Самюъл Дилейни
Сечението на Айнщайн (3)

3

Неочаквано малкото чудовище се втурна презглава, оставяйки в скута ми — О, ужас — една размазана какавида с човешка глава.

„Къде е душата ти, за да я яхна!“

Алойсиус Бертранд,

„Джуджето“

Горе главата! Живееш в епохата на ПЕПСИ!

Реклама

… Портик!

Час по-късно вече се бях спотаил край клетката. Но пазачът, Ле Портик, не се виждаше никакъв. Дребно бяло същество (помня когато жената, беше майката на Перко, го измъкна от утробата си и го захвърли с писък, преди да издъхне) бе допълзяло да хленчи до електрическата ограда. Сигурно и то скоро щеше да умре. Чувах смеха на Грига, но не го виждах. Някога той беше Ло Грига — докато навърши шестнайсет. Тогава нещо — никой нямаше представа дали е генетично или не — взе да разяжда мозъка му и го караше непрестанно да се смее. Така изгуби своето Ло и бе настанен в клетка. Ле Портик сигурно беше някъде вътре за да разнася храна, да лекува болните, или да убива онези, които са отвъд лечението. Толкова много мъка и болка бяха насъбрани на това ужасно място, невъзможно бе да си представиш, че някой от подопечните му са били хора. Макар и не съвсем чисти, но все пак човеци. Дори Ло Ястреба е особено чувствителен на тази тема. Не обича шегите, свързани с клетката и често повтаря: „Нямаш представа, млади Ло-момко, какво правеха с тях, когато аз бях малък. Не си виждал как ги влачат от джунглата — малцината оцелели там. Не си виждал варварските методи, прилагани от напълно нормалните, изгубили всякакъв разсъдък от страх. Много от тези, които сега наричаме с Ло и Ла, преди петдесетина години нямаше да преживеят и ден. Радвай се, че ти поне израсна в толкова цивилизовани времена.“ Да, те са били хора. Друго се питам и не за първи път — какво е да се грижиш за подобни хора — като Ле Портик?

Върнах се в селото.

Ло Ястреба вдигна глава от арбалета, чиято тетива натягаше. В краката му се търкаляха цяла дузина батерии. Изглежда беше зареждал стрелите.

— Как си, Ло Лобей?

Вдигнах една батерия и я завъртях в ръка.

— Удари ли бика?

— Не.

Натиснах скобата с върха на мачетето. Биваше си я.

— Да вървим — рекох.

— Почакай малко — той влезе в къщата и изнесе втори арбалет — за мен. След това двамата слязохме при реката.

Бреговете й бяха покрити с жълтеникави наноси. По това време реката бе пълноводна и бърза, тръстиките по крайбрежието се превиваха от течението като люшкани от вятъра коси. Продължихме надолу из мочурищата и така изминахме около две мили.

— Какво уби Къдруша? — попитах накрая.

Ло Ястреба клекна да огледа един обелен дънер — по кората имаше следи от бивни.

— Бил си там. Видял си с очите си. Това на Ла Злата са само предположения.

Отдалечихме се от реката. Острите бамбукови пръчки стържеха по гамашите на Ло Ястреба. Аз нямам нужда от гамаши. Кожата ми е яка и загрубяла. Перко и Малък Джон също.

— Нищо не видях — отвърнах. — Тя какво предполага?

Един сокол албинос литна уплашено от близкото дърво. Къдруша също не носеше гамаши.

— Две са възможните причини — или онова, което е убило Къдруша, е било нефункционално, или самата тя е била такава.

— Къдруша беше функционална — заявих аз. — Сигурен съм!

— Не викай толкова, момче.

— Тя не позволяваше на стадото да се разпилява. Въртеше животните на пръста си. Биваше я да прогонва опасностите и да призовава хубавите неща в живота.

— Брей! — възкликна недоверчиво Ло Ястреба.

— Знаеше как да премества козите където иска — или където аз искам — без жест, дори без дума.

— Слушал си дрънканиците на Ла Злата.

— Не. Видях я. Вдигаше ги във въздуха също като онова камъче.

Ло Ястреба понечи да каже нещо, но изведнъж сбърчи вежди.

— Какво камъче?

— Камъчето, което вдигна и хвърли.

— Какво камъче, Лобей?

Е, разказах му цялата история.

— И това беше функционално — приключих. — С нея стадото беше в безопасност. Аз бях съвсем излишен.

— Но не е могла да опази себе си — заяви Ло Ястреба.

Известно време вървяхме мълчаливо. Изведнъж:

— Яаааааа… — в три различни тона.

Храсталака се разтвори и отвътре изскочиха Блойските тризнаци. Единият от тях скочи към мен и изведнъж в прегръдките ми се озова десетгодишен, истеричен червенокоско.

— Ей, я почакайте малко… — викнах ядосано.

— Ло Ястреб, Лобей! Там отзад…

— Спри, чуваш ли! — дръпнах се да не ме фрасне с лакът.

— … там отзад! То тъпче и обръща скалите!

— Къде отзад! — попита Ло Ястреба. — Какво стана?

— Там отзад при…

— … старата къща близо до мястото, където се срути покрива на пещерата…

— … се показа бикът и стъпка…

— … беше ужасно голям и стъпка…

— … стъпка старата къща дето…

— … играехме в нея…

— Млък! — викнах и на тримата и пуснах на земята Блой-3. — Къде точно се случи това?

Тримата се извърнаха едновременно и посочиха към гората.

Ястреба измъкна арбалета от калъфа.

— Ясно — кимна отсечено той. — Вие, момчета, се прибирайте в селото.

— Почакай… — дръпнах Блой-2. — Точно колко голям беше?

Безпомощно премигване.

— Няма значение — махнах с ръка. — Изчезвайте.

Изгледаха ме и тримата, погледнаха и към Ло Ястреба, който вече доближаваше гората. После си тръгнаха.

