриета, но много по-дълги. Конан скочи на земята и вдигна сабята си. Кога ли щеше да свърши този кошмар?

— Идвай! — извика Рерин. — Портата се отвори!

Конан се затича. По средата на каменната порта въздухът трептеше и вреше, и си менеше цвета. Елкуина го подканяше да върви напред и той не посмя да се обърне дори за миг, за да види къде е преследвачът, а бутна Рерин и Елкуина да минат през портала, после се обърна с лице към преследвача. Не можеше да остави гърбовете им незащитени.

Преследвачът все още беше достатъчно далече и Конан можа да направи заднишком няколко крачки под трегера.

Най-напред изпита зашеметяващо чувство на дезориентация, после на студ и изведнъж разбра, че е до глезените в сняг. Въздухът беше студен и по-рядък. Конан продължи да се отдалечава заднишком от портата, после рискува, огледа набързо наоколо и видя, че са в равнината с камъните на великаните, заобиколени от хората на Елкуина. Откъм крепостта идваха още хора.

— Назад! — извика Конан. — Стойте настрана от портата!

Преследвачът изскочи от портата и от множеството се изтръгна вик на страх и ужас. За момент съществото спря объркано, после бавно завъртя глава, сякаш търсеше да открие жертвата си сред толкова смъртна плът. Конан отчаяно оглеждаше тълпата. Й изведнъж съзря необходимото му оръжие — наблизо стоеше мъж с дълго два човешки боя копие, от онези, които пехотинците използуваха срещу конници.

— Рикар! — извика Конан. — Дай ми копието си!

Без да сваля стреснатите си очи от преследвача, мъжът подхвърли копието на Конан, той го хвана и бързо огледа острието. Беше дълго и тясно, точно каквото му трябваше.

Преследвачът беше извърнал глава при гласа на Конан и сега заравяше стоманените си копита в снега, готвейки се за атака. Този път от хълбоците на коня изскочиха широки, криви стоманени остриета, а между предните крака се появиха два реда навързани шипове. Движенията му не изглеждаха нито толкова бързи, нито толкова сигурни, както преди малко.

Всички изтръпнаха от ужас, когато явно непобедимото чудовище се нахвърли върху Конан. Как може един обикновен човек от плът и кръв да се изправи пред такова ужасно същество? Всички очакваха кимериецът да бъде смлян за един миг.

Конан стисна копието. Щеше да направи опит, а след това щеше да бъде или победител, или мъртвец. Извъртя острието хоризонтално, за да може да проникне през тесните отвори за очите, и замахна.

Острието безпогрешно влезе в левия отвор, издрънча през нещо, после устремът на преследвача отхвърли Конан назад. Кимериецът стисна по-здраво дръжката на копието. Какво щеше да стане, ако дори да убиеше съществото, то се стовареше върху му с острите като бръснач ножове по тялото?

Искри и пушек избухнаха от повредения отвор и странна миризма, като при падане на гръм, изпълни въздуха. Преследвачът залиташе и се мяташе бясно, люлеейки увисналия на копието Конан, но здравият ясен издържа. Изведнъж от отвора лумна син пламък, от съединенията на бронята излезе пушек. Ездачът се отпусна, конят замря на едно място, потрепери и после притихна.

Конан пусна копието. Тялото на преследвача стоеше неподвижно, сякаш лъщящият метал беше замръзнал. Съществото беше мъртво, ако изобщо някога е било истински живо.

— Какво беше то? — попита учудено Елкуина. Бойците също се приближиха към тях. Другите също се приближаваха.

— Видяхме от камъните да излизат светлини, господарке — каза Зигеър, — и дойдохме да видим дали не се връщате. Сега да се прибираме в крепостта. Тук на открито всички сме изложени на опасност.

— Опасност? — възкликна Елкуина. След смъртта на преследвача не можеше да си представи нищо, което би могло да ги застрашава.

— Враговете ни са тръгнали срещу нас — каза Зигеър. — Хайде да се приберем зад стените, където ще можем да ги посрещнем както трябва.

— Вижте! — извика някой.

Всички погледнаха към металния преследвач. Върху него с неземна бързина се разпростираше червена ръжда и той започна да пука и да скърца. Една ръка падна, после паднаха конските крака, а след това цялото същество се сгромоляса, разцепи се и отвътре се изсипаха зъбни колела, лостове, шайби и други неща, които никой не можеше да назове по име. Те също започнаха да ръждясват или да се разпадат.

— Не беше на мястото си — обясни Рерин.

— Радвам се да те видя спасена, кралице. — Конан и Рерин вдигнаха очи от купчината ръжда и видяха красив млад мъж с жълта коса и брада. — Аз съм Леовигилд, племенник на крал Одок.

Елкуина го погледна сърдито, но интересът й беше очевиден.

— Нима моята крепост вече е завзета от враговете, та наследникът на Одок е между хората ми?

— Вече не съм негов наследник — каза младежът. — И се кълна, че не съм ваш враг. Хайде да се върнем в крепостта, където ще можеш да се облечеш в по-подходящи дрехи, и да обсъдим подробно и на спокойствие тези въпроси.

Елкуина кимна величествено на младия мъж и се отправи към двореца. Останалите ги последваха. Най-напред вървеше Конан. Чувстваше, че славата от победата му над чудовището е засенчена от новите политически промени. Рерин отиде при него и погледна останките на преследвача, превърнали се в малка купчинка червеникава пепел.

— Хайде, Конан. Вътре ще е топло и ще има храна. Ако си мечтал за вечна слава, трябваше да си осигуриш бард, който да стои тук по време на битката.

— Толкова малко ли цени тя моите услуги? — попита Конан. — На това нежно момче ще са му нужни години преди да стане що-годе боец.

— Бойците идват и си отиват — каза Рерин. — А Елкуина е кралица и трябва да мисли за добруването на народа си. Всъщност аз обсъждах с нея възможността да изберем теб за неин съпруг…

— Ха! — прекъсна го Конан. — Щом се запролети, се качвам на първия кораб, който тръгва на юг. Ако искам кралство, сам ще си завладея.

— Тогава може би това, което става, е много добро. Той е с кралска кръв, както и тя. Двамата заедно могат да спасят своите народи.