Продължихме по пътеката от скършени клонки, оставена от децата. Реката шумеше зад нас. Прекрачихме едно паднало дърво, след него още няколко — съборени съвсем наскоро.

Три от четирите носещи колони на къщата бяха изтръгнати — огромни, тежки колони. Последната стърчеше самотно в небето. Градината, в която преди много години Керол отглеждаше цветя, сега бе изпотъпкана. Беше толкова отдавна, двамата с нея решихме да се отделим от шумотевицата в селото и да се усамотим тук, в старата къща.

Прекрачих грамадна вдлъбнатина от копито в меката почва, размазаните вътре цветчета и листа се подреждаха в мрачна наглед мозайка. Стъпалото ми се губеше вътре в отпечатъка. Няколко от градинските дръвчета бяха изтръгнати с корените. Стеблата на останалите бяха прекършени.

Не беше никак трудно да се определи откъде се е появило чудовището. Пътят му очертаваха смачкани клони, храсталаци и листа. Застанал насред двора на къщата Ло Ястреба размахваше безгрижно арбалета.

— Май само се преструваш на безгрижен — скастрих го аз. Огледах се — гледката беше като при земетресение. — Доста голям ще да е бил.

Ло Ястреба ми хвърли вледеняващ поглед.

— Не за пръв път излизаш на лов с мен.

— Вярно. Може да си е отишъл след като е изплашил децата.

Ястреба тръгна през двора към отсрещната страна. Последвах го.

Едва навлязохме в гората и отнякъде се разнесе трясък на повалено дърво — повторен три, пауза, четири пъти.

— Естествено, щом е толкова голям, сигурно може и бързо да се придвижва — измърморих.

Още три дървета.

После рев.

Един немузикален звук с метален оттенък, лишен от гняв и патос, но гръмовен, породен от дробове с размери на зейнали вулкани, протяжен и несекващ и каращ листата да треперят.

Заобиколени от сребристо и зелено ние продължихме към хладните, опасни езера.

Крачка, вдишване, крачка, издишване.

Тогава сред дърветата отляво…

Приближаваше се със скокове, сянката му вече ни закриваше, а от дърветата се сипеше дъжд от клонки и листа. Очите му бяха кръвясали, кафеникави и натъпкани с гурели в ъглите. Очните му ябълки бяха големи колкото главата ми.

От влажните, черни ноздри бликаше пара.

Имаше толкова благороден изглед.

Той отметна глава, трошейки едри клони и зарови лапи в меката пръст — имаше космати крайници със завити нокти вместо предни копита, пръстите им бяха дебели колкото моите ръце — изрева, приклекна назад и скочи.

Тогава Ястреба стреля. Стрелата пропя във въздуха и звънна в левия му хълбок. Биволът се преметна напред.

Блъснах се в близкото дърво и почувствах, че дъхът ми секва.

— Ставай — викна ми Ястреба през рамо и затича в посоката, в която бе изчезнало животното.

Втурнах се след този побъркан дъртак, горящ от желание да довърша бика. Изкачихме покрит с натрошени камънаци скалист хълм (нямаше ги предишния път, когато бях минавал от тук, един топъл следобед с бръмчащи пчели, слънчеви зайчета и ръката на Къдруша, свита в моята, на рамото ми, на бузата ми). Спуснахме се от другата страна, затупуркахме с крака по неподатливата червеникава глинеста почва, тичахме и тичахме…

Някои неща са толкова дребни, че не ги забелязваш. Други пък — толкова едри, че разбираш какво са едва когато им налетиш. В случая беше дупка в земята, обхващаща и близката страна на планината. По-точно нещо като просторен и назъбен вход на пещера с диаметър поне двайсетина метра. Осъзнах че е там, едва когато отвътре се разнесе оглушителен рев, придавайки нови измерения на всичко наоколо — дърветата, скалите и глинестата почва.

Когато ехото отзвуча ние пропълзяхме до ръба на дупката и надникнахме вътре. Долу се мярна лъскаво туловище, което се въртеше и въртеше с трескава бързина. Сетне чудовището спря, надигна се на задните си копита и протегна нагоре косматите си лапи.

Ястреба отскочи назад, макар ноктите на животното да драскаха на около петнадесетина стъпки под назъбения ръб.

— Дали тунелът излиза някъде на повърхността? — попитах шепнешком. Човек може само да шепти пред нещо толкова величествено.

Ло Ястреба кимна.

— Казват, че някои от тези тунели достигали стотина метра. Други са по-къси, но този, мисля, е от големите ръкави.

— Това долу може ли да излезе навън? — глупав въпрос.

Насрещната стена на дупката не беше толкова стръмна. Животното се засили в тясното й дъно, задраска нагоре и скоро се прехвърли през ръба. Спря, завъртя глава и ни погледна, приклекнало нащрек. Изрева веднъж и червеният му език се стрелна навън.

След това се хвърли право към нас през дупката.

Не съумя да я прехвърли, но ние вече бягахме назад. Докопа ръба с ноктите на едната си ръка — мярнах браздите, които остави в почвата. Ръката заопипва края на дупката, търсейки нещо, за което да се закачи.

Чух предупредителния вик на Ястреба. Беше зад мен (по-бавен е в бягането) и видях косматата лапа да се вдига над рамото му. Сигурно щеше да го сграбчи, ако туловището не я бе повлякло обратно в дупката заедно с цяла лавина от камъни, храсти и клони.

Изглежда го беше закачила. Лежеше неподвижно недалеч от края. Не беше мъртъв (на следващия ден откриха, че има счупени ребра), но се гърчеше като разтърсвано от конвулсии дете.

Дръпнах го за рамото тъкмо когато отново си пое дъх.

— Ястреб, какво ти е…

Не можа да ме чуе заради рева от дупката. Но все пак се надигна, примигвайки. От носа му шуртеше кръв. Чудовището го бе зашлевило с разтворена длан. Добре, че някои по-важни части на тялото — като главата, например, не бяха пострадали при падането.

— Да се махаме от тук! — викнах по-скоро на себе си и започнах да го влача надалеч от ръмженето.

Когато стигнахме края на гората той ме спря с рязко движение на главата.

— … почакай, Лобей… — едва дочух хрипливия му глас.

Подпрях го на едно дърво, а той ме стисна за китката.

— Слушай, Ястреб, трябва да се разкараме час по-скоро! Ще те нося, ако не можеш да вървиш.

— Не! — този път дъхът му изскочи на пресекулки.

— О, стегни се, Ястреб! Не е време за развлечение. Ранен си, а онова там е по-голямо, отколкото предполагахме. Вероятно е мутирало от радиацията в долните нива на пещерата.

— Трябва да останем — настояваше той. — Трябва да го убием.

— Да не мислиш, че ще излезе и ще нападне селото? Досега не се е отдалечавало от пещерата.

— Не… — той се закашля мъчително. — Не там е въпросът. Аз съм ловец, Лобей.

— Чакай, сега…

— И съм длъжен да те науча да ловуваш. — Той се помъчи да седне, опрян на дървото. — Изглежда обаче, че този урок ще го минеш сам.

— Ъ?

— Ла Злата казва, че е дошло време да се подготвиш за път.

— О, за бога… Какво трябва да правя?

Ревът на бика разтърси стените на пещерата.

— Слез долу и убий чудовището.

— Не!

— Заради Къдруша.

— Какво? — попитах учудено.

Той вдигна рамене.

— Ла Злата знае. От мен се искаше да те науча на тайните на лова — да те направя специалист.

— Нямам нищо против да бъда подлаган на изпитания и прочие. Но…

— Друга е причината, Лобей…

— Но…

— Лобей. — Гласът му клокочеше някъде в основата на гърлото. — По-стар съм от теб и ги разбирам тия неща. Взимай мачетето и лъка и слизай в дупката. Тръгвай.

Поседях, замислен за цял куп неща. Като например, че храбростта е нещо много глупаво. И колко много страх и респект пред Ло Ястреба е останал непокътнат в мен от детството. И колко много наглед дребни неща оказват влияние върху съдбоносните решения, които взимаме — като страха, объркването и обидата.

Биволът нададе поредния си рев. Метнах арбалета на рамо и нагласих мачетето на кръста си.

Ако ще вършите нещо глупаво — всички го правим понякога — поне гледайте същевременно да е героично.

Потупах Ло Ястреба по рамото и закрачих към пещерата.

Както вече казах, от тази страна стените й бяха стръмни. Заобиколих от другата и започнах да се спускам по сравнително по-полегатия склон, като се държах за храсти и издатини.

Слънцето озаряваше отсрещната стена, която блестеше от влага. Някъде долу в тунелите се чу приглушен тропот на копита.

Излязох на равното и продължих напред. Таванът на пещерата бе обсипан с пукнатини, подът също. Някои от цепнатините не бяха по-дълбоки от три-четири стъпки, други чезнеха в подземната бездна.

Стигнах първото разклонение, поех наляво и след не повече от десетина крачки се спънах и изтърколих по стълба от невисоки стъпала, цапнах в някаква локва, хлъзнах се на шепа изгнили листа и накрая се озовах на дъното, под сноп ярка светлина.

Тропот!

Тропот!

Още по-близо: Тропот!

Скочих и се дръпнах от издайническата светлина. Циклон от сияещи прашинки твореше незабравима илюминация на мястото, където седях преди миг. Безумният им бяг бързо се успокояваше.

Стомахът ми беше като мях с вода, пристегнат върху купчината черва. Опитах да вървя в посоката, от която одеве идваше звукът, но не се оказа толкова лесно. С неимоверно усилие на волята вдигнах единия крак, наредих му да се премести напред — той го изпълни неохотно, добре, вдигнах другия, наведох се напред…

На стотина стъпки пред мен внезапно забелязах друга светлина, защото нещо много голямо изпълни тунела под нея. После изчезна…

Туп, туп, туп…

Мпфу!

Три негови крачки бяха голямо разстояние.

Последва цяла лавина от топуркания!

Притиснах се към стената, заровил лице във влажната почва и корените.

Но звукът се отдалечаваше.

Преглътнах всички горчилки, които се бяха надигнали в гърлото ми и се отстраних от стената.

Последвах го, отпърво вървях, не след дълго се затичах безшумно.

Звукът се измести и сега идваше отдясно.

Свих надясно и поех по един издигащ се нагоре тунел с нисък свод. Някъде отпред чух рогата му да драскат по тавана. Подът бе обсипан с камъни, остърган мъх и лишеи.

Вадата, която следваше извивките на тунела, бе изпълнена с флуоресцираща слизеста тиня. Наклонът се увеличи още и тинята потече.

Изглежда копитата му бяха попаднали върху метален под, тъй като в продължение на десетина скока изпод тях хвърчаха оранжеви искри, които го озаряваха някъде до средата на туловището.

Беше само на трийсет метра пред мен.

Нова серия искри, докато завиваше в тунела.

Скоро и аз почувствах под ходилата си хладната метална повърхност. Прескочих няколко покрити с листа клони, довяни тук от неизвестно какъв вятър и за миг мракът се изпълни с мирис на есен.

Стигнах завоя и се огледах.

Изправен насреща ми, той изрева.

Чукна с копито само на метър от мен и от толкова близо искрите озариха свирепите му очи и полираните ноздри.

Една грамадна лапа закри лицето му, протегната към мен. Претърколих се назад и измъкнах мачетето.

Пестникът му — този път свит — се стовари върху металната плоча на мястото, където бях стоял. Вдигна се и полетя отново — право към мен.

Лежах долу, острието на мачетето сочеше напред. Юмрукът му попадна право на върха и се наниза отгоре. Тялото ми се разтърси, но в следния миг почувствах, че се отделям от пода и литвам във въздуха, завъртян за мачетето. Стисках тази проклета дръжка с ръце и крака и пищях неописуемо.

Той също пищеше, мушкаше тавана със смъртоносните си рога и предизвикваше дъжд от парчетии. Изведнъж острието се изтръгна от раната — флейтата в него беше изпълнена с кървава пяна — а аз полетях към стената, ударих се в нея и се строполих долу.

Биволът се люшна, остърга едната стена с рамо, после и другата. Да бяхте видели само сянката, която хвърляше върху тавана!

Муцуната му се наведе бавно към мен и ме облъхна с вонята на неговия дъх. Опитах се да се изправя, но краката просто не ме слушаха (изглежда си бях разтегнал сухожилие).

Точно под мен, на пода, имаше решетка с изтръгнати пръчки, вероятно от отточен канал. Промуших се през нея и се спуснах надолу по хлъзгавата тръба. Мракът тук бе непрогледен. Имаше метални дръжки в стените на канала. Чувах го да драска по стената отгоре. Напипах мачетето и мушнах на сляпо над главата си. Това, което уцелих, мърдаше.

Рааааааааааааа…

Ревът беше леко приглушен от каменната стена. Чух ноктите му да стържат някъде над мен. Това ми стигаше. Гмурнах се надолу, наклонът отпърво се увеличи, сетне взе да се изравнява. Главата ми се удари в метални тръби.

Лежах със затворени очи, а арбалетът ме притискаше болезнено в плешката. Цялото тяло ме болеше, освен ударените места — те просто бяха изтръпнали.

Ако наистина съумеете да се отпуснете със затворени очи, ще почувствате, че клепачите ви бавно се повдигат. Когато го сторих, очите ми взеха да се изпълват със светлина отдолу.

Светлина? Облещих се.

Сивкава светлина струеше зад решетката, с мекотата на слънчевите лъчи, когато се промъкват зад много ъгли.

Само дето бях поне две нива по-надолу. Лежах точно под отвора на съседния отточен канал.

Някъде отдалеч се разнесе познатият биволски рев, отеквайки в масивните каменни стени.

Сграбчих решетката и се изправих до нея, наранените лакти смъдяха, раменете ме боляха нетърпимо и нещо се опъна мъчително в бедрото ми. Прекрачих шахтата и надникнах в следващото помещение.

Таванът беше срутен до половината, та от тази страна стените достигаха пет-шест метра височина. Виждаха се отворите и на други подобни шахти, тази от която аз се подавах бе на около петнадесетина стъпки от пода.

В средата на сумрачното помещение се издигаше някаква машина.

Докато я разглеждах, тя започна да бръмчи едва доловимо и няколко разноцветни светлинки примигнаха върху капака й. Беше компютър от предишната епоха (когато Земята е била ваша, на вашите спомени и духове). И други са виждали подобни машинарии из тукашните подземия, та ми ги бяха описвали. Аз я срещах за първи път.

Това, което ме пробуди…

(нима съм заспал?) Сънувал съм, припомнил съм си онзи лик, който никога не напускаше мислите ми — на Къдруша?

… беше протяжният рев на чудовището.

Стоеше насред стаята, снишил глава, с мокра козина, прегърбен, притиснал свитата си лапа — тази, която ударих два пъти — към корема си.

Дори четириногото куцука, когато върви само на три крака.

Огледа облещено стаята и нададе нов обезумял рев, в който самовлюбеният патос се примесваше с неприкрит, клокочещ гняв. По шумното сумтене, с което завърши, стигнах до извода, че ме е подушил.

Не горях от желание да се срещаме отново.

Извърнах се, но зад мен нямаше нищо, което да прилича на подходящ път за отстъпление. Убий го, бе ми заръчал Ло Ястреба.

Понякога ловецът твърде лесно се превръща в жертва.

Биволът разлюля глава, всмуквайки следите от моята миризма във въздуха, все така притиснал немощно ранената си лапа към корема.

Ловецът е и по-хладнокръвен.

Компютърът избра точно този момент, за да изсвири няколко тона от една антична мелодия, нещо от хоровия съпровод на „Кармен“. Чудовището го погледна объркано.

Как да се справя с него?

Натегнах тетивата и се прицелих през решетките на шахтата. Нищо нямаше да постигна, освен ако не го улуча право между очите. Само дето той все не поглеждаше към мен.

Оставих лъка и измъкнах мачетето. Доближих дръжката до устните си и духнах в отвора. От дупките изскочиха кървави мехури. Последва ги нисък, мрачен звук, който пресече стаята и отекна в насрещната стена.

Биволът вдигна глава и втренчи поглед в мен.

Взех арбалета, прицелих се и натиснах спусъка…

Последва цял водопад от оглушаващи звуци, докато чудовището препускаше право към мен и ставаше все по-голямо и по-голямо зад металната решетка в стената. Тупнах по гръб, като че ли съборен от звуковата вълна, а окото му изпълни отвора на шахтата. Косматите му пръсти обгърнаха металните пръчки.

Разнесе се стържещ звук, шум на трошащи се камъни. Изведнъж отворът на шахтата се разшири и уголеми. Той запрати изтръгнатата решетка към насрещната стена, откъдето се посипа цял порой от мазилка.

След това пъхна лапа и ме сграбчи — побрах се в пестника му почти до кръста, вдигна ме над разяреното си лице (лявата му страна бе ослепена и облята в кръв), стаята се завъртя пред мен, главата ми се удари първо в едното, сетне в другото ми рамо, а аз все се опитвах да се прицеля с арбалета — докато стрелата не остърга каменните плочи в краката му. Втората се заби успоредно на онази, която Ло Ястреба бе оставил в хълбока му. Очаквайки всеки миг някоя от стените да срещне главата ми и да я превърне в кърваво желе, нагласих трескаво третата в гнездото.

По бузата му имаше засъхнала кръв. Изведнъж върху нея потече още — този път съвсем прясна. Стрелата трепна и почти изчезна в кратера от натрошени кости и бликаща лимфа. За миг зърнах да се спуска пелена върху другото му око, като че някой бе запратил шепа белезникава прах в него.

Той ме изпусна.

Не ме хвърли, просто ме изпусна. Вкопчих се в козината на китката му и се плъзнах надолу към сгъвката на лакътя.

Ръката му полетя надолу. Усуках се около нея и увиснах от долната й страна. Той блъсна каменния под с опакото на китката и тогава видях, че краката му се подгъват безпомощно.

Претърколих се на пода и бавно се отдалечих, съпроводен от агонизиращото му хъркане. Жилата, която ме наболяваше в бедрото, внезапно се скъса. Направих още една крачка и изведнъж осъзнах, че не мога да се помръдна.

Той се олюля над мен, раздруса глава и ме опръска със слузести останки от разкъсаното си око. А беше величествен. А беше силен. А беше грамаден. Свиреп. Не можех да откъсна занемял поглед от него.

Беше величествен и красив и все още стоеше, заплашвайки да ме смаже, да ме довърши, макар да умираше. Проклето да си, грамадно чудовище…

Ето че увисна и другата ръка, задният крак подаде и той се строполи с грохот назад, далеч от мен.

Някаква невидима турбина в мрака на широките му ноздри продължаваше да хърка и извива — но все по-тихо и по-тихо. Покритите му с настръхнала козина ребра се вдигнаха рязко нагоре, отпуснаха се, наново се вдигнаха… Вдигнах арбалета, докуцуках до окървавените му устни, нагласих последната стрела и я пратих при другите две в мозъка му.

Ръцете му подскочиха конвулсивно нагоре (цели три стъпки!), сетне тупнаха (бум! бум!) на пода.

Когато най-сетне грамадното туловище замря неподвижно аз се довлачих до компютъра и седнах, опрял гръб в него. Дълбоко вътре нещо изщрака.

Болеше ме. Много. Навсякъде.

Вече не ми беше забавно да дишам. Едва сега усетих, че съм си прехапал бузата. Винаги, когато го правя, ме изкарва на плач.

Затворих очи.

— Много впечатляващо — заяви някой до дясното ми ухо. — Би било интересно да те гледам как боравиш с мулето. Оле! Оле! Първо вероника, после пасо добле!

Отворих очи.

— Но както казах, твоето не дотам фино изпълнение също ми достави удоволствие.

Завъртях глава. Точно до дясното ми ухо бе монтирано миниатюрно говорителче. Компютърът продължи да шепти:

— Какво да се прави, като финесът не е сред вашите достойнства. Толкова сте млади и толкова, tres charmant. Е, поне досега не се давахте никак лесно. Има ли нещо, за което би желал да ме попиташ?

— Ами да — кимнах. Поех си въздух и продължих: — Как да се измъкна от тук? — От мястото, където седях, виждах поне три възможни изхода.

— Това ли бил проблемът? Чакай да помисля. — Светлинките затрепкаха по ръцете ми. — Ако бяхме се срещнали преди да влезеш, щях да ти да развия някоя макара, да ти дам единия край и да те накарам да го завържеш на изхода — преди да се отправиш към съдбата, която те очаква. А ето, че се изтърсваш направо тук и чакаш готов отговор. Какво е желанието ти, храбрецо?

— Искам да си ида у дома.

Компютърът започна да цъка като будилник.

— Друго, освен това.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Все едно, че ти кимам със симпатия — отвърна.

— Искам Къдруша. Но тя е мъртва.

— Коя е била тази Къдруша?

Замислих се. Опитах се да кажа нещо. Не само, че бях напълно изчерпан, но сега ме присви гърлото от мъка. За малко да изхленча. Може и да съм го сторил.

— Аха. — След миг, малко по-нежно: — Май си сбъркал лабиринта.

— Така ли? А ти какво търсиш тук?

— Тук ме поставиха много отдавна човеци, които нямаха ни най-малка представа, че някога може да дойдете. Физиологичен Еквилибриум при Деградация в Реакцията на Адаптация — така се наричаше моят отдел. Съкратено ФЕДРА. А ти дойде тук долу да дириш из спомените ми твоето изгубено момиче.

Мда, нищо чудно да съм си говорил сам. Толкова бях изморен.

— И как ти харесва горе? — попита ФЕДРА.

— Къде горе?

— На повърхността. Помпя времето, когато там живееха хора. Те ме направиха. Сетне всички изчезнаха и ме зарязаха тук. Мина време и вие дойдохте да заемете мястото им. Сигурно е доста трудно да вървите из техните пейзажи, хълмове, джунгли, да си прокарвате път из мутиралите сенки на тяхната флора и фауна, спохождани от кошмарите на угаснало им съществуване.

— Опитваме се.

— Само че поначало не сте пригодени за това — продължи ФЕДРА. — Предполагам, че ще трябва да изстискате всичко от старите лабиринти, преди да се заемете с новите. Трудна работа.

— Ако това значи да се сражаваме и с други подобни чудовища… — вирнах брадичка към трупа на пода. — Но сигурно…

— Е, поне ме позабавлява. Изпуснах ревуелтас, когато девиците правят салто над смъртоносните рога за да се озоват върху запотения гръб на бика, преди да се изтърколят на пясъка. Ама какъв стил имаше само човечеството, малкият! Някой ден и вие може да се сдобиете, но за момента чарът ви е все още в зародиш.

— Те къде отидоха, ФЕДРА?

— Където и твоята Къдруша, предполагам. — Нещо музикално ставаше с метала зад главата ми. — Но ти не си човек и няма да разбереш правилата, които следваха. Не се и опитвай. Вече няколко поколения тук долу следим всичко, което вършите и виждаме отговори на въпроси, които никога не сме помисляли да зададем. От друга страна, вече няколко столетия се мъчим да съберем поне дузина най-банални и съществени бита информация за вас, като например кои сте, откъде се взехте и какво правите тук. Хрумвало ли ти е някога, че би могъл да си я върнеш?

— Къдруша? — подскочих. — Къде? Как? — В спомените ми нахлуха тайнствените подмятания на Ла Злата.

— Сбъркал си лабиринта — повтори ФЕДРА. — А и не съм аз момичето, което ще ти помогне да откриеш своето. Хлапето Смърт обича да се навърта наоколо и може би ще съумееш да му влезеш под кожата, за да пъхнеш чепик в процепа на вратата, да забодеш пръсти в тортата, да хванеш бога за… и каквото още там се казваше.

Застанах на колене.

— ФЕДРА, хвърляш ме в смут.

— Издухвай.

— В коя посока?

— Ето пак. Казах ти, че не съм такова момиче. Ще ми се да можех да ти помогна. Но не зная. Побързай. Когато слънцето се скрие и мине отливът, това място потъва в мрак и идва времето на духовете и призраците.

Надигнах се и огледах вратите. Да опитам с логика? Бикът се бе появил от крайната. Значи, хващам по нея.

В дългия, тъмен коридор отекваше само мъчителното ми дишане и капещата от тавана вода. Препънах се още на първото стъпало. Паднах, охлузих си рамото и едва тогава си дадох сметка, че този тунел е много по-тесен и вероятно няма да ме изведе никъде.

Извадих мачетето и издухах последните капки бича кръв. Звукът, който бликна, беше лепкав и сякаш оставяше отпечатъци върху стените, на които да се дивят потомците.

Ритнах подутия си палец. Изругах, подскочих на един крак, отново продължих — сам, заобиколен от самотни звуци.

— Ей…

— Лобей…

— … ва ти ли си? — детски гласове наблизо.

— Да! Разбира се, че съм аз! — Извърнах се към стената и опрях длани в камъка.

— Върнахме се обратно…

— … да гледаме и Ло Ястреб…

— … той ни каза да слезем в пещерата и да те открием…

— … защото смята, че си се изгубил…

Напъхах мачетето в ножницата.

— Чудесно. Точно така беше.

— Къде си?

— Тук, от другата страна на тази… — усещах присъствието на каменната стена, пред и над мен. Пръстите ми пропаднаха в празно пространство. Не беше по-широко от три стъпки. — Чакайте! — надигнах се, опрях корем на ръба и зърнах бледо сияние в дъното на късия тунел. Трябваше да пълзя, защото нямаше достатъчно място да се изправя.

Подадох глава в другия край и видях под мен вдигнатите нагоре личица на тримата Блой. Осветяваше ги падащата от покрива светлина.

Блой-2 отри нос с опакото на ръката си и подсмъркна.

— Уф — рече Блой-1. — Значи си бил горе.

— Нещо такова. — Провесих крака и скочих при тях.

— Дявол да го вземе! — този път Блой-3. — Какво ти се е случило? — Целият бях покрит със засъхнала бича кръв, слуз и лимфа. Сигурно имаше и от моята.

— Да вървим — подканих ги. — Откъде се излиза?

Бяхме само на едно разклонение от великанския вход. Ло Ястреба ни очакваше горе.

Стоеше до едно дърво (нали помните, че едва на следващия ден щяха да открият че има счупени ребра) със скръстени на гърдите ръце. Вдигна рунтави вежди за да ме запита за онова, което чакаше.

— Да — отвърнах уморено. — Убих го. Голяма работа.

Ло Ястреба прати децата да изтичат преди нас в селото. Докато се влачехме из речната тръстика чух нещо тежко да поваля дръвчетата в близката гора.

Едва не се строполих.

Беше само някакъв глиган. Нищо повече.

— Хайде — подкани ме ухилено Ло Ястреба.

Не си казахме нищо повече, докато не убихме прасето. Повали го стрелата на Ло Ястреба, но се наложи да го насека на няколко парчета, преди старият ловец да го обяви за мъртво. След ел торо? Лесна работа. Опръскани в кръв догоре, най-сетне отново поехме към селото в топлата вечер.

Главата на глигана тежеше поне петдесетина килограма. Ло Ястреба я пъхна в раницата си. Отрязахме бутовете, привързахме ги и аз ги метнах на рамене, което добави поне още стотина кила към общото ми тегло. За останалото щеше да ни е необходима помощта на Перко. Почти бяхме стигнали селото, когато Ло Ястреба рече:

— Ла Злата първа откри онова за Къдруша и животните. Виждала е и други неща за теб и останалите от селото.

— Ъ? За мен? Какво за мен?

— За теб, Къдруша и Портик — пазача на клетката.

— Но това е глупаво. — Бях почнал да изоставам, но сега го изпреварих. Не откъсваше поглед от мен.

— Всички сте били родени в една и съща година.

— Но всички сме различни.

Ло Ястреба присви очи към селото пред нас, огледа реката и хълмовете. Само мен не поглеждаше.

— Не умея да хвърлям камъни, нито да пазя животните.

— Но можеш други неща. Също и Ле Портик.

Погледът му все още странеше от мен. Слънцето се спускаше над бронзовите хълмове. Реката беше кафява. Той мълчеше. По небето пълзяха облаци, аз изостанах, оставих бутовете на пясъка и се наведох да си изплакна лицето.

Когато се върнахме в селото рекох на Керол, че ще й преотстъпя половината от месото, ако се заеме с обработката му.

— Готово — отвърна тя и заряза птичето гнездо, което бе домъкнала отнякъде. — Нищо работа.

— И побързай, разбрано?

— Добре де. Добре. Закъде си се забързал толкова?

— Виж, мога да излъскам бивните или да изрежа острие за копието на твоето хлапе, стига само да ме оставиш на мира!

— Само че… нали знаеш, че детето не е от теб?

Но аз вече тичах към дърветата. Сигурно все още не се бях отърсил от тревогата си, защото краката ми се носеха от само себе си.

Вече се стъмваше, когато стигнах клетката. Зад мрежата не долиташе никакъв звук. Веднъж нещо опря в нея и захленчи тихичко. Искри и чевръсти сенки. Не зная откъде идеха. Край бараката на Ле Портик цареше мъртвешко спокойствие. Може би бе влязъл вътре в клетката по някаква своя научна работа. Понякога питомците му се съешават, дори дават потомство. Случва се отрочетата им да са напълно функционални. Блойските тризнаци също са се родили в клетката. Вратлетата им са доста късички, затова пък ръцете им — въздлъжки, но инак са умни и будни младежи. Блой-2 и Блой-3 са почти толкова ловки с краката, колкото съм и аз. На времето давах малко уроци по свирене с мачетето на Блой-3, но той проявяваше предпочитание към лудориите с другите деца.

Поседях около час в тъмнината, замислен за съществата, които влизат, или излизат от клетката, сетне се върнах в селото, свих се на кравай в една купа сено зад ковачницата и се заслушах в равномерното бръмчене на компресора, докато ме унесе.

Размърдах се на зазоряване, остъргах гурелите от очите си и забързах към кошарата. Перко и Малък Джон довтасаха след няколко минути.

— Да имате нужда от помощта ми с козите?

Малък Джон прехапа устни.

— Чакай малко — промърмори смутено и изтича зад ъгъла.

Перко пристъпяше от крак на крак.

Малък Джон се върна.

— Амче… май имаме. — Той се ухили и Перко последва примера му.

Изненада! Изненада за мъничката топка от страх вътре в мен! Те се смеят! Перко вдигна горната напречна греда на вратата и козите дотичаха от другата страна. Някои пъхнаха нетърпеливо глави в процепите. Изненада!

— Да бе — нареждаше Перко. — Какво ще правим без теб? Добре че се върна! — Той ме тупна неочаквано по темето, замахнах да му го върна, но не улучих. Малък Джон изтегли и втората греда и всички се втурнахме след козите, които вече щъкаха по площада, по пътя и навън към ливадите.

Перко го каза пръв, когато първите топли лъчи взеха да гонят нощния хлад.

— Вече не е като преди, Лобей. Изгубил си нещо.

Цапнах една приведена върба с дръжката на мачетето и се окъпах в пръските й.

— Апетитът ми. И няколко кила.

— Не е апетитът — обади се зад мен Малък Джон. — Друго е.

— Друго ли? Хайде, казвайте вие двамата с какво съм различен?

— Ъ? — попита Малък Джон и запрати пръчка по една от козите за да му обърне внимание. Не уцели. Вдигнах едно камъче под крака си и го хвърлих. При мен празно няма. Козата облещи белите си очи в мен, заприпка да разбере какво искам, но по пътя забрави накъде е тръгнала и свърна към близкия храст. — Имаш големи крака.

— Не. Не е това — възразих аз. — Ла Злата била забелязала нещо различно в мен, което е важно, също толкова различно, колкото беше… Къдруша.

— Ти правиш музика — подхвърли Перко.

Погледнах надупченото острие.

— И това не е. Мога да науча всеки един от вас. Става дума за друг вид разлика. Така поне смятам.

Върнахме обратно козите едва късно същия следобед. Перко ме покани да ядем заедно, аз взех сушено месо, а Малък Джон донесе цял кош с плодове.

— Ще готвиш ли? — попита ме той.

— Не ми се готви.

Тогава Перко излезе на площада до компресора и извика с цяло гърло:

— Ей, кой иска да сготви вечеря на трима изморени господа, готови да осигурят продукти, забавление и поучителни разговори… А, веднъж вече ни готви. Не се блъскайте, момичета! Ти също не. Кой те е научил да ръсиш така подправките? А-ха, теб те помня. Стрихниновата Лизи… Добре, ти. Тръгвай.

Върна се с една готина, гологлава сладурана. Виждал съм я да се навърта наоколо, но за пръв път идваше в селото. Не бях разговарял с нея, та не знаех името й.

— Това са Малък Джон, Лобей, а аз съм Перко. Как рече ти викат?

— Туземия.

Не, не бях разговарял друг път с нея. Още един пропуснат шанс в живота ми. Гласът й не идваше от ларинкса. Звукът се зараждаше още по-надолу и отекваше с шепота на безкрайно далечни камбани.

— Можеш да ме наричаш както искаш — казах й — дори както ти харесва.

Тя се засмя и това също прозвуча като камбанен звън.

— Къде са продуктите. Кой ще напали огън?

Намерихме подредени в кръг камъни малко по-надолу край реката. Туземия носеше в една торбичка сол и канела, имаше тиган и голяма метална скара, та решихме че друго няма да ни е необходимо.

— Ей, Лобей! — викна ми Малък Джон от плиткото край брега. — Хайде почвай! Трябва да ни забавляваш!

— Ами… — понечих да откажа, но тогава си рекох — какво значение имаше, защо пък не? — Легнах на тревата и се приготвих да им посвиря на мачетето. Хареса й, защото продължаваше да ми се усмихва, докато готвеше.

— Имаш ли деца? — попита я Перко. Туземия тъкмо мажеше пръчките на нагорещената скара с мас.

— Едно, в клетката долу при Лайв Брайър. И още две с бившия ми мъж в Ко.

— Падаш си по пътешествията, значи? — попита я Малък Джон.

Преминах към ниските тонове и намалих малко темпото, за което тя ме надари с поредната усмивка, докато обръщаше осоленото месо върху скарата. Мазнината цвъртеше на капки в огъня.

— Скитосвам. — Усмивката, вятърът и едва доловимата насмешка в гласа й бяха неповторими.

— Трябва да си намериш мъж, с който да скитосвате заедно — предложи й Перко. Той винаги е пълен с доброжелателни съвети. Понякога ми ходи по нервите.

Туземия сви рамене.

— Веднъж го направих. Все не можехме да намерим общо мнение по въпроса за посоката, която да държим. Казваше се Ло Ангела. Хубав мъж. Мисля, че причината бе в него — не знаеше накъде иска да върви. Не… — тя побутна с вилица изпеченото месо. — Предпочитам някой добър, кротък мъж, който винаги да ме очаква, когато се завръщам.

Засвирих една стара мелодия — „Бил Бейли, кога ще се завърнеш у дома“. Знаех я още от хлапе. Изглежда Туземия също я знаеше, защото се засмя.

— Това съм аз — рече тя. — Бил Ла Бейли. Така ме кръсти моят Ло Ангел.

Тя оформи месото в пръстен по края на тигана, а в средата на този атолов остров изсипа ядките, зеленчуците и подправките. Накрая го захлупи.

— И колко надалеч си стигала? — попитах я, след като оставих мачетето на корема си и се протегнах. На запад слънцето все още разкъсваше тъмната пелена на небето, но на изток нощта вече бе стъпила в правата си. — На мен също ми предстои да се отправя на път. Интересува ме къде може да се иде.

Тя пусна няколко резенчета от различни плодове в димящия тиган.

— Случвало се е да стигам чак до Града. Но никога не съм слизала под земята да разучавам тунелите.

Перко и Малък Джон внезапно притихнаха.

— Това е бая път — рекох. — Ла Злата каза, че трябва да пътешествам, защото съм бил различен.

Туземия кимна.

— Ло Ангела скитосваше по същата причина — рече тя и хлопна наново капака. Над главата й се вдигна ароматен облак. Устата ми се напълни със слюнка. — На времето повечето от пътешествениците са били различни. Той все твърдеше, че също бил различен, но така и не ми се отдаде възможност да открия в какво. — Тя извади торбичката и се зае да посипва вечерята с канела. Някои от кафеникавите прашинки попадаха в езиците на огъня и се превръщаха в ярки искри. Отново захлупи тигана.

— И с мен е така. Ла Злата не иска да ми каже.

Туземия ме погледна учудено.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

Поклатих глава.

— Но, ти би могъл… — тя млъкна. — Тази Ла Злата сигурно е от старейшините?

— Точно така.

— Сигурно има някаква причина да не ти казва. Онзи ден размених няколко думи с нея, но ми стига, за да заявя смело, че е много мъдра жена.

— Което е право — кимнах и се претърколих. — Слушай, ако знаеш, защо не ми кажеш?

Смути се.

— Първо ти ми кажи. Какво точно ти рече Ла Злата?

— Каза, че трябвало да се отправя на пътешествие и да унищожа онова, което е убило Къдруша.

— Къдруша?

— Тя също беше различна. — Започнах да й разказвам историята отначало. След около минута Перко се уригна шумно, удари се в гърдите и заяви гръмогласно, че бил гладен. Явно хич не му се нравеше темата. Малък Джон се мотаеше нейде зад храстите и Перко тръгна да го търси, като подхвърли насмешливо: „Извикайте ме, като свършите. За вечеря, имам предвид.“

Но Туземия ме изслуша внимателно и после ме заля с порой от въпроси около смъртта на Къдруша. Когато й съобщих, че в пътешествието трябвало да ме придружи и Ле Портик, тя кимна.

— Сега вече всичко си дойде на мястото.

— Тоест?

Тя кимна повторно.

— Ей, момчета, вечерята е готова.

— Но не би ли могла да ми кажеш…?

Тя поклати глава.

— Няма да го разбереш. Пътешествала съм много повече от теб. Но напоследък доста „различни“ се споминаха също като Къдруша. Двама бяха от Лайв Брайър. Чух за още трима през миналата година. Трябва да се направи нещо. Защо да не почнат с теб? — тя бутна капака на тигана и над главата й се вдигна поредният облак.

Перко и Малък Джон се приближаваха бавно от реката, но като подушиха аромата, се затичаха.

— Елвис Пресли! — извика задъхано Малък Джон. — Какво благоухание! — Той заобиколи с радостни подскоци огъня.

От гърлото на Перко се надигна ръмжене. Такъв е механизмът на мъркане при котките.

Щеше ми се да я поразпитам още, но не исках да обидя Малък Джон и Перко, и без това бях подложил търпението им на изпитание.

Купа, натъпкана с печено месо, зеленчуци и подправени плодове ме накара да забравя грижите си поне за малко. Чак сега осъзнах, че немалка част от метафизичната ми меланхолия се е дължала на глада. Винаги е така.

Нови разговори, пак ядене, забавления. Легнахме да спим върху голата земя, с таван от надвиснали тръстики. Някъде по среднощ стана доста хладно и аз се свих на топка. Събудих се час преди зазоряване.

Измъкнах глава от мишницата на Перко (плешивата глава на Туземия веднага се бутна на моето място) и се изправих в непрогледния мрак. Темето на Малък Джон лъщеше в краката ми. Под него се виждаше вярното ми мачете — наглият тип го използваше за възглавница. Изтеглих го предпазливо под бузата му. Той изсумтя, почеса се и утихна. Загледах се през дърветата към мястото, където беше клетката.

Виждах само горния край на електрическата мрежа. Черната й линия и ромонът на реката ме върнаха към спомените. По някое време съм започнал да свиря. Някой засвири с уста наблизо. Спрях, но свиркането продължи.